Джумпа Лахири
Името (1)

1
1968 г.

В една лепкава августовска вечер две седмици преди термина си Ашима Гангули стои в кухнята си на Сентръл Скуеър и размесва в малка купа оризови ядки, фъстъци, „Плантърс“ и накълцан червен лук. Добавя сол, лимонов сок и тънко нарязани люти чушлета, но за жалост няма откъде да се сдобие със синапено олио. Откак е бременна, все с това чудо се тъпче — скромно подобие на разядката, която се продава за дребни монети по тротоарите на Калкута и по пероните из цяла Индия, загъната във фунийки от вестник. Дори сега, когато в тялото й почти не е останало място, пак това й се прияжда. Опитва от шепата си и се мръщи; както винаги нещо липсва. Гледа безучастно закачалката зад кухненския плот, където висят приборите й за готвене, всички леко омазнени. Избърсва потта от челото си със свободния край на сарито. Подутите крака я болят при допира с мръсно сивия линолеум. От тежестта на бебето я боли тазът. Отваря един шкаф — лавиците са покрити с мърлява хартия на жълти и бели квадратчета, която отдавна се кани да подмени — пресяга се за втора глава лук и пак бърчи вежди, докато къса хрущящите морави люспи. Особена топлина облива корема й, последвана от такъв спазъм, че Ашима се превива на две, ахва и изпуска лука, който тупва тежко на пода.

Болката преминава, но след малко се връща по-силна и трайна. В банята тя открива по гащите си широка ивица кафеникава кръв. Провиква се към съпруга си Ашок, докторант по електроинженерство в Масачузетския технологичен институт, който учи в спалнята. Той се е превил над масичката за карти; за стол му служи ръбът на леглото им, състоящо се от два матрака, допрени един до друг под кувертюрата от червено-лилав батик. Обръща се към Ашок, но не го нарича по име. Дори когато мисли за съпруга си, Ашима никога не го назовава по име, макар прекрасно да го знае. Приела е фамилията му, но от приличие отказва да произнесе „Ашок“. Бенгалските съпруги не правят така. Като целувката или прегръдката в индийски филм, името на мъжа е нещо интимно и затова неизречено и старателно заобикаляно. Затова, вместо да извика, „Ашок“, тя произнася въпросителната фраза, с която обичайно го замества — нещо като „Слушаш ли ме?“.

 

 

Призори викат такси, което ги превежда през опустелите улици на Кеймбридж, по Масачузетс авеню и покрай Харвард до болницата „Маунт Обърн“. Ашима се регистрира, отговаря на въпроси за честотата и продължителността на контракциите, а в това време Ашок попълва формуляри. Жена му е настанена в количка и преведена през блестящите, ярко осветени коридори и оттам в асансьор, който е по-просторен от кухничката й. На етажа за родилки й дават легло до прозореца в една стаичка в дъното на коридора. Налага се да смени коприненото сари от Муршидабад с памучна нощница на цветя, която за нейно смущение едва прикрива коленете й. Една сестра предлага да сгъне сарито, но шестте метра хлъзгав плат й идват твърде много и дрехата е натъпкана в сиво-синия куфар на Ашима. Гинекологът й доктор Ашли — възслаб хубавец като лорд Маунтбатън с пригладена назад тънка пясъчноруса коса — пристига да види как вървят нещата. Главата на бебето е в правилната позиция и вече е започнала да слиза. Ашима научава, че все още е в ранните стадии на раждането, че има три сантиметра разкритие, което засега не се увеличава.

— Какво означава „разкритие“? — пита тя и доктор Ашли вдига два прилепени пръста, после ги раздалечава, за да покаже какво невъобразимо нещо трябва да извърши тялото й, за да пропусне бебето. Този процес отнема време, казва докторът; тъй като й е първа бременност, може да минат двайсет и четири часа, ако не и повече.

— Ще се върна — казва й Ашок на бенгалски.

Една от сестрите добавя:

— Не се притеснявайте, мистър Гангули. Едва сега започва. Оттук я поемаме ние.

Ашима остава сама, отделена със завески от другите три жени в стаята. Доколкото подочува, една от жените се казва Бевърли. Втората е Лоуиз. Каръл лежи отляво.

— Мамка му, мамка ти, ама че гадост — ругае една от тях.

После мъжки глас:

— Обичам те, мила.

Думи, които Ашима нито е чувала, нито очаква да чуе от своя съпруг; не са такива хора. За пръв път в живота си спи сама, обградена от непознати; досега е била или в стаята при родителите си, или сгушена до Ашок. Поне завеските да бяха дръпнати, за да може да си говори с американките. Навярно някоя от тях е раждала и може да й каже какво я очаква. Ала Ашима усеща, че въпреки проявата на сърдечност, въпреки късите поли и бикините, въпреки че си държат ръцете по улиците и лягат един връз друг насред парковете, американците предпочитат дистанцията. Разперва пръсти върху огромния опънат барабан, в който се е превърнал коремът й, и се чуди къде са в момента ръчичките и крачетата на бебето. То вече не шава толкова; през последните няколко дни само от време на време мръдва лекичко, но нито рита, нито удря, нито се притиска към ребрата й. Ашима се чуди дали има други индийци в болницата, но едно раздвижване на бебето й напомня, че, формално погледнато, не е сама. Струва й се странно, че детето й ще се роди на място, където повечето хора идват да страдат или да умрат. Не вижда утеха в белезникавите плочки на пода, мръснобелите панели на тавана и здраво подпъхнатите бели чаршафи. В Индия, мисли си тя, жените се връщат да раждат у дома при родителите си, далеч от съпруга си, роднините му и домашните грижи, сякаш появата на бебето ги връща за кратко към детството им.

