Снежана Ташева
Групата от Ада (35)

* * *

— Слушай, Лилит — попитах я малко след като бях тръшнала външната врата на Тошовата квартира, — какъв е всъщност този процес?

— О, съвсем простичък е всъщност — каза тя, което „много“ ме успокои. — Ще има изслушване на едната и другата страна, след което Негово Величество като върховен съдия ще реши кой е прав.

— А адвокати няма ли да има? — При споменаването на Негово Величество се разтреперих.

— Понякога забравям колко много не знаеш — усмихна се тя.

— Негово Величество не ги харесва. „Адвокат на дявола“, много смешно, няма що. Всеки дявол е в състояние да се защити в съда много по-добре от някакво си смъртно адвокатче. Затова при нас адвокатите чистят кенефите, да свършат и те нещо полезно. Като си отработят дела, могат да си изберат по-удачна професия.

Същата вечер с Тошо излязохме, но аз се държах като увехнало мушкато. И тъй като не казвах нищо, той също си мълчеше.

— Кажи нещо! — вбесих се най-накрая.

— Какво да кажа? — Той остави вилицата върху салфетката си.

Някаква женска от съседната маса ме погледна неодобрително.

— Нещо, каквото и да е. Например защо не ми говориш.

— Знаеш, че не съм разговорлив.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, не ти се сърдя.

— Ами тогава какво?

Имах чувството, че всички близки съседи вече слухтят.

— Не си същият човек както преди — изтърси той.

— Защо смяташ така? — опулих се насреща му.

— Странните ти пътувания, дружбата ти със студентите, освен това беше в чалга-кръчмата, нагласена като за продан.

Вдишах дълбоко.

— Аз ти обясних всичко! — заинатих се. — Просто ти не ми вярваш.

— Разказа ми някаква митологична приказка. Която не обяснява тези неща.

— Обвързана съм с тях, нали ти казах — понижих тон. Ако имах избор, бих се карала по този въпрос вкъщи, но от друга страна не бях обещавала да си мълча. Просто ми бяха обяснили, че отворя ли си устата, ще ме сметнат за откачалка.

— Със студентите имам предвид — допълних тихо. — И с научния им ръководител също. Плащат ми, за да им преподавам, да им пазя тайните, а също и за новия университет. И не съм била в чалгарницата по собствено желание. Помолиха ме. Лилит ме облече.

— И на една думичка не мога да ти повярвам — измърмори Тошо. — Къде са ти доказателствата?

Химик, какво да го правиш. Сетих се обаче за едно възможно доказателство, което още не беше виждал — златните монети. (Не ми позволиха да му покажа студентите в дяволската им форма.) Извадих портмонето си и се зарових в стотинките. Напипах една от дребните и му я подадох.

— Това пък какво е? — учуди се той.

— На какво ти прилича?

— На някаква странна шегичка. — Той я обърна, за да я разгледа и от другата страна. — Единствен екземпляр ли е?

— Не — поклатих глава и му извадих още няколко.

— Ще имаш ли нещо против, ако взема една от тях за известно време?

— Вземай.

— Ще ти я върна след ден-два — обеща той. — Тази вечер къде трябва да нощуваме според твоята студентка?

Последната дума беше казана леко присмехулно, от което за момент ми се прииска да му издера лицето.

— Лилит каза, че няма проблем да нощуваме при теб. При мен обаче няма да може да се ходи поне седмица.

— И без това имаш хлебарки — произнесе той тихичко, обаче аз го чух. Все едно той пък нямаше.