Джумпа Лахири
Името (12)

12
2000 г.

Ден преди Коледа. Ашима Гангули седи зад кухненската маса и прави крокети от мляно месо за очакваните довечера гости. Стават прекрасни и гостите й са се научили да ги очакват сервирани в малки чинийки минути след пристигането си. Сама си устройва нещо като поточна линия. Първо прекарва още топлите варени картофи през преса. После внимателно оглажда мъничко от пюрето около лъжичка запържена агнешка кайма, както белтъкът обвива жълтъка. После потапя в яйце всеки крокет (с формата и размерите на билярдна топка), овалва го в галета и изтръсква излишъка. Най-накрая подрежда крокетите върху кръгъл поднос, слагайки между редовете листове пергаментова хартия. Спира да преброи колко крокета е направила досега. Предвидила е по три за всеки възрастен и по един-два за децата. Брои бръчките по опакото на пръстите си и отново пресмята точния брой на гостите. Решава за по-сигурно да направи още една дузина. Изсипва в чинията нова купчинка галета, която й напомня за пясъка по плажа. Спомня си как бе направила първите си крокети в кухнята в Кеймбридж, когато за пръв път им идваха гости — мъжът й стоеше до печката по пижама и тениска и ги пържеше два по два в малък черен тиган. Помни как Гогол и Соня й помагаха като малки, ръчичката на Гогол обвила кутийката с галетата, Соня вечно напираща да опита крокетите, преди да са панирани и изпържени.

За последен път кани гости на Пембъртън Роуд. И за пръв от погребението на мъжа си. Къщата, в която е живяла през последните двайсет и седем години, повече от която и да било друга, е продадена неотдавна, на моравата й стърчи табелка на агенция за имоти. Купувачите са американско семейство, съпрузите Уокър: млад професор от университета, където работеше съпругът й, жена му и дъщеря му. Смятат да правят ремонт. Ще съборят стената между дневната и трапезарията, ще преправят верандата на кабинет. Като ги слуша, Ашима за малко се паникьосва, изкушава се да се отметне — иска й се къщата да остане такава, каквато си е била винаги, каквато я е видял за последно съпругът й. Но това е сантиментално. Глупаво е да се надява, че златният надпис „Гангули“ на пощенската кутия няма да бъде обелен, сменен. Или че името на Соня, написано с маркер на вратата на стаята й, няма да бъде изстъргано, пребоядисано. Че отметките с молив на стената до гардероба с чаршафите, където Ашок отбелязваше ръста на Гогол и Соня на рождените им дни, няма да бъдат изтрити.

Ашима е взела решение да прекарва по шест месеца в Индия, шест в Съединените щати. Това е самотен и донякъде преждевременен вариант на бъдещето, което бяха планирали със съпруга си. В Калкута ще живее при брат си Рана, жена му и двете им пораснали, ала още неомъжени дъщери в просторния апартамент в Солт Лейк. Ще има собствена стая, за пръв път в живота й предназначена изцяло и само за нея. През пролетта и лятото ще се връща на Североизточното крайбрежие, ще посещава сина си, дъщеря си и близки бенгалски приятели. Вярна на името си, ще живее без граници, без собствен дом, поселена никъде и навсякъде. Няма как да остане тук, след като се омъжи Соня. Сватбата ще е в Калкута, след малко повече от година, в благоприятен януарски ден — също както тя и съпругът й се бяха оженили преди трийсет и четири години. Нещо й подсказва, че Соня ще бъде щастлива с това момче — с този мъж, поправя се бързо Ашима. Той й донесе щастие, каквото Мошуми никога не успя да донесе на сина й. Вечно ще се чувства виновна, че го накара да излиза с нея. Но откъде пък да знае? Слава богу, че не решиха да останат женени от чувство за дълг, както правеха бенгалците от нейното поколение. Децата поне не приемат, не се адаптират, не се примиряват с нищо по-малко от своята представа за щастие. При новото поколение дългът е отстъпил пред здравия разум на американците.

