Джумпа Лахири
Името (8)

8

Минала е година от смъртта на баща му. Още живее в Ню Йорк, в квартира под наем на Амстердам авеню. Работи за същата фирма. Единствената значима промяна в живота му, като изключим постоянната липса на баща му, е отсъствието на Максин. Отначало е била търпелива, а пък Гогол се е оставил да попадне обратно в живота й, да се връща след работа в къщата на родителите й, в този свят, в който нищо не е променено. В началото тя е търпяла мълчанието край масата, безразличието в леглото, нуждата му да разговаря всяка вечер със Соня и майка си, да ги вижда без нея през почивните дни. Но не беше понесла плановете им да ходят през лятото до Калкута да се видят с роднини и да пръснат праха на баща му по Ганг — все без нея. Скоро почват да се карат, за това и за други неща; един ден Максин стига дотам да признае, че ревнува от майка му и сестра му — обвинение, което се струва тъй абсурдно на Гогол, че той нямаше сили да спори повече. И тъй, няколко месеца след смъртта на баща си той завинаги е напуснал живота й. Наскоро, попаднал на Джералд и Лидия в някаква галерия, научава, че дъщеря им е сгодена за друг.

През почивните дни взема влака до Масачузетс, до дома, в който снимката на Ашок, използвана при погребението, виси в рамка на стената в коридора на горния етаж. На годишнината от смъртта на баща му и на рождения му ден — приживе непразнуван — тримата застават пред снимката, кичат рамката с гирлянди от розови цветчета и мажат през стъклото челото на баща си със сандалова паста. Повече от каквото и да било друго тази снимка го тегли към къщи. Един ден излиза от банята, поглежда на път към леглото усмихнатото лице на баща си и разбира, че снимката е най-близкият заместител на гроба.

Сега у дома е различно; често Соня приготвя храната. Тя още живее с майка му, в старата си момичешка стая. Четири дена седмично тръгва от къщи в пет и трийсет сутринта, с автобус до гарата и оттам с влака до Бостън. Работи като помощничка в адвокатска кантора, кандидатства право в университети наоколо. Кара Ашима на гости през почивните дни и до Хеймаркет в неделя сутрин. Майка им е отслабнала, косата й — посивяла. Винаги го заболява, като се върне и види бялата пътечка в косата й, голите китки. От Соня разбира как всяка вечер Ашима лежи на леглото безсънна и гледа телевизор без звук. Един уикенд предлага да отидат на някой от плажовете, където баща му обичаше да се разхожда. Майка му първо приема, зарадвана от идеята, но едва стъпила на ветровития паркинг, се прибира да чака в колата.

Гогол се готви за най-важния си изпит, двудневна проверка, която ще му позволи да стане лицензиран архитект и да може да подпечатва чертежи и проекти със собственото си име. Учи в апартамента си, понякога в някоя от библиотеките на Колумбийския университет, разучава баналните аспекти на своята професия: електричество, материали, вторични сили. Записва се в преговорен курс, за да се подготви за изпита. Събират ги два пъти седмично, вечер след работа. Приятно му е отново да седи пасивно в класна стая, да слуша инструктор, да му казват какво да прави. Припомня си времето, когато е бил ученик, когато баща му е бил още жив. Групата им е малка и след занятия няколко души скоро почват да се събират, за да пийнат по нещо. Канят и него, ала той неизменно отказва. После един ден, докато се изнизват от стаята, една от жените идва при него и го пита:

— Е, какво оправдание имате?

И понеже той няма никакво, тръгва с тях. Жената се казва Бриджит и сяда в бара до него. Стряскащо привлекателна, с кестенява коса, подстригана съвсем късо — прическа, която би стояла ужасно на повечето жени. Говори бавно, внимателно, без да бърза заникъде. Израсла е на юг, в Ню Орлиънс. Казва му, че работела за малка компания, семейна фирма, която функционира от една каменна къща в Бруклин Хайтс. Известно време говорят кой по какъв проект работи, на кои архитекти се възхищават: Гропиус, Ван дер Ройе, Зааринен. Тя е на негова възраст, омъжена. Вижда мъжа си през уикендите; той е професор в колеж в Бостън. Гогол си спомня как родителите му живееха разделени през последните месеци от живота на баща му.

— Сигурно ви е трудно — казва й той.

— Понякога — отвръща тя. — Но той трябваше да избира — или така, или асистент в Ню Йорк. — Разказва му за къщата, която мъжът й наемал в Бруклин — разлата викторианска постройка, която им струвала по-малко от половината на едностайния им апартамент в Мъри Хил. Казва му, че съпругът й настоявал да сложи името й на пощенската кутия, гласа й на телефонния секретар. Дори настоявал да окачи няколко нейни дрехи в гардероба, да сложи гилза червило в шкафчето в банята. Такива илюзии му допадали и го тешали, но на нея само й напомняли какво липсва.

Тази вечер вземат такси и отиват в апартамента му. Бриджит се извинява, отива до тоалетната и когато се връща, халката й липсва. Когато са заедно, той не знае насита; от дълго време не е лягал с жена. И все пак дори не помисля да я види по друго време. Когато отива с пътеводител на Ню Йорк да разглежда остров Рузвелт, не се сеща да покани и нея. Само два пъти седмично, когато се събира преговорният курс, той очаква компанията й. Не са си разменили телефоните. Не я знае къде точно живее. Тя винаги идва при него. Никога не остава цяла нощ. Това му харесва. Никога не е имал връзка, в която да влага тъй малко от себе си, тъй малко да се очаква от него. Не знае и не иска да знае името на съпруга й. После един уикенд, когато потегля към Масачузетс да види Соня и майка си, край него се плъзва влакът от южното направление и той се запитва дали пък съпругът й не е седнал отсреща, на път към жена си. Изведнъж си представя дома, който той обитава — сам и копнеещ по Бриджит, с името на невярната си жена на кутията, с гилза нейно червило сред бръснарските принадлежности. Чак тогава усеща вина.

 

 

От време на време майка му го подпитва дали си има нова приятелка. Колкото пъти е повдигала този въпрос, все е било на нож, но сега се надява, тревожи се тихомълком. Веднъж дори го пита дали не е възможно да загладят нещата с Максин. Като й припомня, че не я е харесвала, майка му възразява, че не това било важното, по-важно било да му потръгне в живота. Гогол се старае да остане спокоен, да не се сърди, че му се бърка, както би направил навремето. Когато й казва, че дори няма трийсет, тя му отвръща, че на същата възраст тя е празнувала десет години от сватбата си. Той негласно усеща, че смъртта на баща му е ускорила определени очаквания и че майка му вече иска да го види улегнал. Не се притеснява, че е неженен, ала съзнава до каква степен това тревожи майка му. Тя не пропуска да спомене сватбите и годежите на бенгалските деца, с които е израснал в Масачузетс, на братовчедите в Индия. Говори за внуци.

