Джон Конъли
Душа в пламъци (11)

11

Полицейският участък на Пастърс Бей заемаше част от сградата на общината, а както се разбираше от табелата пред вратата и кратките погледи, които хвърлих през прозорците на минаване, под нейния покрив бяха подслонени също така градският архив, пожарната команда, градската служба по чистота, помещения за срещи и за събрания, картотеки, незаети бюра, затрупани с камари книжа, и колекцията на Пастърс Бей от костюми за Хелоуин, глави на плюшени животни, шапки и бради на Дядо Коледа. С изчезването на Ана Кор претенциите към сградата явно се бяха увеличили значително и на паркинга й сега можеха да се видят множество щатски полицейски коли, тъмни джипове без отличителни знаци и фургон на звеното за работа на местопрестъплението, които бяха паркирани редом с единствения поочукан експлорър на полицейското управление в Пастърс Бей. Там бе и караваната „Уинебейго“, която Централният следствен отдел използваше понякога като мобилен команден пункт, но около нея не се забелязваше никакво движение.

Бях искал да видя Рандъл Хейт в обстановката, в която живее, сякаш като го сторех, щях да започна да го разбирам по-добре, но единственият извод, който си бях направил от срещата ни, беше, че Хейт си остава заблудена душа, дълбоко объркан и изпълнен с противоречия човек. Все повече започваше да ми се струва, че при цялата си добронамереност социалният експеримент на съдия Боуенс видимо е завършил с дълбоки екзистенциални последствия за младия мъж, на когото се е опитал да помогне. Това на свой ред повдигаше въпроса дали и Лони Мидас бе преживял, или не бе преживял подобна криза на идентичността.

В Пастърс Бей нямаше много места, където хората да запълват свободното си време, ако разполагат с такова: няколко магазина, два бара, банка и поща. Местната аптека не беше част от верига и се помещаваше в стара къща от червени тухли в края на „Мейн Стрийт“. Написан на ръка надпис на вратата предупреждаваше: НЯМАМЕ В НАЛИЧНОСТ ОКСИКОНТИН. В щата бе имало множество грабежи на аптеки и дрогерии, повечето от които извършени от потящи се и треперещи млади хора, които не се интересуват почти от нищо друго, освен от възможностите да задоволят своите пристрастявания с помощта на оксикодон, викодин и ксанакс. Повечето от тях предпочитаха ножовете пред пистолетите и бяха достатъчно отчаяни, за да нападнат клиентите и аптекарите, които не им се подчиняват. Обаче трябваше да са доста тъпи да бият целия път до Пастърс Бей, за да си набавят дрога. Дори ако успееха да се измъкнат от самия град, до най-близкото по-голямо шосе имаше още 7–8 километра тесен път с две платна, което означаваше, че щом тревогата бъде вдигната, ще ги заловят с лекота.

Тръгнах обратно към сградата на общината. Експлоръра го нямаше. Не бях забелязал да тръгва. Страхотен детектив бях, няма що. Все още нямах усещане за Пастърс Бей като за град, нито пък някаква реална представа как да подхвана проблема на Рандъл Хейт. Ако се помотаех наоколо достатъчно дълго, може би някой щеше да почувства нужда да си признае. На отсрещната страна на улицата имаше кафене, наречено „Халоуд Граундс“^[1], така че поради липса на по-добър избор влязох и си поръчах сандвич с пуешко филе и бутилка вода.

— Неприятности ли имате с дрогериите наоколо? — попитах момчето зад тезгяха, което прие поръчката ми.

— Засега не — отвърна ми то. — Грабеж ли подготвяте?

— Просто видях надписа на вратата на аптеката, че нямат в наличност оксиконтин.

— Предпазни тактики — каза той. — Предполагам, че ще трябва да пазарувате другаде за опиатните си нужди.

— Странно, толкова си сух, че човек може да те използва като подпалка.

