Джон Конъли
Душа в пламъци (17)

17

Студена нощ в Бостън, дъждът вече плющеше с всичка сила. Валеше от сутринта, променяше се само силата на дъжда, сякаш небето беше решило да залее света, за да го измие добре. Светлините на по-високите сгради, винаги не на място в Бийнтаун, сякаш разгонваха облаците отгоре, като ги пронизваха и позволяваха на дъжда да се излива през дупките. Тази вечер това бе град на прогизнали дрехи, на обувки, които пропускат влагата, на слепнали ситни къдрици и хладни целувки на дъждовните капки по вратове и гърди, на размити неонови отражения в локвите, напомнящи цветни водовъртежи, на едва пъплещ трафик и нетърпеливи пешеходци, притичващи опасно близо пред колела и брони, без да обръщат внимание на клаксоните и светлините на фаровете. Дори тръгналите към клубовете и баровете момичета се принуждаваха да покриват краката и ръцете си от страх да не настръхнат и разочарованието от това бе изписано по лицата им. По-късно онези, които не бяха намерили партньори за през нощта, щяха да вдигнат ръце и да оставят дъжда да съсипва прическите и да размазва грима им, щяха да ругаят и да се кикотят, опитвайки се да хванат такси, а шофьорите на таксита щяха да си напълнят джобовете тази нощ. Но студът… Господи, това бе най-ужасното. Той хапете и гризеше, забиваше своите бели зъби в пръстите на ръцете и краката, носовете и ушите, както лешояд човката си в труп сред снега. Зимата бе друго нещо: зима със сняг по земята и ясно синьо небе. Човек знае какво да очаква от зимата. Но това, това скапано време, с него не можеше да се постигне никакъв компромис. По-добре беше да не излизаш изобщо, обаче това означаваше да капитулираш пред него, да му позволиш да господства над града, да пожертваш една нощ навън, защото природните стихии са в заговор против теб, особено когато си млад — на възраст за женене — и имаш пари в джоба. За по-възрастните, които имат да показват и да доказват по-малко неща, лошото време можеше да означава почивка, но не и сега. Не, нощите като тази бяха безценни и трудно спечелени. Нека дъждът да вали; нека студът да хапе. Топлината и компанията стават двойно по-приятни заради усилията, които са били нужни, за да ги намериш, и малко удоволствия могат да се сравнят с това да гледаш леещия се дъжд в мрака отвън от удобен стол, с чаша в ръката и глас, който тихо шепти на ухото ти усмихнати думи.

Демпси и Райън седяха в колата на „Ийст Бродуей“ в Саути, чакаха да настъпи техният час и наблюдаваха минаващите край тях местни хлапаци. Благодарни бяха за дъжда, защото той държеше главите наведени и не позволяваше на минувачите да ги виждат през замъгленото предно стъкло. Никой от двамата не бе гологлав: Демпси беше с черна плетена шапка, Райън с шапка на „Селтик“, с която не изглеждаше по-различен от десетките глупаци, движещи се с походка на горили по най-оживената по това време на денонощието улица. Те изглеждаха много еднакви, тези момчета, със своите татуировки и прекалено големи фланелки, с неуместната си любов към един остров, който в действителност не означаваше нищо за тях, място, което можеха да разпознаят на картата само заради формата му. Демпси и Райън познаваха добре хората като тях. Те пазеха наследствени недоволства, предавани им от родителите и родителите на родителите. Расизмът им беше вроден, но нелогичен. Мразеха черните, но аплодираха играчите на „Селтик“, между които почти нямаше бяла физиономия. Имаха по-възрастни братя, които още помнеха програмата от средата до края на седемдесетте за превозване на децата в училища вън от кварталите им с цел постигане на расова интеграция, когато Гарити и неговите така наречени експерти пренебрегнаха предупрежденията, идващи както от самия южен Бостън, така и отвън, и събраха бедния бял Саути с бедния черен Роксбъри, двете части от бостънската имигрантска общност, които бяха най-тежко пострадали от последствията на лошото градско планиране; помнеха непреклонността на съставения само от бели Бостънски училищен комитет, който използва страховете от интеграцията и съществуващото разделение по гета, включително и крайно несполучливия експеримент B-BURG^[1], който затвори чернокожите в предишните еврейски квартали Северен Дорчестър, Роксбъри и Матапан. Вярно, в Саути и Чарлстаун беше пълно с расисти и фанатици, но преместването наля вода във воденицата на най-крайните и дори успя да обедини воювалите преди това помежду си ирландски и италиански общности против всеки общ враг с различен цвят на кожата. По дяволите, бащата на Райън, който беше по-умен от всичките си съседи накуп и членуваше в бостънския клон на Международната социалистическа организация, се бе озовал сред получаващите заплахи от кретените в тактическия патрулиращ отряд, понеже бе свикал събрание, за да осигури безопасност на чернокожите ученици в гимназията на сина си. Тогава Райън не му бе благодарен за либералните възгледи, защото беше отнесъл боя, задето баща му е „привърженик на чернилките“, но сега го уважаваше още повече заради онова, което бе сторил.