Нова контракция, по-силна от предишната. Ашима изохква, притиска глава към възглавницата. Пръстите й стискат студената тръба на леглото. Заръчали са й да следи колко продължават контракциите и тя се взира в часовника си — прощален дар от родителите, надянат на китката й при последното им виждане сред сълзите и суетнята на летището. Едва когато бе седнала в самолета — първия британски презокеански самолет в живота й, чието оглушително излитане бе наблюдавано от двайсет и шест нейни роднини от терасата на летище „Дум Дум“ — и се бе понесла над части на Индия, в които не беше и стъпвала, и дори по-далеч, извън пределите на страната, тя бе забелязала часовника сред сватбените гривни от желязо, злато, корал и седеф, с които бяха отрупани ръцете й. Сега към тях се прибавя и пластмасова гривна с надпис, който я идентифицира като пациент на болницата. Ашима държи циферблата на часовника обърнат към вътрешната страна на китката си. На гърба му, сред думите водонепроницаем, магнитоустойчив и устойчив на удар, стоят инициалите А. Г: нейното име след брака.

Върху точката на пулса й тиктакат американски секунди. В продължение на половин минута болката опасва корема й, разлива се към гърба и се спуска към краката й. После пак я отпуска. Ашима пресмята на пръсти времето в Индия. Връхчето на палеца й отмята всяко стъпало от кафявата стълбица на кокалчетата й, после спира на третото: в Калкута са с девет часа и половина напред, значи вече се стъмва, осем и трийсет е. По това време в кухнята на апартамента на родителите й на Амхърст стрийт вечерята е свършила; слугинята разлива чай в парещи чаши и нарежда в подноса бисквити. Майка й, бъдещата баба, стои пред огледалото на тоалетката си и разплита с пръсти дългата си до кръста коса, все още повече черна, отколкото сива. Баща й се е надвесил над наклонената, изцапана с мастило маса до прозореца: пуши, скицира и слуша „Гласът на Америка“. Малкият й брат Рана учи на леглото за изпит по физика. Тя вижда ясно сивия циментов под във всекидневната на родителите си, усеща солидния му хлад под нозете си дори в най-горещите дни. Огромна черно-бяла фотография на покойния й дядо по бащина линия виси на розовата мазилка на стената; срещу нея мътни стъклени панели прикриват ниша, претъпкана с книги, книжа и кутийките с водни бои на баща й. За миг бремето в корема й изчезва, заменено от проблесналата пред очите й сцена, на свой ред сменена от синята ивица на река Чарлс, гъстите зелени върхари и плъзгащите се нагоре-надолу по Мемориъл Драйв коли.

В Кеймбридж е единайсет сутринта, а в забързаното ежедневие на болницата е време за обяд. Оставят до нея поднос с топъл ябълков сок, желе, сладолед и студено печено пиле. Пати, дружелюбната сестра с диамантен годежен пръстен и червеникаво бретонче под касинката, казва на Ашима да вземе само сока и желето. Толкова по-добре. Ашима не би докоснала пилето, дори да й бе разрешено; американците ядат пилешкото с кожата, въпреки че наскоро един любезен месар на Проспект стрийт се бе съгласил да я махне специално за нея. Пати идва да бухне възглавницата и да оправи леглото. От време на време доктор Ашли провира глава.

— Няма страшно — цвърчи той, опира слушалка в корема на Ашима, потупва ръката й, учудва се на безбройните гривни. — Всичко изглежда напълно нормално. Очакваме напълно нормално раждане, мисис Гангули.

Ала тя не вижда нищо нормално. През последните осемнайсет месеца, откак е пристигнала в Кеймбридж, нищо не й се струва нормално. Не става въпрос за болката, все някак ще я издържи. Става въпрос за последиците: майчинство в чужда земя. Едно е да бъдеш бременна, да търпиш гаденето в леглото, безсънните нощи, тъпата пулсираща болка в гръбнака и безбройните курсове до тоалетната. През цялото време, въпреки растящите неудобства, се е дивила на способността на тялото си да създава живот, точно както е било при майка й, баба й и всичките й прабаби. Фактът, че това става тъй далеч от дома, от погледа и надзора на близките й, само усилва чудото. Но да гледа дете в чужда страна, където няма роднини и знае толкова малко, а животът изглежда несигурен и крехък — това вече я стряска.

— Защо не се поразходиш малко? Полезно е — предлага й Пати, дошла да прибере подноса с обяда.

