Джумпа Лахири
Името (4)

4
1982 г.

Четиринайсетият рожден ден на Гогол. Както и другите важни моменти в живота му, добър повод за майка му и баща му да устроят вечеря за бенгалските си познати. Собствените му приятели от училище са поканени предния ден — доста вяла програма, баща му купува попътно няколко пици, гледат заедно баскетбол по телевизията, после играят пинг-понг в сутерена. За пръв път в живота си е отказал глазираната торта, кутията сладолед „Арлекин“, кифлите с кренвирш, балоните и гирляндите по стените. Другото празненство, бенгалското, се провежда в най-близката до рождената дата събота. Както винаги майка му готви дни наред, тъпче в хладилника увити във фолио съдове. Гледа да не забрави любимите му ястия: агнешко къри с много картофи, лучи, гъст чана дал с напоени кафяви стафиди, ананасово чътни и сандеши, оформени от пожълтено с шафран сирене рикота. Всичко това не я стресира така, както задачата да нахрани няколко американчета, половината от които все се оказват алергични към мляко, а пък другите не докосват кората на хляба.

Близо четирийсет гости се стичат от три щата. Жените пристигат в сарита, далеч по-ослепителни от ризите с къс ръкав и панталоните на съпрузите им. Група мъже сядат в кръг на пода и веднага започват игра на покер. Това са неговите „маши“ и „мешо“, почетните му лели и чичовци. Всички водят децата си; тези хора не вярват в детегледачките. Както обикновено, Гогол е най-големият в групата. Твърде голям да играе на криеница с осемгодишната Соня и нейните щърбави приятелки, с вързани на опашка коси, ала не чак дотам, че да седне в дневната да обсъжда икономиката на Рейгън с баща си и другите чичовци или да поклюкарства с майка си и жените в трапезарията. Най-близка до възрастта му се оказва една Мошуми, чието семейство се е преселило скоро от Англия и чиято тринайсетгодишнина е чествана скоро по същия начин. Само дето Мошуми и Гогол нямат какво да си кажат. Мошуми седи на пода със скръстени крака. Носи очила с кафеникави пластмасови рамки и пухкава лента на точки, която придържа назад гъстата й, дълга до брадичката коса. В скута й лежи зелена платнена чанта с розова закопчалка и дървени дръжки; от време на време Мошуми бърка вътре, вади балсамче и маже устните си. Чете доста опърпано томче с меки корици на „Гордост и предразсъдъци“, докато другите — заедно с Гогол гледат „Лодката на любовта“ или „Остров Фантазия“, седнали на леглото на родителите му. От време на време някое от децата кара Мошуми да каже нещо, безразлично какво, с британския си акцент. Соня я пита дали е виждала принцеса Даяна по улиците.

— Аз презирам американската телевизия — обявява накрая Мошуми за всеобщо удоволствие и се мести в коридора, за да продължи да чете.

Подаръците се отварят, като си тръгнат гостите. Гогол получава няколко речника, няколко калкулатора, няколко комплекта молив и писалка на „Крос“, няколко грозни пуловера. Ашок и Ашима му дават фотоапарат „Полароид“, нов скицник, цветни моливи, поисканата от него механична писалка и двайсет долара, които да похарчи както пожелае. Върху скъсан от собствения му скицник лист Соня му е направила картичка, на която с „Магически маркери“ е изписала: „ЧРД, Гол-гол!“ — името, с което упорито нарича батко си. Майка му отделя каквото той не харесва — тоест, кажи-речи, всичко, — за да го подари на братовчедите му при следващото гостуване в Индия. По-късно същата вечер Гогол остава сам в стаята си, слуша третата страна на „Белия албум“ на захвърления грамофон на родителите си. Плочите са подарък от американския му рожден ден, от приятел в училище. Роден малко преди групата да се разпадне, Гогол е луд почитател на Джон, Пол, Джордж и Ринго. През последните години е събрал почти всичките им албуми, а на корковата дъска на вратата не виси нищо друго, освен некролога на Ленън, вече жълт и опърпан, изрязан от „Бостън Глоуб“. Скръстил крака на пода, той седи сгърбен над текстовете, когато на вратата се чука.

— Влизай — виква рожденикът; вероятно е Соня, дошла по пижама да пита може ли да заеме кубчето му на Рубик или топчето „Меджик 8“.

На вратата обаче стои по чорапи баща му; малкото му коремче издува бежовия пуловер, мустаците леко сивеят. Още по-странен е фактът, че в ръцете му има подарък. Никога не му е носил нещо различно от купеното от майка му; тази година обаче (казва татко му и минава през стаята, за да седне до него) има нещо специално. Подаръкът е увит в хартия на червени, зелени и златни райета, останала от предишната Коледа и несръчно слепена с тиксо. Очевидно е книга — с твърди корици, дебела, опакована собственоръчно. Гогол сваля полека хартията, но скочът все пак обелва корицата. „Повести на Николай Гогол“, прочита момчето. Вътре цената е клъцната диагонално.

— Поръчах я от книжарницата специално за теб — казва баща му, мъчи се да надвика музиката. — В наши дни твърди корици току-тъй не се намират. Британско издание, много малък тираж. Четири месеца минаха, докато пристигне. Надявам се да ти хареса.

Гогол се пресяга към стереото да намали малко звука. Би предпочел „Пътеводител на галактическия стопаджия“ или дори нов екземпляр на „Хобит“, с който да замени изгубения миналото лято в Калкута — забравен на покрива в Алипор и отмъкнат от свраки. Въпреки редките подкани на татко си досега не е прочел нито ред от Гогол, нито впрочем от кой да е руски писател. Все още не знае защо всъщност е кръстен така, не е чувал за катастрофата, която за малко не убива Ашок. Мисли, че баща му накуцва заради футболна травма от юношеството си. Знае само половината истина за Гогол; тоест че баща му е негов фен.