Годините бяха променили Райън, ала той държеше в тайна повечето от тези промени.

Сега седеше зад волана и се питаше в какво се беше превърнал. Кутията от обувки, която бяха взели от къщата на Нейпиър, лежеше в краката на Демпси, но вече не бе пълна с пари. Устройството, което съдържаше, бе недодялано, но ефикасно: килограм пентаеритритол тетранитрат, или PETN, и детонатор от оловен азид. Поразяващата сила на бомбата бе увеличена посредством кабарчетата за килими, щедро насипани от Демпси в сместа. Райън го бе наблюдавал с ужас, докато я сглобяваше в мотелската стая. Попитал го бе:

— За какво са?

— Увеличават поразяващата способност.

— Но те ще… — Гласът му заглъхна. Устата му беше пресъхнала. Това беше нередно. Трябваше да се прекрати.

— Какво ще направят? Ще наранят хора ли? Ще им оставят белези? Каква мислиш, че е целта на всичко това, Франсис?

Райън събра малко слюнка.

— Да се отстрани Оуени Фаръл.

— Не, да се отстрани Оуени Фаръл заедно с всички около него. Да не остави на крака никого от вътрешния му кръг. Целта е да се изпрати съобщението, че Томи Морис не е убит, не е извън играта и източниците на неговите приходи не са на разположение за разграбване.

— Те няма да се откажат. Не могат.

— Ще се откажат, ако не им оставим друга възможност. Те стояха настрани и чакаха да видят какво ще направи Оуени и как ще реагира Томи. Това е отговорът на Томи. Това е неговото завръщане.

Райън се извърна. Пръстите му трепереха. Запали цигара, за да се успокои.

— Не е редно, Мартин. Ние не правим така. Там ще присъстват хора, които нямат нищо общо с това. — Опита да си представи щетите, които би причинила градушката от кабарчета в затворено помещение, и почувства, че му се повдига. Томи ли бе казал на Демпси да го направи, или той сам бе стигнал до тази идея? Демпси беше човекът, който приемаше разпорежданията на Томи, освен ако не бе зает с друго, както в случая с Хелън Нейпиър. На Райън не му оставаше друго, освен да приеме на доверие, че му е предал истинското съдържание на техния разговор. Ако Томи наистина бе одобрил този начин на действие, тогава всичко беше загубено и каузата му вече не бе справедлива.

— Виж — каза Демпси, — нямаме избор. Или това, или Томи престава да се съпротивлява и умира.

Изнизаха се секунди.

— Може да е за добро — каза Райън. Изрече го толкова бавно и толкова тихо, че Демпси трябваше да се наклони напред, за да е сигурен, че го чува добре. Лицето на Райън все още беше извърнато. Цигарата беше в лявата му ръка, но дясната вече не се виждаше. Според наклона на рамото трябва да беше някъде до колана му. Демпси замря. Пистолетът му бе на масата до него. Той небрежно сложи ръка на сантиметри от оръжието и каза:

— Мисля, че вече сме водили този разговор, Франсис. — Изненадан бе колко спокойно звучеше гласът му. Пръстите му докоснаха дръжката.