За последен път е сама в тази къща за няколко часа. Соня и Бен са отишли да посрещнат Гогол на гарата. На Ашима й хрумва, че когато отново остане сама, вече ще е потеглила, ще седи в самолета. За пръв път, откакто дойде при съпруга си в Кеймбридж през зимата на 1967 г., ще пътува без придружител. Но това вече не я притеснява. Научила се е да прави разни неща сама и макар още да носи сари и да свива на кок дългата си коса, вече не е онази Ашима от едно време в Калкута. В Индия ще се върне с американски паспорт. В портфейла й ще остане шофьорската книжка от Масачузетс, социалната й осигуровка. Завръща се в свят, където няма сама да посреща десетки гости. Няма да се налага да прави кисело мляко от сметана и прясно. Няма да й се налага сама да си прави крокетите. Ще ги поръчат от ресторанта, ще им ги носят прислужници и ще имат точно същия вкус, който тя така и не бе успяла да постигне напълно.

Овалва последния крокет и поглежда часовника. Малко е напред с разписанието. Оставя подноса на плота до печката. Изважда тигана от шкафа и налива няколко чаши олио, които ще загрее няколко минути преди да пристигнат гостите. Избира коя шпатула ще използва. Засега няма нищо друго за правене. Останалата храна е приготвена и оставена в дългите тенджери от „Корнинг Уеър“ на масата в трапезарията: дал с дебела ципа, която ще се напука при сервирането, печен карфиол, патладжан, агнешка корма. Подсладеното кисело мляко и пантуите за десерт стоят върху шкафа. Тя поглежда с нетърпение всичко приготвено. Обичайно готвенето за много хора й разваля апетита, но тази вечер й се иска да сипе на себе си и да седне сред гостите. Соня й е помогнала да изчисти за последен път къщата. Ашима открай време обича часовете, преди да дойдат гостите, килимите минати с прахосмукачката, масичката избърсана с „Бледж“, мътното й, размазано отражение се вижда там точно както ти обещават в старата телевизионна реклама.

Преравя кухненското чекмедже за пакетче тамян. Запалва една пръчица от пламъка на печката и минава от стая в стая. Доволна е, че си е дала целия този труд — да направи последна празнична вечеря за децата и за приятелите си. Да избере менюто, да направи списък, да напазарува от супермаркета и да напълни хладилника с храна. Приятна промяна на ритъма, нещо с начало и край, за разлика от сегашната й огромна, безкрайна задача: да се подготви за път, да осмуче докрай къщата като пилешка кост. През последния месец разглобява дома си парче по парче. Всяка вечер прибира по едно чекмедже, гардероб или етажерка. Соня предлага да й помогне, но Ашима предпочита да го свърши сама. Приготвила е купчини неща за децата си, други ще раздаде на приятели, трети ще дари на благотворителни дружества, а останалото ще натъпче в чували и ще го закара на бунището. Тази задача я натъжава и радва. Има някаква тръпка в това да сведе притежанията си, кажи-речи, до онези, с които е пристигнала тук, към онези три стаи в Кеймбридж посред зимната нощ. Тази вечер ще прикани приятелите да си вземат каквото ще им бъде от полза — лампи, подноси, саксии, тенджери и тигани. Соня и Бен ще наемат камион и ще отнесат колкото мебели може да събере домът им.

Качва се горе да се изкъпе и преоблече. Стените сега й напомнят каква беше къщата като се нанасяха — голи, като изключим снимката на съпруга й, която ще махне последна. Поспира за миг да размаха остатъците от тамяна пред образа на Ашок, преди да изхвърли пръчицата. Оставя водата на душа да тече, превключва термостата на най-горната степен, за да компенсира онзи ужасен момент, в който трябва да стъпи без дрехи на постелката върху пода на банята. Влиза в бежовата си вана зад напуканото стъкло на плъзгащата се врата. Изтощена е: два дни готвене, цяла сутрин разчистване, няколко седмици опаковане и търчане по продажбата на къщата. Нозете й тежат върху пода на ваната от фибростъкло. Известно време тя просто стои, без да понечи да сложи шампоан на косата си или да сапуниса все по-мекото си, леко смаляващо се петдесет и три годишно тяло, което всяка сутрин трябва да бъде подсилвано с калциеви таблетки. Когато привършва, избърсва запотеното огледало и разглежда лицето си. Лице на вдовица. Но през по-голямата част от живота й, припомня си тя, лице на съпруга. И може би някой ден на баба, която да идва в Америка с куп подаръци и плетени на ръка пуловери и да си тръгва месец-два по-късно обляна в сълзи.