Седнах до прозореца да гледам кой идва и кой си отива, докато момчето изпълни поръчката ми. То беше в началото на двайсетте, а вече имаше доста пиърсинги и татуировки, което говореше, че гледа на тялото си само като на произведение в процес на създаване, платно от доста скучна колекция идеи, кръжащи около културата на маорите, будизма, келтската митология и скандинавския дед метал, доколкото можеше да се съди по фланелката му, на която бе изобразен един от изгонените от „Кис“ — ако не ме лъжеше паметта, пратен в затвора заради убийството на друг изгонен от „Кис“ и междувременно подпалил една-две църкви. Каквото и да се говори за Джийн Симънс, най-лошото, което можеше да очакваш от него, бе да се залюби с дъщеря ти. Много шумната музика бе пусната много тихо по уредбата в заведението и барманът тръскаше мазната си коса над кафето и сладкишите в такт с нея. Моят сандвич с пуешко филе бе приготвен и опакован в полиетиленово фолио, така че лично аз нямах възражения, стига да не го беше правило това откачено момче. Питах се даваше ли си сметка как ще се отрази гравитацията на кожата и мускулния му тонус след години. Когато станеше на петдесет, някои от тези татуировки щяха да са някъде към коленете му.

По дяволите, помислих си, аз самият скоро щях да навърша петдесет, а вече говорех като старец. Нека момчето се забавлява. Ако Дженифър беше жива, и тя щеше да е близо до пубертета, да мисли за пиърсинги и момчета, а аз щях да започвам изреченията си с „Моята дъщеря никога няма да излезе облечена като…“.

Но тя не бе жива и ми оставаха още една-две години, преди да започна да се тревожа по този начин за Сам. Тя може би щеше да ме държи млад, но едва ли щях много да си помогна, като отправям мислено долнопробни нападки към младеж от градче като Пастърс Бей, който само се мъчи да не позволява на това затънтено място да го повлече към дъното. Накрая щях да стана като бащата на Лони Мидас — неразбиращ и нежелаещ да разбере.

Момчето ми донесе сандвича заедно с пакет чипс като безплатна добавка.

— Всичко е част от обслужването — каза. — Няма да съм доволен, докато и вие не сте доволен.

Любезността му ме накара да се почувствам още по-гузен. И сякаш само за да ми го натякне, музиката се промени. Китарите бяха сменени от пиано и женски глас с чуждестранен акцент запя кавърверсия на песен, която ми прозвуча някак познато, макар че ми отне няколко секунди, докато се сетих откъде. Погледнах отново към бара, където тялото на момчето следваше ритъма и на тази мелодия, макар и по-кротко.

— Ей, това… „Абба“ ли е? — попитах.

Той заподскача към стереоуредбата и взе кутия от компактдиск.

— Сузана, ъ-ъ, мисля, че се произнася Уолъмрод, със странна черта през „о“-то. На приятелката ми е, но мога да я пускам само в определени часове на деня, обикновено когато тук е спокойно. Въпрос на мениджмънт е. Някои хора я намират за малко потискаща.

Не беше потискаща. Беше нежна, тъжна и натрапчива, но не и потискаща.

— Това е кавър на „Абба“ — казах. — На песента „Дай ми цялата си любов“. И, моля те, не ме питай откъде знам.

— Така ли, „Абба“? Не мисля, че ги познавам.

— Шведи. От същия край, горе-долу, както този норвежки граф Еди-кой си на фланелката ти. Не са такива велики подпалвачи на черкви обаче, или поне аз не помня да съм чувал такова нещо.

— Да, графът е гадно копеле. Аз просто обичам музиката. Музиката си е музика. Тиха и шумна, тя или е добра, или лоша. — Той смени кафето в машината и я включи. — Полицай ли сте?

— Не.

— ФБР?

— Не.

— Репортер?

— Не.

— Румпълстилтскин^[2]?

— Нещо такова.

Той се засмя.

— Частен детектив съм.

— Без майтап? Дошъл си заради малката Кор?

— Не, само заради един досаден клиент. Защо, познаваш ли я?

