Джон Конъли
Душа в пламъци (10)

10

По крайбрежието на Мейн има места, които са изумително красиви, често от типа на онези по пощенските картички, които привличат туристите и наркоманите. Тези участъци от бреговата линия са осеяни със скъпи къщи, замаскирани като летни вили, и в магазините за хранителни стоки на градовете, които ги обслужват, се предлагат деликатеси, а собствениците и персоналът на претенциозните ресторанти живеят с чувството, че предлагат услуги, костващи много усилия, на хора, които не ги заслужават.

Но има и други места, които показват суровия нрав на океана, селища, сгушени зад защитни стени от черни скали, самотни плажове, върху които вълните се хвърлят като обсаждащи армии и от векове рушат малко по малко преградите по пътя си, уверени, че един ден океанът ще победи и ще залее сушата. На тези места дърветата са превити от вятъра, а обрулените от бурите къщи са мрачни и примирени като кучетата, които обикалят в дворовете им. В градовете туристите не са добре дошли, защото няма какво да им се предложи, а и не могат да дадат нищо, освен да послужат на местните жители като огледало на собствените им разочарования. Животът там е труден. Онези, които са млади и амбициозни, напускат, а младите, които нямат амбиции, остават или за известно време се запиляват нанякъде и после се връщат, защото малките градове имат своите примамки и умеят да забиват въдиците си дълбоко в кожата, плътта и душата. Но на тези места има равновесие, което трябва да бъде поддържано, и в единението на жителите им има сила. Новопристигналите са добре дошли, докато играят своята роля в голямата схема на всекидневието, намирайки нивото и ролята си в общата машинария, която движи живота в града само ако в началото дават достатъчно, за да покажат добра воля, но не толкова много, че да изглеждат сервилни; ако слушат повече и говорят по-малко; и ако не възразяват, защото тук несъгласието може да бъде изтълкувано като несговорчивост, а човек трябва да си спечели правото да бъде несговорчив, и то само след дълги години на предпазливи, тривиални и добре подбирани аргументи; и ако разбере, че градът е установена даденост, но също и разтегливо понятие, нещо, което трябва да е отворено за малките промени, внасяни от ражданията и женитбите, обществените настроения и смъртността, за да си остане в крайна сметка същото.

И така, по мейнското крайбрежие имаше селища като Пастърс Бей, всяко едно различно, всяко едно подобно на другите. Ако Пастърс Бей се отличаваше с нещо, то бе относителното отсъствие на красота — като природни условия и изобщо. Там нямаше плаж, само назъбени скали, които заобикаляха острова от източния му край. Това правеше доближаването му с малки лодки рисковано, ако не познаваш приливите и отливите. От брега тръгваше път, който водеше през смесена гора от стари и млади дървета, покрай стари къщи и нови къщи, изоставени къщи и възстановени къщи (включително и онази, в която майката на Ана Кор седеше със зачервени очи, стряскащо, ужасяващо неподвижна, докато въображението й редуваше картини от хиляди смърти на изчезналото дете е хиляди други картини на благополучното му завръщане, и всичките завършеци на историята се бореха за надмощие) и накрая стигаше до града, чиито сгради бяха едва ли не надвесени над главната улица, щорите на прозорците бяха леко спуснати в знак на тъга, небето отгоре бе ниско и натежало от облаци, целият живот бе помрачен от загубата на едно момиче. Накрая, оставил града зад себе си, пътят се издигаше и спускаше вълнообразно по неравната скалиста земя, преди да стигне до моста към сушата, на малко повече от половин километър южно от издигнатия път от камъни, кал и суха трева, който преди построяването на първия мост е бил единствената възможност за онези, които са искали да заминат, временно или завинаги, и са предпочитали да не плащат за ферибота.

