Снежана Ташева
Групата от Ада (32)

* * *

Тошо ми помогна да се изкъпя, но не правихме нищо друго тази вечер. Беше ми нервно, защото не знаех какво да очаквам, и настроението ми се предаваше на него. Той поне успя да заспи, докато аз се мятах в леглото почти до разсъмване.

Заспивах за малко и ми се присънваха кошмари. Гръмнатата строителна площадка, а около нея пълно с дяволи и дяволчета с рога и опашки. Някой крещеше неистово, а аз се оглеждах за Тошо, въпреки че знаех, че не му е позволено да идва там.

В промеждутъците, докато бях будна, се опитвах да го прегърна, но той не реагираше никак. Спеше, или се правеше доста успешно, че спи. Само когато се мятах прекалено много, промърморваше.

На сутринта се чувствах все едно са ме били цяла нощ с чук. Нагласих се как да е с дънките и тениската и едни заети от Лилит обувки. Тошо пък беше още „снощен“ — сресан, но по-смачкан. Зад нас вървяха дискретно Тамиел и Лилит и носеха някакви хартии. Имаше още време до часовете ни, но шефът успя да ни хване почти веднага след като пристигнахме. Посрещна ни с викове:

— Къде се губите вие двамата? Не си ли четете пощата?

И двамата наведохме виновно глави — вчера вечерта не беше точно време за четене на пощи.

— Какво има, доцент Борисов? — като по-смел се обади Тошо.

— Ще ти кажа какво има! — ядоса се шефът. — Днес идва специалната комисия да ни атестира, а вие двамата пристигате като за панаир!

Явно имаше предвид не само дрехите ни, които огледа особено критично, но и начина, по който се държахме.

— Бихме могли да се преоблечем — измънках аз. Може би за двайсетина минути щяхме да успеем.

— Няма време. Идвайте веднага да посрещнем комисията.

За наше щастие, комисията беше българска, така че нямаше да е чак толкова официално. Понечих да отпратя Лилит и Тамиел — поне те да не се занимават с глупости. Но Лилит само поклати глава. В крайна сметка Тамиел си тръгна, а тя остана, като от време на време попърхваше с мигли към началника, за да не я разкара.

Доцент Борисов очевидно много искаше от нас да се срамуваме от външния си вид. Осъзнах напълно това, когато пред мен се появиха тримата от комисията — високи, брадати и с тоги.

— Добър ден, господа! — поздрави ги доцент Борисов. — Добре дошли в нашата катедра! Това са нашите сътрудници Тодор Боянов и Боряна Андреева. Те ще ви разведат из лабораториите.

Здрависах се и с тримата, като се помъчих да докарам на лицето си „професионална усмивка“.

— А това е… — продължи шефът и се вторачи в спътничката ни.

— Лилит Стоянова — усмихна им се тя и мога да се закълна, че в тази усмивка имаше пламъчета. — Студентка и кръжочничка.

Те я изгледаха отвисоко, но съвсем не й се учудиха. Което ме наведе на някои мисли. Щом не се изненадваха, значи се познаваха. А щом се познаваха, вероятно бяха от един вид.

— Те не са хора! — извиках току пред вратата на лабораторията, а Лилит ми кимна.

Шефът тъкмо се опитваше да каже нещо, когато тя го изблъска настрана. И точно навреме, защото от ръцете на тримата от „комисията“ започнаха да излизат огнени езици.

— Лилит, извикай останалите! — паникьосах се аз.

— Извикани са — спокойно ми отговори тя и се пресегна към стоящия в шкафчето до нея пожарогасител.

Тримата отстъпиха назад малко преди тя да ги засипе с пяна.

— Доцент Борисов! — изкрещя колегата Николов някъде иззад гърба ми. — Елате да видите какво става отвън!

Тримата с шефа и Тошо се залепихме за прозорците. Долу някаква банда разбиваше колите на паркинга; замеряха минувачите с огнени кълба и им се плезеха, показвайки дългите си опашки. Зад тях търчаха моите дяволски студенти и се опитваха да ги обезвредят.

— Боби, какво става? — пръв се окопити Тошо.

— Е, сега вече прекалиха! — ядосах се аз и хукнах надолу по стълбите, напълно забравила за тримата дяволи на етажа. Спомних си, че долу също има пожарогасител — ако не са запалили нищо, можех да ги пера с него по муцуните.

— Боби, спри се! — развика се след мен Лилит. — Хвани я и не я пускай долу! — изкомандва тя Тошо.

Без да се бави, той хукна след мен, изпревари ме и ме сграбчи за ръцете.

— Това си е моят университет! — викнах аз. — Няма да позволя на няколко пишлеменца да го съсипят.

— Никой няма да го съсипва — обеща Лилит. — А ти ще можеш да свидетелстваш на изслушването.

— Не искам да свидетелствам на нищо! Искам да ги пипна за вратленцата! — извивах се аз в ръцете на Тошо.

— Какво изслушване? — попита той, докато избягваше опита ми да го настъпя.

— Ще има официален съд — каза му Лилит. — На тези — кимна тя в посока на тримата дяволи, които бягаха по коридора — не им е позволено да се показват пред хората. Няма да им се размине.

Тошо ме пусна по нейна заповед и тримата хукнахме след дяволите. Не се наложи да ги догонваме обаче, защото на долния етаж вече ги чакаха. И то не студентчета, както ми обясни после Лилит, а дяволи от корпуса за бързо реагиране. Когато слязохме на партера обаче, там все още се млатеха с огнени кълбета. Лилит ни изкомандва да не се намесваме, и се юрна в престрелката.

Полата й се развяваше около нея, но като гледах, не й пречеше особено. В един момент я скъса с ръка, защото се беше закачила за клонче, и продължи да мята кълба без забавяне. Отвсякъде хвърчаха огнени сфери, а звукът от разширяващия се въздух отекваше наоколо. Аз и Тошо, както и Николов с началника, се бяхме покрили край входа и само наблюдавахме ужасени. Какво можехме да направим? Поривът ми да бия дяволчета по муцуната се беше уталожил.

Бяха прекалено много, пък и май си падам страхлива. А и смелостта не значи да се набуташ някъде само за да те пребият. Трябва да има смисъл от упражнението.

Станчо водеше „нашия отбор“, а Лилит се сражаваше на първа линия. Въпреки количеството огън, летящ наоколо, нищо не стигаше до университета, като че ли имаше невидима бариера между нас и тях. Колите нямаха този късмет. Макар и да не горяха, доста се посмачкаха.

Не знам как щяха да покрият цялата тази история.