Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Namesake, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Зорница Христова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2020)
Издание:
Автор: Джумпа Лахири
Заглавие: Името
Преводач: Зорница Христова
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Обсидиан“
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-082-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9019
История
- — Добавяне
7
Ашима седи край кухненската маса на Пембъртън Роуд и надписва адреси върху коледни картички. До ръката й бавно изстива чаша „Липтън“. Пред нея лежат три различни бележника с адреси, няколко калиграфски писалки от писалището на Гогол, купчина картички и парче навлажнен дунапрен, с което залепва пликовете. Най-старият й бележник, купен преди двайсет и осем години от книжарницата на Харвард Скуеър, има грапава черна корица и сини страници, придържани с ластик. Другите два са по-големи, по-хубави, азбучните езичета още не са изпаднали. Единият има тъмнозелена корица с подплата и страници със златно ръбче. Любимият й бележник, подарък от Гогол за рождения ден, е изпъстрен с картини от Музея за модерно изкуство. На последните страници винаги се намират номера без име, номерата на безбройните авиокомпании, с които са летели многократно до Калкута, номерата на резервациите и безцелните заврънкулки, докато чака на телефона.
Трите отделни бележника малко усложняват задачата. Но Ашима не вярва в задраскването на имена, нито в сливането на всичко в общ бележник. Тя се гордее с всяко име във всеки бележник: заедно те образуват списък на всички бенгалци, които тя и Ашок са познавали през годините, на всички, с които е имала щастието да споделя ориза си в тази чужда земя. Още помни деня, в който купи най-стария си бележник — за пръв път излизаше без Ашок, а петте долара в портмонето й се струваха цяло богатство. Спомня си как бе взела най-мъничкия и най-евтиния, как бе казала „искам от този, ако обичате“, притеснена дали ще я разберат. Продавачката дори не я бе погледнала, само й бе съобщила цената. После се беше прибрала в апартамента и бе записала върху празните сини страници адреса на родителите си в Калкута, на Амхърст стрийт, после на свекър си в Алипор, а накрая и своя, на Сентръл Скуеър, дано тъй да го запамети. Беше вписала вътрешния номер на Ашок в Масачузетския технологичен институт, за пръв път в живота си съзнателно беше изписала името му, личното и фамилията. Това беше нейният свят.
Тази година сама си бе правила картичките — беше взела идеята от една книга по приложно изкуство от библиотеката. Обичайно купува картичките с кутии на половин цена през януари, а пък зиме се чуди къде ги е скрила. Гледа да подбира такива, на които да пише „Весели празници“ или „Честито“ вместо „Весела Коледа“, да заменя картинките с ангели и Рождество с чисто светски по нейна преценка сюжети — заснежено поле с шейна или кънкьори върху заледено езеро. Тази година обаче е рисувала всичко сама: слон, накичен с червени и зелени брилянти, залепен върху сребриста хартия. Слонът е прерисуван от картинка, нахвърляна от баща й за Гогол преди двайсет и седем години в полето на аерограма. Ашима държи писмата от мъртвите си родители на най-горния рафт на гардероба, в голяма бяла чанта със скъсана дръжка. Веднъж годишно изсипва всичко това на леглото си и преравя писмата, цял ден рови из думите на мъртвите си родители, хубаво си поплаква. Спомня си грижите и обичта им, изпращани предано всяка седмица между континентите — новини, абсолютно несвързани с живота й в Кеймбридж, но все пак крепили я през първите дни. Учудва се колко добре се е получил слонът й. Не е рисувала нищо от малка, смятала е, че е забравила всичко показано от баща й и наследено от Гогол — как да държи писеца уверено, да тегли бързи и смели черти. Целия ден е рисувала слона върху различна хартия, после го е оцветявала, изрязвала, носила в копирния център на университета. Цяла вечер е обикаляла всевъзможни книжарници да търси червени пликове, в които да се поберат картичките.
Сега, като живее самичка, има време за такива неща. Със седмици няма кого да храни, кого да приема на гости, с кого да говори. На четирийсет и осем години Ашима познава самотата, която съпругът, синът й и дъщеря й отдавна са преживели и твърдят, че не ги притеснява. „Чудо голямо“, разправят децата й. „Всеки трябва един ден да поживее самичък.“ Но Ашима се чувства твърде стара, за да се учи. Мрази вечер да се прибира в тъмната празна къща, да си ляга от едната страна на леглото и да се буди от другата. Отначало се скъсва от работа, чисти дрешници, подрежда кухненските шкафчета, лъска рафтовете в хладилника, плакне кутиите за зеленчуци. Въпреки алармената система нощем се стряска в съня си; някъде нещо шуми, парното бърболи през дъските. Вечер след вечер проверява по два пъти всички прозорци, за да види дали са затворени здраво. Една нощ се събужда от настойчиво тропане по входната врата и звъни на мъжа си в Охайо. С безжичния телефон на ухото слиза долу и наднича през шпионката; най-накрая отваря вратата и вижда само мрежестата врата, забравена незакрепена и блъскана бясно от вятъра.
Сега пере веднъж в месеца. Вече не бърше праха, дори не го забелязва. Храни се на канапето, пред телевизора, филийки хляб с масло и дал — една тенджера й стига за цяла седмица — от време на време с омлет, ако й се занимава. Понякога хапва като Гогол и Соня, когато са вкъщи — застанала пред хладилника, без да си прави труда да претопля храната и да я слага в чиния. Косата й оредява, сивее, все така разделена на път по средата, свита на кок вместо на плитка. Отскоро са й предписали бифокални очила и сега те висят на верижка сред гънките на сарито й. Три следобеда седмично и две съботи месечно работи в обществената библиотека, също както правеше Соня в гимназията. Това й е първата работа в Америка, първата отпреди женитбата. Дребните суми от чековете прехвърля на Ашок, а той ги внася от нейно име в семейния влог. Работи в библиотеката, колкото да убие времето — и без това ходи там от години; водила е децата да слушат приказки, вземала е за себе си списания и модели за плетиво. Един ден мисис Бъкстон, главната библиотекарка, я пита дали не би искала да работи при тях почасово. Отначало задълженията й са същите като на гимназистките — да прибира по местата им върнати книги, да следи дали всичко по лавиците е по азбучен ред, понякога да бърше прах. Поправя стари книги, слага обложки на новопристигналите, подрежда месечни експозиции с книги по градинарство, биографии на президенти, поезия или афроамериканска история. Отскоро работи на рецепцията, поздравява редовните читатели по име, попълва формуляри за междубиблиотечни заеми. Поддържа приятелски отношения с другите библиотекарки, и те като нея с големи деца. Много от тях живеят сами, защото са се развели. Това са й първите американски приятелки. На чаша чай в служебното помещение те клюкарстват за читателите или обсъждат опасностите на флирта на средна възраст. Понякога кани приятелките си от библиотеката у дома на обяд или ходи през уикенда с тях да пазарува по-евтино в Мейн.
