Джон Конъли
Душа в пламъци (1)

1

Сиво море, сиво небе, горски пожар и пламтящи дървета. Никаква топлина, никакъв дим, но все пак лесовете горяха и над тях се издигаше сияние в червено, жълто и оранжево. Студена огнена стихия в хармония с настъпващата есен и безпомощно ронещите се листа. Във въздуха се носеше усещане за тлен, породено от едва доловимия повей, напомнящ за зимните ветрове и пронизващия им студ, и животните вече се готвеха за първия сняг. Захранването беше започнало, тъпкането на стомасите за по-оскъдните времена. Гладът щеше да накара по-дребните, по-уязвими същества да поемат рискове, за да се хранят, и хищниците щяха да ги очакват. Продължаващи да будуват черни паяци клечаха по ъглите на своите мрежи. Все още имаше заблудени насекоми за хапване и нови трофеи, които да се добавят към колекциите от избелели люспи. Зимните кожуси ставаха по-гъсти, козината започваше да изсветлява, за да се слива по-добре със снега. Върволици от гъски се изнизваха по небето като спасяващи се от наближаващи боеве бежанци, изоставяйки онези, които са принудени да останат и приемат онова, което ги чака.

Гарваните бяха неподвижни. Много техни братя от далечния север бяха поели на юг, за да избягат от най-свирепия период на зимата, но не и тези птици. Те бяха огромни и добре охранени, в очите им светеше извънземен разум. Някои от преминавалите по този затънтен път вече ги бяха забелязали. Да, признаваха всички, те бяха по-големи от обикновените гарвани и може би внушаваха чувство за безпокойство, тези сгърбушени същества. Накацали бяха навътре сред клоните на стар дъб, организъм, наближил края на дните си, чиито листа окапваха все по-рано всяка година, така че към края на септември беше вече оголен, овъглено дърво сред пламъците, сякаш всепоглъщащият пожар вече се бе справил с него, оставяйки след себе си само димните кълба от отдавна напуснати гнезда. Дъбът се издигаше в края на малка гора, която на това място се издаваше леко, за да следва извивката на шосето, с дъба на върха на издатината. Някога бе имало повече такива дървета, но строителите на пътя ги бяха изсекли преди много години. Вече нямаше други, скоро щеше да изчезне и той.

Но гарваните бяха дошли при него, защото гарваните обичат умиращите неща.

По-дребните птици бягаха от натрапниците и предпазливо ги наблюдаваха, скрити в зеленината на иглолистните дървета. Гарваните бяха накарали гората зад тях да притихне. Те излъчваха заплаха: тяхната неподвижност, сключените около клоните нокти, острите им като бръснач клюнове. Дебнеха, наблюдаваха, чакаха началото на лова. В своята неподвижност приличаха толкова много на статуи, че можеше да се сбъркат с уродливи образувания на самото дърво, туморни израстъци върху кората. Необичайно бе да се видят толкова много накуп, защото тези птици не се събират на групи. На двойки, да, но не по шест, не така, не и когато наблизо няма храна.

Продължавай нататък, продължавай нататък. Остави ги зад себе си, но не и преди да си хвърлил още един тревожен поглед към тях, защото при вида им се сещаш какво е да бъдеш преследван, да бъдеш наблюдаван отгоре, докато ловците безпощадно те следват. Точно това правят гарваните: водят вълците към тяхната плячка и вземат част от ловния им трофей като възнаграждение за труда си. Искаш да се размърдат. Искаш да си тръгнат. Дори обикновеният гарван може да те смути, но това не бяха обикновени гарвани. Не, тези птици бяха много необикновени.

Скоро щеше да падне нощ, а те продължаваха да стоят. Човек можеше да ги вземе за заспали, ако чернотата на очите им не се открояваше така отчетливо в гаснещата светлина, а когато облаците се разкъсаха, улови и новоизгрялата луна и заключи образа й вътре в себе си.

Късоопашата невестулка изскочи от изгнилия дънер, който бе неин дом, и подуши въздуха. Кафявата й козина вече се променяше, тъмното избледняваше и животното се превръщаше в призрак на самото себе си. Забелязала бе птиците, ала бе гладна и нямаше търпение да се нахрани. Котилото й се беше пръснало и тя щеше да роди отново едва през следващата година. Гнездото й беше застлано с миша кожа за изолация, но килерчето, където съхраняваше излишъците от убитите гризачи, вече се беше изпразнило. За да оцелява, невестулката трябваше всеки ден да изяжда храна, равна на четирийсет процента от собственото й тегло. Това означаваше около четири мишки дневно, но напоследък не бе срещала много животни по обичайните си маршрути.

