Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (5)

V.

През 1880 година Бенджамин Бътън стана на двайсет и след рождения си ден започна работа в бащината си компания. През същата година започна да „излиза в обществото“ — по настояване на баща си го придружи на няколко от модерните в онзи период танцови забави. Роджър Бътън вече беше навършил петдесет и двамата със сина си се спогаждаха много по-добре — Бенджамин беше спрял да боядисва косата си (която сега бе леко прошарена) и сега двамата изглеждаха на една възраст и можеха да минат за братя.

Една августовска вечер двамата облякоха официалните си дрехи и взеха файтон до къщата на семейство Шелвин в покрайнините на Балтимор, където имаше организирана танцова забава. Вечерта беше невероятна. Пълната луна превръщаше пътя в ивица потъмняла платина, полските цветя разпръскваха в тежкия въздух аромати като тих, едва доловен смях. Житните ниви грееха като през ясен ден. Едва ли имаше човек, който да не попадне под обаянието на красивото небе — с някое и друго изключение.

— Струва ми се, че нашата търговия я очаква голямо бъдеще — говореше Роджър Бътън. Той не беше човек на духа и с годините чувството му за естетика съвсем беше закърняло. Сега обаче проникновено добави: — Старците като мен не могат да се учат на нови номера. Бъдещето е за вас, младите, за вашата енергия и жизненост.

В далечината заблещукаха светлините на къщата на Шелвин и не след дълго към тях се понесоха тихи въздишки — жалбата на цигулките или пък може би шепотът на осветената от луната сребриста пшеница.

Спряха зад красива двуколка, чиито пътници тъкмо слизаха пред вратата на дома. Първо се появи една дама, след нея възрастен господин и накрая безбожно красива девойка. Бенджамин се сепна, едва ли не в резултат на сложна химическа реакция тялото му се разпадна атом по атом и после наново се събра. Разтрепери се, бузите му пламнаха, ушите му забучаха. Ето това беше първата любов.

Девойката беше слаба и с нежна снага, на лунните лъчи косата й изглеждаше пепеляворуса, а на газените лампи край вратата — медноруса. На раменете си беше метнала жълт испански шал на черни точки; кукленските й пантофки искряха изпод подгъва на широката рокля.

Роджър Бътън се наведе към сина си и рече:

— Това е Хилдегарде Монкриф, дъщерята на генерал Монкриф.

Бенджамин студено кимна.

— Красиво девойче — отвърна безизразно той. Но когато негърът отведе двуколката настрани, добави: — Може да ме представиш на нея, татко.

Приближиха се към насъбралата се около госпожица Монкриф групичка. Добре възпитана в старата традиция, тя направи реверанс пред Бенджамин. Да, щяла да танцува с него. Той й благодари и замаяно се отдръпна настрани.

Докато си чакаше реда, времето се влачеше непоносимо бавно. Бенджамин стоеше безизразен и смълчан край стената и с убийствен поглед следеше балтиморските младежи, които обикаляха край Хилдегарде Монкриф с разкривени от възторг лица. Колко противни му се струваха те, колко отблъскваща му се виждаше руменината им! При вида на накъдрените им кафяви мустачки стомахът го присвиваше и му идеше едва ли не да повърне.

Но когато дойде мигът и той пое с Хилдегарде към средата на залата под звуците на последния парижки валс, ревността и тревогите му изведнъж се стопиха като сняг. Заслепен от обожание, Бенджамин усещаше, че животът му едва сега започва.

— Дойде с брат си, нали? — попита Хилдегарде и впи в него искрящите си като диаманти сини очи.

Бенджамин се поколеба. Явно тя го вземаше за брат на баща му. Дали трябваше да поправи грешката й? Спомни си случилото се в Йейл и реши да си замълчи. Освен че беше невъзпитано да се противоречи на една дама, щеше да е престъпление да петни невероятния миг с гротескната история за раждането си. Може би по-късно щеше да му дойде времето. Така че той кимна и се усмихна, стигаше му само да я слуша.

— Харесвам мъже на твоята възраст — рече Хилдегарде. — Момчетата са такива идиоти. Само се хвалят колко шампанско са изпили в колежа и колко пари са загубили на карти. Мъжете на твоята възраст знаят как да се държат с жените.

Бенджамин беше на ръба да поиска ръката й, сдържа се единствено с цялата сила на волята си.

— Ти си на най-романтичната възраст — продължи тя. — Петдесет. На двайсет и пет все още си бонвиван, на трийсет си блед от преумора; на четирийсет разказваш дълги истории, на шейсет… о, шейсет е твърде близо до седемдесет. Петдесетте е най-сладката възраст. Обожавам я.

Той вече беше напълно убеден в преимуществата на тази възраст и страстно копнееше да е на петдесет.

— Винаги съм казвала — допълни Хилдегарде, — че по-скоро ще се омъжа за мъж на петдесет, който да се грижи за мен, отколкото за мъж на трийсет, за когото аз да се грижа.

За Бенджамин остатъкът от вечерта премина като насън. Хилдегарде благоволи да танцува с него още два пъти и се оказа, че двамата са на едно мнение по абсолютно всички въпроси. Тя обеща да излезе с него на разходка следващата неделя и тогава да поговорят по-сериозно.

Прибраха се у дома с файтона при първите лъчи на зората, пчелите вече жужаха и избледнялата луна искреше от сребристо ледената роса. Бенджамин смътно си даваше сметка, че баща му не спира да говори за търговията.

— Според теб накъде трябва да насочим вниманието си след чуковете и пироните? — попита след една дълга лекция по-старият Бътън.

— Към любовта — отвърна разсеяно синът му.

— Към варта ли? — възкликна Роджър Бътън. — Та нали досега обяснявах защо няма смисъл да се занимаваме с нея?

Бенджамин го изгледа със замъглени очи, изведнъж небето на изток пламна и от крайпътните дървета запяха авлиги…