Алберт Лиханов
Непростената (4)

4.

От този момент София Марковна започна да им говори с такива думи сякаш са възрастни.

На тях — третокласниците! В къщата на Альонушка в края на махалата, скрита в гората на цели три версти от селцето, майка й и татко й не знаеха такива думи — те никога не ги бяха произнасяли пред нея.

Животът там си течеше на свой собствен ход, родителите й се водеха за колхозници, но тъй като махалата беше прекалено малка — всичко на всичко десетина семейства и както работната ръка, така и животните на стопаните бяха твърде недостатъчно, отдалеченото селище се броеше за отделение на колхоза и се управляваше от най-деловия старец сред тукашните селяни с широка и гъста посивяла брада — чичо Инокентий, спокоен също като баща й Сергей Кузмич. В началото имаха една малка бригада, която обгрижваше ръжена нива от няколко десетки хектара — оряха, сееха, наобикаляха я, жънеха я и предаваха реколтата в държавния хамбар — там, в същото село, където беше училището.

Понякога за трудодните им даваха по нещо — най-често зърно, което смилаха на брашно или за храна на животните, а за живеене им се налагаше да се ограничават с онова, което изкарат от своето домашно стопанство. По тази причина не им отнемаха няколкото крави, прасета, малкото стадо овци и кокошки. С това преживяваха, плюс реколтата от градинката пред къщата.

С други думи, махалата наречена Барашки^[1] носеше това име без какъвто и да е намек за наличие на големи овчи стада; беше по-скоро забравено минало, но легенди за някакво прекрасно историческо време липсваха. Доколкото си спомняха старците, махалата все си беше малка и разположена на някакъв горски ъгъл, винаги беше живяла бедно, встрани от всякаква суета, в полусън, в който не се отваряше дума за нищо случайно или непознато. Твърде далеко бяха от всичко.

Библиотеката се намираше в близкото село в сградата на училището; радиоточка само се канеха да сложат — за целта се налагаше да се вдигнат стълбове, а колко стълбове са нужни за цели три километра и целият този труд само за двайсет, хайде да кажем трийсет човека, ако се прибави и бебешорът. Кое по-напред?! И за прекарването на тока също само говореха. Няма ферма, няма училище, няма фелдшерски кабинет — никога не беше имало, библиотека липсваше, какво следва от това. Че останалото също може да почака.

Какви ти тук разсъждения за неведомото! И все пак клюката за двете учителки пришелки се дотътри до махалата, пренасяна от уста на уста. И майката на Альонушка Пелагея Матвеевна, гушкайки своята красавица веднъж й прошепна на ушето:

— Ти тези двете учителки бегълки, миличка, недей много да ги обичаш.

Альонушка хвърли поглед към майка си и се усмихна.

— Защото те какво — разсъждаваше родителката. — Днес са при нас, утре нейде другаде. Не са от нашите. Ето какво ще кажа. А в школото има и наши. Учителки, имам предвид. С Олга Петровна се знаем много отдавна, учила съм при майка й. Анна Иванова — също, тукашна си е, нашенка. По-добре тях слушай, дъще!

Альонушка продължаваше да се усмихва на майка си — ей на, ужким е майка добра и обичана, а толкова просто нещо не може да разбере.

— Маминко — рече тя с тънкото си като сребърна нишка гласче, — как мога да слушам Олга Петровна или Анна Ивановна? Нали моя учителка е София Марковна! А тя е много, много добра.

Альонушка не се вслуша в простодушните мамини думи и допусна в доброто си сърчице невиновната в нищо София Марковна, която я учеше, както и всички останали деца, да пише, да смята, да чете, да обича приказките на Пушкин, които рецитираше наизуст с леко притворени очи или пък хорово стихотворението на Лермонтов „Бородино“ заедно с целия (вече четвърти) клас и в очите й се появяваха сълзи, когато възкликваше „Кажи ми, чичо, ненапразно Москва погълнал е пожарът и е в ръцете на врага?“.

Альонушка не разбираше защо тъкмо тези думи предизвикваха сълзите на учителката й. Нима има малко други стихотворения, които крият тъга? София Марковна рецитираше безброй такива и Альонушка хлипаше заедно с нея, макар да не беше редно да учиш децата да реват по време на урок. София Марковна им разказваше и за композитора Моцарт, свиреше им на пиано, извинявайки се всеки път, че инструментът би трябвало да е не пиано, а клавесин и обясняваше какво представлява този инструмент.

Един прекрасен ден, когато Альонушка завършваше четвърти клас, София Марковна дойде на урока с Олга Петровна и двете просто сияеха, поглеждаха се дружелюбно — чудо на чудесата!

Олга Петровна каза, че началното им училище вече ще бъде седемгодишно, нея я назначават за директор, библиотеката в бившата господарска къща ще преместят в друго помещение, а от града за следващата учебна година ще бъдат изпратени в помощ наведнъж цели трима нови учители.

Най-трудното, обясни им тя, било, че от пети клас ще изучават чужд език. Благодарение на София Марковна обаче проблемът щял да бъде разрешен.

И едната, и другата владеят немски и могат да го преподават. Коя от двете ще се заеме обаче, още не било решено. И като нов директор на новото от есента училище, тя искала да се посъветва с онези, които преминават в пети клас.

— Кого да поканим за учител по немски?

Альонушка първа нададе вик, сякаш се страхуваше да не я изпреварят:

— София Марковна!

Останалите нестройно заповтаряха след нея името на учителката си.

Олга Петровна кимна с глава и бодро каза:

— Тъй да бъде!