Снежана Ташева
Групата от Ада (20)

* * *

Тримата се оказаха перфектните помощници: Данеел беше чудесен асистент, Тамиел изпълняваше безропотно всичко, което му възложа, само с Лилит имаше малък проблем — обичаше да експериментира. Не можахме да ги запишем като кръжочници — бяха само първи курс, но пък неофициално се водеха към нашата катедра. Снабдих всеки от тях с престилка и бюро в една от лабораториите и им дадох ключове от шкафа с реактивите.

Николов щеше да позеленее от яд — не че не му даваха студенти, просто те не се задържаха много. Тошо ми честити, без да се мръщи — той пък си имаше достатъчно кръжочници. Беше по-голям от мен с няколко години и по-напред в научната работа със светлинни години. Тъкмо сега щеше да ходи на конференция в Рим и аз доста му завиждах.

Дори успях да убедя Тамиел да дойде с мене до Физическия факултет, за да видим старите образци на електронния микроскоп. После пък го оставих там самичък цял ден, защото операторът на микроскопа настойчиво се опитваше да ме сваля, и на мен ми писна.

Станчо също не си беше губил времето. Нормални групи вече нямах, защото той беше успял да омае началството да ми остави само „чуждестранните“ студенти.

Един ден обаче се случи малък инцидент. Лилит, като най-инициативната от кръжочниците ми, беше решила да синтезира царска вода, без първо да ме пита. Разбрах го в най-лошия възможен момент:

— Боби! — провикна се тя; вече си говорехме на малки имена. — Виж, синтезирах царска вода!

В момента, в който погледнах натам, течността вече беше прогорила мензурата и капеше по пода.

— Отмести се! — извиках по навик, взех пластмасовия съд от ръката й и го измих на мивката, после го хвърлих в кошчето за химически отпадък. След което изсипах едно шише натриева основа върху червената локва на пода.

Сложих ръкавици, взех гъбата и с въздишка се заех да почиствам.

Както си бях коленичила над локвата, мярнах нещо с периферното си зрение. Обърнах се и видях две колежки, с които не се обичахме особено, да седят като две овци на вратата и да ме гледат съсредоточено в ръцете. Сигурно за пръв път виждаха царска вода върху пода на лабораторията.

Тъй като не им обърнах особено внимание, а само измих гъбата и ръкавиците, чух как вратата се затваря.

— Кои бяха тези? — попита ме Лилит.

— Причината аз да не харесвам жените — отговорих й искрено.

— Тъпи гъски и клюкарки. Сигурно сега целият университет ще научи, че съм разляла корозив на пода.

— О, няма — ухили се Лилит и рогцата й проблеснаха за момент.