Джумпа Лахири
Името (11)

11

Гогол се събужда късно в неделя сутринта; сънувал е нещо лошо, но не помни какво. Поглежда към мястото на Мошуми, към разхвърляната купчина нейни книги и списания върху нощното шкафче, към шишенцето лавандулов освежител за въздух, от който понякога тя пръсва върху възглавниците им, към шнолата от черупка на костенурка с няколко косми от косата й в закопчалката. Този уикенд пак е на конференция, този път в Палм Бийч. Вечерта ще се прибере. Твърди, че му е казала за конференцията още преди месеци, ала той не си спомня. „Не се притеснявай — намига му тя, докато опакова багажа си. — Няма да остана достатъчно, за да почернея.“ Но когато той вижда банския й най-отгоре върху купа дрехи на леглото, обзема го странна паника при мисълта тя да лежи без него до хотелския басейн, затворила очи и оставила книгата си на земята. Е, поне на един от нас не му е студено, мисли си той и скръства ръце върху гърдите си. От вчера следобед има повреда в парното и в апартамента е ледник. Снощи се беше наложило да пуска фурната, за да позатопли всекидневната, а на лягане си бе сложил стария анцуг от Йейл, дебел пуловер върху тениската и чифт вълнени чорапи. Отмята юргана и допълнителното одеяло, с което се бе завил посред нощ. Отначало не можеше да го намери и едва не звънна на Мошуми в хотела да я пита къде го е сложила. Ала беше почти три сутринта, тъй че в крайна сметка го беше открил, закрепено на горния рафт на гардероба в антрето, неизползван сватбен подарък, неизваден от найлоновата си опаковка.

Измъква се от леглото, измива си зъбите с ледената вода от чешмата, отказва да се избръсне. Облича си джинсите, втори пуловер и хавлията на Мошуми отгоре, без да се интересува колко смешен изглежда. Прави си кафе, препича си малко филийки и ги намазва с масло и мармалад. Отваря вратата, взема си „Таймс“, сваля синята опаковка и го оставя на масичката за после. До утре трябва да свърши един чертеж, напречен разрез на гимназиална класна стая в Чикаго. Развива плана от тръбата и го разстила върху масата за хранене, като подпира краищата със случайни книги от библиотеката. Пуска си диск на „Аби Роуд“, като минава направо към песните от едновремешната „Б“ страна и се опитва да се съсредоточи върху чертежа, гледа измерванията му да отговарят на бележките на главния архитект. Ала пръстите му са замръзнали, тъй че навива картона, оставя бележка за Мошуми върху кухненския плот и отива в офиса.

Радва се, че има повод да излезе от апартамента, наместо да я чака да се върне по някое време. Навън студът му се струва по-мек, въздухът приятно влажен, тъй че вместо да вземе метрото, той извървява трийсетте пресечки по Парк авеню и после до Медисън авеню. В офиса няма друг, освен него. Той стои в тъмната чертожна между бюрата на колегите си — някои отрупани с чертежи и макети, други подредени като по конец. Надвесва се над масата си, едно-единствено петно светлина от висяща метална лампа осветява големия лист хартия. На стената над бюрото му е закачено календарче с цялата вече почти изтърколила се година. В края на седмицата ще бъде четвъртата годишнина от смъртта на баща му. Оградените дати показват всички крайни срокове, минали и предстоящи. Срещи, огледи, разговори с клиенти. Обяд с архитект, който може би ще иска да го наеме. Ще му се да се прехвърли в по-малка фирма, да прави по-малки поръчки, да работи с по-малко хора. До календара има картичка с картина на Дюшан, която открай време обича — ренде за шоколад като комплект барабани на сив фон. Няколко самозалепващи се бележки. Негова снимка със Соня и майка му при Фатехпур Сикри, свалена от хладилника на баща му в Кливланд. До нея — снимчица на Мошуми, стара паспортна фотография, която бе намерил и поискал да вземе. Тя е на двайсет и нещо, с разпуснати коси, тежките й клепачи леко притворени, погледът — леко встрани. Снимката е отпреди тяхната връзка, докато е живеела в Париж. По онова време за нея той още е бил Гогол, остатък от миналото без много шансове да се появи в бъдещето й. И все пак се бяха срещнали; след всичките си преживелици тъкмо за него се беше омъжила. С него споделя живота си.

