Джон Конъли
Душа в пламъци (18)

18

Рандъл Хейт почувства разликата в къщата още щом се върна от магазина, сякаш зарядът от статическо електричество в килимите и текстила беше изпразнен. Спря в коридора, усещайки през материята на пуловера студенината на сладоледа в книжния плик, който държеше в лявата си ръка. Взел бе също така шоколад и газирано, както и канелени бонбони. Тя обичаше аромата им, действаха й успокояващо — не както на повечето деца, помисли си той, но пък и тя бе доста различна от другите деца.

Пътуването до града вече му бе поднесло една смущаваща случка. Бе видял на улицата Валъри Кор в компанията на мъж, когото не познаваше, но който по ръст и по стойка му заприлича на полицай. Госпожа Кендъл, която работеше в дрогерията на непълно работно време, бе сложила дясната си ръка на рамото й, наклонила бе глава към нея и й говореше нещо — утешителни и обнадеждаващи думи навярно. После Дани, странното, но свястно момче, което държеше кафене „Халоуд Граундс“, излезе и подаде на Валъри бял книжен плик, пълен с пасти и понички. При този неочакван малък жест нещо в нея се прекърши и тя си тръгна, следвана от ченгето. Рандъл я изпрати с поглед и се опита да определи нейните чувства, съдейки по вида й. Тъга. Празнота.

Вина?

Полицаят забеляза, че я гледа. Рандъл обаче не реагира пресилено. Само се усмихна тъжно, както мислеше, че би постъпил обикновен човек, нормален човек. Той бе актьор, който се вживява в роля. Изпълни я добре, но щом жената се изгуби от погледа му, я прогони от мислите си. Започна да се вглежда в лицата на хората, с които се разминаваше, докато разменяше любезни поздрави с тях, и да наднича в прозорците на офисите по „Мейн Стрийт“, проверявайки дали някой няма да отвърне на погледа му, да задържи очи една идея по-продължително върху него и да се издаде.

„Кой от вас е? Кой от вас знае или мисли, че знае?“

Но не намери никакви отговори, никакви потвърждения на съмненията си и потегли обратно към дома си в мълчание, чудейки се дали пощаджията вече е идвал, боейки се от онова, което можеше да намери в пощенската кутия. За негово облекчение имаше само сметки и поредния брой на „Нешънъл Джиографик“, списанието, за което бе абониран. Нямаше снимки, нямаше филми, нямаше изображения на голи деца и той се опита да повярва, че може да е свършило, макар да го приемаше само като кратка отсрочка.

Сега, отново под закрилата на собствения си дом, Рандъл почувства някаква необичайна празнота, някаква липса. Тръгна от стая в стая, като надничаше в дрешниците и под леглата. Погледна в своята баня и банята за гости, която не бе използвана никога. Накрая слезе в мазето и застана пред вратата. Тя харесваше мазето, там бе тъмно и хладно. Понякога я чуваше как си пее там, долу. Когато беше ядосан или работеше, й казваше да млъкне, но тя никога не го слушаше. Пееше популярни мелодии от телевизора и стари естрадни песни, които почти бе забравил, че съществуват, и песнички, които сама си измисляше, немелодични ритми, които влизаха в главата му и го дразнеха със своята произволност. Но мазето бе нейното скривалище, нейното убежище и той й го предоставяше с удоволствие. Мъчеше се да не я безпокои, докато е там, защото нямаше как да предвиди каква ще бъде реакцията й. Веднъж в гнева си тя се беше нахвърлила върху него, насочила нокти право към очите му, но най-често започваше да пищи; тогава звукът отскачаше от каменните стени и се стоварваше върху него.

Държеше всички прозорци и външните врати заключени, макар че го правеше по-скоро за да държи хората отвън, отколкото нея вътре, защото живееше в страх от намеса в живота си. Засега момичето не показваше никакви признаци, че иска да го напусне. Чудеше се дали омразата му към него не се бе превърнала в нещо като любов, дали не изпитваше нужда от канал, който да свързва двете противоположни чувства. Тя му бе почти като дъщеря, непокорно, трудно, нуждаещо се от грижи дете, и той беше бащата, защото я бе направил такава, каквато бе.

През последните два дни не я бе виждал много. Тя се беше скрила, когато дойде детективът, както правеше винаги, когато идваше външен човек. По-рано същия ден я бе зърнал за миг да минава през кухнята, докато работеше на компютъра. Не обичаше телевизорът да е включен, когато опитва да се съсредоточи. Тя бе научила бързо този урок и просто стоеше далеч от дневната, докато не мине пет. Всъщност последният път, когато бе говорил с нея, беше вечерта след посещението на детектива, за да й каже да се върне към своите телевизионни програми.

Почука на вратата на мазето. Нямаше отговор.

— Хей — каза той, — там, долу, ли си?

Отвори и заговори в тъмното. Тя не обичаше внезапните влизания и неочаквания шум.

— Вече можеш да гледаш всичко, което искаш. Свърших работата си за деня. Ще поседя с теб, ако искаш.

Нощната лампа беше запалена и осветяваше отсрещната стена. В ъгъла имаше малка купчина книги, още непрочетени, и плюшено животно, което й бе купил от „Трийхаус Тойс“, когато ходи по работа в Портланд. Стигна до първото стъпало, все още не му се искаше да нарушава спокойствието й. В началото, когато едва бе започнал да опознава нейните навици, а тя неговите, бе влязъл в мазето и тя се беше опитала да го спъне и да го събори на земята. Едва бе успял да се задържи за перилата, за да не си счупи врата. Огромна треска бе пробола дланта му и въпреки че бе успял да извади повечето от нея, дребни частици бяха проникнали надълбоко и раната бе започнала да гнои. Отиде на лекар, който ги извади с местна упойка. След това заключи вратата на мазето и прибра дистанционното за телевизора. Лишаването от телевизия бе най-тежкото наказание, което можеше да й наложи, и винаги водеше до сблъсък на характерите им. Той се беше научил да заключва дистанционното в сейфа, защото иначе тя го намираше, но периодите, през които телевизорът не беше на нейно разположение, бяха най-тежките помежду им. За отмъщение тя правеше всичко по силите си, за да го дразни, чукаше по стената нощем, когато той се опитваше да спи, пренареждаше книжата му, така че той губеше следите на сметките, или разливаше мляко в хладилника, когато го няма, изключваше го и той беше принуден да го изпразва и мие, за да премахне лошата миризма. Накрая се стигаше до компромис и правата над телевизора биваха възстановявани, но конфликтът винаги костваше много и на двамата и всеки от тях си беше направил извода, че е по-добре да избягва подобни сблъсъци.

Но отношенията помежду им невинаги бяха така враждебни. Понякога, особено в студените нощи, когато старата къща скърцаше и стенеше, вятърът откриваше пролуките в дъските и под вратите и клоните пукаха под тежестта на снега и леда, тя идваше неканена в неговото легло и се притискаше до него, крадейки от топлината му като в сбъднат сън.

Той слезе по-надолу, приклекна, за да вижда цялото мазе, и бе обзет от паника, страх и чувство за загуба.

Но най-вече изпита облекчение.

Тя си беше отишла.