На всеки три седмици се прибира съпругът й. Идва с такси: Ашима е съгласна да шофира в града, но не и да излиза на магистралата и да ходи до летището. Когато мъжът й е вкъщи, тя пазарува и готви както обикновено. Ако ги поканят някъде на вечеря, отиват заедно, карат по магистралата и горчиво признават, че Гогол и Соня, вече пораснали, едва ли отново ще седнат на задната седалка. Когато си идва, Ашок държи дрехите си в куфар, бръснарските принадлежности — в чантичка до умивалника. Прави нещата, които Ашима все още не умее да върши. Плаща сметките, събира с греблото листата от двора, зарежда колата й с газ. Стои толкова малко, че все едно не си е идвал. Струва й се, че след няколко часа пак ще дойде неделя и тя ще остане сама. Когато са разделени, разговарят по телефона всяка вечер, към осем. Понякога, понеже не знае какво да прави след вечеря, по това време тя е вече в леглото и гледа по нощница малкия черно-бял телевизор, поставен до леглото й преди десетилетия: образът постепенно изчезва, черен ръб непрестанно обрамчва екрана. Ако не дават нищо интересно, разлиства книги от библиотеката, които сега заемат мястото на Ашок на леглото.
Вече е три следобед, светлината започва да избледнява. Този ден е от дните, които свършват минути след като са започнали, въпреки намеренията на Ашима да ги прекара по-ползотворно. Неизбежният зрак я разсейва. В дни като този още в пет е примряла от глад. Ей това най го мрази в живота си тук, мразовитите къси дни на ранната зима, когато мракът се спуска часове подир пладне. От такива дни не очаква нищо, само гледа да свършат по-скоро. Примирила се е, че след малко ще си претопли вечерята, ще си сложи нощницата и ще включи електрическото одеяло на леглото. Отпива от чая си, вече леден. Става да напълни пак чайника, да си направи още една чаша. Петуниите в сандъчето на прозореца, посадени последния път, когато Гогол и Соня са били у дома едновременно, сега са с попарени сиви стъбла, които от седмици мисли да изкорени. Ашок ще го свърши, казва си тя и когато телефонът звъни и тя чува мъжа си, първо с това го подхваща. Чува някакви шумове, някакви хора говорят.
— Телевизорът ли си пуснал? — пита тя.
— В болница съм — отвръща Ашок.
— Какво се е случило? — Тя изключва пищящия чайник, сепва се, нещо я свива в гърдите; дано не е някаква катастрофа.
— От сутринта ме боли стомахът. — Сигурно било от яденето, снощи ходил у бенгалски студенти, с които се запознал в Кливланд, а те още се учели да готвят. Гостили го с доста съмнително пиле биряни.
Ашима облекчено въздъхва; значи не е нищо сериозно.
— Ами вземи „Алка-зелцер“.
— Вече взех. Не помага. Дойдох тук в „Бърза помощ“, защото днес кабинетите са затворени.
— Твърде много работиш. Вече не си студент, нали? Дано не е язва.
— Не. Надявам се, де.
— Кой те закара дотам?
— Никой. Сам дойдох. Сериозно ти казвам, не е толкова страшно.
Въпреки това й дожалява, като си го представя как шофира самичък към болницата. Изведнъж й примъчнява за него, спомня си следобедите малко след като се бяха преместили в този град — току я изненадваше, прибираше се по обяд от университета. Тогава сядаха да се насладят на истински бенгалски обяд вместо сандвичите, с които бяха свикнали вече; сваряваха си ориз и притопляха снощното ядене, напълваха стомасите и седяха да си говорят, сити и сънени, докато дланите им не ставаха жълти и сухи.
— Какво каза докторът? — пита сега тя мъжа си.
— Още чакам пред кабинета. От доста време седя. Направи ми една услуга.
— Каква?
— Обади се на доктор Сандлър утре. И без това трябва да мина на контролен преглед. Запази ми час за следващата събота, ако е възможно.
— Добре.
— Не се тревожи. Вече се чувствам по-добре. Ще ти звънна, като се прибера.
— Добре. — Тя затваря телефона, прави си чай и се връща на масата. Записва „Обади се на д-р Сандлър“ на един от червените пликове и го подпира на солницата. Отпива от чая и потръпва; тази страна на чашата има вкус на препарат за съдове, ама кой й е крив, като не е гледала как я изплаква. Чуди се дали да не звънне на Гогол и Соня, да им каже, че баща им е в болница. Ала скоро си спомня, че формално това не е вярно, да не беше неделя, Ашок щеше да иде на обикновен преглед в лекарски кабинет. Звучеше нормално, преуморен може би, но не и измъчван от болка.
И тъй, тя се връща към пликовете. Най-долу на всяка картичка слага четири подписа: името на съпруга си, неизричано още пред него, после нейното собствено, после имената на децата й, Гогол и Соня. Отказва да пише „Никил“, макар той да би искал така. Кой родител нарича детето си с официалното име? Истинските имена нямат място в семейството. Пише имената едно под друго, подредени по възраст: Ашок, Ашима, Гогол и Соня. Решава да прати по картичка на всеки от тях, премества съответното име към горната част на честитката: до съпруга си в Кливланд, до Гогол в Ню Йорк, като добавя и името на Максин. Макар да се е държала учтиво единствения път, когато синът й я беше довел вкъщи, не я иска за снаха. Поразена е, че Максин я нарича Ашима, а мъжа й — Ашок. И все пак Гогол излиза с нея повече от година. Ашима е вече наясно, че Гогол нощува у тях, спи под един покрив с родителите й — нещо, което не смее да признае пред бенгалските си приятели. Има номера му у тях, веднъж дори го е набирала; чу женски глас, сигурно на майката на Максин. Ашима не остави съобщение. Знае, че тази връзка е нещо, което би трябвало да приеме с желание. Соня й го е казвала, приятелките от библиотеката също. Надписва картичката до Соня и съквартирантките й в Сан Франциско. Кога най-сетне ще дойде Коледа, да се съберат четиримата? Още я гложди, че нито Гогол, нито Соня се върнаха тази година за Деня на благодарността. На Соня й било далеч, пък и имала да работи за някаква екологична агенция и да учи за изпит по право. Гогол трябвало да работи на другия ден по някакъв проект в службата, тъй че празника го изкара у семейството на Максин. Лишена от собствените си родители заради идването в Америка, Ашима не проумява как тъй децата й гледат да са независими, по-надалеч от нея. Все пак не е спорила с тях. И с това почва да свиква. Оплаква се на приятелките си в библиотеката, но те казват, че било неизбежно — все някога трябва да спреш да очакваш децата ти да се връщат послушно за празниците. Тъй че тя и Ашок прекарват самички, за пръв път от години не си правят труда да си купят и пуйка. „С обич, мама“, се подписва сега в картичките до децата си. А на картичката до Ашок пише само „Ашима“.