Първият мост, старата дървена конструкция, издигната от Хърдингови през 1885 г. с парите от данъка, с който е било обложено местното население, трябвало завинаги да сложи край на плащането за ферибота, но Хърдингови забили пилотите^[1] си неправилно и през 1886 г. голяма буря разлюляла моста така, че хората го чули как стене в агония и започнали отново да ползват стария път за придвижването пеша и ферибота за транспортирането на стоки и на добитък. Хърдингови били принудени да проверят още веднъж моста, а по време на ремонта фериботът поел изцяло обслужването на населението. Докато забият отново пилотите и убедят хората в здравината на моста, бизнесът им фалирал, защото били загубили доверието на съгражданите си. Затворили склада за дървен материал и заминали за Бангор, където започнали бизнес под ново име и отричали дори да са чували за мостове, за нестабилни пилоти или за Пастърс Бей. При все това техният мост издържал осемдесет години, когато трафикът от коли и камиони започнал да си казва думата и стоновете му зазвучали отново. Тогава край него и около него започнал да се оформя нов мост. Сега от стария са останали само пилотите, защото, ако не друго, на Хърдингови трябва да се признае, че макар първия път да са оплескали работата, втория път са я свършили както трябва. Просто не им е провървяло, че са попаднали в град, където хората предпочитат нещата да бъдат свършени както трябва от самото начало, особено когато се касае за собствената им безопасност, и най-вече когато става дума за мостове и вода, защото имат страх от удавяне, което е нещо естествено, когато живееш в близост до океана.

Рандъл Хейт живееше югоизточно от града. Беше ми дал ясни указания, а и бях запомнил колата му от посещението му в офиса на Ейми. Той отвори вратата, когато спрях в двора. Бледорозовата му риза бе разкопчана на шията. Носеше презрамки вместо колан. Панталонът със стесняващи се надолу крачоли бе вдигнат високо на кръста. Във вида му имаше елемент на старомодност, но не бе преднамерено. Не беше маниерничене. Рандъл Хейт просто бе мъж, който намира успокоение в по-старите неща. Не слезе да ме посрещне, а ме почака да стигна до вратата. Едва тогава извади ръце от джобовете, за да се ръкува с мен. Дъвчеше вътрешната страна на долната си устна и дръпна ръката си, след като едва бе докоснала моята. Неохотата му да ме допусне в дома си бе осезателна, както и още по-голямото му притеснение от онова, което ставаше с него.

— Случило ли се е нещо, господин Хейт?

— Получих още една пратка — каза той. — Намерих я в пощенската кутия тази сутрин.

— Снимка?

— Не, друго. По-лошо.

Чаках да ме покани в къщата, но той не го стори и тялото му продължаваше да прегражда вратата.

— Ще ми го покажете ли? — попитах.

Той се мъчеше да намери подходящите думи.

— Аз нямам много посетители — каза накрая. — Затворен човек съм.

— Разбирам.

Сякаш се канеше да добави нещо. Вместо това отстъпи встрани, протегна лявата си ръка и ме покани с жест на робот.

— Моля, заповядайте вътре.

Но го каза с примирение, без всякаква следа от гостоприемство.

Ако беше затворен човек, както твърдеше, тогава онова, което не желаеше да сподели с други хора, не беше много. В жилището му имаше толкова индивидуалност, колкото в мебелна къща: подбрана с вкус, но безлична мебелировка; дъсчени подове, покрити с килими, които може и да бяха персийски, но по-скоро не бяха; лавици от черно дърво, които не бяха взети от най-евтините магазини за домашно обзавеждане, а от някоя от по-добрите разпродажби на средни цени, по всяка вероятност от същото място, от което бяха взети диванът, столовете и библиотеката, на която бе сложен телевизорът — сиво чудовище „Сони“, DVD плейър с подобен дизайн и кабелна кутия отдолу. Единствената нотка на индивидуалност внасяха двете картини на стената. Те бяха абстрактни и оригинални, напомняха двор на кланица, целите в червено, черно и сиво. Имаше една над дивана и още една над камината, така че бе трудно да си представиш къде може да седнеш, за да не виждаш нито едната от двете. Хейт проследи посоката на погледа ми и забеляза неволния ми спазъм на отвращение.

— Не са по вкуса на всеки — каза той.

— Несъмнено носят послание — отвърнах. Послание, което гласеше: „Убих го, полицай, и пръснах вътрешностите му по платното“.