Раменете на Райън трепереха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Когато заговори отново, гласът му също трепереше.

— Господи, погледни ни. Правим бомба. Готвим се да убиваме и осакатяваме. Аз не съм като теб, Мартин. Може би не съм корав колкото теб. Участвал съм в побои заедно с най-добрите от тях, но никога не съм убивал. Не искам да убивам никого. Дори Оуени Фаръл.

— Как мислеше, че ще свърши всичко това?

— Не знам: с общо събрание може би, с компромиси от страна на всички. Мислех, че Джоуи Туна ще разбере, че сме прави. Мислех…

— Какво, че си имаш работа с разумни хора ли? — В тона на Демпси нямаше насмешка, долавяше се само умора, долавяше се ужас от онова, в което бе допуснал да се превърне.

— Не — каза Райън, — просто с хора. Просто с обикновени хора.

— Те никога не са били обикновени хора, Франсис. Обикновените хора водят обикновен живот, но не и те. Ръцете на всички им са изцапани с кръв, душите им също. И ние сме се изцапали просто защото сме се движили между тях.

— Ти убивал ли си, Мартин?

Райън се обърна и го погледна. Чувал бе разни истории: Демпси работел сам и хората, за които трябвало да се погрижи, никога повече не се появявали. Където и да се намирали, били погребани надълбоко. Сега Райън искаше да получи потвърждение лично от него.

— Да — каза Демпси. Очите му не издаваха никакви чувства.

— За Томи ли?

— И преди Томи.

— Кого си убил, Мартин? Кого си убил преди това?

— Това няма значение.

Ала имаше. Имаше значение за Райън. Демпси бе роден в Белмонт, но бе дошъл при тях от чужбина. Шушукаше се, че е бил бомбаджия, че е залагал взривни устройства в Северна Ирландия за ИРА и в Мадрид за баските от ЕТА. Сега не можел да се върне в Европа, защото въпреки постигнатото примирие между страните и в двата конфликта имало хора с дълга памет и сметки за уреждане. Томи му бе предложил дом и роля, която да изпълнява, и когато се появяваха проблеми, които трябваше да бъдат решени, репутацията му винаги го изпреварваше.

Преди Райън да му зададе нови въпроси, Демпси рече:

— Казваш, че никога не си убивал, Франсис. Казваш, че не можеш. Но преди всичко това да свърши, може да бъдеш поставен в положение, когато ще трябва да натиснеш спусъка срещу някого, за да спасиш себе си. Мислил ли си за това?

— Да — отвърна Райън, — мислил съм за това. Дори съм го сънувал.

— И в съня си натисна ли спусъка?

Демпси чакаше отговора му, единствената светлина в кухнята, тази от лампата на масата, падаше върху острите проблясващи шипове на кабарчетата.

— Да — каза Райън накрая. — Натиснах спусъка.

— Тогава може би все пак си способен да убиеш. Кого уби в съня си?

— Безлики хора. Не знам кои бяха.

— Но въпреки това ги уби?

— Да.

— А мен? — попита Демпси. — Мен би ли убил в своите сънища? Убиваш ли ме в своите сънища?

Райън бе стигал дотук. Вече нямаше смисъл да се връща назад.

— Мислил съм за това.

— Не си го сънувал, а си го мислил?

— Да.

Демпси видя, че ръката на Райън е достатъчно близо, за да посегне към онова, което беше затъкнато в колана му, каквото и да бе то, а реалността на казаното от него висеше във въздуха помежду им като бяла кърпа, която чака да бъде пусната на мястото на дуела.

— Всичко е наред, Франсис — каза Демпси. — Знам, че си го мислил. Виждал съм го в очите ти. — Побутна леко кутията от обувки с лявата си ръка, за да закрие дясната. — Но не аз съм врагът тук. Каквото и да мислиш за мен, аз не съм този, от когото трябва да се боиш. Ако сега се обърнем един срещу друг, ще свършим тяхната работа. Трябва да си вярваме, защото си нямаме никого другиго.