Прехвърля две страници, пълни само с адресите на дъщеря си, после пък на сина си. Родила е вагабонти. Тя е пазителката на цифри и имена, цифри, които е знаела наизуст и които децата й не си спомнят вече. Мисли за всичките тъмни, горещи апартаменти, обитавани от сина й — от първата стая в Ню Хейвън до сегашната му квартира в Манхатън с олющения радиатор и дупките по стените. И Соня е като брат си — нова стая всяка година, откакто е навършила осемнайсет, нови съквартиранти, които Ашима да помни. Мисли си за квартирата на мъжа си в Кливланд; помогна му да се настани, като му ходи на гости през почивните дни. Донесе му евтини тенджери и чинии, каквито ползваха едно време в Кеймбридж, вместо лъскавите „Уилямс-Сонома“, подарени от децата й. Кърпи, чаршафи, прозрачни завеси, чувалче с ориз. През живота си Ашима е живяла само в пет къщи: в апартамента в Калкута, един месец у свекър си, квартирата в Кеймбридж под семейство Монтгомъри, апартамента до университета и най-сетне собствения им дом. Една ръка, пет къщи. Живот като на длан.
От време на време поглежда през прозореца, към люляковото небе на ранната вечер, ясно прорязано от две успоредни розови черти. Поглежда телефона на стената, ще й се да иззвъни. Решава да купи мобилен на мъжа си за Коледа. Продължава да работи в притихналата къща, на все по-слабата светлина, без да си дава почивка или да включи настолната лампа, нито да светне пред къщи или в другите стаи, когато звънва телефонът. Моментално го вдига, ала попада на телепродажби: някаква бедна душа, хваната да работи през уикенда, пита гузно дали мисис, ъъъ…
— Гангули — скръцва зъби Ашима, преди да затръшне слушалката.
По здрач небето се багри в бледо, ала наситено синьо, а дърветата в двора и очертанията на съседните къщи се превръщат в катранени силуети. Става пет, а съпругът й още не се обажда. Звъни в апартамента му, ала никой не вдига. Звъни пак след десет минути, после след още десет. Нейният собствен глас по секретаря изчита набрания номер и й предлага да остави съобщение. Ашима изслушва сигнала, но нищо не казва. Прехвърля наум къде би могъл да се бави на връщане — в аптеката за лекарства, в супермаркета за храна. В шест вече не може да се разсее с лепене на пликовете, които цял ден е надписвала. Звъни на „Услуги“, оттам на оператора в Кливланд, след това се обажда на номера в болницата, в която Ашок й е казал, че влиза. Пита за спешно отделение, прехвърлят я от един номер на друг. „Той дойде само за преглед“, казва Ашима на всички, които вдигат слушалката и я оставят да чака. Диктува фамилията му буква по буква, както е правила вече хиляди пъти: „Г“ като „гарван“, „Л“ като „лук“. Чака на слушалката, едва не затваря: чуди се дали пък Ашок не се мъчи да се свърже от вкъщи, съжалява, задето телефонът им не показва дали някой звъни. Линията прекъсва, Ашима отново набира. „Гангули“, повтаря. Пак й казват да чака. После някой взема слушалката, глас на млада жена, не по-възрастна от дъщеря й.
— Да. Съжалявам за чакането. С кого разговарям?
— Ашима Гангули. Съпругата на Ашок Гангули. Прощавайте, кой е на телефона?
— Разбирам. Съжалявам, госпожо. Аз съм стажантката, която първа прегледа съпруга ви.
— Оставиха ме да чакам почти половин час. Съпругът ми още там ли е, или си тръгна?
— Много съжалявам, госпожо — повтаря момичето. — Опитвахме се да се свържем с вас.
А после й казва, че пациентът Ашок Гангули е починал.
Починал. Почива се при умора. Няколко мига Ашима не реагира на думата.
— Не, не, има някаква грешка — отвръща спокойно тя, клати глава, тих смях се откъсва от гърлото й. — Съпругът ми не е приеман по спешност. Само го болеше стомахът…
— Съжалявам, госпожо… Гангули, нали?
Чува нещо за сърдечен пристъп, за тежък инфаркт, всички опити да го спасят били напразни. Би ли искала да дари някой от органите на съпруга си? После, има ли някой в Кливланд, който да идентифицира и прибере тялото? Вместо отговор Ашима затваря телефона, докато жената още говори, натиска слушалката колкото се може по-силно в гнездото, държи ръката си там цяла минута, сякаш иска да задуши току-що чутите думи. Взира се в празната чаша, после в чайника на печката, който трябваше да изключи, за да чуе гласа на съпруга си едва преди няколко часа. Започва да я тресе, къщата изведнъж й се струва с двайсет градуса по-студена. Придърпва сарито си плътно върху раменете, като шал. Става и обикаля подред всички стаи, включва лампите, светва външната крушка и прожектора над гаража, сякаш тя и Ашок чакат гости. После се връща в кухнята и забива очи в купа картички на масата, в червените пликове, купени с такава радост, повечето готови за пускане. На всички тях е изписано името на съпруга й. Отваря тефтерчето си, изведнъж не може да си спомни номера на сина си, макар че нормално би могла да го набере и насън. Никой не вдига нито в службата, нито в квартирата му, тъй че пробва и номера на Максин. Той е вписан, наред с другите номера, на буквата „Г“ за „Гангули“ и „Гогол“.