— Благодаря, Баба — казва той; ще му се да си дочете текстовете на песните. Напоследък го примързява, обръща се към родителите си на английски, макар те все така да му говорят бенгалски. От време на време се мотае из къщи по маратонки. На вечеря понякога ползва вилица.

Само че баща му не си тръгва, а го гледа с очакване, стиснал ръце зад гърба си, тъй че Гогол прелиства подаръка. Отпред, на по-гладка хартия, има рисунка на автора с кадифено сако, вратовръзка и колосана риза. Лицето му е лисиче: малки, тъмни очички, тънък спретнат мустак и огромен заострен нос. Тъмни кичури слизат стръмно по челото и прилепват от двете страни на главата, а на дългите тесни устни грее смущаваща, смътно надменна усмивка. Гогол Гангули с облекчение забелязва пълната липса на всякаква прилика. Вярно, носът му е дълъг, но не чак дотам, косата тъмна, но не толкова, кожата бледа, но не съвсем. Пък и прическата му е съвършено различна — гъсти бийтълсови кичури, които покриват веждите му. Гогол Гангули носи фланела с логото на Харвард и сиви кадифени джинси „Ливайс“. Вратовръзка е слагал един път в живота си, за бар мицва на един свой приятел. Не, отсъжда уверено той, няма никаква прилика.

Защото междувременно е започнал да мрази да го разпитват за името му, мрази вечните обяснения. Мрази да повтаря на хората, че не значи нищо „на индийски“. Мрази табелката с името върху пуловера си на училищни празници. Дори мрази да се подписва под творбите си в час по рисуване. Яд го е, че това име е хем абсурдно, хем рядко, че въобще не се връзва с него, че не е нито индийско, нито американско, ами — представете си — руско. Яд го е, че трябва да си остане с това галено име ден след ден, секунда след секунда. Мрази да го вижда изписано на кафявия плик от списание „Нашънъл Джиографик“ (абонаментът му е подарък за предишния рожден ден) или в списъка на отличниците, публикуван в градския вестник. Понякога името му — уж безформено и безтегловно — успява да го раздразни физически като дращещо етикетче на риза, която не може да сваля. Понякога му се ще да го скрие, да го съкрати някак, също както другият индиец в училище, Джаядев, се е прекръстил на Джей. Само че „Гогол“, късо и лесно за помнене, не се поддава на подобни мутации. Други момчета на същата възраст вече са почнали да ухажват момичета, да ги канят на кино или на пицария, ала той не се вижда да каже „Здрасти, Гогол е“ в такива романтични моменти. Изобщо не си се представя.

От малкото чуто за руската проза не може да се начуди, че родителите му са избрали най-чудатото име. „Лев“ или „Антон“ се понасят. „Александър“, съкратено на „Алекс“, е далеч по-добре. Ала „Гогол“ звучи тъй абсурдно, без достойнство, някак си несериозно. Най-много го удивява колко нелепо е всичко това. Неведнъж се е изкушавал да каже, че Гогол е любимият автор на баща му, не на него самия. От друга страна, никой не му е виновен. Можеше да се казва — поне в училище — Никил. Онзи ден в първи клас, който дори не си спомня, можеше да преобърне всичко. Можеше да е Гогол само през половината време. Също както родителите си, като идат в Калкута, можеше да си има алтернативна персона, втора личност. „Опитахме се — обясняват родителите му на приятели и роднини, когато ги питат защо синът им си няма официално име, — ама той реагираше само на «Гогол». От училището настояха. — И добавяха: — Живеем в страна, където дори президентът се казва Джими. Наистина нищо не можехме да направим.“

— Още веднъж благодаря — повтаря Гогол сега на баща си. После хлопва корицата и премята крака през ръба на леглото, за да вдигне подаръка на лавицата. Но баща му използва момента да приседне до него. За миг слага ръка върху рамото на сина си. През последните месеци момчето се е източило почти колкото него. Детската пухкавина е изчезнала от лицето му. Гласът му е станал дълбок, дори леко задрезгавява. Изведнъж се замисля, че синът му навярно носи същия номер обувки. На светлината на нощната лампа Ашок забелязва, че по горната устна на момчето е плъпнал мъх. Адамовата ябълка вече издува шията му. Бледите му ръце, същите като на Ашима, са дълги и тънки. Ашок се диви колко много синът му прилича на него на същата възраст. Само дето никакви снимки не документират собственото му детство; визуални свидетелства не съществуват преди задграничния му паспорт и излизането от Индия. На нощното шкафче Ашок забелязва флакон дезодорант, лосион срещу акне. Вдига книгата, която лежи между двамата на леглото, прокарва закрилнически ръка по корицата.

— Позволих си да я прочета пръв. От години не съм чел тези повести. Надявам се, че не възразяваш.

— Естествено — казва момчето.

— Усещам особена връзка с Гогол — продължава Ашок, — повече, отколкото с всеки друг писател. Можеш ли да познаеш защо?

— Харесваш стила му.

— И не само това. Той е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот далеч от родината. Като мен.

Гогол кимва.

— Разбирам.

— Има и друга причина. — Музиката спира, настъпва мълчание. Ала Гогол обръща плочата и усилва звука на „Революшън 1“.

— Каква? — пита Гогол малко нетърпеливо.

Ашок се озърта из стаята. Забелязва некролога на Ленън на корковата дъска, после вижда купената преди месец за Гогол касета с класическа индийска музика да седи неразопакована. Вижда купчината честитки, пръснати по килима, и си спомня горещия августовски ден преди четиринайсет години, когато за пръв път бе прегърнал сина си. Оттогава насам, откакто бе станал баща, споменът за катастрофата бе започнал да избледнява, да се отдалечава с годините. Вече не е надвиснал над живота му, не го помрачава внезапно както някога. Вече е здраво свързан с отдавна отминало време, с едно място далеч от Пембъртън Роуд. Днес, на рождения ден на сина му, трябва да се празнува животът, а не на косъм избегнатата смърт. Тъй че за момента Ашок решава да премълчи обясненията.