— Те са единственото нещо във и извън тази къща, чиято стойност се е покачила през последните няколко години. Всичко останало се обезценява.

— И при това сте счетоводител. Очаквах да сте били по-добре подготвен за рецесията.

— Предполагам, че е както при лекарите, които се опитват да поставят диагноза на собствените си заболявания. По-лесно е да откриеш какво не е наред при другите, отколкото да разбереш какво ти има на теб самия. Мога ли да ви предложа някаква напитка или кафе?

— Нищо, благодаря.

Погледнах книгите по рафтовете. Бяха предимно документални, предимно за европейската история.

— Да не сте неосъществен историк? — попитах.

— Историята е бягство от онова, с което си изкарвам прехраната. Интересуват ме стратегиите и лидерството. Честно казано, в света на бизнеса не виждам много убедителни примери и за двете.

Тръгнах към дивана, който бе срещу телевизора, но Хейт като че ли се притесни и ми предложи един от фотьойлите; почака, докато се настаних, и после седна на своя стол. Това бе единственото нещо от мебелировката, което показваше някакви признаци, че е употребявано. На дясната странична облегалка се виждаха вдлъбнатини от фаянсови и стъклени чаши и платът бе леко потъмнял там, където Хейт бе седял през годините.

Известно време никой от двама ни не проговори. Имах неприятното усещане, че съм с някого, който наскоро е загубил близък човек. Къщата говореше за отсъствие, но не знам дали впечатлението идваше от относителната липса на характерни особености, или от нещо по-дълбоко. Защото, разбира се, тук не живееше никой; Рандъл Хейт бе неин собственик и окачваше по стените лоши картини, но Рандъл Хейт бе изкуствено създание. Може би Уилям Лагенхаймър минаваше през стаите от време на време, но Уилям Лагенхаймър също не съществуваше. Той бе изчезнал от света и сега бе само спомен.

През цялото време усещах нервността на Хейт, въпреки че той се опитваше да я скрие. Ръцете му се тресяха и когато стискаше пръстите, за да спре треперенето им, напрежението просто преминаваше в десния крак, който започваше да потропва по килима. Предполагам, че ако някога бях убил дете и сега чувствах, че съм под прицел във връзка с изчезването на друго дете, и аз щях да съм неспокоен.

Хейт ми подаде отпечатан списък с имена на лицата, за които е започнал да работи като счетоводител в последно време, и на всички новопристигнали в Пастърс Бей. Хвърлих му един поглед и го оставих настрани. Засега тези имена не ми говореха нищо. Попитах:

— Какво са ви изпратили, господин Хейт?

Той преглътна мъчително и премести оръфания албум с репродукции на масата за кафе между нас. Под него лежеше нов кафяв плик с отпечатан адрес на етикета.

— Вътре имаше диск, оставих го в лаптопа, за да го видите, макар че той не е най-лошото, което намерих.

Побутна с пръсти плика към мен. Аз го отворих с върха на химикалката си, за да не го замърсявам повече, в случай че в даден момент се наложи да бъде използван като доказателство. Вътре се виждаха късчета хартия с различна големина, повечето гланцирани. Приличаха на нови копия от фотографии. Казах:

— Сега се връщам.

Отидох до колата и взех от багажника кутия найлонови ръкавици за еднократно ползване. Хейт не беше помръднал, докато ме нямаше. Светлината в стаята леко се промени, когато облаците отвън се преместиха, и тогава забелязах колко блед беше. Освен това видът му беше такъв, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Бръкнах в плика и извадих снимките. Всичките бяха от еднакво естество и показваха малки момичета, никое не беше на повече от четиринайсет-петнайсет години, а някои бяха и много по-малки. Фотографирани бяха голи на легла, на килими и на подове. Някои се мъчеха да се усмихнат. Повечето не се и опитваха. Фотографската хартия бе стандартен „Кодак“. Възможно беше компютърен специалист да разпознае типа принтер, на който са правени копията, но това щеше да е от полза само в случай че бъдеше повдигнато обвинение, при положение че индивидът, отговорен за размножаването на тези снимки, е запазил принтера до момента на задържането си.