Ашима вдига очи от оръфания брой на списание „Деш“, който е взела за четене в самолета до Бостън, но още не може да се реши да изхвърли. Печатните страници с бенгалски шрифт, възграпави на пипане, още й носят утеха. Всички разкази, статии и стихотворения са изчетени десетина пъти. На единайсета страница има рисунка от баща й, илюстратор в списанието: силуетът на Северна Калкута, нахвърлян от покрива на апартамента им в едно мъгливо януарско утро. Докато той е рисувал, тя е стояла зад него и го е гледала, приведен над статива с провиснала от устните цигара и с рамене, увити в черен кашмирен шал.

— Да, добре — съгласява се Ашима.

Пати й помага да слезе от леглото, нанизва един по един пантофите на стъпалата й и загръща раменете й с още една нощница.

— Само си помисли — казва Пати, докато Ашима се мъчи да се изправи. — След ден-два ще бъдеш наполовина. — Тя поема ръката й и двете излизат от стаята в коридора. След няколко крачки Ашима спира с треперещи крака; нова вълна болка нахлува в тялото й. Тя поклаща глава, а очите й се изпълват със сълзи.

— Не мога.

— Можеш. Стисни ми ръката. Стискай колкото сила имаш.

След минута тръгват отново, вървят към стаята на сестрите.

— Момче или момиче искаш? — пита Пати.

— Да има по десет пръсти на ръце и крака — отвръща Ашима. Тези анатомични детайли, тези признаци на живот най не й се удават, когато си представя бебето в ръцете си.

Пати се усмихва — май твърде широко — и внезапно Ашима усеща грешката си, осъзнава, че е трябвало да каже „ръцете“ и „краката“. Заболява я почти толкова, колкото при предишната контракция. Английският й беше специалност. В Калкута, преди да се омъжи, учеше в колеж. Преподаваше на съседските деца по домовете, по верандите и леглата им, помагаше им да запаметят Тенисън и Уърдсуърт, да произнасят думи като sign и cough, да схванат разликата между Аристотеловата и Шекспировата трагедия.

Един ден след уроците майката на Ашима я посрещна на вратата и й каза да иде право в стаята си да се приготви; някакъв мъж бил дошъл да я види. Третият мъж за три месеца. Първият беше вдовец с четири деца. Вторият рисуваше вестникарски комикси — познат на баща й, блъснат от автобус в Еспланада и останал без лява ръка. За неин късмет и двамата не я поискаха. Тя беше на деветнайсет, още учеше и не бързаше да се омъжи. И тъй, покорно, но без нетърпение тя разплете и сплете косата си, изтри размазания под очите си молив и посипа с кадифено пухче малко пудра „Кутикура“ на лицето си. Прозирното папагалово зелено сари, което надипляше и затъкваше във фустата си, бе приготвено на леглото от майка й. Преди да влезе във всекидневната, Ашима поспря в коридора. Чу майка си да казва:

— Обича да готви и може да плете. За седмица свърши ей тази жилетка на мен.

Ашима се засмя на търговската дарба на майка си; жилетката я мъчи над половин година и пак не се справи сама с ръкавите. Хвърли поглед на пода, където по принцип се събуваха гостите, и до двата чифта чехли чапали зърна мъжки обувки, различни от всичко видяно по улиците, автобусите и трамваите на Калкута, та дори и по витрините на „Бата“. Кафяви обувки с черни пети, белезникави връзки и шевове. От двете страни на всяка обувка бяха вдлъбнати дупчици колкото лещени зърна, а по носовете сякаш с игла бе надупчена красива шарка. Погледна отблизо и видя от вътрешната страна изписано името на производителя с почти изтъркани златни букви: еди-кой си и син, пишеше там. Видя размера, осем и половина, и инициалите и U. S. A. Докато майка й продължаваше да я хвали, Ашима не устоя на внезапно обхваналия я порив и пъхна крака в обувките. Неизсъхналата пот от краката на собственика се смеси с нейната и разтупка сърцето й; досега не бе преживявала нищо по-близко до допир на мъж. Кожата бе намачкана, тежка и все още топла. Видя, че на лявата обувка връзката бе пропуснала една дупка и това недоглеждане я поуспокои.

Измъкна краката си и влезе в стаята. Мъжът седеше на ратанов стол, а родителите му — на леглото, на което нощуваше брат й. Възпълен, с малко книжен, но младежки вид, той имаше тъмни очила с дебели рамки и остър, стърчащ нос. Грижливо подстриганите му мустачки се сливаха с малката брадичка, която му придаваше елегантен, смътно аристократичен вид. Беше с кафяви чорапи, кафяв панталон и риза на бели и зелени райета; и гледаше мрачно коленете си.