— Познавах я по физиономия. — И се поправи: — Познавам я по физиономия. Изглежда свястна. Движи с по-млада компания, но тук няма чак толкова много хлапета, че да не знаеш всички по име.

— Имаш ли някаква представа какво може да се е случило с нея?

— Не-е. Ако беше малко по-голяма, щях да кажа, че може да е запрашила към някой от големите градове. Бостън или Ню Йорк може би, но не Бангор и Портланд. Те не са много по-различни от тук, само са по-големи. Ако ще бягаш, бягай надалече, иначе този град веднага ще те върне обратно.

— Ти още си тук.

— Опитвам да променя системата отвътре, водя добрата битка, всичките тези глупости.

— Ако не ти, кой тогава?

— Точно.

— Значи не вярваш Ана Кор да е избягала?

— Не. Не че момичетата на нейна възраст не бягат, но тя не приличаше на такова момиче. Всички казват, че била свястна.

— Това не звучи добре за нея.

— Да, така ми се струва.

Той замълча, Сузана Уолъмрод пееше за няколкото си кратки любовни истории. Звучеше така, сякаш бе уморена от тях.

— Имаше ли си гадже?

— Струва ми се, каза, че не си дошъл заради нея.

— Не съм. Просто проявявам професионално любопитство.

Той скръсти ръце и ме измери с поглед.

— Началникът на полицията Алън каза да му съобщя, ако някой дойде да разпитва за нея.

— Сигурен съм, че ти е казал. Мисля, че много скоро ще поговоря с него. И така: тя имаше ли си гадже?

— Не, майка й я пазеше… пази много, или поне така се говори. Държи я изкъсо, нали ме разбираш, като самотна майка и прочие. След време вероятно щеше да поомекне.

— Да. Е, ако й провърви, може би все пак ще има тази възможност.

— Дано.

Момчето ми обърна гръб и се зае да пренарежда останалите сладкиши. Аз продължих да се храня и да гледам как хората от Пастърс Бей си вършат работата. Въпреки че училището бе свършило за деня, не виждах никакви млади хора по улиците.

— Благодаря за сандвича — казах. — Пак ще се видим.

— Разбира се. Приятен ден засега.

Потеглих към моста, слънцето отдавна бе отминало своя зенит. Мислех си за Селина Дей и Лони Мидас. Питах се къде ли е сега Лони. Хейт ми бе казал, че родителите на Лони са починали, докато е бил в затвора, но още не можех да изключа от сметката неговия по-голям брат Джери. Възможно бе Лони да е поддържал връзка с него след освобождаването си, но дори и да беше така, какво от това? Лони можеше ли да ми каже нещо повече от онова, което знаеше Хейт? Но пък изхождах от предположението, че Хейт е единственият, чиято тайна е била разкрита. А ако информацията идваше от човек, който е бил свързан с двамата в периода на подготовката за освобождаването им, тогава не беше изключено и Мидас да е бил взет на мушка.

Но помнех и още нещо, което Хейт ми бе доверил: предположението си, че ако е бил по-голям, Лони Мидас е щял може би да убие и него, за да е сигурен, че ще мълчи за онова, което са сторили. Възможно ли бе през цялото време, докато са излежавали присъдата си, Лони Мидас да е хранил в себе си жажда за мъст и след освобождаването им да е започнал да го издирва, за да провали новия му живот? Възможно ли бе дори да е отвлякъл Ана Кор, за да постигне целта си? Скокът, който правех, беше голям, твърде голям. Това бе симптом за моята безпомощност и част от мен искаше да си тръгна и да оставя Рандъл Хейт да потъне или да изплува, в зависимост от това как ще се развият събитията. Онова, което не ми даваше да хвърля случая обратно в скута на Ейми Прайс, бе нищожната възможност отвличането на Ана Кор да е свързано по някакъв начин с миналото на Хейт, но до този момент не бях открил никаква пряка връзка.