— Не обичам такива неща — каза Хейт. — Не съм обратен, но те са само деца. Не искам да гледам голи деца.

Ето я пак: тази превзета благочестивост, която трябваше да убеди слушателя, че убийството на младо момиче е било временно отклонение. Че не е пренесъл тийнейджърското влечение към млади момичета в живота си на възрастен. Че е нормален мъж с нормални сексуални наклонности.

— А дискът? — попитах.

— Той пристигна в същия плик, увит в плат.

Лаптопът бе на пода до стола му, включен и в режим на готовност. След секунда вече гледах врата на стара плевня, но не същата като предишния път. Тази бе боядисана в яркочервено. Когато камерата се приближи, ръка в ръкавица се пресегна и я отвори. Вътре бе тъмно, докато не се включи прожекторът на камерата. На каменния под имаше слама и от двете страни се виждаха празни прегради за говеда.

Камерата спря някъде към средата на пътеката помежду им и се обърна надясно. На пода в една от преградите бяха разстлани момичешки дрехи: бяла блуза, пола на червени и черни карета, бели чорапи и черни обувки. Разположението им отговаряше приблизително на размерите на детско тяло както родител би подредил облеклото за деня на малко момиче, но същевременно създаваше смущаващото впечатление, че момичето, което ги е носило, някак си е изчезнало, в един миг се е изпарило, потънало е в пространството, както си е лежало неподвижно в плевнята, втренчено в дървените греди, паяжините и гълъбите, защото от тъмнината на заден план сякаш долиташе тихо гугукане.

Екранът угасна. Това бе всичко.

— Как беше облечена Селина Дей, когато умря, господин Хейт?

Той помълча малко, преди да ми отговори.

— Бяла блуза, пола на червени и черни карета, бели чорапи, черни обувки. Това беше училищната й униформа.

Подробностите за нейното облекло вероятно са били включени във вестникарските репортажи по случая. Дори и да не са споменавани, положително са били известни в района, при положение че е умряла в униформата си. Така или иначе едва ли би представлявало трудност някой да събере същите дрехи като онези, с които е била облечена, трябвало е само да се направи малко проучване. Не е било необходимо да се познават местните условия.

— Знаете ли, все пак бих изпил чаша кафе — казах аз.

Хейт ме попита как го пия и аз помолих за мляко, без захар.

Докато бе в кухнята, изгледах видеото още веднъж, като се опитвах да открия някакви ориентири за местоположението на плевнята, които да съм пропуснал първия път: чувал за фураж от местен доставчик, къс хартия с адрес, който може да се увеличи, каквото и да е. Но нямаше нищо. Плевнята бе сцена, подредена за отсъстващ актьор.

Хейт се върна с моето кафе и с нещо, което миришеше на ментов чай, за себе си.

— Разкажете ми за Лони Мидас, господин Хейт — казах аз.

Той пийна от чая. Направи го внимателно, дори изискано.

Движенията му бяха преднамерено женствени. Във всичко, което го бях виждал да върши до този момент, той сякаш се опитваше да създаде впечатлението, че е слаб, незначителен и не представлява опасност. Беше от хората, които полагат всички усилия да остават на заден план, да не привличат вниманието на другите, но не чак дотам, че желанието му да се слее с фона и да стане толкова очевидно, че да го направи забележим. Той беше млад хищник, превърнал се в стара плячка.

Защото във всичко, което последва, във всичко, което ми разказа онзи следобед, оставаше фактът, че той и Лони Мидас бяха действали заедно при издебването и убийството на Селина Дей. Мидас можеше и да е бил подбудителят, но Хейт бе останал до него до самия край.