Изведнъж се усеща ужасно самотна; за миг извръща лице от огледалото и си поплаква за съпруга си. Не знае как ще се справи с това преселване в един град, който някога й е бил роден, но сега е по свой начин чужд. Изпитва хем яд, хем безразличие към дните, които й остават да изживее, тъй като нещо й подсказва, че няма да си отиде тъй бързо като съпруга си. Трийсет и три години й бе липсвал животът й в Индия. Сега ще й липсва работата в библиотеката, колежките й. И гостите ще й липсват. Ще й липсва животът със Соня, изненадващото приятелство, породило се, докато ходеха да гледат стари филми в „Братъл“ или докато я учеше как се готви храната, която тъй мразеше като момиче. Ще й липсва възможността да шофира, както понякога й се случва на връщане от библиотеката или на път към университета, покрай факултета по инженерство, където бе работил съпругът й. Ще й липсва страната, където е опознала и обикнала мъжа си. Макар прахът му да е пръснат над Ганг, за нея той ще продължава да обитава тази къща и този град.

Тя си поема дълбоко дъх. След малко ще чуе звъна на алармената система, вратата на гаража ще се отвори и гласовете на децата й ще изпълнят къщата. Слага си лосион на ръцете и краката и се протяга за прасковенорозовата хавлия, която виси на кукичка на вратата. Съпругът й я бе подарил за една Коледа преди години. Сега и нея ще трябва да остави — там, където отива, ще й бъде излишна. В онзи влажен климат тежката материя има да съхне с дни. Отбелязва наум, че ще трябва да я изпере хубаво и да я дари в магазина за дрехи втора употреба. Не помни кога е получила тази хавлия, как я е разопаковала, как точно е реагирала. Знае само, че някое от децата й я е купило от търговския център и дори я е опаковало. Че съпругът й само е вписал своето име и нейното в точките между „От…“ и „на…“ върху картичката към подаръка. Ашима не го вини за това. Вече знае, че накрая няма значение дали някога е пропуснал да й окаже внимание, да й покаже любовта си. Не се чуди вече какво би било да постъпи като децата си — да обикне веднага, наместо след години, да умува с години или поне с месеци дали да се жени, вместо да се реши за един следобед, както бяха направили тя и Ашок. Мисли по-скоро за двете им имена върху картичката, която не си беше дала труда да запази. Тя й напомня за живота им заедно — неочаквания живот, който Ашок й бе дал, вземайки я за съпруга, и който тя толкова дълго отказваше да приеме. И макар още да не се чувства напълно на място между стените на Пембъртън Роуд, знае, че все пак това е домът й — светът, за който е отговорна, който е създала и който я обкръжава отвсякъде — този свят, който трябва да бъде прибран, опакован, раздаден, изхвърлен парче по парче. Пъха мокрите си ръце в ръкавите на хавлията и завързва колана на кръста си. Винаги й е идвала къса, с един размер по-малка от нейната мярка. И все пак я стопля.

