Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: проф. д-р Дейвид Гудинг

Заглавие: Прозорец към рая

Преводач: Мартин Райчинова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: научен текст

Националност: ирландска

Редактор: Илиян Троянски

Художник: Нина Иванова-Донковска

ISBN: 978-619-7015-43-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10615

История

  1. — Добавяне

11. Рангът и наградата на царските слуги

Текст за прочит: Лука 22:24–30

Двете предходни глави разглеждат темата за новия завет, който урежда взаимоотношенията между Царя и Неговите поданици. Някои хора обаче се противопоставят на самата идея, че отношенията между Христос и вярващите трябва да бъдат формулирани чрез условията на някакъв завет. Според тях това е твърде строго и официално, а това са неуместни качества за едни истински лични взаимоотношения. А по-нататък, когато Христос е описан като Цар, а Неговият народ — като поданици, огорчението им прераства в бунт.

Реакцията им произтича от две възможни причини, а вероятно и от някаква смесица от двете. Едната причина е съвременната идея, че всяка проява на власт по дефиниция е нещо лошо, а всяко покорство на властта е робска психика. Хората с такива възгледи биха искали всички да са равни и никой да няма никаква власт над никой друг. Е, вярно, че те обикновено не се борят за отмяна на закона за гравитацията поради неравенството, че Слънцето упражнява по-голяма притегателна сила върху Земята, отколкото Земята върху Слънцето.

Но физическият хаос, който биха предизвикали, ако успееха да премахнат гравитацията, не би бил по-голям от моралния хаос, който би настъпил, ако се премахнеше всякакъв авторитет и всякаква власт в човешките взаимоотношения, да не говорим за отношенията между Бога и човека. Ако една майка откаже да упражнява власт над своето двегодишно дете, тя вече няма да бъде майка и вероятно скоро ще се окаже под ударите на закона за престъпно нехайство спрямо детето си. Ако детенцето й сграбчи бутилка стрихнин и понечи да я изпие, тя трябва бързо и категорично да упражни властта си — и любовта, и инстинктът изискват това.

Всички равни?

Готовността и смелостта да се изправим пред фактите са белег на зрялост. Ако един ученик реши задачата си, като погрешно смята, че корен квадратен от 49 е 24 11/42 и учителят се страхува да му каже, че е сгрешил, за да не накърни самочувствието му и да не му създаде комплекс за малоценност, тогава този учител просто го оставя да си живее в нереалния детински свят и спъва процеса на растежа му.

Дали някой би твърдял сериозно, че възгледите на наркодилърите за приемането на наркотици са също толкова авторитетни колкото на невролозите и сестрите в клиниките за нервни и душевни разстройства?

Ако капитанът на един кораб няма правото да издава безусловни заповеди на механиците и моряците, а всички имат равен глас в управлението на кораба, аз само бих могъл да се моля да не съм на борда на този кораб по време на буря.

Не бива да се поддаваме на модерния сантиментален егалитаризъм. Животът без авторитети, дори да оцелее, ще бъде пълен хаос. А един Месия, който няма власт, нито претенции за власт, не би могъл да е Спасител на света — той би бил просто измамник. Всъщност тъкмо това е едно от доказателствата, че Христос наистина е Божи Син, както Сам твърди — макар да е кротък и смирен по сърце, и винаги милостив и състрадателен, Той пак претендира за абсолютна и върховна власт.

Злоупотреба с власт

Но такава враждебна реакция към авторитетите може да се дължи и на горчив опит от злоупотреба с власт — у дома, в държавата или дори в църквата. А от всички потисничества, разбира се, най-ужасните са тези, които се вършат в името на Христос и църквата. Но в известен смисъл не бива чак толкова да се изненадваме, когато се сблъскаме с подобна тирания, понеже лично нашият Господ, преди да напусне света, ни е предупредил, че в царството Му ще се случват такива неща. Той е казал и какво ще направи с тях впоследствие. Ето какво се казва в Лука 12:45–46: Но ако онзи слуга каже в сърцето си: Господарят ми се забави; и започне да бие слугите и слугините, да яде, да пие и да се напива, то господарят на онзи слуга ще дойде в ден, когато той не го очаква, и в час, който не знае, и като го посече, ще определи неговата участ с невярващите.