Въпреки казаното от него Райън не бе много сигурен.

— Понякога ме плашиш, Мартин. Стигаш твърде далеч. Онази жена миналата вечер, тя не заслужаваше това, което й стори. Никоя жена не го заслужава.

— Но не се опита да ме спреш.

— А трябваше. Проявих слабост.

— Не, ти не си слаб. Не е слабост да избегнеш битка, която не можеш да спечелиш. Това е просто здрав разум. Пък и какво беше тя за теб? Нищо. Никоя. Човек се грижи за своите и оставя другите да плуват или да се давят.

Дясната ръка на Райън още бе скрита.

— Е, докъде ни доведе това, Франсис? — каза Демпси. — Къде сме?

Цигарата в ръката на Райън трепна. По килима се посипа пепел. Това го отклони от мислите му и той инстинктивно протегна крак да я стъпче. Демпси зърна дясната му ръка. В нея нямаше пистолет. Погледът му отскочи встрани и тогава видя пистолета до умивалника — Райън го беше оставил там, когато отиде да изплакне чашите, които бяха използвали.

Сега Райън погледна към него. Видя пистолета му, пръстите му, докосващи полираната стомана, и студената светлина в очите му.

— Господи — каза той.

— Нямаше нищо лично, Франсис. Просто казаното от теб ми прозвуча малко странно.

Райън изпусна дълга накъсана въздишка.

— Аз само говорех.

— Не виждах ръката ти.

— Щеше да ме убиеш.

— Ако бях имал това намерение, щях да съм те убил. Не искам да те убивам, Франсис. Харесвам те. И ти казах, трябва да се държим един за друг заради себе си и заради Томи. Ако не го направим, те ще се възползват от това. Не си мисли, че ще можеш да се споразумееш с тях, защото няма да можеш. Те никога няма да си отдъхнат или да застанат с гръб към нас. Винаги ще се питат, ще се съмняват и в един момент ще сложат край на тревогите си, защото така ще им бъде по-лесно. Всичко или нищо, така стоят нещата сега. Ако им пратим достатъчно убедително предупреждение, можем да ги накараме да размислят. Отстраняваме Оуени, отстраняваме неговия екип и изведнъж положението се променя.

— Те ще искат реванш — каза Райън.

— Не, не и ако пострадат само Оуени и неговите хора. Ще разберат, че са направили грешка, че е трябвало да подкрепят Томи, а не него. Става дума за демонстрация на сила. Трябва да е брутално и трябва да е окончателно.

Райън отиде до масата и погледна устройството. Взе едно кабарче, вдигна го към светлината и започна да го разглежда, както ентомолог би разглеждал някое непознато, но явно опасно насекомо.

— Джоуи Туна ми предложи възможност да се измъкна — каза Мартин. — Тази сутрин, когато говорихме, поиска от мен да предам Томи. Каза ми, че мога да се спася, ако им се обадя и им кажа къде могат да го намерят.

— А аз?

— Той не те спомена, Франсис.

Райън кимна. Разбра го. Щяха да го убият просто за да са сигурни.

— Ти какво му каза?

— Нищо. Тук съм, нали? С Томи съм и съм с теб. Ние двамата сме различни, ти и аз, но трябва да се държим един за друг в тази история. И помни, ти не убиваш никого. Аз направих това нещо и аз ще го занеса. Кръвта ще бъде по моите ръце, дамгата — на моята душа.

Райън завъртя кабарчето за последен път между пръстите си, после го пусна в кутията от обувки.

— Не — каза той. — И на моята.

И ето че сега бяха тук, дъждът барабанеше по покрива на колата, вътре нямаше запалени лампи, които да ги осветяват, взривното устройство лежеше на пода в краката на Демпси. Райън не можеше да не мисли за него като за живо същество, чудовище, което чака да бъде освободено. Трябваше да пробият дупки за въздух в кутията, за да може да диша.

Почти чуваше ударите на сърцето си.