Когато Гогол слиза от влака, на перона не го чака никой. Чуди се дали не е рано, поглежда часовника си. Вместо да влезе в чакалнята, сяда на пейка навън. Качват се и последните пътници, вратите на влака се затварят с приплъзване. Кондукторите си дават сигнал и колелата се завъртат полека, вагоните тръгват един по един. Той гледа как спътниците му ги посрещат роднини, как влюбени безмълвно се прегръщат. Студенти със сакове се завръщат за коледната ваканция. Минути по-късно перонът опустява, също като мястото, заемано допреди малко от влака. Сега Гогол вижда поле и няколко вретеновидни дървета насред кобалтовия зрак на небето. Чуди се дали да не звънне вкъщи, но решава да поседи още мъничко, да почака. Харесва му допирът на прохладния въздух след толкова време във влака. Проспал е по-голямата част от пътя до Бостън, кондукторът го е събудил на гарата. Последен е напуснал вагона, последен е слязъл. Спал е дълбоко, свит на кълбо върху двете седалки, книгата непрочетена, загърнат с палтото си като с одеяло, придърпано до брадичката.

Все още се чувства отпаднал и понеже е пропуснал обяда, главата му леко се мае. В краката му има сак с дрехи и торбичка с подаръци, купени по-рано същата сутрин от „Мейсис“, преди да хване влака на Пен Стейшън. Не е избрал нещо особено оригинално — четиринайсеткаратови златни обици за Ашима, пуловери за сестра му и Бен. Тази година са се разбрали да си подаряват по-прости неща. Взел си е една седмица отпуск. Майка му го е предупредила, че в къщата има много работа. Трябва да опразни стаята си, да прибере или изхвърли всяка дреболия. Трябва да помогне на майка си да си опакова багажа, да уреди сметките. Ще я закарат до летището и ще я изпратят докъдето ги пусне охраната. След това непознати ще заживеят в дома им и следа дори няма да има от живота му тук — нито къща, в която да влезе, нито фамилията му в указателя. Никакъв знак за преживените от семейството му години, за положените усилия, за постигнатите успехи. Трудно му е да повярва, че майка му заминава, че месеци наред ще живее на другия край на света. Чуди се как са се справяли тя и баща му, как са успели да оставят семействата си, да ги виждат тъй рядко, да живеят откъснати в постоянно очакване, в постоянен копнеж. Всички онези тъй омразни му навремето пътешествия до Калкута — нима са им били достатъчни? Естествено, че не са. Малко по малко разбира, че родителите му са живели в Америка въпреки празнотите — с решимост, която сам той не притежава. Години наред се е мъчил да запази дистанция, докато майка му и баща му са се старали да я скъсят пряко сили. Но при цялата си предишна откъснатост от семейството винаги е предпочитал тихия и спокоен градец, който за майка му и баща му упорито си оставаше екзотичен. Не бе отпътувал за Франция като Мошуми, нито дори до Калифорния като Соня. Само за три месеца живя разделен от баща си на не повече от два-три малки щата — разстояние, което изобщо не го притесняваше, докато не бе станало късно. Като изключим онези месеци, никога не е бил на повече от три часа от дома. А след като всички заминат, вече няма какво да го тегли насам, да го кара да предприеме поредното си пътуване с влака.

Тъкмо във влака точно преди година бе научил за изневярата на Мошуми. Отиваха да прекарат Коледата със Соня и майка му. Бяха тръгнали късно и навън зад прозорците вече тъмнееше смущаващата чернилка на ранните зимни вечери. Обсъждаха как да прекарат идното лято, дали да наемат къща в Сиена с Доналд и Астрид (идея, която никак не го очарова), когато Мошуми изтърси:

— Димитри твърди, че в Сиена било като приказка.

После ахна и бързо затули устата си. След това замълча.

— Кой е Димитри? — попита я Гогол. И после: — Да не би да си имаш любовник?

Въпросът изскочи от него, въпреки че до този момент не го бе сглобявал в ума си. Стори му се комичен, но го сърбеше да го зададе. Щом го изрече, разбра. Усети смразяващата й тайнственост да го вцепенява като разливаща се по вените му отрова. Така се бе чувствал само веднъж — когато седеше в колата с баща си и го слушаше да му разказва защо е бил кръстен Гогол. Но не чувстваше нежността, която бе изпитал тогава, само гнева и унижението от измамата. И все пак бе останал странно спокоен — в мига, в който бракът му бе прекъснат на практика, той за пръв път от месеци се почувства наясно с жена си. Спомни си една вечер преди месеци; докато търсеше в чантата й портмонето да плати за доставената китайска храна, бе извадил кутийката с диафрагмата й. Мошуми бе казала, че следобедът е ходила на лекар да й я сменят, и той бе забравил за случая.