Не вдигна очи при влизането на Ашима. Макар да усети погледа му, докато прекосяваше стаята, когато го зърна за втори път, той пак седеше безучастен, вторачен в краката си. Прокашля се, сякаш се готвеше да продума, но нищо не каза. Баща му говореше вместо него — синът му бил учил в университета „Сейнт Ксавиер“, после в бенгалския инженерен колеж. И двете завършил с отличие. Ашима си седна на мястото и приглади диплите на сарито си. Усещаше одобрителния поглед на майка си. Ашима бе метър и шейсет, висока за бенгалка, и тежеше четирийсет и пет килограма. Кожата й бе по-светла от обичайното и неведнъж бе сравнявана с актрисата Мадхаби Мукърджи. Ноктите й бяха възхитително дълги, пръстите — артистично тънки като на баща й. Попитаха я какво учи и я накараха да изрецитира няколко строфи от „Нарцисите“ на Уърдсуърт. Семейството на мъжа живеело в Алипор. Бащата бил началник на личния състав в митническия отдел на спедиторска фирма.

— Синът ми от две години живее в чужбина — рече той, — пише в Бостън докторат по оптика на стъклените влакна.

Ашима не бе чувала нито за Бостън, нито за оптика на стъклените влакна. Попитаха я дали би летяла със самолет, а после дали би могла да живее самичка в град със сурови и снежни зими.

— Той нали ще е там? — бе попитала тя, сочейки към мъжа, чиито обувки бяха постояли върху краката й, но устата му още не й бе продумала.

Едва след годежа бе научила името му. Седмица по-късно отпечатаха поканите, а след още две тя бе накичена и натъкмена от безброй лели и братовчедки, пърхащи покрай нея. Това бяха последните й мигове като Ашима Бхадури, преди да стане Ашима Гангули. Устните й бяха потъмнени, веждите и бузите — нашарени с паста от сандалово дърво, косата навита нагоре, обкичена с цветя и придържана от стотина фиби, които след сватбата щеше да сваля цял час. На главата й бе надиплена алена мрежа. Въздухът беше влажен и въпреки фибите косата на Ашима, по-гъста от тези на братовчедките, не искаше да се слегне. Носеше всички гердани, колиета и гривни, обречени да прекарат по-голямата част от живота си в свръхобемния сейф на една банка в Ню Ингланд. В уречения час я сложиха да седне на украсената от баща й носилка, вдигнаха я и я понесоха да срещне жениха си. Тя бе крила лицето си зад сърцевиден бетелов лист и бе стояла със сведена ниско глава, докато не го обиколи седем пъти.

На 12 800 километра оттам, в Кеймбридж, тя започва да го опознава. Вечер му готви, надявайки се да му хареса, със забележително чистите и неограничени захар, брашно, сол и ориз, за които бе писала на майка си още в първото писмо до дома. Вече се е научила, че мъжът й яде по-соленичко, че от агнешкото къри най харесва картофите и че обича да завършва с една малка допълнителна порция дал и ориз. Нощем, легнал до нея в леглото, той я слуша как разказва деня си; разходките по Масачузетс авеню, магазините, в които е влизала, кришнарите, дето й досаждат с листовки, и сладоледа с шамфъстък, който си взема от Харвард Скуеър. Въпреки мизерната си докторантска стипендия всеки месец той отделя пари и ги праща на баща си, за да му помогне да завърши пристройката на къщата. Придирчив е към облеклото си; първият им скандал е за свилия се в пералнята пуловер. Като се върне от университета, първата му работа е да сложи ризата и панталона си на закачалка и да нахлузи пижама с шнур на кръста и отгоре пуловер, ако времето е студено. В неделя прекарва цял час с кутиите вакса и трите си чифта обувки, два черни и един кафяви. Кафявите са онези, с които за пръв път бе дошъл да я види. Като го гледа седнал със скръстени крака на разстланите върху пода вестници внимателно да четка кожата, все си спомня своята нетактичност в коридора у дома. Проявената дързост все още я стряска, та колкото и да му разказва вечер в леглото за живота, който споделят, това предпочита да запази за себе си.

 

 

На друг етаж в болницата, в една чакалня, Ашок се е привел над захвърления на съседния стол брой на „Бостън Глоуб“ отпреди месец. Чете за безредиците по време на националния конгрес на демократите в Чикаго и за доктор Бенджамин Спок, педиатъра: осъден на две години затвор, задето заплашил да учи младежите как да избегнат повиквателната. Закопчаният на китката му „Фавр Льоба“ е с шест минути напред от големия сив циферблат на стената. Четири и трийсет сутринта. Допреди час е спал у дома на леглото, застлано откъм страната на Ашима с преглежданите до късно изпитни работи, но телефонът го е събудил. Ашима получила пълно разкритие и я завели в родилното. В болницата му съобщават, че вече има напъни и всеки момент може да роди. Всеки момент. И пак му се струва, че едва завчера, през стоманеносивото зимно утро, когато по прозорците на дома им пердашеше градушка, тя бе изплюла чая си и го бе обвинила, че е сбъркал захарта със солта. За да докаже правотата си, той бе отпил една глътка от сладката течност в чашата й, ала тя бе държала на своето и бе изхвърлила чая си в мивката. Тогава за пръв път заподозря нещо, после докторът го потвърди, после всяка сутрин го будеше шум от повръщане, всеки път, щом Ашима си миеше зъбите. Преди да тръгне, той оставяше чаша чай до леглото, където тя лежеше неспокойна и безмълвна. Често, връщайки се по тъмно, я намираше все така легнала, недокоснала чая си.