— Няма друга причина. Лека нощ — казва той на сина си и става. На вратата поспира и се обръща. — Знаеш ли какво е казал навремето Достоевски?

Момчето поклаща глава.

— „Всички сме произлезли от шинела на Гогол.“

— И какво значи това?

— Някой ден ще го разбереш. Бъди жив и здрав.

Гогол става и затваря вратата зад баща си, който има дразнещия навик винаги да я оставя притворена. За по-сигурно завърта топката на бравата, после затъква книгата на висока лавица между два тома на „Хлапаците Харди“. Отново се разполага на леглото с текстовете на песните, когато нещо му хрумва. Писателят, на когото е кръстен, всъщност не се казва така. Името му е Николай. Гогол Гангули не само има галено име за истинско, но и фамилия вместо собствено. Следователно на света няма никой друг с това име — нито в Индия, нито в Америка и Русия. Нито един съименник.

 

 

На следващата година Ашок има право на творчески отпуск и Гогол и Соня са уведомени, че ще ходят в Калкута за осем месеца. Когато му го съобщават един ден след вечеря, Гогол си мисли, че се шегуват. Ала после му казват, че билетите са запазени, плановете — направени.

— Представете си, че е дълга ваканция — утешават Ашок и Ашима съкрушените си деца.

Само че Гогол знае, че осем месеца не са нищо подобно. Ужасява го мисълта да изкара осем месеца без своята стая, без плочите и грамофона, без приятели. За него това означава практически да се пренесат там — възможност, която до този момент дори не му е минавала през ума. Освен това е второкурсник.

— Ами училището? — изтъква той.

Родителите му напомнят, че досега никога не е имало проблем да отсъства по малко. Учителите са му давали сборници по математика и английски, които той не е поглеждал, а пък месец, месец и нещо по-късно са го хвалели, че не е изостанал. Ала сега класният му е загрижен, че Гогол ще пропусне целия втори срок. Свиква се среща с Ашок и Ашима, за да обсъдят какво ще се прави. Класният пита дали е възможно да го запишат в международно училище. Ала най-близкото е чак в Делхи, на хиляда и двеста километра от Калкута. Тогава той предлага Гогол да пристигне по-късно, след края на учебната година, до юни да поживее при някой роднина.

— Нямаме роднини в тази страна — уведомява го майката. — Нали затова заминаваме.

Тъй че само след четири месеца в десети клас, Гогол хапва ранна вечеря от ориз, яйца и варени картофи (майка му настоява — нищо, че в самолета сервират храна) и потегля с учебници по геометрия и американска история в куфара, заключен като другите с катинарче и овързан с въжета, облепен с етикети с адреса на дядо му в Алипор. Тези етикети винаги му се струват малко смущаващи — карат го да усеща, че всъщност не живеят наистина тук, на Пембъртън Роуд. Тръгват на Коледа и откарват огромния си багаж на летището, вместо да си седят у дома и да разопаковат подаръци. Соня е кисела, има малко температура след ваксината против тиф и все още очаква на влизане в дневната да намери елхата обкичена с лампички. Ала там се валят само етикети от купените за роднините подаръци, пластмасови закачалки, картонени подложки за ризи. На излизане зъзнат без палта и ръкавици; няма да са им нужни там, където отиват, а когато се върнат, вече ще бъде август. В къщата ще живеят под наем някакви американски студенти, които баща му е намерил чрез университета — неженена двойка, Стив и Барбара. На летището Гогол стои на опашката зад баща си, който е облечен със сако и вратовръзка: все още смята за нужно да се издокарва за самолета.

— Четирима в семейството — обявява баща му, като идва редът им, вади двата индийски и двата американски паспорта. — Две индийски вечери, ако обичате.

В самолета Гогол е настанен на няколко реда зад родителите си и Соня, в съвсем друг сектор. Ашок и Ашима са притеснени, ала момчето тайно се радва, че ще бъде само. Когато стюардесата пристига с напитките, Гогол поема дъх, поръчва една „Блъди Мери“ и за пръв път усеща металическото жилване на алкохола. Летят първо до Лондон, после през Дубай до Калкута. Когато прелитат над Алпите, баща му става от мястото си, за да снима заснежените върхове през прозореца. Друг път Гогол се е дивял над колко страни преминават; следял е маршрута им по картата под сгъваемата си масичка с чувството, че участва в някакво приключение. Ала сега го е яд, че всеки път ходят в Калкута. Там няма какво да се прави, освен да се видят с роднини. Вече е бил в планетариума, в зоопарка и мемориала „Виктория“ поне десетина пъти. Никога не отиват до Дисниленд, нито до Гранд Каниън. Само веднъж, когато вторият полет се беше забавил, напуснаха „Хийтроу“ и обиколиха града с двуетажен автобус.

За последната отсечка от пътя в самолета са останали само няколко чужденци. Разговори на бенгалски озвучават салона; майка му вече е разменила адреси със семейството от другата страна на пътеката. Малко преди кацането тя отскача до тоалетната и се преоблича — чудно как в това тясно пространство — в чисто, свежо сари. Сервират последното ястие, омлет с подправки и резен запечен домат. Гогол върти всяка хапка в устата си: осем месеца нищо няма да има точно същия вкус. През прозореца вижда бананови палми и тягостно, влажно небе. Колелата опират земята, самолетът е напръскан с дезинфектант и най-сетне пристъпят по настилката на летище. „Дум Дум“, вдишвайки киселия, обръщащ стомасите ранен утринен въздух. Спират се да отвърнат на фалангата от роднини, които им ръкомахат от платформата за наблюдение, братовчедчетата качени по рамената на чичовците. Както винаги бързат да видят дали багажът им е невредим, и съвсем си отдъхват, когато минават през митницата без проблеми. После вратите от плътно стъкло се разтварят: ето ги вече окончателно кацнали, и наяве, и на хартия, погълнати от прегръдки, целувки, пощипвания по бузите и усмивки. Гогол и Соня имат да помнят безброй имена, не само „леля“ и „чичо“, а далеч по-прецизни названия: „маши“ и „пиши“, „мама“ и „майма“, „каку“ и „джету“ — в зависимост от това дали са роднини на майка им или на баща им, по кръвна или по съребрена линия. Ашима, отново „Мону“, плаче от облекчение, а Ашок, вече „Миту“, целува братята си по бузите, обхваща лицата им с длани. Гогол и Соня познават тези хора, но не ги чувстват чак толкова близки. За няколко минути Ашок и Ашима се превръщат в по-смели и по-опростени подобия на самите себе си; гласовете им стават по-силни, усмивките — по-широки, разкриват увереност, каквато Гогол и Соня не виждат на Пембъртън Роуд.