Първият му импулс бе да слезе на другата гара, да се махне от нея. Ала още ги свързваха влакът и фактът, че майка му и сестра му ги чакаха, тъй че някак изтърпяха остатъка от пътуването, а после и уикенда: без да казват на никого, все едно нищо не се е случило. Легнала в къщата на родителите му, тази нощ тя му разказа всичко от начало до край — как бе срещнала в автобуса Димитри, как му беше намерила документите в кошчето. Призна му, че той бе дошъл с нея в Палм Бийч. Късче по късче той складираше информацията в ума си — неприятна и непростима. За пръв път в живота му нечие име го разстройваше повече от неговото собствено.

Ден след Коледа тя си тръгна от Пембъртън Роуд; за пред майка му и Соня каза, че в последния момент я извикали за интервю. Всъщност нямаше нищо такова; двамата с Гогол решиха, че е най-добре тя да се върне сама. Когато той пристигна в Ню Йорк, дрехите й ги нямаше, също като другите тоалетни принадлежности. Все едно беше заминала за поредната командировка. Само че този път не се върна. Мошуми не искаше нищо от краткия им съвместен живот; когато дойде в офиса му след няколко месеца да подпише документите за развода, тя му каза, че се връща в Париж. И тъй, той изхвърли нещата й от апартамента — систематично, както бе сторил с багажа на покойния си баща; посред нощ бе оставил книгите й в кашони на тротоара — който иска, да ги вземе. Останалото изхвърли на боклука. Напролет отиде за една седмица до Венеция, остави се да го погълне старинната, меланхолична красота. Губеше се из тъмните тесни улички, прехвърляше безброй мостчета, откриваше запустели площади и сядаше с кафе или кампари да скицира фасади на розови и зелени палати и църкви, без да може да намери обратния път.

После се прибра в Ню Йорк, в общия им апартамент, който сега беше само негов. Година по-късно шокът е отзвучал, но срамът и провалът остават, дълбоки и непреодолими. Понякога вечер заспива на канапето и към три сутринта го събужда звукът на телевизора. Сякаш някоя сграда, която е проектирал, се е срутила пред очите на всички. И все пак не може да я вини. И двамата се бяха поддали на един и същ импулс и бяха сбъркали. Бяха потърсили утеха един в друг и в света, който споделяха — може би за разнообразие или от уплаха, че този свят бавно загива. Все пак му е странно как е стигнал дотук: на трийсет и две вече е женен и разведен. Времето, прекарано с нея, е част от него, лишено от смисъл: като име, което си спрял да използваш.

Чува познатия клаксон на колата на майка му, вижда я да завива към паркинга. Соня е седнала зад кормилото и му маха. Бен е до нея. За първи път вижда сестра си, откакто двамата с Бен обявиха годежа си. Решава да я помоли да спрат, за да купи шампанско. Тя излиза от колата и тръгва към него. Вече е адвокат, кантората й е в „Ханкок“. Косата й е подстригана до брадичката. Носи старото му тъмносиньо пухено яке от гимназията. И все пак лицето й е поновому зряло; лесно може да си я представи след няколко години с две деца на задната седалка. Тя го прегръща. За миг остават така, прегърнати на студа.

— Здрасти, Гол-гол — пошушва му тя.

За последен път сглобяват изкуствената двуметрова елха. Клоните се нареждат според цвета на основата им. Гогол носи кутията от мазето. От десетина години инструкциите са се загубили, тъй че трябва сами да измислят кои клони къде да поставят — най-дългите долу, късите до върха. Соня държи стъблото, Бен и Гогол нареждат първо оранжевите, после жълтите, червените и накрая сините; най-горното парче леко извито под белия напръскан таван. Поставят елхата пред прозореца и разтварят завесите, за да се вижда от улицата; вълнуват се като деца. Украсяват я с играчките, които са правили в забавачката: „свещи“ от гланцово блокче, звездички от сладоледени клечки, покрити с блестящ прах шишарки. Основата увиват в едно скъсано сари на Ашима. На върха както винаги слагат малко пластмасово птиче с тюркоазено кадифени перца и краченца от кафяви телчета.

