Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Curious Case of Benjamin Button, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
midnight_sun17
Форматиране и корекция
WizardBGR

Издание:

Автор: Франсис Скот Фицджералд

Заглавие: Странният случай с Бенджамин Бътън

Преводач: Владимир Молев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-086-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2502

История

  1. — Добавяне

I.

В далечното минало, през 1860 година, се смятало за редно да се родиш у дома. Доколкото знам, сега най-великите светила в медицината са постановили, че младенците трябва да проплакват в упойващия въздух на някоя болница — за предпочитане по-модерна. Така че, когато в един летен ден на 1860 година господин и госпожа Бътън решили, че първото им дете ще се появи на бял свят в подобно лечебно заведение, те изпреварили с петдесетина години модата. Никой обаче не може да каже дали този анахронизъм е оказал влияние върху невероятната история, която искам да споделя с вас.

Ще ви разкажа случилото се и ще ви оставя сами да прецените.

В навечерието на Гражданската война семейство Бътън се радваше на завидно положение както в балтиморското общество, така и по отношение на богатството си. То беше свързано с рода X и с рода Y и това, както знае всеки южняк, му даваше правото да се причисли към най-високопоставените кръгове в Конфедерацията. Това беше първият сблъсък на младоженците с очарователния древен обичай на появата на потомство и съвсем естествено, господин Бътън беше доста притеснен. Надяваше се да му се роди син, за да го изпрати в Йейл в Кънектикът, където самият той се беше подвизавал в продължение на четири години с прякора Бастуна, който му беше лепнат по напълно разбираеми причини.

В отредената за величавото събитие септемврийска утрин господин Бътън стана в шест — от притеснение, облече се, върза си искрящо бяло шалче на врата и забързано пое по балтиморските улици към болницата, за да провери дали тъмата на нощта не е донесла нов живот.

Когато наближи на петдесетина метра от частната болница за дами и господа „Мериленд“, той видя доктор Кийн, семейният лекар, който слизаше по стълбите и извършваше странни движения с ръцете си, все едно се миеше — каквото е задължението на всички лекари според неписаните правила на тяхната професия.

Господин Роджър Бътън, президент на „Бътън и Ко, търговия със сечива и инструменти“ се затича към него с много по-малко достойнство, отколкото следваше да се очаква от един джентълмен от Юга от онзи живописен период.

— Доктор Кийн! — развика се той. — Доктор Кийн!

Лекарят го чу, извърна се и спря да го изчака със странно изражение на строгото лице.

— Какво става? — попита задъхано господин Бътън, след като се приближи. — Роди ли се? А тя как е? Момче ли е? Какво…

— Овладейте се! — тросна се лекарят, който като че ли беше доста ядосан.

— Роди ли се детето? — попита умоляващо господин Бътън.

Доктор Кийн се намръщи.

— Е, да, в известен смисъл…

И отново го изгледа странно.

— Съпругата ми добре ли е?

— Да.

— Момче ли е или момиче?

— И имате наглостта да питате! — избухна лекарят. — Идете да видите! Възмутително! — Изплю последната дума на един дъх, извърна се настрани и продължи: — Да не мислите, че този случай ще ми повиши репутацията? Още един такъв и с мен ще е свършено! Това ще е краят за всички!

— Но какво е станало? — попита смаяно господин Бътън. — Да не са близнаци?

— Не, не са близнаци! — отвърна гневно доктор Кийн. — Идете да видите. И си намерете друг лекар. Аз ви изродих на белия свят, младежо, грижа се за семейството ви повече от четирийсет години, но това вече е краят! Не желая да ви виждам повече — нито вас, нито някой от роднините ви! Сбогом!

Той рязко му обърна гръб и без повече обяснения се скри във файтона, който го чакаше и ядно препусна напред.

Господин Бътън остана на тротоара, разтреперан от главата до петите. Какво ужасно злощастие го беше сполетяло? Изведнъж го напусна всякакво желание да влезе в частната болница за дами и господа „Мериленд“, но с огромно усилие на волята се принуди да изкачи стъпалата и да прекрачи прага.

Зад бюрото в сумрачното преддверие седеше една сестра. Господин Бътън преглътна срама си и се приближи към нея.

— Добро утро — поздрави мило тя.

— Добро утро. Аз съм… аз съм господин Бътън.

Лицето на девойката се скова от ужас. Тя скочи и като че ли понечи да побегне навън, но в крайна сметка все пак успя да се овладее.

— Искам да видя детето си.

Сестрата нададе лек писък и истерично изкрещя:

— Да, разбира се! На горния етаж! Право по стълбите! Качете се!

Посочи му накъде да поеме и окъпаният в студена пот господин Бътън сломено се обърна и пое към втория етаж. Там в коридора се появи друга сестра с алуминиево легенче в ръка.

— Аз съм господин Бътън — смотолеви той. — Искам да видя…

Тряс! Легенът се стовари на пода и се изтърколи към стълбите. Бум! Тряс! Съдът се спускаше надолу стъпало по стъпало, сякаш подгонен от ужаса, предизвикан от появата на господин Бътън.