Един ден, докато разговарят по телефона, тя го пита дали не би искал да завърти един телефон. С момичето се познавали от деца. Казвало се Мошуми Мазумдар. Той си я спомня мъгляво. Дъщеря на семейни приятели, живели за кратко в Масачузетс и се преместили в Ню Джърси, докато Гогол бил в гимназията. Имаше британски акцент. С книга в ръката на всяко събиране. Само това помни за нея — подробности нито приятни, нито неприятни. Майка му казва, че била година по-млада от него, имала много по-малък брат, а баща й бил известен химик, патентовал откритие. Гогол наричал майка й Рина Маши, баща й Шубир Мешо. Дойдоха за погребението на татко ти, казва Ашима, но Гогол не помни да ги е видял. Мошуми живеела в Ню Йорк, карала магистратура в Нюйоркския университет. Трябвало да се омъжи преди година. Гогол, Соня и майка им били поканени на сватбата, но годеникът й, американец, се отметнал от уговорката дълго след като хотелът бил резервиран, поканите — изпратени, подаръците — избрани. Родителите й се тревожели за нея. Имала нужда от малко подкрепа, казва майка му. Защо да не й се обади?

Когато майка му пита дали има с какво да запише телефона й, Гогол излъгва. Не я слуша какво му диктува. Няма никакво намерение да звъни на Мошуми; наближава изпитът му, а макар и да иска да угоди на майка си, няма да я остави да го сватосва за някого. Чак дотам няма да стигне. Като се прибира за уикенда, майка му пак подхваща въпроса. Този път се налага да го запише, нали седи в същата стая, но не смята да се обажда. Ала майка му настоява и при следващия им разговор пак му напомня, че родителите й са дошли за погребението на баща му, че това било най-малкото, което можел да стори за нея. Да изпият по чаша чай, да си поприказват — толкоз ли нямал време?

 

 

Срещат се в един бар в Ист Вилидж; мястото е предложено от Мошуми, когато говорят по телефона. Тясно, тъмно и тихо местенце, едно квадратно помещение с три сепарета до едната стена. Тя е там преди него, седи на бара и чете книга с меки корици; когато поглежда над страниците, той има чувството, че я прекъсва, макар тъкмо него да чака. Има слабо лице, приятни котешки черти, тънки прави вежди. Тежките клепки са обилно начернени като на кинозвездите от шейсетте. Косата й е разделена на път и събрана на френски кок, носи изискани тънки очила с пъстри рамки. Сивата вълнена пола и тънкият син пуловер прилепват предизвикателно. Прасците й са покрити с плътен черен чорапогащник. До столчето й са струпани бели торби с покупки. По телефона не я е попитал как точно изглежда, мислел е, че ще я познае, но сега не е толкова сигурен.

— Мошуми? — пита той, като тръгва към нея.

— Ей, привет — поздравява го тя, захлопва корицата и го целува небрежно по бузите. Книгата е с цвят на слонова кост, без картинка, заглавието е на френски. Британският й акцент, едно от малкото неща, които той помни за нея, е изчезнал; беше се изненадал да чуе гласа й, не по-малко американски от неговия, нисък и дрезгав. Поръчала си е мартини с маслинка. До нея лежи син пакет „Дънхил“.

— Никил — казва тя, докато той се намества до нея и си поръчва уиски.

— Да.

— Вместо Гогол.

— Да. — По телефона се беше подразнил, че Мошуми не го разпозна като Никил. За пръв път излизаше с жена, която го е познавала и под другото име. По телефона звучеше резервирано, леко подозрително дори, също като него. Разговорът им беше кратък и несръчен от край до край. „Надявам се, че не те притеснявам“, почна той, след като обясни за смененото име. „Ще погледна в тефтерчето“, каза тя на въпроса дали е свободна в неделя вечер, за да пийнат по нещо; после чу стъпките й да тракат по голия дървен под.

Разглежда го за момент, игриво извивайки устни.

— Доколкото помня, ме учеха да ти викам „Гогол Дада“, нали си ми батко с една година.

Забелязва как барманът ги стрелва с поглед, опитва се да ги претегли. Усеща възсилния й парфюм — напомня му сливи и мокър мъх. Тишината и интимността в бара го смущават.

— Да сменим темата.

— Е, наздраве тогава — разсмива се тя. — Не че съм го правила де.

— Какво?

— Не съм ти викала „батко“. Всъщност не помня да сме говорили.

Той отпива от чашата си.

— Нито пък аз.

— Не съм правила друг път това — казва тя след известно мълчание. Говори небрежно, но все пак избягва погледа му.

Гогол знае за какво става въпрос. Ала все пак я пита:

— Кое?

— Да излизам „на сляпо“ по идея на майка ми.

— Е, формално погледнато, срещата не е „на сляпо“.

— Не е ли?

— Вече се познаваме, тъй да се каже.

Тя свива рамене и се поусмихва, сякаш не е дотам убедена. Зъбите й са сбити и не съвсем прави.

— Може би. Сигурно е така.

Гледат заедно бармана как слага нов диск в окачената на стената уредба. Някакъв джаз. Той е доволен, че са ги прекъснали.

— Съжалявам за татко ти — казва тя.

Макар да звучи наистина съчувствено, той се чуди дали дори помни баща му. Изкушава се да попита, ала само й кимва.

— Благодаря — казва той, нищо друго не му идва наум.

— Как се справя майка ти?

— Предполагам, добре.

— Сигурно й е трудно сама.

— Соня живее при нея в момента.

— А, това е добре. Сигурно така ти е по-спокойно. — Тя се протяга да си вземе цигара, отваря кутията и смъква златистото фолио. Предлага и на него, посяга към пакетчето с клечки кибрит до пепелника на бара и пали.

— Още ли сте в онази къща, в която ви идвахме на гости?

— Да.

— Спомням си я.

— Сериозно?

— Спомням си, че алеята ви беше отдясно. През моравата имаше пътечка от камъчета.

Странно и мило му стана, че тя си спомня такива подробности.

— Не може да бъде. Впечатлен съм.

— Спомням си също, че гледахме телевизия в стая, покрита с ужасно дебел златистокафяв мокет.

— Още е същият — простенва той.

Тя се извинява, че не е успяла да дойде на погребението, била в Париж. Там живяла, след като завършила университета „Браун“. Сега кандидатствала за докторат по френска литература в Нюйоркския университет. Живеела тук почти от две години. Миналото лято работела нещо временно, два месеца била в канцеларията на един скъп хотел в центъра. Работата й била да преглежда и сортира мненията на гостите при напускане на хотела, да вади копия, да ги препраща на съответните хора. Тази проста задача й отнемала по-голямата част от деня. Удивлявала се колко енергия хвърлят хората за такива неща. Оплаквали се, че възглавниците са твърде меки или твърде корави, че край мивката нямало място да си наредят тоалетните принадлежности, че на кувертюрата им се била пуснала бримка. Повечето дори не си плащали лично за стаята. Идвали по конференции, всичко им било платено. Един дори се бил оплакал, че зад стъклото на архитектурната репродукция над бюрото имало прах.