* * *
Соня идва от Сан Франциско, за да бъде с Ашима. Гогол лети от „Ла Гуардия“ до Кливланд сам. Тръгва рано на другата сутрин, взема първия възможен полет. В самолета се взира през прозореца към земята под себе си, снежните кръпки на Средния запад, извивките на реките, които изглеждат покрити с лъщящо на слънцето фолио. Сянката на самолета се плъзга мрачно под тях. Вътре е почти празно, мъже и неколцина жени в бизнес костюми, хора, свикнали да пътуват по никое време, нещо пишат на лаптопите си или четат новините. Гогол не е привикнал с баналността на вътрешните полети, с тясната кабина, с единствената си чанта, достатъчно малка, за да се събере над главата му. Максин бе предложила да го придружи, но той беше отказал. Не искаше да пътува с човек, който едва познава баща му, който го е виждал само веднъж. Тя го изпрати до Девето авеню, постоя с него на зазоряване, косата й несресана, лицето още подпухнало от съня, ботушите и палтото нахлузени над пижамата. Гогол изтегли пари от банкомат, спря такси. По-голямата част от града, в това число Джералд и Лидия, още си беше в леглото.
Предната вечер с Максин бяха на представяне на книга на неин познат писател. После с още няколко души бяха ходили на вечеря. Прибраха се както обикновено към десет, уморени, сякаш цяла нощ са седели, пътьом спряха да кажат „лека нощ“ на Джералд и Лидия, които се гушеха под одеяло на канапето и гледаха някакъв френски филм, примъкнали след вечеря две чаши вино. Лампите бяха изключени, но на светлината на телевизора Гогол виждаше, че Лидия е склонила глава върху рамото на Джералд, а стъпалата им са опрени на ръба на масичката за кафе.
— О, Ник, майка ти се обади — бе казал Джералд, отмествайки очи от екрана.
— Два пъти — бе добавила Лидия.
Жегна го срам. Не, нищо не казала да му предадат. Откакто живееше сама, майка му се обаждаше по-често. Сякаш ден не минаваше, без да поиска да чуе децата си. Досега поне тук не му беше звъняла. Търсеше го на работа или оставяше съобщения на секретаря в квартирата му, а той ги прослушваше няколко дни по-късно. Реши, че каквото и да се е случило, все ще почака до утре.
— Благодаря, Джералд — каза той, обвил с ръка кръста на Максин и се обърна да излезе от стаята.
Но тогава телефонът звънна отново.
— Ало — обади се Джералд и се обърна към Гогол: — Този път е сестра ти.
Взема такси от летището до болницата; тук е далеч по-студено, отколкото в Ню Йорк, плътен слой сняг покрива земята. Болницата е комплекс от бежови каменни сгради, построени върху нисичък хълм. Влиза в спешния кабинет, където е бил баща му предишния ден. Представя се и му казват да вземе асансьора до шестия етаж, а после да изчака в една празна стая с боядисани в сочен тъмносин цвят стени. Гледа часовника на стената, подарен заедно с останалата мебелировка на стаята от любещото семейство на някой си Юджийн Артър. В чакалнята няма списания, нито телевизор, само наредени до стените тапицирани столове и чешма в единия край. През стъклените врати вижда бял коридор и няколко празни болнични легла. Няма много движение, няма лекари и сестри, които да бързат по коридорите. Гледа все в асансьора, едва ли не чака баща му да излезе оттам и да дойде да го прибере, с леко кимване да му покаже, че е време да си вървят. Но когато вратата на асансьора най-сетне се отваря, оттам изкарват количка със закуски, скрити под полукръгли капаци и малки кутийки мляко. Внезапно огладнява; трябваше да си вземе кифличката, която му предлагаха в самолета. Не е ял от вечерята в ресторанта, шумно, лъскаво заведение в Чайнатаун. Чакаха почти час на тротоара, докато се освободи маса, после пируваха с лукчета, осолена сепия и любимите на Максин миди в сос от черен боб. Вече подпийнали на коктейла на премиерата, мързеливо опитваха от бирата си, от студения жасминов чай. В същото време баща му е бил в тази болница, вече покойник.
Вратата се отваря и в стаята влиза нисък приятен човек на средна възраст с прошарена брада. Облечен е в бяла престилка до коленете и носи папка под мишница.
— Здравейте — усмихва му се любезно.
— Вие ли сте — вие ли бяхте лекарят на баща ми?
— Не. Казвам се Девънпорт. Ще ви заведа долу.
Мистър Девънпорт го придружава до асансьор, запазен само за лекари и пациенти. Слизат на подземния етаж, където застава до него в моргата. Придърпват чаршафа, за да се види лицето на татко му. Лицето е жълто и восъчно, помътняло и сякаш набъбнало. Почти безцветните устни са застинали в израз на несвойствено високомерие. Изведнъж Гогол осъзнава, че баща му е гол под чаршафа. Този факт го смущава, кара го да извърне глава. Когато отново поглежда, той се взира отблизо в лицето, още мисли, че може би има някаква грешка, че едно потупване по рамото би събудило татко му. Познати му се струват само мустаците и наболата по лицето брада, бръсната преди по-малко от двайсет и четири часа.
— Очилата му липсват — казва Гогол и вдига очи към мистър Девънпорт.
Мистър Девънпорт не отговаря. След няколко минути изрича:
— Мистър Гангули, можете ли със сигурност да идентифицирате тялото? Това вашият баща ли е?
— Да, той е — чува се да отвръща Гогол. След няколко мига разбира, че са му донесли стол, за да седне, а мистър Девънпорт е отстъпил встрани. Гогол сяда. Чуди се дали трябва да пипне лицето, да постави ръка на челото, както баща му е постъпвал навремето с него, за да провери дали няма температура. И все пак не може да мръдне, страх го е да го докосне. След малко прокарва показалец по косата, по веждите и мустаците — частите от него, които все още са някак живи.
Мистър Девънпорт го пита дали е готов, после загръщат чаршафа и излизат от стаята. Пристига вътрешен лекар, за да му обясни как и кога е получен инфарктът и защо нищо не са могли да направят. Връчват му дрехите на баща му — тъмносин панталон, бяла риза на кафяви райета, сив пуловер без ръкави, подарък за Коледа от Гогол и Соня. Тъмнокафяви чорапи, светлокафяви обувки. Очилата му. Шлифер и шал. Вещите пълнят догоре голяма хартиена торба. В джоба на шлифера има книга, „Комедиантите“ от Греъм Грийн, с дребен шрифт и жълтеникави страници. Отваря корицата и забелязва, че книгата е купена на старо — вътре е вписано името на някой си Рой Гудуин. В отделен плик му дават портфейла на баща му, ключовете от колата. Съобщава в болницата, че религиозна служба не е необходима; пепелта ще бъде готова след няколко дни. Може да я прибере лично или да му я изпратят, заедно със смъртния акт, направо на Пембъртън Роуд. Преди да тръгне, Гогол иска да види последното място, където баща му е бил жив. Сверяват на схемата номера на леглото; сега там лежи млад мъж с гипсирана ръка, но инак в добро настроение, разговаря по телефона. Гогол зърва завеските, опасвали баща му в последния миг — зелени и сиви цветенца, с ивица бяла мрежа откъм горния край; метални халки висят от тавана върху П-образна релса.
