Керелин Спаркс
Сърце на вампир (3)

Глава 3

Дявол да го вземе. Беше се прецакал царски. Ангъс наблюдаваше как Ема прекосява каменния мост с бърза и решителна крачка. Вместо да я убеди да се оттегли, тя бе още по-решена да използва проклетите си колове.

Роман и Жан-Люк бяха прави. Той беше твърде невъздържан. Но по дяволите всичко, вбеси го това, че такава красива млада девойка се излага на толкова големи опасности. Подозираше, че тя отмъщава не само заради невинните смъртни, убити наскоро в Сентрал парк. Отмъщаваше за майка си. Това обясняваше страстта и решителността й, но дори и така да бе, поведението й бе самоубийствено. Беше глупаво и безразсъдно, и все пак в Ема Уолъс нямаше нищо глупаво или безразсъдно. Беше умна и бърза. Притежаваше достатъчно психични сили, за да усети присъствието му, въпреки че бе успял да прикрие мислите и местоположението си от нея. Никога преди не се бе налагало да прави това заради смъртен, което само доказваше колко специална бе тя. Беше се надявал, че доводите му ще бъдат достатъчни, но тя бе толкова решена, че щеше да е трудно да я убеди. Може би щеше да се наложи да я притисне, само за да я накара да го изслуша. Мисълта за това как тя лежи под него, го накара да се втвърди. Мамка му. Погледна надолу към торбата си, която сега висеше накриво. Не можеше да отиде в градската къща на Роман с ерекция. Щяха да го подиграват през целия следващ век.

Наблюдаваше я как тича нагоре по стълбите към Пето авеню. Той се движеше тихо по улицата, на достатъчно разстояние, за да може все още да я вижда с превъзходното си зрение. Тя си взе такси, тревога засенчваше красивото й лице. Добре. Крайно време беше да осъзнае, че си играе с огъня. Трябваше да направи нещо. Ако Бунтовниците я хванеха в действие, щяха да я убият без угризения. Те смятаха смъртните само и единствено за източник на храна, за стадо добитък.

По природа вампирите бяха по-бързи и по-силни, отколкото всеки смъртен можеше да бъде. Девойката бе обречена, ако не успееше да я спре. Наблюдаваше я как се плъзга върху задната седалка на таксито с грациозно, овладяно движение. Толкова прекрасна. И невероятна. Три убийства миналото лято и още едно тази пролет. Тя бе един жесток малък боец. Само ако можеше да насочи тази страст нанякъде другаде…

Слабините му пулсираха. Мамка му. След повече от петстотин години, ето го тук, реагиращ като буен младеж. Не знаеше дали да е ядосан или облекчен. Бе минало толкова дълго време, откакто бе чувствал възбуда, че подозираше, че е повече мъртъв, отколкото жив — теория, която имаше смисъл предвид обстоятелствата.

С въздишка, той се отправи към градската къща на Роман в Горен Ийст Сайд. Телепортирането щеше да е по-бързо от ходенето, но имаше нужда от време да помисли. И време издутината под килта му да се успокои.

Защо не реагираше по този начин на себеподобните си? Имаше много свободни жени-вампири, включително тези в собствения му харем. Те бяха достатъчно хубави, но също и взискателни и суетни по хленчещо, безпомощен начин. Ема бе напълно различна. Умна, независима и смела. Тя имаше всички качества, на които най-много се възхищаваше в мъжете. Тя дори бе воин.

Внезапно с изненада, Ангъс осъзна, че тя е точно като него. Е, не точно. Тя бе много по-млада. И много по-жива. И също така имаше много красиво женско тяло.

Но привличането беше повече от физическо. Тя беше воин като него, бореше се със злото в малките часове на нощта. Споделяше нуждата му да защитава невинните. Под техните очевидни различия, те бяха сродни души. Ако успееше да я накара да види това, тя можеше да му бъде съюзник, а не враг.

Ангъс зави към улицата на Роман и се приближи към градската къща. Прозорците бяха тъмни сега, когато харемът на Роман си бе отишъл и той живееше в Уайт Плейнс със смъртната си жена. Сега единствените жители бяха Конър и двама вампири-охранители. Иън щеше да охранява градската къща, докато Дугъл наблюдаваше „Роматех“. Ангъс винаги оставаше в градската къща на Роман, когато идваше в Ню Йорк. Спалните бяха оборудвани с алуминиеви щори, за да пазят обитателите в безопасност през деня. И дневните служители бяха напълно надеждни. Те работеха за „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“.