Как добре ще му дойде един чай сега, вкъщи не свари да си направи. Но машината в коридора пуска само кафе, в най-добрия случай възхладко, в картонени чаши. Сваля очилата с дебели рамки, направени още в Калкута, и лъска стъклата с памучната кърпа, която е винаги в джоба му с „А“ като „Ашок“, избродирано със светлосин конец от майка му. Черната му коса, обичайно пригладена строго назад, стърчи неразресана. Ашок става и почва да крачи напред-назад като другите бъдещи татковци. Досега вратата се отваря на два пъти и една сестра съобщава, че някой си има синче или дъщеричка. Следват поздравления, тупане по гърба, после отвеждат бащата. Мъжете тук чакат с пури, букети, телефонни бележници и бутилки шампанско. Пушат и тръскат пепелта по пода. Ашок е безразличен към всичко това. Той не пуши и не пие никакъв алкохол. Ашима държи всичките им адреси в една малка тетрадчица в чантата си. Никога не му е хрумвало да купува на жена си цветя.

Пак се зачита в „Глоуб“, без да спира вървежа си. Едно леко накуцване кара крака на Ашок да се влачи почти незабележимо с всяка направена крачка. От малък има и навика, и умението да чете, докато ходи, хванал книга в ръката си на път към училище, от стая в стая из триетажната къща на семейството в Алипор, нагоре-надолу по червените глинени стълби. Нищо не го отклоняваше. Нищо не го разсейваше. Нищо не го препъваше. В пубертета изчете целия Дикенс. По-нови автори също, Греъм Грийн, Съмърсет Моъм, до един купени от любимата му сергия на Колидж стрийт с джобните му пари. Най-много обаче обичаше руснаците. Дядо му по бащина линия, бивш професор по европейска литература от университета в Калкута, му ги четеше на глас в превод на английски. Всеки ден следобед, когато братята и сестрите му играеха вън на кабади и крикет, Ашок влизаше в стаята на дядо си, сгушваше се до него и цял час дядото четеше, легнал по гръб, кръстосал крака с опряна на гърдите си книга. През този час Ашок оставаше глух и сляп за света. Не чуваше как сестрите и братята му се смеят на покрива, не виждаше тясната, прашна, разхвърляна стая, в която се намираха с дядо му. „Изчети всички руснаци, а после си ги препрочитай — повтаряше дядо му. — Те няма да те измамят.“ Като понаучи добре английски, Ашок почна да си чете сам книгите. Тъкмо вървейки по най-шумните, най-натоварените улици в света, „Чоуринги“ и Гарият Роуд, той изчете „Братя Карамазови“, „Ана Каренина“ и „Бащи и деца“. Веднъж едно братовчедче се опита да го имитира, падна по червените глинени стълби у тях и си счупи ръката. Майката на Ашок беше сигурна, че големия й син ще го блъсне я автобус, я трамвай, както е забил нос във „Война и мир“. Че в мига на смъртта си той ще чете книга.

Един ден, в най-ранните часове на двайсети октомври 1961 г., това едва не се случи. Ашок бе на двайсет и две, студент в колежа по инженерство. Пътуваше с експресния влак Хоура-Ранчи, за да гостува на дядо си за ваканцията; след пенсионирането си той се бе преместил от Калкута в Джамшедпур. Ашок никога не бе прекарвал ваканциите далеч от семейството си. Ала дядо му, ослепял неотдавна, бе поискал изрично Ашок да отиде у тях, да му чете вестник „Стейтсман“ сутрин, Толстой и Достоевски следобед. Ашок бе приел моментално. Носеше два куфара, единия с дрехи и подаръци, другия празен. Нали при това гостуване дядо му беше казал, че книгите в шкафа с витрината, събирани цял живот и пазени под ключ, щяха да станат негова собственост. През последните години вече бе получил няколко, подарявани за рождени дни и по други тържествени поводи. Но като дойде време да наследи и останалите, тъй като дядо му не можеше да ги чете сам, Ашок беше тъжен; като слагаше празния куфар под седалката, той бе сломен от лекотата му и нажален от обстоятелствата, които щяха да му го върнат пълен.