— Лони не беше лошо момче — поде той. — Хората казваха, че е лош, но не беше. Майка му и баща му са били стари, когато се е родил. Е, казвам „стари“, но имам предвид, че майка му е била някъде към края на трийсетте, а баща му към края на четирийсетте. Брат му Джери бе с десет години по-голям, ала не си спомням много за него. Вече бе напуснал дома им, когато… ами, когато се случиха всички онези лоши неща. Майката и бащата на Лони обаче бяха не само стари; бяха старомодни. Баща му бе искал да стане проповедник, обаче не мисля, че беше достатъчно умен. Не че трябва да си умен, за да бъдеш проповедник, не, но трябва да си способен да поведеш другите след себе си, да ги убедиш, че заслужаваш да бъдеш следван и слушан, а бащата на Лони нямаше такова въздействие върху обикновените хора. Той работеше в склад и четеше Библията си вечер. Майка му винаги беше на втори план — готвеше, чистеше или шиеше. Но сляпо обичаше Лони. Предполагам, че след като по-големият син вече ги бе напуснал, а съпругът й бе вечно потънал в Добрата книга, Лони бе всичко, което й беше останало, и тя му даваше цялата любов и нежност, за които, струва ми се, сама копнееше. В това отношение много приличаше на моята майка, въпреки че прие онова, което извършихме, много по-тежко и беше по-малко склонна да му прости. Не знам колко опрощаваща щеше да е, ако бе още жива, когато го пуснаха от затвора. Мисля, че за него бе по-добре, че и двамата починаха още докато беше на топло.

Но тя бе толкова благодарна, когато отивах у тях да играя с Лони или когато ни виждаше заедно на улицата. Лицето й светваше, защото си мислеше, че още някой харесва Лони почти колкото нея.

— Искате да кажете, че е имало и такива, които не са го харесвали много? — попитах аз.

— Е, когато си малък, винаги има деца, с които се разбираш, и други, с които не се разбираш. При Лони можеше да се каже, че вторите бяха повече от първите. Лони бе избухлив, но можеше да се владее. Това е лоша комбинация. Беше любопитен и смел, но ако се изпречиш на пътя му или се опиташ да му попречиш да получи каквото иска, би се нахвърлил върху теб. Разказваше ми, че баща му го биел и за най-малкото провинение, ала това само го караше още повече да му прави напук. Баща му не можеше да го контролира. Никой от двамата не можеше. Струва ми се, че накрая Лони и сам не можеше да се контролира.

Аз не бях такъв, исках да се придържам към правилата.

Не, не е вярно: инстинктът ме караше да се придържам към правилата, но както много тихи и плахи деца тайно завиждах на лони-мидасовците на този свят. И още им завиждам. Мисля, че станахме приятели, защото в постъпките си бях толкова различен от него, но обичах да си мисля, че по дух съм малко като него. Той ме караше да излизам от черупката си, а аз понякога успявах да го укротявам, когато имаше опасност езикът или юмруците да му навлекат неприятности. Господи, не знам колко пъти съм изпадал в затруднено положение заради него, а моите родители не бяха като неговите. Не бяха много по-млади от майка му и баща му, но в сравнение с тях сякаш приемаха белите ми по-спокойно. Бащата на Лони го биеше, когато се провини, а моят баща беше винаги в сянката на майка ми и когато започнах да създавам проблеми, майка ми просто се връщаше към книгите за родители, сякаш те бяха сгрешили, а не аз. Те мислеха, че Лони ми влияе зле, но не беше толкова просто. Никога не е просто.

— От колко време се познавахте, когато убихте Селина Дей?

За пръв път Хейт не се сепна при споменаването на името й. Беше унесен в мисли за миналото. Виждах го в очите, в изражението му. Дори бе започнал леко да се отпуска на стола. Върнал се бе във времето, преди да стане убиец, когато двамата с Лони са били просто хлапаци, вършещи същите пакости, както поколения момчета преди тях.

— Бяхме приятели от началното училище. Неразделни. Като братя.

Усмихна се, очите му се навлажниха. Уилям и Лони. Малките убийци.

— А момичетата? — попитах. — Някой от двама ви срещаше ли се с момиче?

— Тогава бях едва на четиринайсет. Можех само да си мечтая за момичета.

— А Лони?

Той се замисли.

— Момичетата го харесваха повече отколкото мен. Не мисля, че е било, защото е бил много по-хубав, но в държането му имаше нещо. Ако не се лъжа, в офиса на госпожица Прайс споменах, че беше целувал две момичета и може би беше опипвал едно-две, но нищо по-сериозно.