Това го развеселява.

— Все едно аз съм го писал.

Тя се засмива.

— Защо остави Париж и се премести в Ню Йорк? — пита той. — Френска литература не трябва ли да се учи във Франция?

— Преместих се по любов — казва тя. Прямотата й го изненадва. — Сигурно знаеш за моя предсватбен провал.

— Всъщност не — лъже той.

— Е, че как тъй не си разбрал? — клати глава Мошуми. — Всички други бенгалци по Източното крайбрежие знаят. — Говори за това леко, но той усеща горчилка в гласа й. — Всъщност съм почти сигурна, че ти и семейството ти бяхте поканени на сватбата.

— Кога за последен път сме се виждали? — пита той, мъчейки се да смени темата.

— Поправи ме, ако греша, но май беше, когато завърши гимназия.

Той се връща мислено в ярко осветеното пространство в мазето на църквата, което родителите му и техните приятели понякога наемаха за особено големи празненства. Там се провеждаха часовете на неделното училище. В коридора висяха велурени апликации и мисли за Исус. Помни големите, дълги сгъваеми маси, които разпъваха с баща му, черните дъски по стените и Соня, качена на един стол, за да напише „Честито“.

— Била си там?

— Точно преди да се преместим в Ню Джърси. Ти седеше с американските си приятели от гимназията. Някои учители също бяха дошли. Изглеждаше доста притеснен.

Той поклаща глава.

— Не си те спомням. Говорих ли с теб?

— Не ми обърна и капка внимание. Но не се притеснявай — усмихва се тя. — Сигурна съм, че съм си носила книга.

Поръчват за втори път. Барът започва да се пълни, малки групички заемат всяко от сепаретата, от двете им страни сядат хора. Влиза голяма компания, зад тях застават клиенти и чакат да си поръчат. Първо се дразнеше от празнотата, от звуците, от чувството, че си изложен на показ, ала сега тълпата го дразни още повече.

— Тук става голяма лудница — казва той.

— Обичайно не е така в неделя. Ако искаш, да тръгваме.

Той се замисля.

— Може би.

Искат сметката, излизат заедно в хладната октомврийска вечер. Той поглежда часовника си и вижда, че не е минал дори час.

— Накъде си? — пита тя. Той разбира по тона й, че тя смята срещата за приключила.

Не е мислил да ходят на ресторант. Смятал е да се върне в апартамента си, след като пийнат по нещо, да учи и да поръча китайска храна. Вместо това се чува да казва, че би искал да хапне, тя не би ли дошла?

— С удоволствие — отвръща Мошуми.

Не се сещат къде да отидат и решават да повървят. Той предлага да носи торбите й и макар че въобще не тежат, тя го оставя да ги поеме и обяснява, че идва от разпродажба на мостри в Сохо. Спират пред малко заведение, което изглежда току-що открито. Четат написаното на ръка меню на прозореца, изрязания отзив от „Таймс“. Той се разсейва от отражението й в стъклото, по-строго и, кой знае защо, по-пленително нейно копие.

— Да го пробваме ли? — пита той, прави крачка встрани и отваря вратата. Вътре стените са боядисани в червено. Край тях има стари афиши с реклама на вино, улични знаци и фотоси от Париж.

— Това място сигурно ти се струва глупаво — признава той, щом я вижда да оглежда стените.

Тя поклаща глава.

— Всъщност е съвсем автентично.

Поръчва си чаша шампанско и разглежда внимателно списъка на вината. Гогол отново поръчва уиски, но му казват, че имат само бира и вино.

— Да си вземем бутилка? — предлага му тя и му дава менюто.

— Ти избираш.

Тя поръчва салата, буябез и бутилка сансер. Той си избира касуле. Тя не говори френски със сервитьора, който се оказва французин, но чете на глас менюто така, че да няма съмнение как владее езика. Гогол е впечатлен. Като изключим бенгалския и английския, никога не си е направил труда да научи друг език. Вечерята минава бързо. Той говори за работата си, за проектите, в които участва, за предстоящия изпит. Обсъждат храната в чиниите си, разменят си хапки върху блюдото с хляба. Поръчват еспресо и си разделят един крем брюле; две лъжички напукват от различни страни твърдата кехлибарена ципа.

Тя предлага да плати своя дял, както е направила в бара; този път обаче той държи да я почерпи. Изпраща я до апартамента й в занемарен, но приятен жилищен блок близо до бара, в който са се видели. Сградата е с разнебитено преддверие и керемиденочервена фасада с яркозелен корниз. Мошуми благодари за вечерята, казва, че било чудесно. Пак го целува по бузите, после затърсва ключовете си в чантата.

— Да не забравиш това. — Той й подава торбите, гледа я как ги премята през китката си. Като остава без тях, той се чувства неловко, не е сигурен какво да прави с ръцете си. Гърлото му е изгорено от изпития алкохол. — Е, да зарадваме ли родителите си, като се видим повторно?

Тя го поглежда, взира се дълго в лицето му.

— Може би.

Очите й се отклоняват към минаващата по улицата кола, фаровете проблясват за миг по телата им, после отново спира поглед върху лицето му. Усмихва се, кимва.

— Обади ми се.

Той я гледа как се изкачва бързо по стълбите с торбите, токчетата й висят на ръбовете на стъпалата по начин, който му се струва опасен. Тя се обръща за миг да му махне и влиза през втора стъклена врата, без да го изчака да отвърне на поздрава й. Той постоява там още минута, гледа как вратата отново се отваря и някакъв човек излиза да изхвърли нещо в един от контейнерите под преддверието. Гогол поглежда нагоре към сградата, чуди се кой ли апартамент е нейният, чака да види дали някой прозорец ще светне.

Не е очаквал да му бъде приятно, още по-малко да усети привличане. Замисля се, че няма дума за това, което са били с нея навремето. Родителите им са били приятели, не и те. Тя е семейна позната, но не и роднина. До тази вечер контактът между тях е бил изкуствен, наложен, като връзката му с братовчедите в Индия, но без извинението на кръвната връзка. До тази им среща не я е виждал извън контекста на семейството й, нито пък тя — без неговото. Решава, че тъкмо приятелското й отношение го интригува, и на път към метрото се чуди дали ще я види пак. Стига до Бродуей и се отказва, решава да вземе такси. Чувства го като някакъв лукс, понеже не е нито късно, нито студено, не вали и не бърза да се прибира. Само че изведнъж му се иска да остане сам, с нищо да не се занимава, да премисли вечерта насаме. Шофьорът е от Бангладеш, залепената зад седалката плексигласова карта гласи „Мустафа Саид“. Говори на бенгалски по мобилния си телефон, оплаква се от задръстванията, от капризните пътници, докато двамата се измъкват от центъра покрай ресторантите и спуснатите ролетки на магазините по Осмо авеню. Ако родителите му бяха в таксито, сигурно биха завързали разговор с шофьора, биха го питали откъде е по-точно, от колко време е в тази страна, тук ли живеят съпругата и децата му. Гогол седи мълчаливо като всеки друг пътник, потънал в собствените си мисли, тоест в мислите за Мошуми. Но като наближават квартирата му, той се навежда към плексигласа и се обажда на бенгалски:

— Ето тук, сградата вдясно.

