Алберт Лиханов
Непростената (22)

14.

Защо се занимаваха с нея? Нямаше представа.

Готвеше ли се за нещо? Нещо лошо или нещо хубаво? За хубаво не можеше да става и дума, защото всички знаеха — от лазарета излизаш с краката напред. Но тя не можеше да мисли и за лошото. Плуваше като в лодка. Водата тихо ромолеше, а лодката на нейното съзнание се придвижваше в неизвестна посока — загубила всичките си сили, Альонушка не проявяваше никаква съпротива.

На третото денонощие й дадоха супа, но не онази мътилка, която им сипваха в бараките, а нещо много по-вкусно. Преди това бяха забили в ръката й игла и тя беше гледала банката на желязната стойка, от която по прозрачно маркуче в нея се завръщаше животът.

След още два дни я натовариха на една шейна — да, съвсем истинска самоделка с впрегнато конче и я подкараха нанякъде. На излизане от лагера провериха документите на кочияша. Униформеният приближи Альонушка и разтвори широката яка на кожуха, в който беше завита, след това свери номера, пришит на робата й с този в книжата.

После тя се намери в една дървена селска къща. Стаята, в която грижливо я настаниха веднага, беше цялата обкована със светли, небоядисани дъски като в родния й дом от детството. Альонушка се загледа в дантелените фигури, които рисуваха по тавана огнените пламъци от бумтящите дърва в печката. Виждаше цветя и птичи човки. Виждаше привидения. Вярно, те меняха своя облик, превръщаха се в трептящи клонки, но се намираха далече от нея, в ъгъла, дори зад вратата. Тя спеше и спеше. Хранеше се. Даваха й много течности. Някаква супа. Някаква каша. После отново спеше. Не я спохождаха никакви сънища. Един ден зад вратата се чуха тежки стъпки. Някой вървеше с уверена, сигурна крачка. Вратата се отвори и пред Альонушка се появи… Господи, пред нея стоеше дългучът от охраната Вили!

Защо? Заради кого беше дошъл? Искаше й се да скочи на крака, да се облече, да избяга, но не можеше да помръдне дори с пръст. „Край“, промълви сама на себе си. „Край“! Сълзите й потекоха — откъде ли се бяха събрали толкова много сълзи в очите й? Когато се чувстваше наистина зле, по бузата й се беше търкулнала не повече от една-едничка сълза — до слепоочието.

Вили седна на стола пред кревата й, насила взе ръката й и изведнъж съвсем тихо, почти шепнейки започна да й говори. Разбира се, на немски:

— Горкото ми момиче! Хубавото ми момиче! Колко се радвам, че те срещнах! В този лагер! На прага на смъртта. Ще те спася! Искаш, нали? Ще спася и теб, и себе си!

Монологът му продължи много-много дълго, изпълнен с чувства напълно неподходящи за който и да било мъж, но най-вече за немец от охраната. Неуспялата все още да се изтръгне от болезнената си слабост Альонушка не намери сили да му се противопостави, да възрази, да откаже предложението му. Не можеше да скочи и да побегне. Само извика с цяло гърло — доколкото безсилието й позволяваше — чу се пресипнал хрип, угаснал още с напускането на устните й.

В края на краищата тя вече не можеше да мисли за нищо друго освен за неочаквано споходилия я ужас — този Вили, обладания от тъга и някаква непонятна любов вражески войник, който охраняваше нея и много други като нея. От какво ги охраняваше? От свободата ли? От собствения им дом ли? От живота им ли в последна сметка?

Целият й живот като в предсмъртно видение премина през съзнанието й само за част от секундата — дома й, татко й, училището, зеления мъх в горичката край дома й, където бяха намерили покой Сергей Кузмич, Соня и Сара, обесени само заради това, че са еврейки, необятната дълга траншея, прокопана от селяните и този лагер, с цялата му безизходност, освен към онзи свят…

Да, когато животът на човек свършва, се случва точно това — за част от секундата, за едно трепване на клепача пред теб се извърта лентата на целия ти живот с преодолените препятствия, с греховете, радостите и любовта — едва след това се хвърляш в смъртта!

Само че през краткия, невинен, лишен от опит живот на Альонушка не й се беше случило още нищо истинско, така че нейната малка съдбица се извъртя твърде-твърде бързо…

И тя се хвърли в смъртта.

Но се озова в живота.