* * *
Наетата от баща му кола, описана по телефона от майка му предната вечер, все още стои на паркинга за посетители. Като включва двигателя, сутрешните новини гръмват в ушите му и го сепват; баща му винаги се е старал да изключва радиото в края на всяко пътуване. Всъщност отникъде не личи, че баща му е бил в колата. Няма карти, нито парченца хартия, празни чаши, монети или касови бележки. В жабката вижда само талона за регистрация и наръчник на потребителя. Няколко минути разлиства наръчника, сравнява бутоните по таблото с илюстрациите в книгата. Включва и изключва чистачките, изпробва фаровете, макар да е още светло. Спира радиото и кара на тихо през студения, свъсен следобед из това плоско, лишено от чар градче, в което друг път едва ли ще стъпи. Една сестра в болницата го е упътила как да стигне до квартирата на баща си; чуди се дали той е минал по същия маршрут, като е тръгвал за болницата.
Всеки път, като мине край ресторант, той се чуди дали да отбие, ала после се озовава в жилищен квартал сред викториански постройки върху заснежени морави, тротоари с дантелена корица лед.
Квартирата на баща му е част от комплекс на име „Барънс Корт“. Зад портата стоят наредени огромни сребристи кутии, способни да поберат пощата за цял месец. Докато преминава край първата сграда, с табелка „Квартирно бюро“, човекът пред нея му кимва, явно разпознава колата. Дали го е сбъркал с баща му? Мисълта го постопля донякъде. Сградите се различават само по името и по номера; от всяка страна има още постройки, абсолютно еднакви, триетажни, подредени около широката крива на пътя. Фасади в стил „Тюдор“, малки железни балкончета, цепеници под стъпалата. Безжалостната еднаквост го разстройва издъно, по-дълбоко от болницата и лицето на татко му. Мисълта, че баща му е живял тук самичък през последните три месеца, го докарва до ръба на сълзите; ала всъщност Ашок не бе имал нищо против, не държеше на тези неща. Паркира пред неговата квартира и остава в колата достатъчно дълго, за да види как отвътре излиза двойка пъргави старци с ракети за тенис. Спомня си как баща му бе казал, че наемателите тук са предимно разведени или пенсионери. Има алеи за разходки, малък спортен комплекс и изкуствено езеро, обградено от върби и скамейки.
Апартаментът на татко му се пада на втория етаж. Гогол отключва вратата, събува си обувките и ги слага на пластмасовата поставка, сложена сигурно от баща му, за да предпази плюшения белезникав мокет. Вижда чифт маратонки на баща си и едни чехли за вкъщи. Вратата се отваря към просторната дневна; отдясно плъзгаща се стъклена врата, отляво кухнята. На прясно боядисаните в слонова кост стени не е окачено нищо. Кухнята е отделена с половин стена — нещо, което майка му открай време е искала, за да може, докато готви, да вижда хората в другата стая. На хладилника има прикрепена с магнит негова снимка със Соня и майка му. Стоят пред Фатехпур Сикри с омотани около краката парцали, за да ги предпазят от горещата каменна настилка. Гогол е първа година в гимназията, кльощав и мрачен, Соня е още момиченце, майка им по шалвар камиз — нещо, което се притеснява да носи пред роднините си в Калкута, които все очакват да я виждат в сари. Отваря шкафовете, първо онези над мивката, после и другите долу. Повечето са празни. Намира четири чинии, две порцеланови чаши и четири стъклени. В едно чекмедже има нож и две вилици — познати са му от къщи. В друг шкаф има чай на пакетчета, бисквити „Пийк Фрийнс“, пакет захар от два килограма и кутия сухо мляко. Няколко торбички жълт грах и голяма найлонова торба с ориз. На плота стои, предвидливо изключена, оризоварката. До печката са наредени няколко бурканчета с подправки, надписани с почерка на майка му. Под мивката има шише препарат за прозорци, кутия чували за смет и една гъбичка за чинии.
Обикаля и другите стаи. В малката спалня зад всекидневната има само легло, срещу него — баня без прозорци. Кутийката крем на „Пондс“ — татко му не признаваше афтършейв — седи отстрани до мивката. Хваща се незабавно на работа, преравя стаята и прибира нещата в торбички за смет: подправките, крема, броя на „Тайм“ до леглото. „Не ми връщай нищо — е казала майка му по телефона. — Не ни е такъв обичаят.“ Отначало не се колебае над нищо, но в кухнята спира. Чувства се гузен да изхвърли храна; баща му на негово място би прибрал в куфара си ориза и торбичките чай. Ашок не понасяше да се прахосва каквото и да било, чак се оплакваше, ако жена му сложи в чайника твърде много вода.
При първото слизане в мазето Гогол вижда маса, на която другите обитатели са оставили разни неща — който иска, да ги вземе. Книги, видеокасети, бяла тенджерка с прозрачен стъклен капак. Скоро към тях се прибавят ръчната прахосмукачка на татко му, оризоварката, касетофонът, телевизорът и перденцата на сгъваемите пластмасови релси. От донесената от болницата чанта той запазва за себе си портфейла с четирийсетте долара, три кредитни карти, пачка квитанции, снимки на Гогол и Соня като бебета. Прибира и снимката от хладилника.
Всичко това се проточва по-дълго, отколкото е очаквал. Задачата да опразни три стаи, и без това почти голи, го изцежда напълно. Учудва се, като вижда колко торби е успял да напълни, колко пъти е трябвало да слиза в мазето. Когато най-сетне привършва, навън вече притъмнява.
В себе си има списък на хората, на които трябва да позвъни преди края на работния ден. Обажда се в квартирното бюро. Обажда се в университета. Обажда се да спре тока и водата. „Моите съболезнования“, казват му куп непознати. „Видяхме го в петък“, споменава един от колегите му. „Трябва да е голям шок за вас.“ От бюрото му казват да не се тревожи, ще изпратят човек да изнесе леглото и канапето. Когато привършва, отива да върне колата под наем, после взема такси обратно до „Барънс Корт“. Във фоайето забелязва меню за доставка на пица. Поръчва една и се обажда до вкъщи, докато я чака. Цял час дава заето; когато най-сетне се свързва, Соня и майка му спят; отговаря семеен приятел. Къщата е изпълнена с шум; чак сега осъзнава колко тихо е при него. Чуди се дали да не слезе в мазето за телевизора или касетофона. Решава да позвъни на Максин, описва й деня си с подробности; удивлява го мисълта, че същият ден е започнал при нея, в леглото, в обятията й.