Шофьорът се обръща с изненадана усмивка.

— Не предполагах — казва.

— Няма проблем — отвръща Гогол и посяга към портфейла си. Оставя солиден бакшиш и излиза навън.

* * *

В близките дни почва да си припомня разни неща за Мошуми, образите го застигат на бюрото във фирмата, на срещи, на заспиване или сутрин под душа. Сцени, които е носил в себе си, дълбоко заровени, но невредими, сцени, за които не се е замислял, не е имал повод да си ги припомни. Благодарен е, че умът му е запазил спомените за нея, чувства се доволен от себе си, сякаш се е оказал добър в някакъв спорт, който не е играл досега. Спомня си я най-вече на ритуалите пуджо, на които присъстваха два пъти годишно с родителите си; Мошуми беше облечена с грижливо забодено на рамото сари. Соня трябваше да се носи по същия начин, но след един-два часа винаги сваляше сарито си и си слагаше джинсите, като тъпчеше плата в найлонова торбичка и я даваше на баща си или на брат си да я сложат в колата. Не помни Мошуми да е идвала с другите тийнейджъри до „Макдоналдс“ на отсрещния тротоар, нито пък да е седяла в нечия кола на паркинга, да слуша радио и да пие бира в кутийка. Напразно се мъчи да си я спомни на Пембъртън Роуд; все пак тайничко му е приятно, че тя е виждала техните стаи, яла е майчините му гозби и си е мила ръцете в банята им, все едно колко отдавна.

Спомня си как веднъж бяха у тях по Коледа. Той и Соня се сърдеха; Коледа се празнуваше само в семейството. Тук, в Америка, възразиха Ашок и Ашима, нямаме други роднини, освен бенгалските си приятели. И така, те пристигнаха в Бедфорд, където живееха Мазумдар. Майката Рина Маши бе поднесла студена маслена торта и притоплени замразени понички, които се спихваха при докосване. Брат й Самрат, сега последна година в гимназията, по онова време беше четиригодишно момче, полудяло по Спайдърмен. Рина Маши бе положила неимоверни усилия да организира томбола за подаръци. Всяко семейство трябваше да донесе толкова пакети, колкото членове имаше, тъй че за всеки да има по нещо. Гогол трябваше да напише цифри на квадратчета хартия — едните се залепяха за подаръците, другите се пускаха в платнена кесия и всеки си теглеше номерче. Спомня си как седеше сред дневната им и слушаше заедно с другите гости Мошуми да свири на пианото. На стената зад нея беше поставена в рамка репродукция на Реноар, момичето със зелената лейка. След голямо умуване, тъкмо когато хората не ги свърташе вече, бе изсвирила кратка пиеса от Моцарт, адаптирана за деца — ала гостите настояваха за „Джингъл Белс“. Тя бе поклатила глава в знак на отказ, ала майка й бе настояла:

— О, Мошуми ми е стеснителна, много добре дори го знае.

Тя я бе погледнала свирепо, но все пак изсвири песента десетки пъти (докато викаха номерата и хората ставаха да си получат подаръците), седнала с гръб към стаята.

 

 

Седмица по-късно се срещат за обяд. Денят е работен и тя му предлага да се видят някъде близо до офиса му, тъй че той я кани да дойде да го вземе. Когато секретарката му казва, че тя чака във фоайето, той усеща в гърдите му да се надига очакване; цяла сутрин не е могъл да се концентрира върху проекта, по който работи. Няколко минути я развежда из коридорите, показва й снимки на проекти, в които е вземал участие, представя я на един от главните архитекти, показва й залата, в която заседават съдружниците. Колегите му в чертожната зала вдигат глави, когато тя минава край тях. Вън е ранен ноември. Внезапно е застудяло, първият истински мраз за годината. Неподготвени пешеходци бързат умърлушени, скръстили ръце на гърдите си. Отронени листа, изпокъсани и потъмнели, се валят по паважа. Гогол няма шапка и ръкавици и докато вървят, е пъхнал ръце в джобовете си. За разлика от него Мошуми изглежда завидно защитена срещу студа. Носи тъмносиньо вълнено палто, черен вълнен шал, високи черни кожени ботуши с цип отстрани.

Води я в италианския ресторант, където ходят от време на време с колегите да отпразнуват рождени дни, повишения или успешни проекти. Входът е няколко стъпала под нивото на улицата, прозорците са скрити с дантелени щори. Келнерът го познава, усмихва му се. Отвежда ги до една масичка в дъното, за разлика от голямата маса, на която по принцип е сядал. Под палтото тя носи сив костюм от букле с големи копчета на сакото и леко разкроена пола, свършваща мъничко над коленете.

— Имах часове — обяснява тя, щом усеща, че той я оглежда. Предпочитала да облича костюм, когато трябва да преподава — студентите й били едва с десет години по-млади от нея. Иначе нямала чувство за авторитет. Обзема го завист към тези студенти, които я виждат по три пъти седмично, представя си ги, седнали около масата, как не свалят очи от нея, докато тя пише на дъската.

— Пастата им е доста добра — казва той, когато келнерът им подава менюто.

— Ще изпиеш ли с мен чаша вино? — пита тя. — Аз приключих за днес.

— Късметлийка. Аз ще трябва да отида на важно събрание.

Тя го поглежда и затваря менюто.

— Тъкмо повод да пийнеш — изтъква тя весело.

— Вярно — признава той и поръчва на келнера две чаши мерло. Тя си взема същото като него — равиоли със свинско и салата от аругула и круши. Гогол се притеснява да не би тя да се разочарова от избора му, но когато храната пристига, тя я оглежда одобрително, яде бързо и с апетит, попива с хляб останалия в чинията сос.

Докато пият виното и ядат равиолите, той се любува на падащата по лицето й светлина, на бледите мънички косъмчета, които блестят край скулите й. Тя говори за студентите си, за темата на бъдещата си дисертация — франкофонски поети от Алжир през двайсети век. Той й разказва спомена си от онова коледно празненство, как я бяха накарали да свири насила.

— Спомняш ли си? — пита с надежда.

— Не. Майка ми все ме караше да правя такива неща.

— Свириш ли още?

Тя поклаща глава.

— Никога не съм искала да се уча. Майка ми имаше такава фикс идея. Една от многото, де. Мисля, че сега тя взема уроци.

В ресторанта отново е тихо, гостите за обяд са дошли и са си заминали. Той се оглежда за келнера, махва му да донесе сметката — удивен, че времето е изтекло, че чиниите им са празни.