Над камината окачват чорапи; миналогодишният чорап на Мошуми сега е наречен за Бен. Пият шампанското от картонени чаши, настояват Ашима също да го опита, после пускат любимата на баща му касета с коледни песни. Дразнят Соня, като разказват на Бен как една година бе отказала да приеме подаръците след курса по хиндуизъм в колежа; нали не били християни. Рано на другата сутрин, вярна на правилата на Коледа, научена от децата й, майка му ще напълни чорапите с ваучери от музикални магазини, със захарни пръчки и торбички с монети от шоколад. Още си спомня първия път, когато си взеха елха по негово настояване — малко пластмасово дръвче с големината на нощна лампа, поставено върху камината. Ала колко огромно по важност! Гогол щеше да полудее от радост. Как се молеше да му го купят, как несръчно го кичеше с лъскави ленти, гирлянди и шарени лампички, за които баща му не спираше да се притеснява. Вечер стоеше да му се любува, докато татко му не влизаше да изтръгне щепсела от контакта и мъничкото дръвче не потъваше в мрака. Спомня си единственият получен опакован подарък — сам си беше избрал играчката и стоеше да чака до картичките, докато майка му я плати.

— Помниш ли, като слагахме онези ужасни лампички? — пита сега Ашима и поклаща глава. — Нищо не разбирах тогава.

В седем и трийсет се звъни, вратата се отваря и хладният въздух и гостите влизат в дома им. Говорят си на бенгалски, надвикват се, спорят, смехът им изпълва и без това пълните стаи. Крокетите са изпържени в цвърчащо олио и наредени в чинии със салата от червен лук. Соня ги поднася с хартиени салфетки. Бен, бъдещият „джамай“, е представен на всеки от гостите.

— Никога няма да се оправя с толкова имена — оплаква се по едно време на Гогол.

— Не ти и трябва, не се притеснявай — отвръща му той.

Тези хора, тези почетни лели и чичовци с десетина различни фамилии са го гледали как расте, идвали са на сватбата му, на погребението на татко му. Обещава да поддържа контакт дори след заминаването на Ашима, обещава, че няма да ги забрави. Соня показва на лелите в алени и зелени сарита своя годежен пръстен: шест мънички диаманта около изумруд.

— Ще трябва да си пуснеш косата за сватбата — казват й те.

Един „мешо“ си е сложил шапка на дядо Коледа. Сядат в дневната, кой на кресло, кой на пода. Децата слизат в мазето, по-големите се качват горе. Вижда ги, че играят на старото му „Монополи“: дъската на две, състезателната кола липсва, откакто Соня я беше изпуснала в решетката на подовото отопление. Гогол не знае чии са децата — половината гости са хора, с които майка му се е сприятелила през последните пет-шест години, хора, която са били на сватбата му, ала той не ги разпознава. Някои разговарят колко обичат коледните тържества на Ашима, как са им липсвали напоследък, как нищо няма да бъде същото, след като тя си замине. Гогол разбира, че са започнали да разчитат на нея да ги събере, да организира празника, да го преправи за тях, да запознае новодошлите с традицията. За него тя винаги е била малко изкуствено привнесена, малко случайна, отбелязвана малко нередно. И все пак тъкмо заради децата Ашок и Ашима се бяха старали да научат тези обичаи. Заради тях бяха правили всичко това.