В една идеална ситуация Демпси щеше да е заложил устройството по-рано, но барът бе седалището на Оуени и нямаше никакъв начин предварително да получи достъп до него. Барът бе малък и щеше да задържи разпространението на взрива. В затвореното помещение ефектът от бомбата щеше да е унищожителен. Проблемът беше в нейното внасяне. Той бе казал на Райън, че планира да подходи по най-простия начин. В едната ръка ще държи тухла, в другата — взривното устройство. Тухлата ще счупи прозореца и устройството ще я последва.

— С какво закъснение ще избухне? — попитал бе Райън и въпросът му бе сепнал Демпси.

— Откъде знаеш за закъсненията?

— Откъдето знам и всичко останало: от телевизията.

— Пет-шест секунди.

— Не е много. По-добре да не се спъваш или да чакаш да светне, когато я активираш.

От мястото, на което седяха, Райън виждаше голямата глава на Оуени дори през мокрото предно стъкло. Разпозна неколцина от останалите. Имаше и две жени. Надяваше се те да отидат до тоалетната, преди Демпси да тръгне. Тогава може би нямаше да му е толкова трудно да живее с онова, което предстоеше да стане.

— Ти само включи двигателя веднага щом сляза — каза Демпси. — Бъди подготвен за експлозията, изчакай я, после потегляй. Не поглеждай към нея, не гледай и след това. Няма да искаш да видиш последствията, а аз не искам да се сковеш.

— Разбирам, Мартин.

— Добре.

Демпси взе кутията и тухлата и ги сложи в сгъвката на лакътя си. Под палтото беше облечен в суичър с качулка и когато слезе от колата, вдигна качулката да скрие лицето си. Райън понечи да му пожелае късмет, но се отказа. Едното от момичетата в бара се смееше с широко отворена уста и отметната назад глава. Беше хубаво, и то не с вулгарната хубост на повечето от момичетата, които се мотаеха с Оуени и хората му. Имаше изящни бледи черти и много тъмна коса. Не можеше да е на повече от деветнайсет-двайсет години. В повечето барове на Бостън щяха да й поискат лична карта и набързо да я изгонят, но не и тук, не и в бара на Оуени.

Щом се потопи в студения нощен въздух, Демпси повдигна единия край на кутията, за да активира устройството. По-голямата част от нея бе омотана със скоч, но беше оставил единия ъгъл скъсан и непокрит, за да стигне лесно до детонатора, който щеше да предизвика взрива. Демпси тръгна към бара, сложил пръсти на дупката в кутията и тогава в огледалото за задно виждане блеснаха фарове, прозвучаха сирени. Демпси забърза назад към колата, все още с устройството в ръка; тухлата бе изхвърлил на улицата. Райън запали двигателя и се включиха в движението зад камион за напитки тъкмо когато първата полицейска кола изскърца със спирачки пред бара. Зад нея идваха още и големият черен фургон на специалните части в средата на колоната беше досущ като царица на бръмбарите сред своите поданици.

— Леле — каза Райън, — става лошо. Става много лошо.

— Карай. Не търсят нас. Няма как да са знаели.

Райън продължи да кара направо, докато не стигнаха до кръговото движение край брега. Там зави наляво покрай статуята на Фарагът, покрай пързалката за кънки „Франсис Мърфи“. Едва когато стигнаха до празния паркинг на Касъл Айлънд, Райън си даде сметка, че ги бе вкарал в задънена улица. Изруга и започна да обръща несръчно, но Демпси го успокои.

— Спокойно — каза той. — Поеми си дъх. В безопасност сме.

Райън го послуша. Вдиша дълбоко веднъж, два пъти. Усети как чудовището в кутията до краката на Демпси се размърда. Може би и Демпси го усети, защото отвори вратата, отиде до края на паркинга и запрати кутията във водата. Върнаха се до кръговото движение и по „Фърст Стрийт“ напуснаха Саути.

— Защо бяха там? — попита Райън. — Защо дойдоха?

Но отговора на този въпрос получиха едва по-късно, когато Томи се обади на Демпси и му каза, че Джоуи Туна е мъртъв.