— Сестра ли ви е, синьор? — пита келнерът, като оставя сметката между тях; поглежда Мошуми, после отново към Гогол.

— А, не — казва той и поклаща глава; смее се хем засегнат, хем странно възбуден. В известен смисъл е вярно — и двамата имат еднакъв тен, прави вежди, дълги, стройни тела, високи скули и тъмна коса.

— Сигурен ли сте? — настоява келнерът.

— Съвсем сигурен.

— Ама бихте могли да бъдете. Si, si, много си приличате наистина.

— Мислите ли? — пита Мошуми. Тя приема спокойно сравнението, гледа го шеговито изкосо; и все пак той вижда как по страните и плъзва цвят — дали от виното или от смущение, трудно е да се каже.

— Странно какви ги говореше този келнер — казва тя, щом излизат навън на студа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами само като си помисля, че цял живот родителите ни са ни отглеждали с идеята, че сме нещо като братовчеди, че всички сме част от някакво голямо бенгалско семейство, а сега ето ни тук, години по-късно, и някой действително ни взе за роднини.

Той не знае какво да каже. Коментарът на келнера го е притеснил, сякаш влечението му към Мошуми е малко нередно.

— Не си облечен достатъчно топло — отбелязва тя, като завързва здраво вълнения шал на врата си.

— В апартамента ми е страшна жега — казва той. — Парното само се включи. Кой знае защо, все не мога да схвана, че температурите вън не са същите.

— Не поглеждаш ли вестника?

— Купувам си го на път за работа.

— Винаги проверявам прогнозата по телефона, преди да изляза от къщи — заявява Мошуми.

— Шегуваш се. — Той я зяпва; не изглежда човек, който би си дал толкова труд. — За бога, кажи ми, че се шегуваш.

Тя се разсмива.

— Не го признавам на всеки, да знаеш. — Донаглася си шала и без да сваля ръце, добавя: — Я по-добре ти го сложи. — И започва да го развързва отново.

— Няма нужда, добре съм. — Той си слага ръката на гърлото, до възела на вратовръзката.

— Сигурен ли си?

Той кимва, полуизкушен да приеме, да почувства до кожата си нейния шал.

— Е, най-малкото ще ти трябва шапка — казва тя. — Знам едно магазинче наблизо. Веднага ли трябва да се връщаш на работа?

Води го до един малък бутик на Медисън авеню. Витрината е отрупана с дамски шапки, кацнали върху сиви глави без лица, с дълги по две педи шии.

— Мъжките са отзад — уточнява тя.

Магазинът е пълен с жени. В задната част е сравнително тихо, купища меки шапки и барети отрупват извитите дървени лавици. Пробва шапка с кожички, после цилиндър — ей така, за шегата. Главата му леко се мае от виното. Мошуми започва да рови из някаква кошница.

— Това ще ти държи топло. — Тя пъхва пръсти в дебела тъмносиня шапка с жълти райета по козирката. — Как мислиш?

Слага я на главата му, докосва косата и скалпа. Усмихва му се и сочи към огледалото. После го наблюдава как се оглежда.

Усеща, че тя гледа него, а не отражението му. Пита се как ли изглежда лицето й без очилата, с разпусната коса. Чуди се какво ли е да я целунеш по устните.

— Харесва ми — казва той. — Ще я взема.

Тя бързо я сваля от главата му, разрошва го.

— Какво правиш?

— Искам аз да я купя.

— Няма нужда.

— Аз искам — настоява тя и отива към касата. — Моя беше идеята. А ти нямаше нищо против да премръзнеш до смърт.

Касиерката забелязва, че Мошуми оглежда кафява шапка от вълна и кадифе, украсена с пера.

— Прелестна е, нали? — казва тя и внимателно я сваля от манекена. — Ръчно изработена от една жена в Испания. Няма две еднакви такива. Искате ли да я пробвате?

Мошуми я слага. Една клиентка й казва колко добре й стои. Също и касиерката.

— На малко жени им отива — хвали я тя.

Мошуми поруменява, поглежда картончето с цената, което виси отстрани на лицето й.

— Боя се, че излиза извън днешния ми бюджет.

Касиерката връща шапката на манекена.

— Е, сега поне знаете какво да й вземете за рождения ден — казва тя и поглежда към Гогол.

Той си слага новата шапка и излизат от магазина. Вече е закъснял за събранието. Да не беше това, би поискал да остане с Мошуми, да вървят с нея по улиците, да потъне с нея в тъмнината на някое кино. Вън е съвсем застудяло, слънцето се е превърнало в белезникаво петно. Тя го изпраща до офиса. През остатъка от деня, докато се опитва да се върне към работата си, той си мисли за нея. Като приключва, не тръгва към спирката на метрото, а се връща по пътя, откъдето са минали с нея, покрай ресторанта, където сега хората са насядали да вечерят, намира магазина за шапки и това повдига духа му. Вече е почти осем, тъмно е. Предполага, че ще бъде затворено, изненадва се, като вижда лампите още включени, решетката е само наполовина спусната. Разглежда шапките на витрината, отражението си в стъклото, заедно с купената от нея шапка. После влиза. Той е единственият клиент; чува се прахосмукачката в задната част на магазина.

— Знаех си, че ще се върнете — казва му продавачката още на влизане. Сваля кафявата кадифена шапка от стиропоровата глава, преди той да попита. — Господинът беше тук днес с приятелката си — обяснява тя на колежката си. — Искате ли да я увия?

— Да, моля ви. — Приятно му е да го описват така. Гледа как поставят шапката в кръгла шоколадовокафява кутия, завързана с широка кремава панделка. Дава си сметка, че не е погледнал цената, но без колебание подписва чека за двеста долара. Занася шапката в апартамента си и я скрива в дъното на дрешника, макар Мошуми да не е стъпвала там. Ще й я подари за рождения ден, нищо, че няма ни най-малка представа кога точно се пада.

И все пак има чувството, че е присъствал на няколко нейни рождени дни, а пък и тя на неговите. Същия уикенд се уверява в това: нощем, докато Соня и майка му спят, той рови из попълваните с години семейни албуми. Мошуми е там, наредена зад грейналите свещички по тортата в трапезарията на Пембъртън Роуд. Гледа встрани, на главата й има конусовидна хартиена шапчица. Той гледа право към обектива, стиснал в ръката си нож, замрял в чест на снимката точно над тортата, с лъщящо юношеско лице. Опитва се да отлепи фотографията от лепнещия жълт фон, за да й я покаже при следващата им среща, ала тя упорито се държи за хартията, отказва да се откъсне от миналото.

 

 

В края на другата седмица тя го кани на вечеря у тях. Налага се да слезе да му отвори вратата; домофонът не работи, както го е предупредила, като са се уговаряли.