— Страх ме е, Гол-гол — прошепва сестричката му на английски, намира ръката му и не я пуска.

Замъкват ги до чакащите таксита и ги повеждат по ВИП Роуд, покрай заравнените чрез подземни сметища местности, чак до сърцето на Северна Калкута. Уж е навикнал към гледката, а не спира да се диви на ниските, мургави мъже с рикшите, на ронещата се до ажурни балкони мазилка с изрисувани сърп и чук върху нея. Зяпа пътниците, висящи на гроздове от трамваи и автобуси и заплашващи всеки миг да се пръснат по улиците, до чиито бордюри цели семейства варят ориз или си сапунисват косите. До дома на майка му в Амхърст, където сега живее чичо му, съседи надничат от покриви и прозорци, за да ги зърнат на излизане от таксито. Отличават ги ярките, скъпи маратонки, подстриганите по американски коси, метнатите през рамо раници. Вътре Гогол и Соня биват поени с чай „Хорликс“ и гостени със сиропирани, порести росоголи, които не им се ядат, но които покорно изяждат. Очертават краката им върху листове хартия, после пращат един слуга в „Бата“ за гумени чехли, с които да ходят из къщи. Куфарите са отключени и развързани, даровете измъкнати, одобрени, изпробвани.

През следващите дни се налага наново да свикват да спят под мрежа против комари и да се къпят с ламаринени канчета. Сутрин Гогол гледа как братовчедите му обличат синьо-белите ученически униформи и препасват през гърдите си бутилки с вода. Леля му, Ума Майма, царства в кухнята цяла сутрин и тормози наклякалите край отводния канал слуги, които търкат чиниите с пепел или бухат планини от подправки върху шисти като надгробни плочи. В бащината си къща в Алипор вижда стаята, където биха живели, ако бяха останали в Индия: абаносовото легло с балдахин, на което биха спали и четиримата, гардероба, в който биха си слагали дрехите.

Вместо да си наемат квартира, осем месеца скитат по роднини, от една къща в друга. Отсядат в Балигунг, Толигунг, Солт Лейк, Бъдж Бъдж, подрусвани от безбройни таксита напред-назад из града. На всеки няколко седмици лягат в ново легло, живеят при ново семейство, свикват на нов режим. В зависимост от домакините ядат ту на пръстени подове, на цимент или фина мозайка, ту на маси с мраморен плот, тъй студен, че не смеят да си облегнат лактите. Лели, чичовци и братовчеди ги разпитват как живеят в Америка — какво закусват, имат ли си приятели в училище. Гледат снимки от къщата на Пембъртън Роуд.

— Представете си само — казват те, — килимчета в банята.

Баща му се занимава с науките си, чете лекции в Джавадпурския университет. Майка му пазарува на Ню Маркет, ходи на кино и се вижда с приятелки от училище. Осем месеца не припарва до кухня. Скита спокойно из един град, в който Гогол още не се ориентира въпреки многото си визити. След три месеца Соня е изяла с кориците всяка от книжките си на Лора Уайдър. Гогол от време на време отваря по някой огънат от горещините учебник. Макар да си носи екипа с надеждата да поддържа форма, не е възможно да тича по задръстените, многолюдни, изпонапукани улици. Един ден се опитва, но Ума Майма го вижда от покрива и праща слуга да го следва, да не се загуби.

По-лесно е да понасяш затвора. На Амхърст стрийт Гогол седи зад чертожната маса на дядо си и бърника из кутия засъхнали писци. Скицира това, което вижда през решетките на прозореца: кривата на хоризонта, дворовете, павирания площад, където слугини пълнят пиринчени кани от кладенеца или минувачи повдигат калните балдахини на рикшите и бързат към къщи, понесли пакети в дъжда. Един ден на покрива, откъдето се вижда чак до моста „Хаура“, той изпушва с един от слугите цигара от стегнато в маслиненозелен лист бинди. От всички, които непрестанно ги заобикалят, Соня е единственият му съюзник, единствената, която говори, седи и гледа на света като него. Докато цялото домочадие спи, двамата с нея се боричкат за уокмена и за донесените от къщи касети. От време на време тайничко си признават, че примират за хамбургер, пица с колбас или чаша студено мляко.

През лятото с изненада разбират, че баща им планира екскурзия — първо до Делхи при някакъв чичо, после в Агра, за да видят Тадж Махал. Гогол и Соня за пръв път ще напуснат Калкута, за пръв път ще се качват на тукашен влак. Тръгва се от Хаура, от грамадната, сводеста, кънтяща гара, където боси момчета трупат куфарите „Самсонайт“ на семейство Гангули по главите си, а цели семейства спят завити с одеяла по пода. Гогол знае, че е опасно: братовчедите са му казали за бандитите, дето дебнат в Бихар, татко му носи парите си в джобовете на специална дреха под ризата, а Соня и майка му са свалили златните си бижута. На перона вървят от вагон на вагон да търсят имената си в разлепените от външната страна на влака списъци с пътниците. Разполагат се върху сините койки; като стане време за лягане, горните две се спускат от стените, а през деня се придържат с резета. Един кондуктор им дава бельото — тежки бели памучни чаршафи и тънки вълнени одеяла. На сутринта гледат пейзажа през тъмното стъкло на прозореца, вечно затворен заради климатика. В резултат на това гледката, каквото и слънце да грее, неизменно е мрачна и сива.