— А преди Селина Дей някой от двама ви предлагал ли бе да намерите момиче и да го отведете някъде?

— Не, никога.

— И защо Селина Дей?

Той отново отпи от чая, отлагайки отговора. Някъде на горния етаж часовник отмери половин час. Отвън светлината започваше да помръква и в стаята стана по-тъмно. Промяната бе така внезапна, че за една-две секунди престанах да виждам Рандъл Хейт, или така ми се стори. Също както камерата се бе адаптирала трудно към тъмнината в плевнята. И тогава разбрах с хладна увереност, че тук се играе игра, но по-различна от онази, която бях очаквал в началото. Никоя истина не бе абсолютна, особено когато се отнасяше за човек, който на младини е убил дете, и Хейт съзнателно изграждаше разказ, който вярваше, че ще ме задоволи. Но това беше разказ, който винаги оставаше отворен за промени и адаптации, затова се беше придържал към теми от своята младост, които можеше да разработва в изпълнението си като възрастен, защото му позволяваха да се разтвори в миналото и се превърне в Рандъл Хейт.

— Защото беше различна — каза накрая и аз усетих полъх от онази решителност, която подсказваше, че може би дълбоко в себе си двамата носят еднакъв дух и че навярно тъкмо това е била причината Лони Мидас да го избере за приятел. — Беше чернокожа. В нашето училище нямаше чернокожи момичета, някои момчета говореха, че чернокожите момичета били лесни, а Селина Дей била по-лесна от всички. Лони разказваше, че брат му познавал момче, което изнасилило чернокожо момиче и това му се разминало без всякакви последствия. Може би тогава времената са били различни, но едва ли чак толкова. Законът има едно ухо за черните и друго за нас и не чува с двете еднакво добре.

Предложи го Лони, но аз се съгласих. О, в началото се опитах да го разубедя. Боях се, но също така бях възбуден, а когато започнахме да я опипваме, сякаш кръвта нахлу в мозъка ми и единственото, което исках, бе да разкъсам дрехите й, да се отъркам о нея и да намеря нейното тъмно място. Това ли искахте да чуете, господин Паркър? Че ми е харесвало? Е, вярно е: харесваше ми, чак до момента, когато Лони покри носа и устата й, за да й попречи да вика. Но това не му се удаде напълно. Чувах я през ръката му как мяучи като котенце и това бе моментът, когато кръвта започна да се оттича от главата ми и всичко промени цвета си от червено на бяло. Опитах се да издърпам Лони от нея, но той ме блъсна назад, препънах се и си ударих главата; лежах там и държах очите затворени, защото беше по-лесно да лежа, вместо да се боря с него, по-лесно, отколкото да гледам как тя се мята и драпа с изблещени очи и ритащи крака, по-лесно ми беше така, докато тя спря да се движи и усетих по миризмата какво й бе сторил, какво я бе накарал да стори.

Донякъде се зарадвах, когато дойдоха да ме приберат. Бездруго щях сам да си кажа накрая. Някой ден щях да вляза в участъка на връщане от училище, щяха да ми дадат нещо газирано за пиене и аз щях да им разкажа какво бяхме направили. Нямаше да им се наложи да ме заплашват. Щях да поискам само да ме изслушат, а не да ми крещят. Не бих могъл да го държа в себе си. Мисля, че Лони разбра това. Знаеше, че ще го разочаровам, още когато я скрихме в ъгъла на плевнята и той ме накара да обещая, че няма да казвам. Ако бе по-голям, мисля, че може би щеше да убие и мен и да се опита да избяга, но той беше само на четиринайсет и къде можеше да избяга? Това бе последният път, когато говорихме. Не говорихме дори на процеса. Какво можехме да си кажем?

— Мислите ли, че Лони ви се е сърдил за самопризнанието?

— Той не би проговорил, никога. Призна едва след като аз издадох и двама ни.

— Но дори и никой да не ви е видял, на местопрестъплението сигурно е имало някакви следи. След време със сигурност са щели да разберат, че сте вие.