— Хубава шапка — подкача го. Облечена в черна рокля без ръкав, с връзки на гърба. Краката й са голи, стъпалата тънки, ноктите се подават от върха на сандалите, боядисани в тъмночервено. От френския й кок са изпаднали няколко кичура. Държи между пръстите си цигара, но точно преди да се наведе да го целуне по бузата, пуска цигарата и я смачква с върха на сандала си. Води го по стълбите към апартамента на третия етаж. Оставила е вратата отворена. Вътре силно ухае на готвено; на печката няколко големи парчета пилешко се препържват в пълен с олио тиган. Свири музика, някакъв мъж пее песни на френски. Гогол й подава букет слънчогледи, чиито масивни стъбла тежат повече от бутилката вино в другата му ръка. Тя не знае къде да ги сложи; кухненският плот, и без това доста тесен, е отрупан със съставките на приготвяната от нея храна: гъби и лук, брашно, бързо размекващо се от топлото масло, чаша вино, от която Мошуми отпива, найлонови пазарски торбички, които не е имала време да прибере.

— Трябваше да донеса нещо по-лесно — казва той, докато тя се озърта из кухнята, опряла цветята на рамото си, сякаш очаква да се отвори място като по чудо.

— От седмици все се каня да си купя слънчогледи — отвръща тя.

Хвърля бърз поглед към тигана на печката и го повежда през кухнята към дневната. Сваля хартията от букета.

— Ей там има ваза — казва тя, като сочи над една библиотека. — Би ли я свалил?

Отнася вазата в банята и той чува как се плиска водата във ваната. Използва момента да си свали шапката и палтото, слага ги на облегалката на канапето. Облякъл се е старателно, синьо-бяла раирана италианска риза, купена му от Соня от „Файлинс“, черни джинси. Мошуми се връща и слага цветята във вазата, която поставя на масичката за кафе. Домът й е по-хубав, отколкото би могло да се съди по мизерното фоайе. Паркетът е пренареден, стените — прясно боядисани, таванът — осеян с вградени лампички. В единия край на всекидневната има квадратна маса за хранене, в другия — бюро и шкаф. До една от стените има три стелажа за книги от талашит. На масата има пиперница, солница и ярки, обелени мандарини, подредени в купа. Разпознава вещи, които е виждал и вкъщи: кашмирски бродиран килим, раджастански копринени възглавнички на канапето, чугунена фигурка на Натараджа на един от стелажите.

Връщат се в кухнята, където Мошуми изважда маслини и оваляно в пепел козе сирене. Връчва му тирбушон, за да отвори донесената от него бутилка и да си налее чаша вино. Овалва още няколко парчета пиле в чинията с брашно. Откъм тигана се носи шумно цвърчене и пръските олио зацапват стената зад печката. Гогол стои и я гледа как наднича в готварската книга на Джулия Чайлд. Той е смаян колко нещо се готви в негова чест. Притеснява се да вечеря с нея, въпреки че и друг път са се хранили заедно.

— Кога искаш да почваме? — пита тя. — Гладен ли си?

— Когато кажеш. Какво всъщност готвиш?

Тя го поглежда скептично.

— Coq au vin. Не съм го правила досега. Току-що прочетох, че трябвало да се сготви двайсет и четири часа по-рано. Боя се, че изоставам.

Гогол свива рамене.

— На мен ми мирише страхотно. Дай да ти помогна. — Той навива ръкави. — Какво да правя?

— Чакай да видим — казва тя и се зачита. — Е, добре. Вземи лука, срежи хиксче на всяка глава и го пускай в тигана.

— При пилето ли?

— Не. Уффф. — Тя прикляка и вади тенджерка от един шкаф. — Ето тук. Трябва да поврат само минутка, после можеш да ги извадиш.

Гогол прави каквото му е заръчано, пълни тенджерката с вода и включва котлона. Намира нож и цепва лука, както са го учили да го прави с брюкселското зеле в кухнята на семейство Ратлиф. Гледа как Мошуми отмерва вино и доматено пюре в тигана с пилето. После търси из шкафа стоманената кутийка с подправките и вади оттам дафинов лист.

— Разбира се, майка ми е ужасена, че няма да те гостя с индийска храна — казва тя, като разглежда съдържанието на тигана.

— Казала си й, че ще идвам?

— Тя взе, че ми звънна днес. Ами ти? Държиш ли в течение майка си?

— Не съм се старал особено. Сигурно нещо надушва — нали знае, че днес е събота, а пък аз не съм се прибрал в Масачузетс.

Мошуми се навежда над тигана; течността е почти извряла. Побутва парченцата пиле с дървена лъжица. После пак поглежда рецептата.

— Май че трябва да добавя още вода — казва тя и налива с един чайник в тигана, при което очилата й се изпотяват. — Нищо не виждам — разсмива се тя и отстъпва назад, по-близо до него.

Компактдискът е свършил и в апартамента е тихо, като изключим шумовете от печката. Тя се обръща към него, все още засмяна, изпоцапана от готвенето, покрита с брашно и пилешка мазнина.

— Би ли ми свалил очилата?

С две ръце той измъква очилата й, като ги хваща за рамките там, където се допират до слепоочията й. Оставя ги на плота. После се навежда и я целува. Докосва с пръсти голите й ръце, хладни въпреки топлината в кухнята. Притиска я плътно до себе си, слага ръка на кръста й, до възелчето на роклята, опитва топлия, възкисел вкус на устата й. Примъкват се в спалнята през всекидневната. Вижда пружина и матрак без рамка. Развързва с усилие възелчето на роклята, после бързо дръпва дългия цип, оставя в краката й черна локвичка. На светлината откъм всекидневната зърва черни мрежести бикини и сутиен от същата материя. Тя е по-женствена, отколкото изглежда през дрехите, гърдите й са по-едри, бедрата й — щедро извити. Любят се върху завивките, бързо и уверено, сякаш познават телата си от години. Но когато свършват, Мошуми светва лампата до леглото и двамата се изследват взаимно, мълчаливо откриват бенки, белези, ребра.

— Кой да предположи — казва тя с уморен, но доволен глас. Усмихва се, леко притворила клепки.

Гогол свежда очи към лицето й.

— Хубава си.

— Ти също.

— Можеш ли изобщо да ме видиш без очилата?

— Само ако стоиш наблизо.

— Тогава най-добре да не мърдам оттук.

— Точно така.

Смъкват покривката на леглото и лягат един до друг — лепкави, изтощени, прегърнати. Той отново започва да я целува, тя го обгръща с нозе. Миг по-късно, усетили мирис на загоряло, двамата се изстрелват голи изпод завивките и хукват към кухнята смеешком. Течността е извряла и пилето е безнадеждно овъглено — толкова, че се налага да изхвърлят тигана. Вече умират от глад и понеже не им стигат силите нито да излязат, нито да готвят наново, в крайна сметка поръчват вечеря и се хранят един друг с тръпчиви, мънички резенчета мандарини, докато чакат китайската храна.