След толкова месеци са отвикнали да бъдат само четиримата. За няколко дни в Агра, еднакво чужда за всички им, те са просто туристи: отсядат в хотел с басейн, пият минерална вода, хранят се в ресторант с нож и вилица, плащат с кредитна карта. Ашок и Ашима говорят на развален хинди, а когато няколко момчета идват да им продават картички и дрънкулки от мрамор, Гогол и Соня са принудени да ги питат дали знаят английски. В някои ресторанти май няма други индийци, ако не се брои персоналът. Два дни обикалят мраморния мавзолей, който грее на светлината сив, жълт, розов или оранжев. Ахкат пред съвършената му симетрия, редят се за снимка под минаретата, от които навремето са се хвърляли разни туристи.

— Искам да се снимаме тук, само двамата — заявява Ашима, докато обикалят грамадния плинт, тъй че под жарещото слънце на Агра, над почти пресъхналата Ямуна, Ашок учи Гогол да използва фотоапарата, да фокусира и да придвижва лентата.

Гидът ги информира, че след като Тадж Махал бил завършен, всеки от двайсетте хиляди майстори изгубил палците си, за да не може да го издигне повторно. Тази нощ Соня се буди в хотела с писък, че палците й ги няма.

— Всичко е само легенда — утешават я Ашок и Ашима.

Но и на Гогол не му дава мира. Никоя друга сграда не му е въздействала така. На втория ден се опитва да скицира купола и една част от фасадата, но хармонията на сградата му убягва и той хвърля рисунката. Вместо това се заравя в брошурите, учи историята на моголската архитектура, заучава имената на императорите: Бабур, Хумаюн, Акбар, Джахангир, Шах Джахан, Аурангзеб. Във Форт Агра надничат през прозорците на стаята, в която Шах Джахан бил затворен от собствения си син. В Сикандра, гробницата на Акбар, гледат позлатените фрески до входа — разкъртени, грабени и горени, брилянтите вадени с джобни ножчета, камъкът изподраскан с графити. Във Фатехпур Сикри, изоставения варовиков град на Акбар, скитат из колонади и дворове под крилете на ястреби и папагали, а Ашима завързва червени конци за късмет на мраморната решетка в гробницата на Салим Чишти.

Но късметът не ги спохожда на връщане. На гара „Бенарес“ Соня моли баща си да й купи парче хлебен плод, от който устните я сърбят нетърпимо, а после набъбват три пъти над обичайното. Някъде към Бихар бизнесмен от съседно купе е намушкан в съня си и ограбен с триста хиляди рупии; влакът спира за четири часа, докато местните полицаи разследват случая. Семейство Гангули разбира защо закъсняват на другата сутрин, докато се сервира закуската; всички обсъждат убийството, развълнувани и ужасени.

— Ставай, убили някакъв тип във влака — казва Гогол на Соня, надвесен към нея от койката си.

Никой не е по-ужасен от Ашок, който тайно си спомня онзи, другия влак и злощастната нощ, и полето, в което се оказа захвърлен. Само че този път той не беше чул нищо. Всичко беше проспал.

Щом се връщат в Калкута, Гогол и Соня се разболяват. От въздуха, от ориза, от вятъра ще да е, коментират небрежно роднините; не са родени да оцеляват в сиромашка страна, казват те. Страдат от запек, после от точно обратното. Доктори идват вечерта в къщата с черни кожени куфарчета и слушалки. Предписват им „Ентроквинол“, вода с аджован, която изгаря гърлата им. Щом оздравяват, идва време да се завръщат; денят, който не вярваха, че ще доживеят, се оказва едва след две седмици. Ашок накупува кашмирски моливници за колегите си в университета. Гогол купува индийски комикси за американските си приятели. Вечерта преди полета вижда родителите си да стоят пред снимките на починалите му баби и дядовци, навели глави, и да плачат като деца. После с кавалкадата от таксита и коли под наем поемат за последен път из града. Полетът им е призори, тъй че трябва да тръгнат по тъмно и да карат през улици толкова празни, че не можеш да ги разпознаеш; няма друго движение, освен тях и мъничкия фар на трамвая. На летището роякът посрещачи, които са ги развеждали, подслонявали, хранили и поили през всичките тези месеци и които споделят фамилията, ако не и живота им, са отново събрани — да им махат за сбогом. Гогол знае, че роднините му ще стоят там, докато самолетът не излети и светлинките му не се изгубят в небето. Знае, че майка му ще седи мълчешком, втренчена в облаците по целия път чак до Бостън. Но за Гогол, обратно, всичко си идва на мястото. С облекчение къса станиолчето на закуската си, вади приборите от запечатаната найлонова опаковка, поръчва си портокалов сок от стюардесата на „Бритиш Еъруейс“. С облекчение слага слушалките, за да гледа „Големият студ“ и да слуша „Топ 40“ по целия път до дома.

След по-малко от двайсет и четири часа семейство Гангули е отново на Пембъртън Роуд; късната августовска трева има нужда от подрязване, кутия мляко и малко хляб са останали от наемателите, а на стълбището са струпани четири пазарски торбички с писма. Отначало спят почти целия ден, през нощта пък не могат да мигнат, в три сутринта си препичат филийки, малко по малко подреждат багажа си. Уж са си у дома, а ги стряска пространството, безусловната тишина покрай тях. Все едно още пътуват, откъснати от живота си, вързани в друг режим, в интимност, която само те четиримата споделят. Но до края на седмицата, след като приятелките на майка му идват да се възхитят на новото злато и на саритата й, след като осемте куфара са проветрени на верандата и прибрани, чаначурът разсипан в кутии с капаци, а тайно внесеното през граница манго — изядено на закуска с овесени ядки и чай, все едно никъде не са ходили.

— Колко сте почернели — цъкат със съжаление приятелите на Ашок и Ашима, като гледат децата им.

