Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (7)

VII.

В едно отношение поне приятелите на Хилдегарде Монкриф грешаха. Търговията с чукове и пирони процъфтяваше. През петнайсетте години, изминали от сватбата на Бенджамин Бътън през 1880-та до оттеглянето на баща му през 1895-та, семейното състояние се удвои и то благодарение най-вече на сина.

Едва ли е нужно да посочваме, че в крайна сметка Балтимор прие двойката в лоното си. Дори старият генерал Монкриф се примири със зет си, когато Бенджамин плати за издаването на неговата „История на Гражданската война“ в двайсет тома, отхвърлена от девет изтъкнати издателства.

Тези петнайсет години донесоха големи промени и в самия Бенджамин. Сякаш кръвта течеше с нова сила във вените му. За него беше истинска наслада да става сутрин рано, да крачи наперено по оживените и огрени от слънцето улици, да продава неуморно чукове и сандъци с гвоздеи. През 1890-та той направи големия си удар: предложи поправка в търговските договори, според която „всички гвоздеи, използвани за заковаването на сандъците, в които се пренасят гвоздеите, са собственост на купувача“, след одобрението на върховния съдия Фосил то се превърна в закон и спестяваше на компанията повече от шестстотин гвоздея годишно.

Освен това Бенджамин установи, че веселата страна на живота все повече го привлича. За нарасналото значение на забавленията е достатъчно да изтъкнем факта, че той беше първият собственик на автомобил в Балтимор. Срещнеха ли го на улицата, връстниците му със завист отбелязваха колко жизнен и здрав изглежда.

Хората казваха, че „с всяка изминала година се подмладява“. И ако старият Роджър Бътън, вече на шейсет и пет, в началото не беше успял да приветства сина си както трябва, накрая изкупи греховете си и сега го гледаше с неприкрито възхищение.

И тук стигаме до един неприятен момент, който най-добре да прескочим набързо. Едно-единствено нещо тежеше на Бенджамин Бътън: съпругата му вече не го привличаше.

По това време Хилдегарде беше на трийсет и пет и най-големият им син Роско беше на четиринайсет. В първите дни след сватбата Бенджамин буквално я боготвореше.

Ho c течение на годините меднорусата й коса залиня до обикновено кафяво, сините диаманти в очите й заприличаха на евтини стъкълца и освен всичко останало, Хилдегарде се превърна в самодоволна матрона, възгледите й станаха непоклатими, вкусовете й твърде консервативни, а редките възторзи — анемични. В началото именно тя влачеше Бенджамин на танцови забави и вечеринки, а сега беше точно обратното. Тя излизаше с него, но без ентусиазъм, беше се оставила на онази непреодолима инерция, която някой ден се появява от нищото и остава в нас до края.

Неудовлетвореността на Бенджамин постоянно нарастваше. При избухването на войната с Испания през 1898 година домът му толкова му беше опротивял, че той реши да се запише в армията. Благодарение на търговските си връзки успя да си издейства назначение като капитан, показа чудесни качества и беше повишен в майор и след това в подполковник тъкмо навреме, за да вземе участие в знаменитата атака на хълма Сан Хуан. Там беше леко ранен и получи медал.

До такава степен беше свикнал с оживлението и вълненията на войнишкия живот, че не му се напускаше армията, но компанията се нуждаеше от вниманието му и той се уволни и се прибра у дома. На гарата го посрещна духов оркестър и цяло шествие го изпрати до дома му.