 

 

След по-малко от три месеца всеки от тях има дрехи и четка за зъби в апартамента на другия. Той я вижда по цели уикенди без грим, вижда сивите кръгове под очите й, докато тя пише курсови работи на бюрото си, а когато целува косата й, усеща събралата се между две измивания мазнина. Вижда косъмчетата, които растат на краката й между две коламаски, черните корени между две посещения при фризьора и в тези моменти, надзъртайки в нея, Гогол вярва, че не познава по-голяма интимност. Научава, че тя неизменно заспива с левия крак прав, десния сгънат — глезен върху коляно, като цифрата 4. Научава, че тя леко похърква, едва доловимо, като косачка, която не иска да тръгне, а също така скърца със зъби. В ресторанти и барове понякога пускат в разговора си бенгалски фрази, за да коментират безнаказано нечий злощастен избор на обувки или прическа.

Неспирно обсъждат кой какво знае или не знае за другия. В известен смисъл няма много за обясняване. Като деца са ги водили на същите тържества, оставяли са ги да гледат едни и същи епизоди на „Лодката на любовта“ и „Островът на фантазията“, докато родителите са празнували в другите стаи, яли са една и съща храна от картонени чинии върху застланите по килима вестници (ако домакините са се случили особено придирчиви). Лесно може да си представи живота й дори след като тя и семейството й са се преместили в Ню Джърси. Представя си голямата крайградска къща, шкафа за порцелан във всекидневната — най-ценната придобивка на майка й; голямото държавно училище, където е била отличничка, но е ходела с нежелание. Често са пътували до Калкута, изскубвайки я за месеци от американския й живот. Изчисляват колко пъти са били в онзи далечен град заедно (престоят им там се припокрива със седмици и в един случай с месеци), без да си дават сметка. Разказват си как са ги вземали за гърци, египтяни, мексиканци — дори недоразуменията ги сближават.

Тя говори с носталгия за годините, прекарани със семейството й в Англия — първо в Лондон, който едва е запомнила, после в тухлена полусамостоятелна къща в Кройдън, с розови храсти отпред. Описва тясната сграда, газовите камини, влажния дъх откъм банята, закуските с „Уийтабикс“ и топло мляко, носенето на униформа в училище. Казва му как не искала да се местят в Америка, как се мъчела да не изгуби британския си акцент. Кой знае защо, родителите й се бояли от Америка повече, отколкото от Англия — може би заради огромната площ, може би защото за тях тя не е била дотам свързана с Индия. Няколко месеца, преди да пристигнат в Масачузетс, едно дете изчезнало, както играело в двора, и така и не било намерено; след това дълго време имало плакати със снимката му в супермаркета. Мошуми си спомня как трябвало да се обажда на майка си винаги когато отидела с приятелки в някоя друга къща в квартала, къща, която задължително трябвало да се вижда от тяхната и в която играела с чужди играчки и ядяла сладки с пунш. Трябвало още с влизането да помоли да звънне по телефона. Американските майки били очаровани и удивени от нейната изпълнителност. „Аз съм у Ана — докладвала тя на английски. — Аз съм у Сю.“

Не се чувства обиден, когато Мошуми му казва, че именно хората като него е гледала да избягва през по-голямата част от живота си. Дори е поласкан. Още от малка се била зарекла да не позволи на родителите си да й се месят за брака. Вечно я предупреждавали да не се жени за тукашни, както впрочем и него, но явно в нейния случай тези напътствия били неспирни и затова я изнервяли много повече. Била едва петгодишна, когато роднини я питали дали ще се жени в червено сари или в бяла рокля. И макар да отказала да им угоди, още тогава тя знаела какъв би бил верният отговор. Като станала на дванайсет, с две приятелки се зарекли никога да не вземат бенгалски съпруг. Подписали писмена клетва, плюли едновременно върху нея и я заровили някъде в задния двор на родителите й.

От началото на пубертета била подложена на куп неуспешни кроежи; от време на време няколко бенгалски ергени изниквали кой знае как у дома й, най-често млади колеги на баща й. Тя не говорела с тях; криела се в стаята си под предлог, че трябва да пише домашни, и не слизала да им каже „довиждане“. По време на летните им посещения в Калкута непознати мъже загадъчно се появявали във всекидневната на дядо й. Веднъж във влака до Дургапур, където трябвало да гостува на чичо си, някаква двойка си позволила да попита родителите й дали тя е сгодена; техният син учел хирургия в Мичиган. „Няма ли да я сватосате?“ — питали разни роднини. Призлявало й от такива въпроси. Мразела да обсъждат подробностите около сватбата й, менюто и цветовете на саритата й за различните церемонии, сякаш всичко било вече решено. Мразела баба й да отваря ковчежето си, за да й покаже кои бижута ще й подари на заветния ден.

Срамната истина била, че си нямала никого, всъщност била страшно самотна. Отхвърляла всички индийци, а не й давали да излиза по срещи. В колежа се влюбвала дълго и безнадеждно в студенти, с които дори не говорела, в професори и асистенти. Мислено имала връзки с тези мъже, дните й се въртели около случайни срещи в библиотеките, разговори в приемния час или единствената лекция, на която ходели тя и въпросният състудент, тъй че дори сега свързва дадената година в колежа с мъжа или момчето, което е желала тъй безмълвно, всеотдайно и глупаво. Понякога все пак се стигало до среща за обяд или за кафе, на която Мошуми възлагала всичките си надежди, ала никога не излизало нищо. Всъщност нямала никого, тъй че към края на учението си в колежа била убедена, че и занапред ще си бъде така. Понякога се чудела дали страхът от натрапената женитба не я карал подсъзнателно да страни от мъжете.

Докато говори, поклаща глава, яд я е да се връща към тези моменти от миналото. Дори и сега съжалява за пубертета си. Съжалява за послушанието, за прибраната дълга коса, за уроците по пиано и дантелените якички. Съжалява за смазващата си неувереност, за десетте килограма отгоре.

— Нищо чудно, че тогава не говореше с мен — казва тя.

Но макар да е бил свидетел на този етап от живота й, Гогол вече не може да си го представи; смътният спомен за нея, който е носил със себе си, сега е безследно изтрит, заменен от жената, която познава в момента.

Бунтът й в университета „Браун“ се оказал академичен. По настояване на родителите си записала химия; те се надявали тя да следва кариерата на баща си. Без тяхно знание записала френски като втора специалност. Третият език, третата култура й били убежище — към френския тя подхождала без вина, без очаквания и уговорки, каквито изпитвала към всичко индийско или американско. По-лесно било да загърби претенциите на двете страни в полза на трета, която нямала никакви права над нея. Четирите години тайно учене я подготвили към края да избяга колкото се може по-надалеч. Казала на родителите си, че не смята да става химичка, и глуха за всичко, събрала каквито пари имала и заминала за Париж без особени планове.