Мостът се появи пред погледа ми, изгниващите лека-полека останки от предишния мост до него приличаха на материализирана сянка. Бях някъде по средата, когато черно-белият експлорър се появи със святкаща сигнална лампа иззад група дървета на отсрещния край и прегради пътя. Очаквах да го видя още откакто момчето в кафенето спомена за полицейското разпореждане. Прекрачил бях чертата и грешката беше моя.

Продължих нататък, докато излязох от моста, после спрях и сложих ръце на волана. Мъж, наближаващ четирийсетте, по-нисък от мен, но с телосложение на плувец или гребец, слезе от експлоръра откъм страната на шофьора с ръка на пистолета, полицейската кола оставаше между нас. Косата му беше черна и имаше мустаци. Началник Алън изглеждаше на живо по-стар, отколкото по телевизията, и мустаците не го разкрасяваха. Той тръгна бавно към мен. Почаках, докато ме доближи достатъчно, за да вижда цялото ми тяло, след това предпазливо преместих лявата си ръка, за да сваля прозореца.

— Книжката и талона, моля — каза той.

Ръката му не бе мръднала от дръжката на пистолета. Не изглеждаше неспокоен, но човек никога не знае какво да очаква от полицай в малко градче. Подадох му документите. Той им хвърли един поглед, но не ги прибра.

— Каква работа имате тук, господин Паркър?

— Аз съм частен детектив — отвърнах.

По погледа му разбрах, че името ми му говореше нещо. Мейн е голям щат в географски смисъл, но социално е малък, а аз бях вдигнал достатъчно шум, за да бъда държан на радара от повечето служители на реда и закона, дори в периферията.

— Кой е клиентът?

— Работя за адвокат Ейми Прайс. Всички въпроси ще трябва да зададете на нея.

— Откога си в града?

— От няколко часа.

— Трябваше да ни уведомиш.

— Не знаех, че имам това задължение.

— Можеше да го приемеш за жест на учтивост при създадените обстоятелства. Знаеш ли къде е полицейското управление?

— Да, където е и всичко останало. Вляво от службата по чистотата, вдясно от градския архив и после все направо до сутринта.

— Вдясно е от службата по чистотата, но си достатъчно близо. Искам да се върнеш и да ме чакаш там.

— Може ли да попитам защо?

— Може да попиташ, но единственият отговор, който ще получиш, е, че защото аз казвам така. Следващата стъпка ще е да те натикам отзад в моята кола и сам да те закарам там.

— Мога да се обзаложа, че белезниците ви убиват.

— Освен това са ръждиви. Свалянето им може да отнеме доста време.

— В такъв случай тръгвам към града със собствената си кола.

— Ще карам след теб.

— Това е много успокояващо.

Той ме почака да обърна и едва когато благополучно се озовах отново на моста, се качи в своя експлорър. Следваше ме неотлъчно по целия път, при все че прояви любезността да угаси сигналните светлини. Когато спрях на общинския паркинг, момчето с татуировките стоеше на вратата на кафенето. Махнах му с ръка и то сви рамене. „Не ти се сърдя — помислих си. — Направи каквото трябваше.“ Началникът на полицията спря до мен. Слязох от колата и го почаках да дойде. Той ми махна да вляза. Вътре, непосредствено до вратата, имаше бюро, зад което седеше весела на вид жена около шейсетте, заобиколена от спретнато подредени купчини папки, два компютъра и диспечерско радио. Когато влязох, тя се усмихна любезно и ми предложи курабийка от чинията на бюрото. Стори ми се неучтиво да й откажа, затова взех една.

— Носиш ли? — попита ме Алън.

— Отляво — отвърнах.

— Свали го и го остави при госпожа Шей.

Хванах курабийката между зъбите си, свалих сакото и връчих на госпожа Шей презрамката с кобура и пистолета.

— Благодаря — каза тя, намота ремъците около кобура и го сложи в картонена кутия, към която прикрепи карта за игра, деветка спатия. На мен подаде друга деветка спатия и заръча:

— Гледайте да не я загубите.