Без съмнение, Ема Уолъс щеше да провери компанията му, веднага след като разгледа визитката му. Вероятно щеше да разбере, че е вампир. Това беше добре. Той не искаше никакви тайни между тях. Искаше тя да се научи да му се доверява. Той също планираше да я разследва. Ако знаеше всичко за Ема Уолъс, би могъл да открие най-добрият начин да я спечели. Психологическа война. Нямаше да бъде толкова открит, колкото бяха обичайните му методи, но и целта в този случай бе необичайна. Не можеше просто да я удари с клеймора по главата. Трябваше да бъде по-изтънчен. По-съблазнителен. Той се усмихна. Нека битката да започне.

Огледа се, докато изкачваше стълбите към градската къща. Улицата беше празна и тиха. Това бе отлична възможност да изпробва алармената система, която бе инсталирал преди няколко месеца. Откакто Роман се беше телепортирал директно в бърлогата на Руското сборище, Ангъс се тревожеше, че и руснаците може да опитат подобна маневра.

Той провери още веднъж дали улицата е празна, а след това се телепортира в тъмното фоайе. Веднага след като тялото му се материализира, алармата се включи — настроена на висока честота, така че само кучета и вампири можеха да я чуят. Вратата на кухнята незабавно се отвори и една фигура се приближи към него с вампирска скорост. Неясната фигура спря, разкривайки Иън, с развяващ се около коленете му килт и кинжал, насочен към гърлото на Ангъс.

— О, туй си ти. — Иън плъзна кинжала обратно в канията в чорапа си. — Едва не те пронизах.

Ангъс потупа младоликия вампир по гърба.

— Бърз си, както винаги, момче. Радвам се да те видя отново. — Той се приближи към контролния панел до вратата, за да изключи алармата. — Ако беше тук при монитора, щеше да видиш, че идвам по стълбите, и нямаше да се изненадаш.

Иън наведе глава, изглеждайки прилично смутен, заради това, че не е бил на поста си.

— Бях в кухнята. Имаме компания.

— Кой? — Ангъс закрачи покрай голямото стълбище към кухнята, където ивица светлината се процеждаше под вратата. Той блъсна въртящата врата и зърна Грегори, който бе седнал на масата в кухнята и пиеше от бутилката му с „Криски“.

Ангъс влезе в кухнята.

— Защо си тук и пречиш на задълженията на Иън? Трябваше още да си в „Роматех“.

Грегори се намръщи.

— Не си много приятелски настроен, а? Роман очаква от мен да му дам информация за Убиеца, но нито ти, нито Конър се върнахте. Освен това аз ти правя услуга, като ти връщам бутилката.

Ангъс грабна бутилката и я вдигна към светлината.

— Кървавото нещо е наполовина празно.

Грегори се ухили.

— Разбирам. „Криски“-то е кърваво. Точно така. Опитваш се да бъдеш забавен. — Усмивката му изчезна, тъй като Ангъс продължи да го гледа гневно. — Добре де, изпих малко. Но предпочитам да мисля за нея като наполовина пълна.

Ангъс остави бутилката, докато Иън влизаше в стаята. Грегори кимна към него.

— Той също пийна.

Ангъс повдигна вежди към Иън.

— Само една мъничка глътка — настоя Иън. — Знам, че съм на работа.

— Дяволски си прав. — Ангъс прехапа устни, за да не се усмихне. Новото фюжън питие на Роман щеше да бъде много популярно. — Може ли да се обадиш на Конър, за да знае, че съм тук? — Той кимна с глава на Иън, за да излезе от стаята.

— Разбира се. — Иън грабна един мобилен телефон от плота в кухнята и се върна във фоайето.

— Е, здравеняко, готов ли си да докладваш? — Грегори се отпусна в стола си. — Намери ли Убиеца? Беше ли някоя от сексапилните мадами? — попита той и повдигна вежди.

Ангъс изгледа свирепо младия вампир.

— Може и да съм готов да ти простя, че си пил от „Криски“-то ми, ако ми кажеш какво не е наред с рожбата.

— С кое? Говори на английски, пич.

