Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (8)

VIII.

Хилдегарде го посрещна на вратата с голямо знаме в ръка и още докато я целуваше, той с болка си даде сметка, че трите изминали години са взели своето. Тя беше вече на четирийсет и косите й бяха посребрени. Гледката го потисна.

В стаята си на горния етаж Бенджамин зърна отражението си в познатото огледало и нетърпеливо се взря в него, като след миг го сравни със своя снимка в униформа, направена точно преди войната.

— Боже мой! — възкликна той на глас. Процесът продължаваше. Нямаше никакво съмнение — сега той приличаше на трийсетгодишен. Вместо да се радва, Бенджамин се притесни — подмладяваше се. До този момент се беше надявал, че щом на външен вид достигне възрастта, която отговаря на годините му, белязалото раждането му чудовищно явление ще изчезне. Той потрепери. Очакваше го ужасна, сензационна съдба.

Слезе долу, където Хилдегарде го чакаше на масата за вечеря. Изглеждаше ядосана и Бенджамин се зачуди дали най-сетне не се е досетила, че нещо не е както трябва. В опит да разпръсне възцарилото се напрежение, той поде темата с цялата деликатност, на която беше способен.

— Всички казват — отбеляза весело, — че на фронта съм се подмладил.

Съпругата му го изгледа презрително и изсумтя:

— Нима смяташ, че това е хвалба?

— Не се хваля — увери я смутено той.

Тя отново изсумтя.

— Кой би си помислил — добави след миг Хилдегарде. — Надявах се, че поне ще имаш достатъчно гордост, за да сложиш край на това.

— Но как да го направя? — попита с въздишка съпругът й.

— Няма да споря с теб — отвърна тя. — Но знам, че някои неща са редни, други — не. Ако се решил да бъдеш различен от всички останали, едва ли мога да те спра. Ала не смятам, че това е разумно.

— Но, Хилдегарде, не зависи от мен!

— Напротив. Просто си инат. Смяташ, че не трябва да си като другите. Винаги си бил такъв и такъв и ще си останеш. Помисли си само, какво ще стане, ако другите бяха като теб — какво щеше да стане с този свят?

Тъй като нищо не можеше да бъде отговорено на този нелеп аргумент, Бенджамин си замълча и от този миг насетне отчуждението между двамата се задълбочи. Той често се питаше как е било възможно на времето да бъде толкова омагьосан от жена си.

В добавка към появилата се между тях пропаст, Бенджамин установи, че с устремилия се напред нов век жаждата му за веселие все повече се усилва. Нямаше празненство в Балтимор, на което да не присъства, танцуваше с най-красивите млади дами, бъбреше с наслада с най-популярните дебютантки, а Хилдегарде като злокобна старица седеше сред възрастните дами и ту го гледаше високомерно с неодобрение, ту го следеше с тъжен, озадачен и укорителен поглед.

— Колко жалко! — отбелязваха хората. — Толкова млад мъж, прикован към жена на четирийсет и пет. Та той е най-малко двайсет години по-млад от съпругата си.

Те бяха забравили — съвсем естествено, — че през 1880 година техните родители са коментирали по подобен начин същата двойка.

Бенджамин компенсираше отлетялото семейно щастие с новите си интереси. Започна да играе голф и бързо се прочу с уменията си. Захвана се с танци: през 1906-та беше истински експерт в „Бостъна“, през 1908-ма го смятаха за ненадминат в самбата, а на следващата година всеки млад мъж в града му завиждаше за тангото.

Напълно разбираемо, изявите му в обществото в известна степен пречеха на търговията, но пък той беше работил упорито двайсет и пет години и смяташе, че може да предаде компанията в ръцете на сина си Роско, който наскоро беше завършил Харвард.

Хората често ги бъркаха и това радваше Бенджамин — той бързо забрави неприятните страхове, които го бяха връхлетели при завръщането му у дома след войната и започна да изпитва наивно задоволство от външния си вид. В сладката каца с меда имаше само една лъжица с катран — мразеше да се появява на публични места със съпругата си. Хилдегарде беше почти на петдесет и изглеждаше така, че той се чувстваше абсурдно…