Миналата неделя бе Денят на благодарността. Майка му, Соня и новият й приятел Бен бяха дошли заедно с родителите и братът на Мошуми да празнуват заедно в Ню Йорк, в техния апартамент. За пръв път се случваше да не ходят у майка му, или у нейните родители на празник. Странно им беше да са домакини, да поемат основната отговорност. Бяха поръчали прясна пуйка отрано от фермерския пазар, менюто планираха от „Трапеза и вино“, купиха сгъваеми столове, за да могат да настанят всички. Мошуми беше излязла да купи точилка и за пръв път в живота си бе направила ябълков пай. Заради Бен всички говореха на английски; той е полуевреин, полукитаец, израсъл в Нютън, близо до родното място на Гогол и Соня. Редактор е в „Глоуб“. Със Соня се запознали случайно, в някакво кафене на Нюбъри стрийт. Докато ги гледаше заедно как се измъкват към коридора да се целуват на воля, как дискретно се държат за ръка, докато сядат на масата, Гогол малко им завидя, а докато седяха да ядат сладки картофи, пуйка, царевична плънка и боровинково тътни с подправки, което майка му бе донесла, той погледна Мошуми и се зачуди какво всъщност става. Не се караха и все още се любеха, ала все пак се чудеше. Дали още я прави щастлива? Тя не го обвиняваше в нищо, но все повече му се струваше отдалечена, недоволна, отчуждена. Ала нямаше време да задълбава в това. Уикендът беше изтощителен, трябваше да настаняват роднините по апартаменти на живеещи наблизо приятели, които заминаваха някъде и им бяха предоставили ключовете. На другия ден ходиха до Джексън Хайтс, към месарницата, от която майките да се запасят с козе месо, после на късна закуска. В събота имаше концерт на класическа индийска музика в Колумбийския университет. Част от него искаше да попита Мошуми: „Доволна ли си, че се омъжи за мен?“. Ала фактът, че дори си задава подобен въпрос, го изпълваше със страх.

Довършва скицата, оставя я забодена на бюрото си, за да я прегледат на другия ден. Работил е и по обяд, тъй че когато излиза от сградата, навън вече е застудяло, светлината бързо замира. Купува си чаша кафе и един сандвич с фалафел от египетския ресторант на ъгъла и ядейки, се отправя на юг към „Флатайрън“ и долната част на Пето авеню; кулите на Търговския център се издигат в далечината, блеснали в края на острова. Фалафелът, увит във фолио, стои топъл и лепкав в ръцете му. Магазините са пълни, витрините украсени, тротоарите претъпкани с купувачи. Мисълта за Коледа го обзема. Миналата година бяха у родителите на Мошуми. Тази година ще ходят на Пембъртън Роуд. Вече не чака празника с нетърпение; иска само да мине по-бързо. Тази припряност го кара да чувства, че е вече необратимо, най-сетне пораснал. Влиза безцелно в магазин за парфюми, после за дрехи, после за чанти. Няма идея какво да купи на Мошуми за Коледа. Друг път тя му намеква, показва му каталози, но този път той не знае за какво си мечтае жена му — чифт ръкавици, портмоне или нова пижама. В лабиринта от сергии на Юниън Скуеър се продават свещи, шалове и ръчно изработени бижута, ала нищо не го вдъхновява.

Решава да пробва в книжарницата „Барне енд Ноубъл“ в северния край на площада, но като гледа огромната стена от изложени нови заглавия, внезапно се сеща, че не е чел нито една, а какъв е смисълът да й купува нещо, което не е прочел? На излизане от книжарницата спира до маса с пътеводители. Взема един за Италия — с онези постройки, които тъй внимателно е изучавал по снимки, ала никога не е виждал наяве. Яд го е, ала няма на кого да се сърди. Всъщност защо не? Да идат някъде заедно, където и двамата не са били — може би тъкмо това им е нужно. Да планира всичко самичък, да избере градовете, хотелите. Това ще е коледния му подарък за нея, два самолетни билета, мушнати в пътеводителя. Има право на отпуск; ще го вземе през пролетната й ваканция. Вдъхновен от идеята, той отива на касата и се нарежда да чака.

Докато върви сам през парка към къщи, прелиства пътеводителя. Вече няма търпение да я види. Решава да спре в новия деликатесен магазина Ървинг Плейс, за да купи някои от любимите й неща: червени портокали, парче сирене от Пиренеите, нарязан италиански колбас и ръчен хляб. Тя ще е гладна — напоследък по самолетите почти нищичко не сервират. Гогол вдига очи към небето, където се сгъстява здрачът, облаците се багрят в плътно, красиво златисто; за малко го спират ято гълъби, литнали в опасна близост до него. Ужасен, навежда глава, след което се чувства неловко. Никой от другите пешеходци не е реагирал. Спира и гледа как птиците се издигат нагоре, после кацат едновременно върху съседните голи дървета. Гледката го смущава. Виждал е тези лишени от грация птици по первази и тротоари, но никога по дърветата. Изглежда почти неестествено. И все пак, какво по-нормално? Мисли си за Италия, за Венеция, за планираната екскурзия. Може пък да е знак, че е писано да заминат натам. Нали площад „Сан Марко“ бе известен със своите гълъби?

Фоайето на блока е топло, парното най-сетне пуснато. „Тя току-що се върна“, смига му портиерът, докато той преминава край него. Сърцето му трепва от облекчение и благодарност към нея — просто защото се е прибрала. Представя си я как обикаля из апартамента, взема си вана, налива си вино, представя си куфара й в коридора. Мушва подаръка й за Коледа в джоба на палтото си, уверява се, че не се вижда, и поема с асансьора нагоре.