— Трябваше да дойда с теб — казва тя. — До утре сутрин все ще мога да стигна.
— Приключих. Няма какво друго да правя. Утре тръгвам с първия полет.
— Нали не смяташ там да нощуваш, Ник?
— Ще трябва. Няма други полети тази вечер.
— Искам да кажа, в онази квартира.
Гогол почва да се оправдава; след всичките си усилия му се иска да защити трите опразнени стаи.
— Никого не познавам тук.
— За бога, махни се оттам. Иди на хотел.
— Добре — казва той. Мисли си за баща си, за последния път, когато се бяха видели преди три месеца: представя си го как маха за сбогом, докато той и Максин потеглят към Ню Хампшир. Не помни кога са говорили за последно. Преди две седмици? Четири може би? За разлика от майка му баща му не обичаше да звъни постоянно.
— Ти беше с мен — казва й той.
— Какво?
— Когато видях за последно баща си. Ти беше с мен.
— Знам. Толкова съжалявам, Ник. Само ми обещай, че ще идеш в хотел.
— Добре. Обещавам. — Той оставя слушалката и разтваря указателя, оглежда къде би могъл да отседне. Свикнал е да й се подчинява, да приема съветите й. Набира един от номерата.
— Добър вечер, с какво мога да ви помогна? — казва някакъв глас.
Гогол пита дали имат свободни легла, но не чака и затваря. Не иска да прекара нощта в някаква анонимна стая. Поне докато е тук, не иска да оставя апартамента на баща си празен. Лежи в тъмното на канапето, облечен, завит със сакото си. Предпочита това пред голия матрак в спалнята. Няколко часа лежи в тъмнината, унася се и се разбужда. Мисли си за баща си, който е бил тук едва предната сутрин. Какво ли е правил, когато му е прилошало? Дали не е слагал на печката чай? Или е сядал на същото канапе? Представя си баща си до вратата, как се навежда да завърже за последен път обувките си. Слага си шлифер и шал и отива до болницата. Спира на светофара, слуша по радиото прогнозата, съвсем не си мисли за смърт.
След време в стаята се процежда синкава светлина. Гогол е напрегнат, сякаш ако внимава достатъчно, някакъв знак от баща му ще върне хода на времето. Гледа как побелява небето, слуша как съвършената тишина се размива в едва доловимото шушнене на далечния трафик и внезапно потъва — за няколко часа — в най-дълбокия сън през живота си, умът му е спокоен и празен, крайниците неподвижни и тежки.
Когато отваря очи, вече е десет; слънцето безпрепятствено е заляло стаята. Тъпа, настойчива болка заема дясната част на главата му, тръгвайки някъде издълбоко. Отваря стъклената врата към балкона и излиза навън. От умора очите му парят. Взира се в изкуственото езерце; баща му бе казал по телефона, че преди вечеря го обикалял по двайсет пъти, излизало към три километра. Сега там има няколко души, разхождат кучетата си; двойки правят гимнастика, размахват ръце, покрили ушите си с плътни мъхести ленти. Гогол облича палтото си, излиза навън и се опитва да обиколи веднъж около езерото. Отначало му е приятен допирът на ледения въздух, после студът става брутален, безмилостен, прерязва го през дрехите, притиска панталона му към краката и той се връща в апартамента. Взема душ, облича същите дрехи. Вика такси и слиза за последно в мазето да хвърли използваната хавлия и телефона. Откарват го до летището, взема самолета до Бостън. Соня и майка му ще го чакат заедно с няколко семейни приятели. Ще му се да не беше така. Ще му се просто да хлътне в друго такси, да тръгне по друга магистрала и да отложи момента, в който трябва да се изправи пред тях. Бои се да види майка си, дори повече, отколкото се е страхувал да види баща си в моргата. Вече познава вината, която човърка Ашок и Ашима — угризенията, че нищо не са могли да направят, когато родителите им са умирали в Индия, че са пристигнали седмици, че и месеци по-късно, когато всичко е било вече приключено.
Пътят към Кливланд му се бе сторил безкраен, но сега, като зяпа през прозореца в нищото, спускането го натиска в гърдите. Малко преди да се приземят, отива до тоалетната и повръща в малкия метален умивалник. Изплаква лицето си и се поглежда. Като изключим наболата еднодневна брада, нищо не е променено. Спомня си, когато почина дядо му по бащина линия, някъде през седемдесетте. Спомня си как бе извикала майка му; влязла в банята, а там баща му си бръснел косата със самобръсначка за еднократно ползване. При тази процедура скалпът му бе прокървил на много места и седмици наред беше ходил на работа с шапка, за да скрие следите. „Спри, ще се нараниш!“, бе извикала майка му. Ашок бе затворил и заключил вратата, после беше излязъл някак смален и плешив. Години по-късно Гогол бе разбрал смисъла — дълг на всеки бенгалец е да обръсне главата си в знак на скръб по смъртта на родител. Тогава обаче Гогол бе твърде малък да го разбере; когато вратата на банята се бе отворила, той се бе смял при вида на плешивия, скръбен татко; Соня, още съвсем мъничка, се бе разплакала.
През първата седмица не остават сами. Вече не са четиричленно семейство; десет, понякога двайсет приятели идват да поседят тихо с тях във всекидневната, пият чай, свели глави; опитват се да компенсират загубата на баща му. Майка му е отмила червения път на косата си. Свалила е желязната сватбена гривна — наложило се е да я натърка с крем, — както и всички други гривни, които е носила винаги. Непрестанно пристигат картички и цветя — от колегите на баща му, от приятелките на майка му, от съседи, които обичайно ги забелязват само колкото да им помахат. Звънят им от Западния бряг, от Тексас, Мичиган и Ню Йорк. Всички хора от майчиното му тефтерче, вечно прибавяни, никога зачертавани, всички са стреснати от новината. Тези, които са зарязали всичко, за да дойдат в тази страна, да търсят по-добър живот и в крайна сметка да умрат? Телефонът не спира да звъни, ушите ги заболяват от разговори с толкова хора, гласовете им прегракват от вечните обяснения. Не, не е боледувал, повтарят; да, съвсем неочаквано. В местния вестник излиза кратичък некролог; цитират се имената на Ашима, Гогол и Соня, споменава се, че децата са завършили училище тук. Посред нощ се обаждат на роднините си в Индия. За пръв път в живота им лошите новини идват оттук.