— Възможно е. Не знам. Лони мислеше, че ще обвинят някой чернокож. Черните мъже винаги убивали черни жени. Баща му казвал така. Техният живот бил по-тежък от нашия. Сигурен беше, че ако гледаме да не се набиваме на очи и кротуваме, ще ни се размине. Ние бяхме четиринайсетгодишни момчета. Четиринайсетгодишните момчета не убиват малки момичета. Големите мъже убиват малки момичета. Такъв и ще търсят: голям мъж със слабост към малки момичета. Като онзи, който е пратил тези снимки.

Кафето ми изстиваше. И без това не го исках. Просто се бях опитал да накарам Хейт да се отпусне и да говори по-открито. Получило се беше в известен смисъл, макар че сега ми се искаше да си тръгна и да го оставя на неговите тревоги. Представях си как Селина Дей умира на мръсния под в плевнята и не исках в главата ми да нахлуват и други картини на умиращи деца.

— И оттогава не сте виждали повече Лони?

— Казах ви. Материалите по делото бяха засекретени. Името му бе променено. Дори не съм сигурен, че ще мога да го позная.

— А родителите ви? Знам, че баща ви е починал малко след като сте влезли в затвора, а майка ви?

— Мама поддържаше връзка с мен известно време след като ме освободиха и ми осигури жилище, но не издържах начина, по който ме гледаше. Обърнах й гръб. Доколкото знам, вече и тя не е между живите. Сам съм. Останах само аз.

— А как мислите за себе си, господин Хейт?

— Не ви разбирам. В морален смисъл ли, след онова, което сторихме?

— Не, питам с кое от имената се идентифицирате? Уилям Лагенхаймър ли сте или Рандъл Хейт?

Той отново помълча, преди да ми отговори.

— Аз съм… Не знам. Преди много години изхвърлих Уилям Лагенхаймър от съзнанието си. Мисля, че това направи живота ми по-лек. Уилям извърши онова ужасно нещо, не Рандъл Хейт. Рандъл Хейт е просто един счетоводител, който живее в малко градче. Той никога не е правил нищо лошо. Струва ми се, че тази самоличност е по-лесна за обитаване.

— А Уилям?

— Той вече не съществува. Има само Рандъл.

— Всъщност като се позамисли човек, Рандъл Хейт също не съществува.

Той ме погледна и почувствах, че ме преценява отново и започва да проумява, че макар все още да не съм схванал добре правилата, вече съм наясно поне с естеството на играта.

— Да, не съществува. Понякога не съм сигурен кой съм и дали изобщо съм някой. Не искам да съм Уилям, защото Уилям уби малко момиче. Не искам да съм Рандъл Хейт, защото Рандъл се стряска от собствената си сянка, не спи много добре нощем и прекарва целия си живот в очакване някой да събере две и две и да го принуди да бяга. Когато погледна в огледалото, очаквам то да е тъмно или празно. Винаги се изненадвам при вида на лицето си, защото не е лице, което познавам. Онова, което е вътре, и онова, което е отвън, не си съответстват и никога няма да си съответстват.

Намръщи се. Може да беше казал повече, отколкото бе искал, или толкова му бе непривично да говори за предишния си живот и своята самоличност, че това го объркваше и му причиняваше болка.

— Господин Хейт, какво искате да направя за вас?

Той махна към своя лаптоп, към снимките.

— Искам да прекратите всичко това. Искам да откриете кой върши всичко това и да го накарате да престане.

— „Него“?

— Него, нея, няма значение. Искам само това да свърши.

— И как предлагате да го сторя?

Той изглеждаше изненадан, после ме погледна ядосано.

— Какво искате да кажете? Аз ви наемам да сложите край на това.

— Аз пък ви казвам, че то няма да спре. Ако открия човека, който го прави, как да реагирам? Да го заплаша? Да го убия? Това ли искате?

— Ако ще ми позволи да живея на спокойствие, тогава да.

— Не върша такива неща, господин Хейт.

— Напротив, господин Паркър, точно това вършите. Както вие трябва да сте се информирали за мен, така и аз се информирах за вас. Убивали сте. Прочетох имената.