— Вие също — отвърнах аз.

— Вземете си още една курабийка. За всеки случай.

— За в случай че какво? — попитах, но тя не успя да ми отговори.

Защото Алън посочи наляво, макар че офисът му беше надясно. Отведе ме в една от градските стаи за срещи, толкова малка, че само аз бях достатъчен, за да изглежда претъпкана.

— Настани се удобно — каза той. — Ще поръчам на госпожа Шей да ти донесе кафе.

Затвори вратата след себе си и освен това я заключи. Аз седнах, доядох първата курабийка и оставих другата на масата. Имаше прозорец, който гледаше към задния паркинг, и виждах как мъж в комбинезон работи по втората полицейска кола, форд „Краун Виктория“, която очевидно бе купена на старо от друго полицейско управление — по вратата й имаше следи от отлепените стикери. Трудни времена в града, трудни времена край океана.

Госпожа Шей пристигна с кафе, захар и нова курабийка, макар че още не бях изял предишната. Измина цял дълъг час.

И в Пастърс Бей слънцето клонеше към залез.

 

 

Рандъл Хейт седеше до кухненската маса с длани на евтиното дърво и гледаше отражението си в прозореца. Не познаваше мъжа срещу себе си. Не познаваше Рандъл Хейт, защото у него нямаше нищо, което да бъде запомнено. Не познаваше Уилям Лагенхаймър, защото Уилям бе изличен от живота. Лицето в стъклото представляваше Другия, блед образ, загубен в мрака, и една Другост, сфера на съществуване, обитавана от свободни души. Залязващото слънце палеше огньове в небето около образа му. Дневникът му лежеше пред него, страниците му бяха изпълнени със ситен, почти нечетлив почерк. Започнал бе да записва своите мисли скоро след освобождаването си от затвора. Беше установил, че това е единственият начин да запази разума си, да държи двете си самоличности разделени. Криеше дневника под облицовката в долната част на дрешника в спалнята. В затвора беше научил колко е важно да имаш скришни места. Сложил бе ключалки на прозорците и вратите. По това време обикновено приготвяше вечерята си, но днес не му се ядеше. Откакто започнаха да пристигат снимките, вече нищо не му доставяше удоволствие, а последните направо бяха преобърнали стомаха му. Какъв човек можеше да причини това на дете? Благодарен бе на детектива, задето ги бе отнесъл със себе си. Не ги искаше в своя дом. Момичето можеше да получи грешна представа за него, а той не желаеше това да се случи. Равновесието помежду им и без това бе достатъчно крехко.

Сега разбираше защо детективът бе реагирал така остро в офиса на адвокатката. Не му бе харесало чувството на отвращение, което струеше от Паркър на първата им среща, видимото му безразличие към заплахата, която представляваха пратките за неговото душевно спокойствие, за живота му в Пастърс Бей. Това го бе накарало да потърси повече информация за него и онова, което научи, бе интересно, можеше да го нарече дори трогателно. Детективът бе загубил дете, станало жертва на убиец, а в случая работеше за друг убиец на дете. Помъчи се да влезе в положението му. Но защо бе приел подобна задача? Дълг? Паркър не му дължеше нищо, не дължеше нищо нито на него, нито на адвокатката. Любопитство? Желание да поправя неправдите? Справедливост?

Досети си: Ана Кор.

На чиния до умивалника се размразяваше пилешко бяло месо.

Независимо от липсата на апетит, трябваше да се храни. Иначе щеше да отслабне и да се разболее, а трябваше да е силен. Нещо повече, трябваше да запази главата си бистра. Заплашено бе самото му съществуване. Тайните му бяха изложени на риска да бъдат разкрити.

Всичките му тайни.

Телевизорът в дневната зад гърба му бе включен. Анимационни филми, винаги анимационни филми. Като че ли те бяха единствените програми, които я държаха спокойна. Чу звук зад себе си, но не се обърна.

— Върви си — каза той. — Върни се към своите филмчета. И момичето стори каквото му беше казано.