През десетте дни след смъртта на баща му Гогол, Соня и майка им в знак на траур отказват месото и рибата. Ядат само ориз, зеленчуци и дал, приготвени без подправки. Гогол си спомня как навремето трябваше да спазва това, щом починеше някой в семейството; как му се бе разкрещяла Ашима, когато един ден бе забравил и си бе купил сандвич в училище! Спомня си, че тогава това му се струваше много досадно, дразнеше се, че трябва да следва неспазван от никого ритуал в памет на хора, които е виждал едва няколко пъти в живота си. Спомня си как баща му седеше брадясал на стола си, гледаше в една точка и не говореше с никого. Спомня си как се хранеха в пълно мълчание, телевизорът също бе изключен. Сега сядат край масата всяка вечер в шест и трийсет, вън е тъмно като в рог, столът на татко му стои празен, а безмесната храна му се вижда едничкото смислено нещо. И дума не може да става да прескочи такава вечеря; тъкмо напротив, десет дена подред необяснимо им пригладнява, закопняват за постния привкус в чиниите си. Само храната придава на дните им някакъв смисъл; звънът на микровълновата фурна, трите свалени от шкафа чинии, трите напълнени чаши. Останалото — телефоните, вездесъщите цветя, гостите, часовете, прекарани заедно в дневната, без да успеят да си кажат и дума — нищо не означава. Без да си го признават на глас, те намират утеха във факта, че поне по това време те са сами, отделени, като семейство; дори ако в къщата са останали гости, само тримата сядат на масата. Само по време на ядене мъничко им олеква, сякаш баща им по някакъв начин присъства в това наложено въздържание.
На единайсетия ден канят приятелите си, за да отбележат края на траура. В един ъгъл на пода на всекидневната се извършва религиозен обред; Гогол трябва да седне пред портрета на татко си, докато свещеник пее стихове на санскрит. Цял ден преди церемонията са търсили из албумите фотография за рамкиране. Само че татко му не е почти никъде сам, вечно е бил зад обектива. Решават да срежат една, на която са двамата с майка му край морето, преди години. Баща му е облечен като тукашен жител, с яке и шал. Соня занася снимката да я увеличат. Приготвят богата трапеза, месо и риба, купени една ледена сутрин от Чайнатаун и Хеймаркет, приготвени както ги ядеше баща им, с повечко картофи и пресни листа от кориандър. Когато затварят очи, все едно просто са им пристигнали гости, вкъщи мирише на ядене.
Дългогодишното домакинстване някак си ги е подготвило. Ашима се притеснява, че няма да стигне оризът; Гогол и Соня вземат палтата на хората и ги оставят на горния етаж, на леглото в стаята за гости. Събираните почти трийсет години приятели са пристигнали да засвидетелстват почитта си; дошли са от шест щата и заемат с колите си целия Пембъртън Роуд.
Максин идва от Ню Йорк, донася на Гогол дрехите, които той по принцип държи у дома й, лаптопа и пощата му. От службата са му дали едномесечен отпуск. Малко се сепва, като вижда Максин, налага се да я представи на Соня. Този път не му пука какво ще си каже за къщата, за струпаните до входа обувки на гостите. Вижда я, че се чувства излишна, малко изолирана сред толкова бенгалци. И все пак не си дава труда да й превежда, да я представя на хората, да стои близо до нея.
— Толкова съжалявам — чува я да казва на майка му.
Ала смъртта на баща му ни най-малко не я засяга.
— Не можете вечно да стоите при майка си — заявява му тя, щом остават за малко сами след церемонията, горе в неговата стая, седнали един до друг на ръба на леглото. — Ти го знаеш. — Казва го нежно, поставя ръка върху бузата му.
Той се вглежда в нея, взема ръката й и я връща пак в скута.
— Липсваш ми, Никил.
Той кимва.
— Ами Нова година? — пита тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Още ли искаш да пробваме да отидем в Ню Хампшър? — Бяха говорили за това, да прескочат само те двамата, Максин да го вземе след Коледа и да отседнат до езерото. Максин щеше да го научи да кара ски.
— По-скоро не.
— Ще ти дойде добре — казва тя и накланя глава настрана. После оглежда стаята. — Да се махнеш от всичко това.
— Не искам да се махам оттук.
През следващите седмици, докато оградите и прозорците на съседите им се кичат с гирлянди от шарени крушки, докато у дома им пристигат купища коледни картички, всеки от тях се заема да върши по нещо, за което е отговарял баща им. Сутрин майка му слиза до пощенската кутия и донася вестника. Соня ходи до града с колата, да закупи храната за седмицата. Гогол плаща сметките и рине снега пред входа. Вместо да нареди картичките върху камината, Ашима поглежда адресите на подателя и без да отвори плика, ги изхвърля.
Всяко малко събитие им се струва небивало. Майка му виси на слушалката с часове, за да смени имената на банковата им сметка, на ипотеката, тока и парното. Не успява да спре притока на брошури, които ще я заливат с години, адресирани до съпруга й. През вялите, мрачни следобеди Гогол ходи да тича. Понякога стига с колата до университета, паркира зад факултета на татко си и тръгва да тича между сградите, сред затворената, живописна вселена, през света на баща си от последните двайсет и пет години. След време започват да гостуват през почивните дни на семейни приятели от околни квартали. Гогол кара в едната посока, Соня в другата. Ашима седи на задната седалка. Като стигнат, разказва как се е обаждала в болницата. „Отиде само за болки в стомаха“, повтаря тя всеки път, припомня подробностите от онзи следобед, розовите жилки в небето, купа картички, чашата с чая, рецитира това тъй, че Гогол едва го издържа, очаква го с ужас. Приятелите й предлагат да замине за Индия, да поседи малко при брат си и братовчедите си. Но за пръв път в живота си Ашима няма желание да избяга в Калкута, поне не сега. Отказва да иде тъй далеч от мястото, където мъжът й е прекарал живота си, където го е завършил. „Сега вече знам защо замина за Кливланд — заявява на хората тя, отказвайки дори след смъртта му да нарече мъжа си по име. — Искаше да ме научи да живея сама.“
Рано през януари, след непразнуваните у тях празници, през първите дни на годината, която баща му не бе доживял, Гогол се качва на влака и се връща в Ню Йорк. Соня остава при майка му, мисли да си вземе апартамент в Бостън или Кеймбридж, за да бъде наблизо. Идват на гарата да го изпратят, стоят на студа на перона, неговото осиротяло семейство, което напусто се напряга да го види как маха през опушеното стъкло. Спомня си как през първата му студентска година всички идваха да го изпратят. И макар с времето да се прощаваха все по-набързо, татко му винаги оставаше на перона, докато влакът не се изгуби от поглед. Сега Гогол трака с кокалчета по прозореца, ала влакът потегля, а Соня и майка му още се мъчат да го зърнат.