Това са много тежки думи, но напълно оправдани. И трите синоптични евангелия ясно показват, че нищо не е разгневявало нашия Господ толкова много, колкото вида на хора, потискани от религиозни водачи, които злоупотребяват с властта си. И Той никак не се е старал да прикрива гнева Си. Ето какво казва Той в Ерусалим: И когато целият народ слушаше, Той каза на учениците Си: Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по пазарите, първите столове в синагогите и първите места по угощенията; които изпояждат домовете на вдовиците и принасят за показ дълги молитви. Те ще получат по-голямо осъждане (Лука 20:45–47).

Когато по време на Тайната вечеря между учениците възниква спор, нашият Господ се възползва от случая, за да ги научи каква е истинската същност на властта, управлението и службата в Неговото царство. В този изключително сериозен и свят момент те започват да се препират кой от тях ще се счита за най-велик. Това, че един апостол би искал да го считат за по-велик от друг апостол, можеше да ни се стори невероятно, ако не познавахме собствените си сърца и не знаехме, че въпреки важната си служба апостолите са хора като всички нас. Затова се налага Христос да им покаже колко стара и неправилна представа за власт и авторитет са възприели, без да се замислят. Царете на народите господстват над тях и тези, които ги владеят, се наричат благодетели (Лука 22:25).

И днес най-често величието не се разглежда като служене на другите, а като лично издигане, което идва с високите постове, и усещането за власт и контрол над живота и съдбите на хората. И по някаква странна и извратена логика благодетели се наричат не хората, които реално служат и вършат работата, а тези, които седят нависоко и биват обслужвани. Но вие недейте така — казва нашият Господ на Своите апостоли. Те ще заемат наистина високи постове в църквата, толкова високи, че над тях ще е само Христос. Но и през ум не бива да им минава, че положението им в църквата е като пост в големите езически империи. Тъкмо напротив, казва Христос, по-големият между вас нека бъде като по-малкия, и който ръководи — като онзи, който слугува (Лука 22:26).

Съвършен пример

Очевидно е, че една власт, чиито служители започнат да се държат по този начин, би била началото на рая на земята. Но думите на Христос не са идеалистични, нереални, празни приказки. Той вече е правил и продължава да прави това, което проповядва на Своите апостоли. Защото кой е по-голям: този, който седи на трапезата ли, или онзи, който слугува? Не е ли този, който седи на трапезата? Но Аз съм сред вас като Онзи, който слугува (Лука 22:27).

Колко вярно е това! Лука разказва (18:35–43), че веднъж, когато Христос наближава град Ерихон, някакъв сляп просяк седи край пътя и чува глъчката на наближаващата тълпа. Като разбира, че идва Иисус, следван от голямо множество, той решава да Го помоли да направи нещо за него. Със своята тактичност — или вероятно защото слепите хора „виждат“ някои неща доста по-добре от другите? — той приветства Иисус като „Давидов Син“, великия и славен цар на Израил, и Го моли за милост.

Тълпата веднага го сгълчава да млъкне. „Виж — казват му околните, — няма смисъл да викаш така. Иисус е много важна личност. Всъщност е напълно възможно, както казваш, Той наистина да е великият Цар, но дори и да не е, несъмнено е страхотен проповедник и пророк. Царете и пророците не се спират на всеки ъгъл, за да се погрижат за някой въшлив просяк. Иисус има по-важни дела, за които трябва да мисли.“

В този момент обаче Христос наближава слепия просяк. И се спира. „Помогнете на човека, доведете го при Мен“, казва той на хората наоколо. След това го пита: „Ти ли Ме повика? Искаш ли нещо?“ „Да — запелтечва човекът, — очите ми… сляп съм. Можеш ли, искам да кажа, би ли ми дал да прогледна?“ „Разбира се — отвръща Христос, — нали за това съм дошъл, за да служа на хората“. И Той дава на човека зрение.