В много отношения животът на семейството му изглежда поредица от обстоятелства — непредвиден, непланиран низ от случайности. Катастрофата на баща му, която първо го бе парализирала, после го вдъхновила да започне живота наново на другия край на света. След това пък изчезналото писмо с избраното от прабаба му име, изгубено незнайно къде по пощата между Калкута и Кеймбридж. Оттам на свой ред случайният избор на името „Гогол“, което години наред го бе тормозило. Той се бе мъчил да коригира тази случайност, да поправи грешката. И все пак не успя да се преобрази напълно, да скъса със сбърканото си име. Бракът му също бе нещо като крачка встрани. Най-нелепа от всички случайности беше смъртта на баща му — сякаш се беше подготвил за нея преди години, през нощта на катастрофата, и му беше останал само някой друг ден, за да си иде безшумно. Все пак всички тези събития бяха оформили Гогол и определяха същността му. Това бяха нещата, за които не можеш да се подготвиш, ала цял живот помниш и се мъчиш да приемеш, разбереш и разтълкуваш. Нещата, които не е трябвало да се случват, които изглеждат не на място, погрешни, но в крайна сметка остават до края.

— Гогол, ела да ни снимаш — провиква се майка му. — Моля те, извади апарата. Тази Коледа искам да я запомня. Догодина ще бъда на другия край на света.

Гогол се качва да вземе татковия си „Никон“, който още стои на горния рафт в гардероба. Нищо друго не е останало вътре. Няма дрехи на закачалката. Тази празнота го разстройва, но апаратът успокояващо натежава в ръцете му. Взема го в своята стая да зареди лента и батерия. Миналата година той и Мошуми спяха в стаята за гости, на двойното легло; на тоалетката имаше сгънати кърпи и неизползван сапун. Но сега гостната е за Соня и Бен, а Гогол отново е в стаята си, в леглото, което никога не е делил с Мошуми или с когото и да било.

Леглото е тясно, покрито с плътна кафява завивка. Може да се протегне и да пипне матовия абажур, спуснат от тавана и пълен с мъртви мушици. По стените се виждат петната от тиксо от някогашните му плакати. За бюро му бе служила сгъваемата маса за карти, която сега седи в ъгъла. Подът е застлан с тънък килим в пауново синьо, малко голям, тъй че са го подвили в единия край. Етажерките и чекмеджетата са, кажи-речи, празни. Най-различни излишни неща вече са прибрани в кашони: есетата от гимназията, подписани „Гогол“. Домашно от началния курс върху гръко-римската архитектура, с прерисувани върху паус коринтски, йонийски и дорийски колони. Комплекти моливи и химикалки, по два пъти слушани и захвърлени плочи, дрехи, които не са били по мярка и е нямало смисъл да ги мъкне по все по-тесните си квартири. Старите му книги, четени под завивката с фенерче или купувани за колежа, четени — недочетени, някои с жълти етикети „УПОТРЕБЯВАНА“ върху кориците. Майка му смята да ги дари на библиотеката, където работи; напролет ще ги разпродадат. Казала му е да ги прегледа, да види дали няма нещо да вземе. Той преравя кашона. „Шведското семейство Робинзон“. „По пътя“. „Комунистически манифест“. „Как да влезем в престижен колеж“.

После още една книга, непрочетена и забравена, привлича погледа му. Обложката липсва, заглавието на гръбчето е почти избеляло. Томче с твърди корици и събиран с годините прах. Жълтеникавите страници са тежки, миришат възкисело, но на пипане са като коприна. Гръбчето леко изпуква, когато отваря на заглавната страница. „Повести от Николай Гогол“. „На Гогол Гангули“, пише в празното с равния почерк на баща му — изписани с червена химикалка, буквите се издигат оптимистично към горния десен ъгъл. „Човекът, на когото си кръстен — от човека, който те кръсти.“ Под надписа, досега непрочетен, стоят датата и годината, 1982-ра. Баща му бе застанал ей там, на вратата, на една ръка от леглото, където е седнал сега. Бе го оставил да види сам посвещението и никога вече не го попита какво мисли за книгата, всъщност изобщо не я спомена. Почеркът му напомня за чековете, които получаваше в университета и години наред след това — за наема, за депозита, за първия му костюм, понякога дори без повод. Тъй омразното някога име скрито тук и запазено: първият дар от баща му.