Изведнъж всичко станало лесно; години наред мислела, че едва ли някога ще си има любовник, а сега почвала връзка след връзка. Без да се колебае, позволявала да я съблазнят в кафенета, из паркове и галерии. Отдавала се открито, напълно, нехаела за последствията. Била си същата, изглеждала и се държала по същия начин, и все пак внезапно в този нов град тя се преобразила в момиче като тези, на които преди време завиждала и каквато не вярвала да успее да стане. Позволявала на мъжете да й плащат питиетата и вечерите, да я водят с таксита до апартаментите си в квартали, които самата тя още не била открила. Със задна дата намира, че липсата на задръжки я възбуждала повече от всеки нов любовник. Някои били женени, много по-стари от нея, бащи на деца в прогимназията. Повечето били французи, но имало и германци, перси, италианци, ливанци. Случвало се да спи с един мъж след обяда, а с друг след вечеря. Били разточителни, казва тя и подбелва очи, засипвали я с парфюми и бижута.

Започнала работа към една агенция, учела американските бизнесмени на разговорен френски, а френските — на разговорен английски. Срещали се в кафенета, разговаряли по телефона, разпитвала ги за семействата им, за детството, за любимите книги или храни. Почнала да общува с други американци. Измежду тях бил и годеникът й — инвестиционен банкер от Ню Йорк, бил в Париж за една година. Казвал се Греъм. Влюбила се и много скоро заживяла при него. Заради Греъм кандидатствала в Нюйоркския университет. Наели си апартамент на Йорк авеню. Съжителството им било тайно, прокарали си два телефона, тъй че родителите й да не разберат. Когато й идвали на гости, Греъм отивал на хотел, заличавайки от апартамента всяка следа от присъствието си. Отначало било вълнуващо да поддържат такава изкусна лъжа. После станало уморително, невъзможно. Довела го у дома си в Ню Джърси, подготвила се за битка, но за нейна огромна изненада родителите й се зарадвали. Вече била достатъчно голяма, тъй че трябвало да преглътнат американския му произход. Немалко техни приятели вече били оженили децата си за американци и си имали бледи, тъмнокоси полуамерикански внучета; не било толкова страшно, колкото предполагали. Тъй че майка й и баща й се стараели да го приемат. Казали на бенгалските си приятели, че Греъм е възпитан и образован, че заплатата му е внушителна. Гледали да не задълбават, че родителите му са разведени, че баща му се е женил не само втори, а и трети път, че последната му жена е едва десет години по-възрастна от Мошуми.

Една вечер таксито им попаднало в задръстване и докато чакали, тя спонтанно му предложила да се оженят. Сега като се замисли, до това предложение са я довели всички онези години, през които кой ли не се е опитвал да я командва, да я избира, да я обгражда с невидима мрежа. Греъм приел, дал й диамантения пръстен на баба си. Съгласил се да иде с нея и семейството й в Калкута, да се запознае с роднините и да помоли баба й и дядо й за благословия. Очаровал всички, научил се да седи на пода и да яде с пръсти, да докосва праха по нозете на дядо й. Ходел на гости на десетки роднини, изяждал чинии сиропирани мишти, търпеливо позирал за безбройните снимки по покриви, обграден от братовчедите й. Съгласил се на индуска сватба, тъй че двете с майка й ходили да пазаруват в „Гарияхат“ и Ню Маркет, избрали дузина сарита, златни бижута в червени ковчежета с пурпурна кадифена подплата, доти и топор за Греъм, пренасяни на ръка от майка й в самолета. Сватбата щяла да бъде през лятото в Ню Джърси, направили шумен годеж, някои от подаръците вече били получени. Майка й напечатала на компютъра обяснение на бенгалските сватбени ритуали и го разпратила на американците в списъка с гостите. Снимали годениците за местния вестник в родния град на родителите й.

Няколко седмици преди сватбата излезли да вечерят с приятели, пийнали си порядъчно и тя чула как Греъм описва престоя им в Калкута. За нейно учудване той се оплаквал — колко мъчително било всичко, колко ограничена била културата им. Нищо друго не правели, само ходели по роднини. Градът бил фантастичен, ама нравите били провинциални. Хората си седели по къщите през по-голямата част от времето. Нямало нищо за пиене.

— Представи си петдесетина роднини и нито капчица алкохол. Не можех дори да й хвана ръката на улицата, без да ни зяпат — казал той.

Тя го слушала хем съчувствено, хем ужасено. Едно било тя да отхвърля произхода си, да критикува обичаите на родителите си, съвсем друго — да го чуе от него. Дала си сметка, че Греъм е заблудил всички, и нея включително. На връщане от ресторанта тя се върнала към темата, казала колко я бе разстроил, защо не й бе споменал за всичко това? Значи само се е преструвал, че му е приятно? Започнали да се карат, между тях зейнала пропаст, която започнала да ги поглъща, и внезапно, в гнева си, тя изтръгнала от пръста си бабиния му пръстен и го хвърлила на шосето, под връхлитащите автомобили, а пък Греъм я зашлевил пред очите на минувачите. До края на седмицата се бил изнесъл от общата им квартира. Тя спряла да ходи на лекции, подала молба за прекъсване на всичките си курсове. Погълнала шишенце с хапчета, насилили я да пие въглен в спешното отделение. Пратили я на терапевт. Обадила се на съветника си по учебната работа и поискала да прекъсне семестъра поради нервна криза. Сватбата била отменена, скъсали се да се обаждат по телефона. Загубили платения в „Шах Джахан“ депозит и предплатата за хотела от медения им месец „Двореца на колела“. Златото било занесено в банков трезор, саритата, блузите и мантата прибрани в обезопасен срещу молци сандък.

Първият й импулс бил да се върне в Париж. Но нали следвала, била вложила твърде много, за да се откаже съвсем, пък и нямало да й стигнат парите да го направи. Напуснала апартамента на Йорк авеню, самичка не можела да си го позволи. Отказала да се прибере при родителите си. Едни приятели в Бруклин я приютили. Беше доста мъчително, казва му тя, да живееш при двойка в такъв период, да ги слушаш как вземат душ заедно сутрин, да ги гледаш как вечер се целуват и затварят вратата на спалнята си, но отначало не можела да остане сама. Започнала да си намира тук-там временна работа. Когато спестила достатъчно, за да си наеме отделна квартира в Ист Вилидж, вече дори предпочитала да живее самичка. Цяло лято ходила на кино, понякога гледала по три филма на ден. Всяка седмица си купувала телевизионен справочник и го изчитала от кора до кора, планирайки вечерите си около любимите си програми. Започнала да живее на раита и бисквити „Трискитс“. Станала по-слаба от всякога, тъй че в малкото снимки от този период лицето й е неузнаваемо. В края на лятото ходела на разпродажби и купувала най-малкия размер дрехи; шест месеца по-късно била принудена да ги дари на магазин за използвани вещи. С идването на есента се хвърлила да наваксва в университета всичко, което била изпуснала напролет; от време на време излизала и по срещи. После един ден се обадила майка й да я пита дали не си спомня момче на име Гогол.