— Искам да видя детето си! — извика той. Беше на ръба на припадъка.

Тряс! Легенът достигна до първия етаж. Сестрата се овладя и хвърли на просителя изпълнен с презрение поглед.

— Много добре, господин Бътън — отвърна тя сподавено. — Щом така желаете! Само ако знаехте в какво състояние сме от сутринта, след като се случи това… Абсолютно възмутително! Болницата никога няма да възстанови репутацията си след…

— Побързайте! — призова я той дрезгаво. — Не издържам повече!

— Щом настоявате, елате с мен, господине.

Господин Бътън немощно пое след нея. В дъното на дългия коридор стигнаха до стая, от която се дочуваше плач — в по-късните години тя щеше да бъде наречена „залата на новородените“. Влязоха вътре. Покрай стените бяха подредени шест-седем боядисани в бяло железни креватчета с окачени в горния край етикети.

— Кое е моето? — попита със затаен дъх господин Бътън.

— Ето там! — отвърна сестрата.

Той проследи с поглед накъде посочи пръстът й. Увит в голямо бяло одеяло, в едно от креватчетата седеше старец на видима възраст около седемдесетина години. Рядката му коса беше бяла, лекият ветрец от отворения прозорец развяваше абсурдната му дълга сивкава брада. Възрастният мъж насочи към него неясните си мътни очи, в които се спотайваше смаян въпрос.

— Полудявам ли? — изкрещя господин Бътън, чийто ужас бързо се превърна в гняв. — Това да не е някаква нелепа болнична шега?

— На нас не ни се вижда никак смешна — отвърна строго сестрата. — Не знам дали сте луд или не, но това там със сигурност е вашето дете.

По челото на господин Бътън отново рукна студена пот. Затвори очи, после отново ги отвори и погледна. Пак същото — пред него седеше мъж, тоест бебе на седемдесет години, чиито крака висяха от креватчето, в което беше положено.

Старецът спокойно местеше поглед от единия към другия и изведнъж се обади с немощен глас:

— Вие ли сте баща ми?

Господин Бътън и сестрата подскочиха.

— Ако сте вие — продължи сърдито той, — бих искал да ме измъкнете оттук или поне да ги накарате да ми донесат удобен люлеещ се стол.

— Откъде се взехте, за Бога? Кой сте вие? — извика сърдито господин Бътън.

— Няма как да ви кажа името си — отвърна сърдитият хленч, — тъй като се родих само преди няколко часа. Но фамилията ми със сигурност е Бътън.

— Лъжец! Самозванец!

Възрастният мъж уморено се обърна към сестрата.

— Що за посрещане на едно новородено — оплака се той с немощно гласче. — Кажете му, че греши. Защо мълчите?

— Грешите, господин Бътън — обади се строго сестрата. — Това е вашето дете и трябва да се примирите с него. Бихме ви помолили да си го приберете у дома колкото се може по-скоро, най-добре още днес.

— У дома ли? — повтори смаяно той.

— Да, няма как да го оставим тук. Не можем да го направим, разберете ни!

— Аз нямам нищо против — намеси се хленчещо старецът. — Това място може и да е подходящо за повечето новородени, но от всичкия този плач и рев не съм мигнал. Помолих да ми донесат нещо за ядене — пискливият глас се извиси възмутено — и те ми донесоха биберон с мляко!

Господин Бътън се отпусна на един стол край креватчето на сина си и оброни лице в длани.

— Боже мой! — прошепна той ужасено. — Какво ще кажат хората? Какво да правя?

— Отведете го у дома — настоя сестрата. — Незабавно!

Пред взора на измъчения мъж се появи гротескна картина — как крачи по оживените улици на града с това смайващо видение до себе си.

— Не мога! Не мога! — простена той.

Хората щяха да се спират и да го разпитват и какво щеше да им отвърне тогава? „Това е синът ми, роди се тази сутрин.“ След това старецът щеше да пооправи наметнатото на раменете си одеяло и двамата щяха да продължат покрай препълнените магазини, край пазара за роби — за един мрачен момент на господин Бътън му се прииска детето му да се беше родило черно, — покрай богатите къщи, покрай дома за стари хора…

— Хайде! Стегнете се! — призова го сестрата.

— Хей — обади се изведнъж старецът, — нали не мислите, че ще се прибера у дома, загърнат в одеяло?

— Всички бебета получават одеяла!

Той изсъска злобно, измъкна малка бяла пелена и с треперлив глас извика:

— Погледнете! Ето това ми бяха приготвили!

— Всички бебета се повиват в пелени — отвърна строго сестрата.

— Но това бебе — продължи възрастният мъж, — не е съгласно да бъде повито! Одеялото боде! Можехте да ми дадете поне чаршаф. Сега ще го сваля и…

— Недей! Спри! — подскочи сепнато господин Бътън и след това се обърна към сестрата. — Какво да правя?

— Идете и му купете дрехи.

Гласът на сина му го последва по коридора.

— И бастун, татко! Искам и бастун!

Господин Бътън затръшна външната врата с всичка сила.