Дарителите и пазителите на името му вече няма да бъдат край него. Единият е мъртъв. Майка му, овдовяла, се готви да го напусне; и тя като баща му ще заживее в друг свят. Ще му се обажда веднъж седмично по телефона. Ще се научи да пуска имейли, поне така обещава. Веднъж или два пъти седмично той ще чува „Гогол“ в слушалката, ще го вижда изписано на екрана. Що се отнася до хората в къщата, всички маши и мешовци, за които той е и ще си остане Гогол — колко често ще ги вижда, след като майка му си замине? Когато няма кой да му вика така, Гогол Гангули ще изчезне завинаги от устата на близките му и така ще престане да съществува. И все пак мисълта за тази бъдеща кончина не му носи нито триумф, нито утеха. Ни най-малка утеха.

Гогол става, затваря вратата на стаята си, за да заглуши шума от празненството на долния етаж, от гласовете на децата в съседните стаи. Сяда и кръстосва крака на леглото. Отваря книгата, поглежда портрета на Николай Гогол, после живота му в дати на съседната страница. Роден на 20 март 1809 г. Баща му умира през 1825 г. Публикува първата си повест през 1830 г. Пътува до Рим, 1837 г. Умира през 1852 г., месец преди да навърши четирийсет и три години. След десет години Гогол Гангули ще бъде на същата възраст. Чуди се дали един ден ще се ожени отново, дали някога ще има дете, което да кръсти. След месец ще започне нова работа в по-малка архитектурна компания, ще проектира сам сгради. Има възможност след време да стане съдружник, името му да се прибави към фирмата. Тогава Никил ще продължи да живее, представен и прославен, а Гогол ще бъде преднамерено прикрит, юридически умален, а сега и едва ли не изгубен.

Обръща на първата повест, „Шинел“. След малко Ашима ще се качи да го търси. „Гогол — ще каже и без да чука, ще отвори вратата, — къде е фотоапаратът? Защо се забави? Сега не е време за книги“ — ще рече, като зърне отворената върху завивките книга, без да знае, както сина си до днес, че мъжът й живее дискретно, търпеливо и тихо на нейните страници. „Долу имаме гости, трябва да им обърнем внимание, да извадим храната от фурната, да напълним трийсет чаши с вода, да ги наредим върху шкафа. За последен път се събираме тук. Ех, да можеше татко ти да е още с нас — ще каже тя и очите ще овлажнеят за миг. — Хайде, идвай да видиш дечурлигата до елхата.“

Той ще се извини и ще остави книгата, отбелязал с подгънато ъгълче страницата, до която е стигнал. Ще слезе долу с Ашима, ще иде при гостите, за да снима хората от живота на майка си и баща си, събрани за сетен път в тази къща, скупчени по канапетата, да ядат с пръсти от чиниите на коленете си. После, тъй като майка му ще настоява, той също ще хапне, седнал с кръстосани крака на пода, и ще говори с приятелите й за новата си работа, за Ню Йорк, за майка си и за сватбата на сестра си. След вечеря ще помогне на Соня и Бен да оберат дафиновия лист, агнешките кости и пръчиците канела от чиниите и да ги струпат на кухненския плот и на двата котлона на печката. После ще гледа как Ашима сипва фини листенца чай „Лопчу“ в двата чайника — задача, която навремето се бе падала на баща му. Ще я гледа как раздава останалата храна заедно с тенджерите. Към края на вечерта ще се чувства отнесен и ще бърза да се прибере в стаята си, да остане сам и да разтвори книгата, която е захвърлил навремето, която не е чел до днес. Допреди малко тя беше обречена да изчезне завинаги от живота му, ала той я измъкна случайно, както татко му някога бе измъкнат от премазания вагон. Обляга глава на дъската, подпира гърба си с възглавница. След малко ще слезе при гостите, при семейството си. Само че засега майка му е залисана в разговор и не вижда, че синът й го няма. И той се зачита.