Тук няма нужда да полагат усилия. Качват се в трите отделни стаи, на трите отделни легла, на дебелите си матраци с възглавници и чаршафи на ластик. С едно ходене до супермаркета хладилникът и шкафовете са пълни с храни от познатите марки: „Скипи“, „Хуц“, „Бъмбъл Бий“, „Ленд’о’Лейкс“. Майка му пак влиза в кухнята и се хваща да готви; баща му кара колата, подрязва тревата и се връща на работа. Гогол и Соня спят колкото си искат, гледат телевизия, правят си сандвичи с желе и фъстъчено масло по всяко време на денонощието. Могат да се карат на воля, да се дразнят, да крещят, да си казват „Затваряй“ зад тях, бързо отхвърлени, бързо заровени, като дрехи за някакъв повод или за минал сезон — изведнъж само пречат, не се връзват с живота им.

 

 

През септември Гогол започва първата си година като гимназист: учи разширено биология и американска история, тригонометрия за напреднали, испански, разширено английски. По английски чете „Итън Фром“, „Великият Гетсби“, „Добрата земя“, „Червеният орден за храброст“. Когато му идва редът, застава на подиума и рецитира „Туй вечно «утре, утре, утре»“ от „Макбет“ — единствените стихове, които ще знае наизуст през целия си живот. Учителят мистър Лосън е дребничък, жилав, безупречно спретнат човечец с изненадващо плътен глас, червеникаворуса коса, малки, но проницателни зелени очички и рогови рамки на очилата. Повод за клюки в училище и дори за скандал, понеже навремето бил женен за учителката по френски, мис Саган. Носи панталони в защитен цвят и крещящи, едноцветни пуловери, „Шетланд“ — отровно зелени, червени и жълти, — пие черно кафе все от същата нащърбена синя чаша и не може да издържи пет-десет минутния час, без да се извини и да ходи да пуши в учителската стая. Въпреки скромните си размери той задържа, приковава вниманието. Почеркът му е ужасно нечетлив и редовно връща домашните подпечатани с тъмни кръгове от кафе — или златни, от скоч. Всяка година пише на всички двойки и тройки на първата писмена работа — анализ на „Тигърът“ на Блейк. Няколко момичетата в класа го намират влудяващо секси и са хлътнали до уши.

Мистър Лосън е първият му учител, който познава писателя Гогол. Още първия час той стига до името му в списъка и вдига очи от катедрата с весело удивление. За разлика от колегите си не изтърсва „Наистина ли се казваш така?“, нито „Това фамилията ти ли е?“, „Да не е съкратено от нещо?“. Нито пита глупашки като някои други „Нямаше ли такъв писател?“. Мистър Лосън изрича името като нещо напълно нормално, без запъване и колебания, без прикрита усмивка, също както е казал Ерика, Брайън и Том. Ала после добавя:

— Е, ще трябва да прочетем „Шинел“. Или него, или „Нос“.

През една януарска утрин, седмица след коледната ваканция, Гогол седи зад чина до прозореца и гледа как тънкият, захарен сняг ту се усилва, ту спира.

— Този срок ще разглеждаме разказа — обявява учителят и Гогол разбира какво го очаква.

С растящ ужас и чувство на лека погнуса наблюдава как мистър Лосън разпределя струпаните върху катедрата книги, като дава по шест бройки „Класици на разказа“ на първите ученици от всеки ред чинове. Екземплярът на Гогол е доста изстрадал, ъгълчето посмачкано, корицата хванала нещо като бяла плесен. Поглежда към съдържанието и вижда Гогол между Фокнър и Хемингуей? При вида на главните букви върху намачканата страница го пристяга под сплита. Сякаш името е особено грозна негова снимка, толкова грозна, че му се ще да каже в своя защита: „Но това не съм аз“. Ще му се да се извини, да вдигне ръка и да тръгне към тоалетната, но в същото време предпочита да не привлича внимание. Затова седи, прелиства книгата и избягва да среща погледите на съучениците си. Имената на някои автори са белязани със звездичка от предишни читатели, но до Николай Гогол няма никакъв знак. От всеки писател е включено по едно произведение. Гогол е представен с „Шинел“. Но през остатъка от часа мистър Лосън не споменава руснака. Вместо това, за радост на Гогол Гангули, учениците се редуват да четат на глас „Огърлицата“ от Мопасан. Може би, мисли той с колеблива надежда, мистър Лосън не смята да преподава „Шинел“. Може би е забравил. Но в мига, в който удря звънецът, мистър Лосън вдига ръка.

— За утре да прочетете „Шинел“ — виква той, докато класът им се точи навън.

На другия ден мистър Лосън изписва „Николай Василиевич Гогол“ с главни букви на дъската, огражда го с правоъгълник и добавя в скоби датите на смъртта и рождението. Гогол отваря папката на чина си и неохотно записва информацията. Казва си, че не е чак дотам странно; в крайна сметка в класа имат Уилям, ако не Ърнест. Лявата ръка на учителя стремително води тебешира по дъската, но химикалката на Гогол почва да изостава. Хвърчащите листове остават празни, докато съучениците му запълват своите с фактите, на които сигурно ще ги изпитват: роден 1809 г. в област Полтава, в семейството на украински дворянин казак. Баща му бил дребен земевладелец, пописвал пиеси и умрял, когато момчето било на шестнайсет. Завършил лицея в Нежин и през 1828 г. заминал за Петербург, където година по-късно постъпил на държавна служба в отдела по обществени въпроси към Министерството на вътрешните работи. От 1830 до 1831 г. бил прехвърлен в Министерството на съда, департамента по царските имоти, а после станал учител, преподавал история в Девическия институт, а по-късно в Петербургския университет. На двайсет и две годишна възраст станал близък приятел на Пушкин. През 1830 г. публикувал първата си повест. През 1836 г. комедията му „Ревизор“ била поставена в Петербург. Обезкуражен от противоречиви рецензии, напуснал Русия. Следващите дванайсет години прекарал в чужбина, в Париж, Рим и на други места, пишейки първия том на „Мъртви души“ — романът, който се смята за най-добрата му работа.

