Алберт Лиханов
Непростената (47)

8.

Минаха много и какви ли не години…

Яркозеленият акварелен мъх, украсявал гората още от преди военните времена, застлал бащиния гроб, а след него и гроба на Альонушка, постепенно изпълзя към изоставената махала и подхвана останките от някогашните дървени постройки, бавно изтривайки от тези места всякаква следа от човешко присъствие.

Сякаш някакъв невидим художник защриховаше с разкрасяващите си моливи отминалото време.

Единствено човешката мъка не можеше да бъде зачеркната…