Влакът изтрополява, люшва се настрани, моторът му забръмчава като перката на самолет. Свирката писва на пресекулки в минорна тоналност. Гогол сяда отляво, зимното слънце блясва в лицето му. На стъклото са залепени инструкции от три точки: как да свалиш прозореца в случай на катастрофа. Сняг покрива пясъчножълтата пръст. Дърветата стърчат като копия, сухи жълти листа от предишната есен още се люлеят по клоните. Вижда гърбовете на къщи от тухли и дървени трупи. Малки снежни морави. Плътен облачен риф свършва малко преди хоризонта. Още снеговалежи, вероятно обилни, се очакват следобед. Чува млада жена някъде из вагона да говори с приятеля си по телефона, тихичко да се смее. Обсъждат къде да се видят за вечеря, като стигне в града. „Всичко ми е омръзнало“, жалва се тя. Гогол също ще стигне в Ню Йорк навреме за вечеря. Максин като никога ще го посрещне на Пен Стейптън, ще го чака под таблото на разписанието.
Пейзажът се люшва напред, после хлътва зад тях; подвижната сянка на влака пада върху невзрачни постройки. Релсите му напомнят на несвършващи стълби, прострени напред вместо нагоре, впити в земята. Между Мистик и Уестърли идват под ъгъл, понеже се спускат по склон, тъй че влакът заплашва да се преобърне. Макар другите пътници рядко да коментират това, както мърморят, да кажем, щом моторът превключи на Ню Хейвън от дизел на електричество с рязко подскачане, това килване винаги сепва Гогол било от съня му, било от книгата, от някой разговор или зародилата се в главата му мисъл. Влакът се накланя наляво по пътя към Ню Йорк, надясно по пътя към Бостън. Докато трае тази смътна заплаха, неизменно се сеща за другия влак, който никога не е виждал, онзи, който за малко да убие баща му. За катастрофата, дала му име.
Влакът се изправя, наклонът остава зад тях. Отново усеща движението му в долната част на гърба си. За няколко километра релсите лизват покрай океана, да протегнеш ръка, ще го стигнеш. Плитки вълни се разливат по широкия едва няколко педи бряг. Вижда каменен мост, пръснати острови с големината на стаи, хубави сиво-бели къщурки с приятен изглед. Тумбести къщи, строени върху колове. Тук-там чапли и корморани по избелелите дървени колове. Татко му би оценил тази гледка; Гогол си спомня колко пъти са ходили до морето през студени неделни следобеди. Случвало се е заради студа просто да поседят в колата, на паркинга, и да гледат водата — родителите му да пият чай от термоса, да се топлят на включен мотор. Веднъж бяха ходили на Кейп Код. Караха, докато нямаше повече накъде по извитата ивица пръст. Той и баща му бяха отишли до самия край, по вълнолома — низ гигантски, наклонени сиви камъни, — после по тесния, последен вътрешен полумесец земя.
— Не отивайте много далеч — беше казала майка му. — Искам все пак да ви виждам.
Краката му почнаха да го болят на половината път, но баща му вървеше нататък, понякога спираше да даде ръка на сина си, подпрян настрани върху някой от камъните. Докато вървяха по тези скали, някои от които достатъчно раздалечени, за да ги накарат да спрат и обмислят как най-добре да достигнат до другата, водата ги обгръщаше от двете страни. Зимата тъкмо почваше. В локвичките от прилива плуваха патици. Вълните се носеха в две посоки.
— Много е мъничък — бе се провикнала майка му. — Чуваш ли ме? Много е малък да ходи толкова надалеч.
Гогол беше поспрял; може би татко му ще се съгласи.
— Ти как мислиш? — беше попитал вместо това баща му. — Малък ли си? Не, не мисля.
В края на вълнолома отдясно имаше поле с жълти тръстики, после дюни и зад всичко това — океан. Очакваше татко му да обърне назад, ала не, продължиха нататък, върху пясъка. Вървяха до водата отляво, в посока към фара, край ръждивите гръбнаци на лодките, рибешки кости, дебели като тръби, свързани с жълтеникави черепи, мъртва чайка, чиито пухести бели гърди бяха прясно изцапани с кръв. Почнаха да прибират малки, избелени черни камъчета на бели чертички, да ги пъхат в джобовете си, докато не провиснаха и от двете страни. Помни следите на татко си в пясъка; заради куцането десният връх на обувката все бе обърнат навън, левият — право напред. Онзи ден сенките им бяха неестествено тънки и дълги, наклонени една към друга, късното следобедно слънце грееше откъм гърбовете им. Спряха да погледат спукана дървена шамандура, боядисана в синьо и бяло с формата на стар слънчобран. Повърхността й бе обвита с тънки кафеникави водорасли и инкрустирана с черупки от рачета. Баща му я вдигна да я разгледа, показа му живата мида отдолу. Накрая застанаха до фара, изтощени, заобиколени от три страни от вода — резедава към залива, лазурна зад тях. Загрети от дългото ходене, разкопчаха палтата си. Баща му отиде да се изпикае. После го чу да извиква — бяха забравили фотоапарата при майка му.
— Толкоз път, и да нямаме снимка — поклати той глава. После пъхна ръка в джоба си и започна да хвърля ивичестите камъни във водата. — Май ще трябва да го запомним.
Озърнаха се, огледаха сиво-белия град, който светеше отвъд пристанището. После тръгнаха да се връщат, отначало се мъчеха да не оставят нови следи, а да стъпват в току-що направените. Вятърът се беше усилил, тъй че трябваше да поспират от време на време.
— Ще запомниш ли този ден, Гогол? — попита баща му, обърнал се да го погледне, закрил ушите си с длани, за да се предпази от вятъра.
— Колко време ще трябва да помня?
Смехът на баща му се чуваше между пристъпите на вятъра. Стоеше там, чакаше Гогол да го настигне, като дойде наблизо, му протегна ръка.
— Помъчи се да го запомниш завинаги — каза той, щом синът му пристигна при него, после бавно го поведе през вълнолома там, където ги чакаха Ашима и Соня. — Помни, че двамата с теб сме вървели дотам, откъдето няма накъде да продължиш.