Мистър Лосън седи на ръба на катедрата, метнал крак върху крак, и разлиства запълнената с бележки жълта тетрадка. До нея лежи биографията на писателя — дебела книга със заглавие „Раздвоена душа“, страниците, отбелязани с множество накъсани листчета.

— Странна птица е бил този Гогол — казва мистър Лосън. — Днес е прочут като един от най-талантливите руски писатели. Приживе обаче никой не го е разбирал, най-малко пък самият той. Може да се каже, че е олицетворял „ексцентричния гений“. Накратко, животът му представлявал бавен срив към лудостта. Писателят Иван Тургенев го описва като интелигентно, странно и болнаво същество. Имал репутацията на хипохондрик и дълбоко параноиден, объркан човек. Освен това според всички свидетелства той бил мрачна меланхолична натура с пристъпи на тежка депресия. Трудно завързвал приятелства. Никога не се е женил, не е имал деца. Смята се, че е умрял девствен.

Топлината избива от тила на Гогол към ушите и бузите. Изтръпва всеки път, когато чуе името си. Тези неща родителите му не са ги казвали. Поглежда съучениците си, но те седят безучастно и прилежно записват урока, докато мистър Лосън продължава да говори, поглежда през рамо и запълва дъската с безобразния си почерк. Хваща го яд на учителя. Чувства се някак предаден.

— Литературната кариера на Гогол обхваща период от около единайсет години, след което вдъхновението го напуска. Последните години от живота му били белязани от физическа разруха и емоционални терзания — продължава учителят. — В отчаян опит да възвърне здравето и вдъхновението си Гогол потърсил убежище в минерални бани и санаториуми. През 1848 г. отишъл на поклонение в Палестина. В крайна сметка се върнал в Русия. През 1852 г., в Москва, обезверен и уверен в провала си като писател, Гогол се отказал от всякакво писане и изгорил ръкописа на втория том на „Мъртви души“. После си издал смъртна присъда и гладувал до смърт.

— Гадост — обажда се глас от последните чинове. — И това сам да си го направиш…

Няколко души поглеждат към Емили Гарднър, която подозират в анорексия.

Мистър Лосън вдига ръка и продължава нататък.

— В опит да го съживят един ден, преди да умре, лекарите го потопили във вана с бульон и изливали ледена вода на главата му, а после сложили на носа му седем пиявици. Държали му ръцете, за да не може да ги откъсне.

Целият клас без един простенва гнусливо, тъй че се налага мистър Лосън да повиши глас, за да го чуват. Гогол забива невиждащ поглед в чина си. Сигурен е, че цялото училище слуша урока на мистър Лосън. Че го пускат по високоговорителя. Свежда глава над чина си, дискретно затулва с ръце ушите си. Ала все още чува гласа на учителя:

— На другата вечер не бил в пълно съзнание; толкова бил отслабнал, че през корема му се напипвал гръбначният стълб.

Гогол стиска очи. Моля ви, спрете, иска му се да каже на мистър Лосън. Моля ви, спрете, изговаря беззвучно. И тогава настъпва мълчание. Гогол вдига очи и вижда мистър Лосън да пуска тебешира на ръба на дъската.

— Ей сега ще се върна — казва той и изчезва да пуши.

Учениците, свикнали с този му навик, почват да си приказват. Негодуват срещу „Шинел“, оплакват се колко е дълъг. Оплакват се, че едва се четял. Ядосват се колко са трудни руските имена или признават, че просто са ги прескачали. Гогол мълчи. Не е чел повестта. Не е докоснал и томчето, подарено от баща му за четиринайсетия му рожден ден. Предния ден след часа е наблъскал сборника в шкафчето си, отказвайки да го занесе вкъщи. Да прочете повестта, значи да зачете съименника си, да го приеме един вид. И все пак, като слуша приятелите си да мърморят, кой знае защо се засяга, сякаш сам е написал „Шинел“.

Мистър Лосън се връща и отново се тръшва върху катедрата. Гогол се моли биографичната част да е свършила. Какво друго има за казване? Но мистър Лосън вдига „Раздвоена душа“.

— Чуйте как са описани последните мигове от живота му — казва той, обръща към края на книгата и зачита: — „Нозете му бяха ледени. Тарасенков пъхна в леглото бутилка гореща вода. Полза никаква: Гогол трепереше. Изпитото му от глад лице бе обляно в студена под. Тъмни кръгове зееха под очите му. В полунощ доктор Климентов смени Тарасенков. За да облекчи някак смъртника, той му би доза каломел и наслага до тялото му горещи самуни хляб. Гогол отново започна да стене. Умът му се рееше тихо през цялата нощ. «Давай — шепнеше той. — Ставай, нападай, да нападаме мелницата!» После съвсем омаля, лицето му хлътна и потъмня, дишането му едва се долавяше. Като че ли притихна; поне вече не страдаше. В осем сутринта на 21 февруари 1852 година Гогол изпусна последния си дъх. Нямаше още четирийсет и три години“.

 

 

В гимназията Гогол не излиза с момичета. Мълчаливо се влюбва (без да казва на никого) в едно или друго момиче, с което са вече приятели. По купони и танци не ходи. Той и тримата му приятели, Колин, Джейсън и Марк, предпочитат да слушат заедно плочи — Дилън, Клептън, „Дъ Ху“ — и да четат Ницше в свободното си време. Родителите му не намират за странно, че синът им не излиза по срещи, не наема смокинг за годишния бал. Лично те не са правили нищо подобно и не виждат причина да го насърчават, още по-малко на тази възраст. Вместо това настояват да влезе в отбора по математика и да поддържа отличния си успех. Баща му го кара да следва инженерство, защо не и в Масачузетския технологичен институт. При тези оценки и привидното му безразличие към момичетата и двамата не подозират, че Гогол би могъл да бъде, по своя си тромав начин, американски тийнейджър. Изобщо не допускат примерно, че би могъл да пуши трева, която той понякога опитва, като се съберат с приятели да слушат плочи. Още по-малко подозират, че когато отиде да нощува у някой приятел, всъщност отскача до близкия град да гледа мюзикъли или до Бостън за концерти на Кенмор Скуеър.

