Алберт Лиханов
Непростената (38)

30.

Альонушка плачеше — нищо не помогна. От дъното на своята памет тя измъкна всички познати й немски думи, които означаваха доброта, милосърдие, справедливост, човечност, съвест — никаква полза!

Хер Щерн — големият, представителният, солидният, дори монументалният в известен смисъл и, разбира се, силният мъж падна дотолкова, че сграбчи Альонушка за гърлото, промъквайки се зад гърба й и я помъкна, но не към нейната стая, а към тоалетната при входа — помещение без прозорци и огледало, някакво безопасно общо взето помещение, използвано може би и при други случаи за подобни цели. После ключалката щракна и вратата се заключи.

Альона напразно блъскаше с разранените си до кръв юмруци по вратата. Напразно ги викаше поименно: „Фрау Ема! Хер Хенрих! Фройлайн Ела!“. Викаше дори малкия Готфрид, надявайки се на доброто му малко, детско сърчице. Напразно.

Вратата се отвори след час и половина. Зад нея стояха двама американци с кепета на главите и жълтеникави куртки. Единият говореше немски криво-ляво.

— Мис Никитина? — попита той и Альона я побиха тръпки. Откъде можеха да знаят фамилията й?

Тя излезе от позорната клетка. В големия хол нямаше никого. След малко видя празната постройка и един джип, спрял върху червената, наскоро ремонтирана алея. Говорещият немски американец вежливо й отвори задната врата и след като тя се настани, седна до нея. Другият зае шофьорското място. Автомобилът потегли.

Когато напускаха червения полукръг — от тази, във форма на подкова, посипана със счукана тухла алея — от другата страна при изхода се появи бричката на пощальона Франц.

Щом видя джипа, той спря екипажа си и се изправи на капрата в пълен ръст. После свали фуражката си и я допря до сърцето си. Осъзнавайки ставащото, той викна със сподавен глас:

— Фрау Щерн! Фрау Щерн!

— Ето я твоята Щерн! Докара се дотук! — отвърна му полугласно Альона.

За час и половина, докато ревеше заключена в тоалетната без прозорец, докато викаше колкото й глас държи, умолявайки семейство Щерн да й върнат дъщерята, нейната дъщеричка, тя беше загубила почти всичките си сили, глас и сълзи. Не чувстваше главата си изпразнена, не! Тя сякаш беше запълнена с някаква тежка памучна материя. Не можеше да мисли за нищо, нищичко не разбираше. Нямаше понятие дали по-нататъшният й живот има някакъв смисъл.

Американецът като че ли чу мислите й.

— Оставете това — каза той, — вие все още сте само на шестнайсет. Войната свърши. Сега всичко е пред вас.

В ръцете си той държеше една папка, прелистваше я. Предложи й:

— Искате ли да погледнете?

Тя протегна слабата си ръка и запрелиства през сълзи своя собствен живот.

Добре известният й аусвайс на името на Але Щерн. Документите от концлагера, доставени й от Вили. Справка на немски и английски, подписана от трима свидетели — Хенрих, Ема и Ела — заверена с множество печати, удостоверяваща, че непълнолетната Альона Сергеевна Никитина е била интернирана в Германия и е извършвала селскостопанска работа в имението на Щерн, под името Але Щерн.

На същия лист, в отделен параграф, в пълно несъответствие с предхождащия текст, се мъдреше следното: „Никитина е изпратена в имението на Щерн (Дуисбург) от концлагер номер еди-кой си. Руски документи не бяха открити“. Альона върна папката на американеца и след около час беше настанена в Проверочно-филтрационен лагер.