За из път си бе взел само една книга, сборник повести на Гогол с твърди корици, подарък от дядо му по случай завършването на дванайсети клас. На заглавната страница, под дядовия подпис, Ашок бе сложил и своя. От премного пристрастие именно към тази книга гръбчето скоро се беше пречупило и заплашваше да разцепи на две книгата. Ашок най харесваше последната повест, „Шинел“, и почна да я препрочита, докато влакът напускаше гара „Хоура“ с протяжен и оглушителен писък, откъсвайки се от родителите и шестте му по-малки братя и сестри, дошли да го изпратят, скупчени до последния момент под прозореца, махащи му от дългия мрачен перон. Не помнеше колко пъти е чел тази повест, разни фрази и изречения се бяха загнездили в паметта му. Всеки път го поглъщаше абсурдната, трагична и все пак странно повдигаща духа история на Акакий Акакиевич, обеднелия главен герой, който цял живот преписва чужди документи и търпи подигравки от всички. Сърцето му се късаше за горкия Акакий, скромен чиновник точно като баща му в началото на кариерата си. Смееше се на глас всеки път, щом прочетеше за кръщавката на Акакий и за списъка с причудливи имена, отхвърлени от майка му. Потръпваше при описанието на палеца на крака на шивача Петрович, чийто обезобразен нокът бил дебел и твърд като корубата на костенурка. Слюнка изпълваше устата му при мисълта за телешкото, пирожките и шампанското, погълнати от Акакий в нощта, в която открадват скъпоценния му шинел, макар сам той никога да не бе вкусвал такива неща. Винаги се потрисаше, когато ограбваха Акакий насред площада, който му се струваше „същинска страшна пустиня“ и където оставаше уязвим и премръзнал, а смъртта на Акакий няколко странички по-късно неизменно го просълзяваше. По някакъв начин с всеки прочит смисълът все повече му се изплъзваше, а сцените, които си представяше тъй живо и поглъщаше тъй пълно, ставаха все по-загадъчни и дълбоки. И както призракът на Акакий витаеше над последните страници, тъй той обитаваше и едно местенце дълбоко в душата на Ашок и хвърляше оттам светлина върху всичко нелогично и неизбежно на този свят.

Вън гледката бързо чернееше, пръснатите светлинки на Хаура отстъпваха място на нищото. Ашок беше взел второкласен спален вагон, зад вагона с климатик. Такъв бе сезонът, че влакът пращеше от хора, по-шумен от всякога, пълен с потеглили на почивка семейства. Дечица в най-хубавите си дрешки, момиченцата със заплетени в косите ярки панделки. Макар да бе вечерял, преди да тръгне за гарата, в краката му лежеше приготвената от майка му кутия с храна, да не би посред нощ да го замъчи глад. В купето му имаше още трима: двойка бихарци на средна възраст, които според дочутите разговори току-що бяха омъжили дъщеря си, и дружелюбен бенгалски бизнесмен с шкембенце, костюм и вратовръзка, представил се като Гош. Гош съобщи на Ашок, че се върнал наскоро в Индия, след като прекарал две години в Англия с работна виза; наложило се обаче да се прибере, защото в чужбина жена му била неутешимо нещастна. Говореше за Англия с благоговение. Блестящите празни улици, излъсканите черни коли, редиците сияещи бели къщи били като сън, каза той. Влаковете пристигали и потегляли по разписание. Никой не плюел по тротоарите. Синът му се родил в тамошна болница.

— Ти свят видял ли си? — попита той, докато развързваше обувките си и се разполагаше със скръстени крака на койката. После издърпа пакет „Дънхил“ от джоба на сакото си и предложи на спътниците си, преди самият той да запали.

— Веднъж ходих до Делхи — отвърна Ашок. — И после веднъж в годината до Джамшедпур.

Гош протегна ръка през прозореца, тръскайки светлото връхче на фаса си в мрака.

— Не този свят — рече той и огледа разочаровано вътрешността на вагона. После кимна към прозореца. — Англия. Щатите — рече той, сякаш безименните села бяха заместени от въпросните държави. — Мислил ли си да идеш там?

— Професорите ми го споменават от време на време. Но аз имам семейство — рече Ашок.

Гош се намръщи.

— Вече си женен?

— Не. Майка, баща и шест сестри и братя. Аз съм най-големият.

— И след няколко години ще се ожениш и ще живееш в дома на родителите си — предположи Гош.

— Сигурно.

Гош поклати глава.

— Още си млад. Откъсни се — рече той и разпери ръце за ефект. — Направи си услуга. Преди да е късно и без да му мислиш, вземай възглавница и едно одеяло и виж колкото можеш повече от света. Няма да съжаляваш. Един ден ще бъде късно.

— Дядо ми винаги казва, че книгите са за това — каза Ашок и използва повода да разтвори томчето в ръцете си. — Да пътуваш, без да мръднеш един сантиметър.

— Всеки знае себе си — отвърна Гош.

Наведе учтиво глава настрани и остави фаса от цигарата да падне от пръстите му. После бръкна в чантата до краката си, извади календара си и обърна на двайсети октомври. Страницата бе бяла; той развинти тържествено капачето на писалката си и изписа името и адреса си. После скъса листа и го подаде на Ашок.

— Ако размислиш и ти потрябват връзки, обади ми се. Живея в Толигунг, точно зад трамвайното депо.

— Благодаря — рече Ашок, сгъна листчето и го втъкна към края на книгата си.

— Играят ли ти се карти? — предложи Гош и извади от джоба си изтъркано тесте с „Биг Бен“ на гърба. Ашок обаче отказа учтиво: никакви игри не знаеше, пък и предпочиташе да чете. Един по един пътниците измиха зъбите си, облякоха си пижамите, дръпнаха перденцата на леглата си и легнаха да спят. Гош предложи да заеме горното легло и се качи бос по стълбата, внимателно сгънал костюма си, тъй че прозорецът остана за Ашок. Двамата бихарци хапнаха сладки от една кутия и пиха вода от една чаша, без никой от тях да допира устни до ръбчето; после също си легнаха, изгасиха лампата и обърнаха глави към стената.