Сцената е драматична, и несъмнено такава трябва да бъде, но не за да създаде добър имидж и да бъде добре отразена в пресата, а за да разберат всички какво означава според Христос да бъдеш велик, да бъдеш цар — да служиш и на най-нисшите. И ние можем да сме сигурни, че днес, когато Христос е напуснал нашия свят и седи на престола Си в слава, представата Му за величие е същата. Всеки от нас може да падне на колене и да се помоли. И Христос ще дойде до нас и ще каже: „Ти ли ме повика? Искаш ли нещо?“ Блажени поданиците, които имат такъв Цар!

Урокът в горната стая оставя неизличима следа у Петър. Вижте как той по-късно съветва старейшините в някои християнски църкви: И така, старейшините, които са между вас, увещавам … пасете Божието стадо, което е между вас; надзиравайте го не по принуда, а с добра воля, като за Бога, нито за гнусна печалба, а с усърдие, нито като че ли сте господари над онези, които са ви поверени, а като сте пример на стадото. (1 Петрово 5:1–3).

Чуйте и какво казва Павел на епископите на Ефеската църква за служението, което се очаква от тях: Не пожелах на никого среброто или златото, или облеклото. Вие сами знаете, че тези мои ръце послужиха за моите нужди и за онези, които бяха с мен. С всичко ви показах, че като се трудите така, трябва да подкрепяте слабите и да помните думите на Господ Иисус — как Той е казал: Даването е по-блажено от вземането (Деяния 20:33–35). И ако това е нагласата и служението, които се очакват от апостолите и епископите в църквата, то урокът за нас, останалите, е достатъчно очевиден.

Наградите

Колкото и блажен да е животът под властта на такъв цар, не можем да скрием факта, че при настоящото положение на света поданиците на Христовото царство рано или късно ще трябва да претърпят страдания. Но на всички, които страдат заради Него, Христос обещава награда. И така, Той казва на апостолите в горната стая: А вие сте онези, които устояхте с Мен в Моите изпитания. Затова, както Моят Отец завеща царство на Мен, и Аз завещавам на вас — да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство и да седнете на престоли да съдите дванадесетте израилеви племена (Лука 22:28–30).

Обещаната награда съдържа два елемента: първият е по-дълбоко и по-пълно общение с Христос — ще ядем и ще пием с Него на Неговата трапеза. Вторият е, че ще споделим с Него Неговата власт и практическо управление. Възниква обаче въпросът кога ще бъдат дадени тези награди. Дали под „ядене и пиене на трапезата Ми“ Христос има предвид участието в Господната трапеза в църквата? И „ще седнете на престоли да съдите дванадесетте израилеви племена“ означава образно, че апостолите ще ръководят църквата? Или може би под ядене и пиене на трапезата в царството Му се разбира онова по-пълно общение, което ще имаме с Царя при Второто Му пришествие, а обещанието за съда над дванадесетте племена на Израил означава буквално, че когато настъпи царството, когато Църквата владее с Христос, апостолите ще имат отговорността да управляват племената на Израил?

Въпросът в никакъв случай не е само академичен. Още в ранната история на християнството, особено след така нареченото обръщение на Константин, е била широко възприета идеята, че Христос иска Църквата да управлява на земята сега, в тази епоха, и следователно е отговорност на Църквата да поставя и да сваля царе. Освен това се е смятало и че Църквата е продължение на народа Израил и следователно трябва да се държи по същия начин.

Това е имало твърде трагични последствия. Например, в най-добрите си дни Израил е бил теократично общество, а царят му се е считал за непосредствен представител на Бога на земята. Затова религията и политиката буквално са били едно, а религиозната власт е имала право да налага своите правила и закони със средствата на светската власт. Ако например населението на даден град се отклоняло в идолопоклонство, хората бивали предупредени и ако не се покаели, царят се вдигал с войската си, унищожавал града и избивал всичките му жители (вж. Второзаконие 13:12–18).