Гарваните като че ли не обърнаха внимание на появата й, обаче невестулката бе твърде опитна, за да рискува живота си само защото са неподвижни. Обърна се с глава към леговището и използва опашката с черно на края като примамка, за да провери дали птиците ще се изкушат да нападнат. Ако го стореха, щяха да пропуснат тялото й, целейки се в опашката, и тя щеше да се скрие на сигурно място в дънера. Но гарваните не реагираха. Носът на невестулката потрепна. Внезапно се чу шум, блесна светлина. Автомобилни фарове осветиха гарваните и те извиха глави да проследят лъчите. Разкъсвана между страха и глада, невестулката позволи на стомаха си да решава. Скри се в гората, докато вниманието на гарваните беше отвлечено, и скоро се загуби от поглед.

Колата продължи по пътя, вървеше по-бързо, отколкото беше разумно, вземаше завоите, като навлизаше в насрещното платно повече от допустимото, защото бе трудно да се видят автомобилите, които приближават от обратната посока, и който не познаваше пътя, можеше лесно да предизвика челен сблъсък или да се вреже в храсталаците отстрани. Да, можеше, ако този беше от пътищата, по които минават туристите, но малцина от тях идваха тук. Градът поглъщаше потока от гости, неговата набиваща се в очи сивота набързо убиваше желанието им да продължават нататък и той ги изхвърляше обратно натам, откъдето бяха дошли, на моста и към шосе 1, а после към границата, или на юг към магистралата и към Огъста и Портланд, големите градове, които жителите на полуострова толкова много се стараеха да избягват. Така че тук нямаше туристи, но понякога спираха външни хора, предприели пътешествието на своя живот, и след време, ако се окажеха подходящи, полуостровът намираше място за тях и те ставаха част от общност, обърнала гръб на сушата и изпълнено с решителност лице към океана.

В щата имаше много такива общности, привличащи онези, които искаха да избягат, онези, които търсеха закрилата на границата, защото това все още беше краен щат с граници от гори и вода. Някои избираха анонимността на горите, където шумът от брулещия дърветата вятър бе като тътен от разбиващи се вълни, ехо от песента на океана на изток. Но тук, на това място, имаше и гори, и море, имаше скали покрай тесния залив и тесен издигнат път, който, подобно на моста, свързваше сушата с онези, които бяха избрали да се заселят отделно от нея; имаше град с една главна улица и достатъчно пари, за да плаща за малък полицейски участък. Полуостровът беше голям, с население, пръснато из скупчените около „Мейн Стрийт“ сгради. Също така по отдавна забравени административни и географски причини община Пастърс Бей се простираше на запад до сушата и оттатък издигнатия път. Години наред Пастърс Бей бе под ведомството на окръжния шериф, докато градът не разгледа бюджета си и не реши, че не само може да си позволи собствена полиция, но и че всъщност дори ще спести пари от това, и така се появи полицейският участък на Пастърс Бей.

Но когато говореха за Пастърс Бей, местните имаха предвид полуострова и полицаите бяха техни полицаи. Външните хора често го наричаха „острова“, въпреки че не беше остров поради естествената си връзка със сушата, при все че мостът поемаше по-голямата част от трафика. Той бе достатъчно голям, за да побере прилично двулентово шосе, и достатъчно висок, за да изключи всякакъв риск общината да остане откъсната при лошо време, макар че се беше случвало вълнението да е толкова силно, че вълните да заливат пътя; каменният кръст откъм сушата свидетелстваше, че на тази земя някога е живял човек на име Мейлок Уийлър, пометен от моста през 1997 г., докато разхождал своето куче Кея. Кучето бе оцеляло и бе осиновено от семейна двойка на сушата, защото Мейлок Уийлър беше ерген, от най-упоритите. Но то непрекъснато се опитваше да се върне на острова, както често се случва с родените на такива места. След време хората се отказаха от опитите си да го задържат и то бе взето от Гроувър Корно, който беше полицейският началник по онова време. Кучето остана с Гроувър до пенсионирането му и по-късно двамата със стопанина му починаха в разстояние само на една седмица. Фотографията на двамата заедно остана да виси на стената на полицейския участък в Пастърс Бей. Тя караше Кърт Алън, наследника на Гроувър, да се чуди дали и той да не си вземе куче, но Алън живееше сам и не бе свикнал с животните.