Една събота, малко преди датата му за CAT, семейството заминава да прекара почивните дни в Кънектикът и за пръв път в живота му го оставя да преспи сам у дома. И през ум дори не им минава, че вместо да прави пробните тестове в стаята, той ще отиде с Колин, Джейсън и Марк на купон. Поканени са от брата на Колин, първокурсник в университета, където преподава Ашок. Гогол се е облякъл както обикновено — джинси, маратонки и карирана вълнена риза. Хиляди пъти е ходил в университета — да види баща си в инженерния факултет, да взема уроци по плуване или да потича на стадиона, — но досега в общежитие не е стъпвал. Приближават се нервно, малко замаяни, притесняват се да не ги хванат.

— Ако някой попита, брат ми каза да лъжем, че сме първи курс в Амхърст — инструктира ги Колин в колата.

Купонът заема един цял коридор, вратите на стаите до една са отворени. Първата стая, в която успяват да влязат, е претъпкана, тъмна и душна. Никой не им обръща внимание и те се промъкват до бурето. Известно време стоят в кръг с пластмасови чаши бира в ръце и си крещят, за да надвикат музиката. После обаче Колин вижда брат си в коридора, Джейсън тръгва към тоалетната, а Марк има нужда от още бира. Гогол също се изнася към коридора. Само че всички тук се познават, увлечени в приказки, към които няма как да се включи. От различните стаи се носи музика и се смесва нестройно в ушите на Гогол. Струва му се, че е твърде изтупан посред толкова скъсани джинси и тениски; че косата му е твърде наскоро измита, твърде прилежно сресана. И все пак сякаш няма значение, никой не забелязва. В края на коридора има стъпала; по тях стига до друг коридор, все тъй претъпкан и шумен. В ъгъла вижда двама да се целуват, притиснати до стената. Вместо да си пробие път до другия край на коридора, решава да изкачи още един етаж. Този път коридорът е празен; тъмно синкав мокет се стеле под вратите от бяло дърво. В това пусто пространство чува само приглушената музика и гласовете отдолу. Вече тръгва обратно към стълбите, когато една врата се отваря и излиза момиче, хубаво слабо момиче със закопчана догоре рокля на точки от магазин за дрехи втора употреба и оръфани „Док Мартенс“. Късата тъмнокафява коса е подвита към бузите и подстригана на високо бретонче над веждите. Лицето й е сърцевидно, устните ослепително алени.

— Извинявай — сконфузва се Гогол. — Май не е редно да идвам тук.

— Е, строго погледнато, това си е женски етаж — казва момичето. — Но това не е спирало никого. — Тя го разглежда замислено така, както друга не го е гледала. — Ти май не учиш тук, а?

— Не — казва той, а сърцето му ще се пръсне. После си спомня тазвечерната си самоличност. — Първи курс в Амхърст.

— Супер — отвръща момичето и тръгва към него. — Аз съм Ким.

— Приятно ми е — протяга ръка той и Ким я разтърсва, малко по-дълго от необходимото. Поглежда го очаквателно, после се усмихва и разкрива два леко застъпващи се предни зъба.

— Хайде — казва тя. — Ела да те разведа. — Слизат заедно по стълбището. Влизат в някаква стая, Ким си налива бира, а Гогол допълва чашата си. Стърчи нелепо до нея, докато тя поздравява приятелите си. Пробиват си път до някакво общо помещение с телевизор, машина за кока-кола, изтърбушено канапе и събрани оттук-оттам столове. Просват се на канапето, на разстояние един от друг. Ким забелязва безстопанствен пакет цигари на носилката и запалва една.

— Е? — обръща се тя към него, този път по-подозрително.

— Какво?

— Няма ли да се представиш?

— О — казва той, — да.

Но не иска да каже името си на Ким. Не иска да гледа реакцията й, да вижда красивите сини очи ококорени. Де да имаше друго име, поне този път, колкото за вечерта. Не би било толкова страшно. И без това я излъга, че учи в Амхърст. Би могъл да се представи като Колин, Джейсън или Марк, като когото си иска и разговорът би продължил, пък и какво ли й пука на нея. Би могъл да избира от милион имена. После си дава сметка, че няма защо да го прави. Поне формално погледнато. Спомня си другото име, избрано за него, името, което е можел да носи.

— Аз съм Никил — произнася за пръв път в живота си той. Казва го колебливо, сякаш насилено, без да иска, извива въпросително глас. Поглежда към Ким; бърчи вежди, сякаш очаква момичето да се усъмни, да го поправи, да се изсмее в лицето му. Затаява дъх. Лицето му пламва, но дали от ужас или от усещане за триумф, не знае.

Ала Ким го приема с готовност.

— Никил — казва тя и изпуска тънко облаче дим към тавана. После пак се извръща към него с усмивка. — Никил — повтаря тя. — Това име за пръв път го чувам. Харесва ми.

Седят още малко така, продължават да си приказват; Гогол смаяно вижда колко лесно било всъщност всичко. Умът му се рее; с половин ухо слуша как Ким му разказва за университета и за градчето, в което е родена. Чувства се хем гузен, хем окрилен, сякаш защитен от невидима броня. И като знае, че едва ли ще я види отново, тази вечер е смел: целува я леко по устните, докато тя му говори, притиска крака си към нейния, прокарва за малко ръка през косата й. За пръв път целува някого, за пръв път усеща лицето, дъха и тялото на момиче така близко до своето. „Не може да си я целунал, Гогол“, подмятат приятелите му на връщане в колата. Той поклаща глава като в сън, смаян не по-малко от тях, все още прехласнат от щастие. Без малко да каже „не бях аз“. Но не им споменава, че не Гогол е целунал момичето. Гогол няма пръст в тази работа.