Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (11)

XI.

През 1920 година се роди първото дете на Роско Бътън. По време на последвалите празненства никой не сметна за „редно“ да спомене, че рошавото десетинагодишно хлапе, което си играеше наоколо с оловни войници и модел на цирк, е дядо на новороденото.

Всички харесваха малкото момче, чието невинно, лъчезарно лице беше белязано от лека тъга, но за Роско Бътън присъствието му беше истинско мъчение. Както се казваше по онова време, на него цялата работа му се струваше просто „неефективна“. Според Роско, с отказа си да изглежда като шейсетгодишен, баща му беше предал идеята за подобаващото държане на „мъжа от плът и кръв“ — това беше любимият му израз. Замислеше ли се по този въпрос за повече от половин час, той стигаше до ръба на лудостта. Ако го питаха, децата трябваше да бъдат държани зад бодлива тел, по която тече електрически ток, но осъществяването на тази идея в реалността беше… неефективно. И така се завърташе в омагьосан кръг.

Пет години по-късно синът му беше станал достатъчно голям, за да си играе с малкия Бенджамин под надзора на детегледачката, която се грижеше и за двамата. Роско ги записа едновременно на детска градина и Бенджамин откри, че лепенето на късчета цветна хартия, правенето на гирлянди и оцветяването са най-прекрасните занимания на света. Веднъж го наказаха да седи в ъгъла — и той през цялото време плака, — но като цяло му беше весело и приятно в хубавата стая, където слънцето надничаше през високите прозорци и от време на време госпожица Бейли го погалваше по рошавата му коса.

На следващата година синът на Роско постъпи в първи клас, но Бенджамин остана в детската градина. Там беше щастлив. Понякога, когато другарчетата му се хвалеха какви ще станат, когато пораснат, малкото му личице помръкваше, сякаш по свой, неясен детски начин, той си даваше сметка, че подобно нещо на него няма да му се случи.

Дните отминаваха в неразличимо спокойствие. За трета година го пратиха в детската градина, но сега вече беше твърде малък, за да разбира какво да прави с разноцветните листчета. Освен това често плачеше, тъй като другите момчета бяха по-големи от него и той се страхуваше от тях. Учителката се опитваше да му говори, но Бенджамин не успяваше да я разбере.

Отписаха го от детската градина. Центърът на малкия му свят стана бавачката му Нана, винаги облечена в колосана памучна престилка. Когато времето беше хубаво, двамата се разхождаха в парка; Нана сочеше огромното сиво чудовище, казваше: „слон“ и Бенджамин повтаряше думата след нея и нерядко вечер, когато го преобличаше преди лягане, бърбореше безспирно: „Слон, слон, слон“. Понякога Нана му позволяваше да подскача на леглото, което беше забавно, тъй като ако уцелиш точния момент, пружината те изхвърля отново нагоре и ако повтаряш „Ааа“ достатъчно дълго, без да спираш, се получава много приятен дисонантен звук.

Обичаше да взима големия бастун от закачалката в антрето и да удря с него по столове и маси: „Бой, бой, бой!“. Когато имаха гости, по-възрастните жени издаваха странни и интересни звуци, а по-младите се опитваха да го целунат, на което той се подчиняваше с леко отегчение. И в края на дългия ден, в пет часа, той се качваше в стаята си и Нана го хранеше с овесена каша или пюре.

В детския му сън не се промъкваха тревожни спомени; не беше останало нищо от подвизите му в колежа, от славните дни, когато пленяваше сърцата на момичетата. В съзнанието му съществуваха единствено белите, предлагащи безопасност стени на кошарата му, Нана и един мъж, който понякога идваше да го види, и голямата оранжева топка, която Нана му сочеше, когато го слагаше да спи и наричаше „слънцето“. Когато слънцето се скриеше, очите му се затваряха и той заспиваше — без сънища, които да го тревожат.

Миналото — щурмът начело на ротата нагоре по хълма Сан Хуан, първите години след сватбата, когато работеше до късно в оживената кантора заради младата Хилдегарде, която обичаше; далечните дни, когато двамата с дядо си пушеха и разговаряха до среднощ в старата мрачна къща на Монро Стрийт — всичко това беше избледняло като сън от съзнанието му все едно никога не бе съществувало.

Не помнеше нищо. Не помнеше дали млякото е било топло или студено, нито пък как е минал денят му — за него съществуваха само креватчето и познатото присъствие на Нана. И след това вече изчезна абсолютно всичко. Когато огладнееше, се разплакваше — нищо повече. Денем и нощем лежеше спокойно, а над него се разнасяше говор и шепот, които той рядко чуваше, имаше и едва различими миризми, светлина и тъмнина.

Накрая остана само тъмнина; бялото креватче, неясните лица, които се движеха над него и топлият сладък аромат на млякото безследно избледняха.