Колата, която сега премина под стария дъб и спря пред къщата оттатък пътя, бе колата на Алън. Той погледна на запад и засенчи очи от лъчите на слънцето, което се скриваше зад хоризонта. Идваха още автомобили. Казал бе на останалите да карат след него. Жената щеше да има нужда от тях. Детективите от мейнската щатска полиция също бяха на път, както изискваше обявената тревога код оранжево^[2]. За изчезналото дете незабавно бе уведомен и Националният информационен център по престъпленията. През следващите часове щеше да се реши дали да се поиска помощ и от ФБР.

Къщата бе в стил ранчо, добре поддържана и свежо боядисана. Нападалите листа бяха събрани и изсипани на купа за компост до подветрената стена на сградата. Тя се бе справила доста добре за жена без съпруг, който да й помага, за жена, която не е от тук, помисли си Алън.

Гарваните го наблюдаваха, докато чукаше на вратата, после му отвориха, размениха се думи, той влезе и за известно време отвътре не се долавяше звук или движение. Пристигнаха още две коли. От първата слезе възрастен мъж с изтъркана кожена лекарска чанта. Втората бе карана от жена към края на средната възраст, облечена в синьо палто, което се закачи на портата, когато тя се втурна към къщата. Скъса се, но след като го освободи, жената не спря да погледне щетите. Имаше по-важни неща за вършене.

Двамата с лекаря бяха стигнали до средата на двора, когато входната врата се отвори широко и към тях се завтече жена. Тя беше към края на трийсетте, малко понаедряла около кръста и ханша. Пуснатата свободно коса се развяваше зад гърба й. Щом я видяха, новодошлите спряха и по-възрастната жена вдигна ръце, сякаш очакваше другата да се хвърли в прегръдките й, но вместо това тя се провря покрай тях, избутвайки лекаря. Едната обувка падна от крака й, белите камъни на алеята раздираха кожата й и зад нея оставаха кървави следи. Тя се препъна, падна тежко и когато се изправи отново, дънките й бяха скъсани, коленете й бяха ожулени и единият от ноктите й бе счупен. Кърт Алън се появи на вратата, но жената бе вече на пътя и сложила ръце около устата, крещеше отново и отново едно име…

— Ана! Ана! Ана!

После заплака, искаше да побегне, но пътят завиваше надясно и наляво и не знаеше накъде да поеме. Жената на средна възраст отиде при нея и най-сетне я взе в прегръдките си, въпреки че тя се съпротивляваше. Лекарят и Алън вече приближаваха, когато тя изкрещя отново името. От околните дървета се разхвърчаха птици и невидими твари побягнаха от храстите, сякаш за да разнесат новината.

Момичето го няма, момичето го няма.

Само гарваните останаха. Слънцето най-сетне изчезна зад хоризонта и започна да пада истински мрак. Гарваните се сляха с него, погълнати от него и той на свой ред погълнат от тях, защото тяхната чернота бе по-дълбока от всякаква нощ.

По някое време невестулката се върна, стиснала бе между челюстите си отпуснатото тяло на тлъста полска мишка и усещаше в устата си вкуса на кръвта й. Едва се беше сдържала да не я разкъса веднага след като я умъртви, но инстинктът й повеляваше да обуздае своето нетърпение. И самодисциплината й беше възнаградена, защото докато се връщаше в леговището си, се натъкна на друга, по-дребна мишка и си похапна, преди да скрие остатъците от нея. Може би щеше да се върне за тях по-късно, след като по-едрата плячка бъде прибрана на сигурно място.

Не чу приближаването на гарвана. Усети го едва когато ноктите му се вкопчиха в гърба й, разкъсаха кожата и се впиха в плътта й. Той я прикова към земята и после започна бавно да я кълве, пробивайки в тялото й гладки дупки със своя дълъг клюн. Гарванът не яде от нея. Просто я изтезава до смърт, като не бързаше да сложи край на нейните мъки. След като я превърна в каша от кръв и кожа, остави останките й на лешоядите и се върна при другарите си. Те чакаха ловът да започне и бяха любопитни да видят какво представлява ловецът, който ще дойде.

Но онзи, който ги бе изпратил, бе любопитен да разбере това и те наблюдаваха вместо него.

Защото той бе най-големият хищник от всички тях.