Само Ашок продължи да чете, все тъй облечен и седнал. Над главата му мъждиво светеше единствена мъничка крушка. От време на време поглеждаше през отворения прозорец към мастилената бенгалска нощ, към смътните силуети на палмите и най-простичките възможни жилища. Внимателно отгръщаше меките жълти страници на книгата с тук-там проядени от червеите изящни тунелчета. Парният локомотив пухтеше мощно, уверено. Дълбоко в гърдите си Ашок усещаше грубото блъскане на колелата. Тънък слой лепкави сажди бе нашарил едната страна на лицето му, клепача, ръката, врата; баба му с влизането щеше да го изпрати да се изтърка със сапун „Марго“. Увлечен в гардеробните несгоди на Акакий Акакиевич, изгубен в широките снежнобели, обветрени улици на Петербург, без да знае, че един ден сам ще живее в такъв мразовит град, в два и половина през нощта Ашок още четеше — един от малцината будни пътници във влака, — когато локомотивът и седем вагона изхвръкнаха от широките релси. Сякаш бомба избухна. Първите четири вагона се обърнаха в долчинката до релсите. Петият и шестият, тези с климатика и първата класа, хлътнаха един в друг като сегменти на телескоп, убивайки пътниците си в съня им. Седмият, в който седеше Ашок, също се преобърна, изхвърлен от мощния сблъсък навътре в полето. Катастрофата стана на 209 километра от Калкута, между гарите Гатшила и Далбумгар. Мобилният телефон на охранителя на влака не проработи; едва когато пробяга петте километра от мястото на катастрофата до Гатшила, той успя да изпрати първия призив за помощ. Мина повече от час, докато дойдат спасителите с фенери, лопати и вили, за да измъкнат телата от вагоните.

Ашок още помни виковете им дали има живи. Помни и как се опитваше да им отвърне, но от гърлото му едва се изтръгваше само слабичко хъхрене. Помни как чуваше полумъртвите хора край себе си да стенат, да чукат по стените на влака, с дрезгав шепот да молят за помощ, но ги чуваха само онези, които като тях стояха приклещени и ранени. Гърдите и левият ръкав на ризата му бяха прогизнали от кръв. Ударът го бе изхвърлил наполовина през прозореца. Помни, че нищо не виждаше; през първите няколко часа си мислеше, че е ослепял като дядо си, комуто бе тръгнал да погостува. Помни острия мирис на пламъците, жуженето на мухите, ревящите деца и вкуса на прах и кръв по езика си. Бяха в нищото, някъде из полето. Край тях сновяха селяни, полицаи и няколко лекари. Помни как мислеше, че умира, че най-вероятно е вече мъртъв. Не усещаше долната половина от тялото си и затова не съзнаваше, че помлените крайници на Гош са върху краката му. По едно време видя хладната, неприветлива синева на най-ранното утро, когато луна и звезди все още проблясват в небето. Страниците на разкъсаната на две книга, изхвръкна от ръката му, пърхаха на няколко крачки от влака. Лъч от фенерче попадна върху тях и за миг привлече вниманието на един от спасителите.

— Тук няма нищо — дочу Ашок. — Давайте да вървим нататък.

Но лъчът от фенерчето се задържа точно колкото Ашок да вдигне ръка — макар да усети, че този жест ще му коства и малкото останал животец. Още стискаше една страница от „Шинел“, смачкана на топка в юмрука му, но като вдигна ръка, тя се отрони от пръстите му.

— Чакайте — чу се глас. — Онзи човек там до книгата. Видях го да мърда.

Издърпаха го от вагона, сложиха го на носилка и го пренесоха с друг влак до една болница в Татанагар. Бяха счупени тазът, дясната бедрена кост и три от ребрата му отдясно. Следващата година прекара изпънат по гръб, инструктиран почти да не мърда, за да му зараснат костите. Бояха се, че десният крак може да остане парализиран завинаги. Преместиха го в Медицинския колеж в Калкута, където му поставиха два винта в бедрата. През декември го върнаха при родителите му в Алипор, носеха го като труп през двора и нагоре по червените глинени стълби, повдигнат на раменете на четиримата му братя. Три пъти на ден го хранеха с лъжичка. Изхождаше се в тенекиена подлога. Гости и доктори идваха и си отиваха. Дори слепият дядо от Джамшедпур го посети. Семейството му пазеше всичко, което излезе по случая в пресата. На една снимка видя влака разтрошен на парчета, грозен силует на фона на нощното небе, а пазачите седят върху непотърсените вещи. Научи, че на няколко стъпки от релсите били намерени болтове и съединения, което породило непотвърдените по-късно съмнения за саботаж. Че телата били обезобразени дотам, че не можели да се разпознаят. „Воаяж към смъртта“, писа „Таймс ъф Индия“.