Затова, когато Църквата си внушава, че е продължение на Израил, следващата логична стъпка е тя да се държи, сякаш църквата и държавата са едно цяло и светската власт съществува, за да налага диктата на Църквата и да наказва всеки, който се отклонява от правия път. Гоненията, които и протестанти, и католици са организирали срещу всеки, когото са решавали да считат за неверник и еретик, са зловещ пример за това, колко последователно е била следвана идеята, че Църквата е съвременният Израил и трябва сега да владее над света.

Бъдеща власт

Но всичко това е една ужасна грешка. Наградата на царуването с Христос изобщо не е била предвидена за сегашната епоха. От самото начало Христос ясно заявява, че ще получим наградата си при Неговото второ пришествие. Лесно можем да се уверим в това, ако сравним пасажа в Лука с два подобни пасажа в Евангелието от Матей.

Първо, забележете, че изразът ще седнете на престоли да съдите дванадесетте израилеви племена се среща почти буквално същият и в Матей 19:28: Иисус им каза: Истина ви казвам, вие, които ме последвахте при новорождението — когато Човешкият син седне на славния Си престол, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте израилеви племена.

Тук се казва, че това ще се случи, когато Човешкият Син седне на славния Си престол. Кога ще стане това? Не е нужно да гадаем, понеже в Матей 25:31–32 ни се казва съвсем ясно: А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките (свети) ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги раздели едни от други, както овчарят разделя овцете от козите.

Това несъмнено е описание на Второто пришествие на Господ Иисус в сила и голяма слава, когато Той ще поеме властта над този свят и ще установи царството Си. И, разбира се, и апостолите, и ранната църква са разбирали въпроса по този начин.

Наистина, някои християни в Коринт започнали да се държат, сякаш времето на страданията е отминало и вече е дошло времето за царуване. Апостол Павел обаче отправя към тях един доста хаплив упрек: Сити сте вече! Обогатихте се вече! Възцарихте се без нас! О, да бяхте се възцарили (наистина), че и ние да царуваме с вас! Защото аз мисля, че Бог изложи нас, апостолите, като най-последни, като осъдени на смърт; защото станахме за показ на света — както на ангелите, така и на хората: ние сме безумни заради Христос, а вие сте разумни в Христос; ние — слаби, а вие — силни; вие — почитани, а ние — презрени. Ние и досега гладуваме и жадуваме, и сме голи, и сме бити, и се скитаме бездомни, трудим се, работейки с ръцете си. Като ни хулят — благославяме, като ни гонят — търпим, като ни злословят — умоляваме. Досега станахме като смет на света, измет на всичко. (1 Коринтяни 4:8–13).

Но ако управлението заедно с Христос е нещо, което не е дадено на вярващия сега, а е обещано за бъдещето, то целта е това да има много сериозен ефект върху сегашния му живот — да го вдъхновява за вярност и да го укрепва, за да устоява на страданията за Христос, които трябва да понася, каквито и да са те. И, разбира се, точно такъв ефект е имало обещанието върху мъчениците, мисионерите и всички, които се жертват или страдат по някакъв начин за Христос или за благовестието.

Нека оставим последната дума по този въпрос отново на апостол Павел. Той пише от затвора на Тимотей: Помни Иисус Христос от Давидовото потомство, който възкръсна от мъртвите според моето благовестие, за което страдам дотам, че съм в окови като злодей; но Божието слово не е вързано. Затова аз всичко издържам заради избраните — за да получат и те спасението, което е в Христос Иисус, с вечна слава. Вярно е това слово. Защото, ако сме умрели с Него, то и ще живеем с Него. Ако устоим, то и ще царуваме с Него. Ако се отричаме от Него, и Той ще се отрече от нас. Ако сме неверни, Той остава верен, защото не може да се отрече от Себе Си. (2 Тимотей 2:8–13).

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Каква награда обещава Христос на всеки, който Го следва и страда с Него?

2. Кога ще се получат тези награди и защо това е важно?

3. Какво ни показва примерът на Петър и Павел за естеството на християнското служение и начина на живот на хората, които носят отговорност сред християните?

4. Какво научаваме от отношението на Христос към слепеца за грижата Му към хората в нужда?