— Опитвам се да не разширявам повече този списък. Искате ли да бъдем сериозни, господин Хейт, или трябва просто да си тръгна и да ви оставя на вашите сложни фантазии?

Той се изправи.

— Не можете да говорите така с мен.

— Седнете.

— Това е моята къща и…

— Седнете.

Той почака няколко секунди, после седна.

— Необходимо ми е да помислите сериозно върху онова, което ще ви кажа — подех аз. — Или ви тормози някой, който мисли, че е забавно да ви гледа как се потите, или ще бъдете шантажиран. Човекът, който се е прицелил във вас, има само една карта, която може да изиграе, едно оръжие, което може да използва срещу вас, и това е фактът, че сте държали миналото си в тайна толкова дълго. Най-ефикасният начин да се неутрализира заплахата е да отидете в полицията…

— Не.

— … е да отидете в полицията, да им разкажете всичко, което се случва с вас, и да ги оставите да поемат нещата от тук нататък.

— Но не е само до полицията — каза Хейт. — Представете си, че този човек реши да съобщи подробности на вестниците? Представете си, че реши да разпрати известия из цял Пастърс Бей, да разкаже на всички за убиеца на дете, който живее между тях? А дори и да не го стори, мислите ли, че полицаите тук ще могат да запазят мълчание, дори ако предположим, че ще искат? Това е малък град. Сутринта ви лепват някакъв етикет и по обед в пощата вече се разказват вицове за това. Животът ми ще бъде съсипан и няма да е достатъчно, ако само напусна Пастърс Бей или Мейн. Името и снимката ми ще са из целия интернет. Няма да мога да работя и дори да живея на спокойствие. Вие искате от мен да извърша професионално самоубийство, след което няма да ми остане друго, освен да премина и направо към истинското.

Той скри лице в дланите си и остана така.

— Забравяте нещо — казах аз.

— И по-точно?

— Момента, в който става всичко това.

Той смъкна ръцете до горната част на носа и очите надникнаха над оформената от тях пирамида.

— Имате предвид Ана Кор.

— Да. Ако това се разчуе против волята ви, вие ще се превърнете в заподозрян. Нека се върнем отново към онзи ден. Какво си спомняте за него?

— Защо?

— Защото искам да знам. Започнете от началото.

— Онази сутрин бях вън от града. Тръгнах малко след девет.

— Срещи ли имахте?

— Само една. Тя беше в Нортпорт. Знаете това.

— Какво правихте после?

— Обядвах, върнах се вкъщи. Не се чувствах добре. Казах ви го, когато се видяхме първия път.

— Срещнахте ли някого, имахте ли някакви посетители, обаждахте ли се по телефона?

— Не. И повтарям, казах ви го: легнах на дивана. Заспах.

— Кога се събудихте?

— Не си спомням.

— На дивана ли прекарахте нощта?

— Не, преместих се на леглото.

— Тъмно ли беше тогава?

— Така мисля. Не съм сигурен. Моля ви, престанете!

— Това са въпросите, които ще ви зададат полицаите, господин Хейт, ако миналото ви излезе наяве. Добре е да имате добри отговори и за тях, особено ако някой ги е информирал анонимно, че местният счетоводител е осъждан убиец на дете.

— Господи. Боже господи.

Той се облегна назад, очите му бяха затворени.

— Говорите за изпреварване на нещо, което може и да не се случи — каза той.

— Преследва ви някой, който знае за Селина Дей. Този човек вече засилва кампанията срещу вас, като ви изпраща порнографски снимки на деца, притежанието на каквито е престъпление. Не вярвам, че ще спре дотук. Следващата стъпка е да започне да намеква за миналото ви пред по-широк кръг от обществеността.

— Трябва да помисля върху това — каза накрая той.

— Направете го, но на ваше място не бих мислил прекалено дълго. Има и още нещо.

— Какво? — Звучеше уморено.

— Трябва да имате предвид, че може да не ви изнудват или тормозят само заради минало престъпление.

— Тогава защо?

— Възможно е да ви подготвят капан, за да ви уличат за изчезването на Ана Кор — казах аз.

След това го оставих да си помисли за своето бъдеще, за краткото бъдеще, което му бе останало.