Отначало по цял ден лежеше вторачен в тавана на спалнята си, в трите бежови перки на вентилатора, в напластената мръсотия по ръбчетата им. Когато вентилаторът бе включен, чуваше стърженето на ъгълчето на календара в стената. Ако мръднеше врата си надясно, виждаше прозореца с прашна бутилка „Детол“ на перваза и ако капаците бяха отворени — опасващата къщата бетонна стена със сновящите по нея белезникави гущери. Слушаше неспирната канонада отвън: стъпки, звънци на копелета, непрестанния писък на враните и на тромбите на велосипедните рикши по твърде тясната за таксита уличка. Чуваше как наливат в стомни водата от кладенеца на ъгъла. Всяка вечер по здрач чуваше как съседът изсвирва на раковина, за да даде сигнал за молитва. Подушваше, но не можеше да види трептящата зелена мътилка, която се събираше в откритата канализация. Животът в къщата продължаваше. Баща му отиваше на работа, връщаше се, братята и сестрите му ходеха на училище. Майка му работеше в кухнята и от време на време надникваше да го види с изцапан от куркума скут. Два пъти дневно слугинята цедеше парцали в кофи с вода и забърсваше подовете.

През деня бе замаян от обезболяващите. Нощем или сънуваше, че е още приклещен във влака, или по-лошо, че катастрофата никога не се е случвала, че се движи по улицата, взема вана, седи със скръстени крака на пода и изяжда паница храна. После се будеше целият в пот, с рукнали сълзи, убеден, че няма да доживее да върши отново всичко това. След време, за да избегне кошмарите, започна да чете късно нощем, когато неподвижното му тяло бе най-неспокойно, а умът му — най-пъргав и ясен. Но не му се четяха руските автори, които дядо му бе донесъл, нито пък впрочем каквито и да било романи. Тези книги разказваха за страни, в които не беше стъпвал, и само му напомняха как е затворен. Вместо тях той четеше учебниците си, мъчеше се да навакса курсовете, решаваше уравнения на светлината на фенерчето си. В тихите часове на нощта често се сещаше за Гош. Още чуваше как го съветва: „Вземай възглавница и едно одеяло“. Помнеше и адреса, написан от Гош на една страница от календара му — някъде зад трамвайното депо в Толигунг. Сега там беше домът на вдовица, на син без баща. Всеки ден, за да повдигне духа му, семейството му говореше за бъдещето — за мига, в който ще стане без чужда помощ и ще прекоси стаята. За това се молеха постоянно и баща му, и майка му. За това майка му спря да яде месо в сряда. Ала докато месеците се изнизваха, Ашок се замисли за по-друго бъдеще. Представяше си не само как ходи, а и как си отива, как заминава по-далеч от мястото, където беше роден и където едва не умря. На следващата година с помощта на бастуна той се върна в колежа и завърши, после без знанието на родителите си кандидатства да продължи обучението си в чужбина. Уведоми ги за решението си едва след като бе получил пълна стипендия и нов паспорт.

— Но веднъж вече за малко да те изгубим — бе възразил озадаченият му баща. Братята и сестрите му плакаха и го молеха да се откаже. Майка му, онемяла, три дни отказа да яде. И въпреки всичко Ашок замина.

Седем години по-късно някои образи все още го съкрушават. Те го дебнат зад ъгъла, докато бърза през факултета по инженерство в Масачузетския технологичен институт, за да си види пощата. Надничат през рамото му, докато се привежда над чинията с ориз на вечеря или се сгушва нощем до Ашима. При всеки поврат в живота му — на сватбата, когато прегръщаше жена си през кръста и надничаше през рамото й, докато хвърляха ориз в огъня, или през първите си часове в Америка, загледан в сгушеното в снега сиво градче — напусто се силеше да пропъди подобни видения: изкривените, смазани, преобърнати вагони на влака, тялото му усукано изпод тях, страховитото хрущене, което чуваше, без да разбира, натрошените му кости. Не споменът за болката го мъчи — от нея всъщност няма спомен, — а споменът как чакаше да го спасят и давещият го страх, че може и да не го избавят. Още се бои от закрити пространства, задържа дъха си по асансьорите или тръпне напрегнато, ако стъклата на автомобила не са отворени и от двете страни. В самолет настоява да седне до изхода. Понякога се сковава от паника, като чуе деца да пищят. Често попипва ребрата си, за да се увери в твърдостта им.

Притиска ги дори сега, в болницата, и поклаща глава с облекчение и невяра. Макар Ашима да носи детето, той също се чувства натежал от мисълта за живота — за своя живот и за онзи, дето ще дойде от него. Отгледан без течаща вода и едва не загинал на двайсет и две. Отново усеща праха по езика си, вижда усукания влак и огромните преобърнати железни колеса. Кой бе очаквал това да се случи? И все пак бе оцелял. Родил се бе два пъти в Индия и един път в Америка. Три живота за трийсет години. Благодари на родителите си, на техните родители и на родителите на родителите им. Не и на Бога; той открито почита Маркс и негласно отхвърля религията. Ала има и друга една мъртва душа, на която дължи признателност. Няма как да благодари на книгата; тя е погинала, както той за малко не загина, разпиляна в ранните часове на октомврийския ден на 209 километра от Калкута. Когато Пати излиза в чакалнята, Ашок благодари не на Бог, а на Гогол, спасилия живота му руски писател.