— Рожбата, мъничкото бебе. Искам да знам какво не е наред.

— О! — Изражението на Грегори стана сериозно, докато се подпираше върху лактите си. — Е, това е доста лично.

— Топките ти също, момко, и ако искаш да ги задържиш близки и лични, ще ми кажеш какво става.

— По дяволите! — Грегори го изгледа недоверчиво. — Зарежи стероидите, човече.

— Нямам нужда от наркотици. По природа съм гадно копеле.

— Да, забелязах. — Грегори присви очи. — Не си наранил сексапилното маце, нали?

Ангъс се усмихна. Започваше да разбира, защо Роман харесва младия вампир.

— Знаеш ли какво? Ти ми кажи за рожбата и аз ще ти разкажа за сексапилното маце.

Грегори бавно кимна.

— Дадено. — Той премести стола срещу него. Ангъс сложи клеймора по средата на масата, след това седна.

— Има ли опасност за рожбата?

— Не знаем. Вампирските лекари казват, че той е здрав.

— Момче ли е?

Грегори се усмихна.

— Трябваше да видиш лицето на Роман, когато ми каза. Беше толкова горд.

— Тогава какъв е проблемът? Не ме лъжи, момче. Мога само да ти кажа, че не искаш да ме виждаш ядосан.

Грегори завъртя очи.

— О, колко съм уплашен.

Ангъс потисна усмивката си. Скръсти ръце пред гърдите си и присви очи. Грегори въздъхна.

— Добре. Преди няколко месеца Шана спомена, че бебето сякаш спи по цял ден, а цяла нощ рита. Роман наистина откачи.

Ангъс опря лакти на масата пред меча си.

— Роман се бои от това, че рожбата може да е нощно създание? Затова ли ходят при вампирски лекар? Но нали Роман използва живи човешки сперматозоиди?

— Да. Но изтри ДНК-то на донора и добави своето.

— Така че той да бъде бащата. Не виждам какъв е проблемът. — Ангъс погледна настрани, когато вратата на кухнята се отвори. Конър влезе вътре, следван от Иън.

— Надявам се, че си имал по-голям късмет от мен. — Конър извади бутилка синтетична кръв от хладилника и я пъхна в микровълновата. — Претърсвах северната половина на Сентрал парк цяла нощ и не видях нищо, освен няколко двойки, които правят любов.

— По дяволите! — Грегори тупна с юмрук по масата. — Знаех си, че трябваше да дойда с теб.

В стаята настъпи мълчание, чуваше се само бръмченето на микровълновата. Тримата шотландци наблюдаваха Грегори мълчаливо, докато той не се изчерви и размърда неспокойно в стола си.

— Предполагам, че имам нужда от приятелка.

— Всички имаме — промърмори Иън.

Микровълновата изпиука и Конър извади бутилката си с кръв.

— Преди да започнем да се оплакваме заради изгубена любов, искам да разбера за Убиеца. Намери ли я, Ангъс?

— Нея? — повтори Иън.

— Да, намерих я. — Ангъс махна към Грегори. — Но първо, този ми разказваше за рожбата на Роман.

Грегори хвърли на Конър смутен поглед.

— Той нямаше да ми каже за Убиеца, докато не изплюя камъчето.

Конър се намръщи, след това отпи голяма глътка от бутилката си.

— Роман иска да се запази в тайна.

Ангъс стисна зъби.

— И мислиш, че не мога да пазя тайна? Пазя повече тайни, отколкото можеш да си представиш, Конър. И въобще трябва ли да ти напомням, че работиш за мен?

— Да, моята работа е да осигуря сигурност на Роман, и точно това правя.

— Кажи ми какъв е проблемът — настоя Ангъс.

Конър се облегна на кухненския плот с въздишка.

— След като рожбата бе зачената, Роман проведе някои тестове, за да види дали може да се превърне отново в смъртен.

Ангъс кимна.

— Процедурата, която проведе с Дарси Нюхарт. И какво?

— Роман откри, че процедурата може да се извърши само ако разполага с проба от ДНК-то на вампира като смъртен — продължи Конър. — Докато изследвал нашето ДНК, Роман открил нещо… странно. По това време Шана вече беше бременна от сперма с ДНК-то на Роман.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ангъс.

Конър отпи още една голяма глътка.

— Нашето ДНК се е променило. Много лека мутация, но все пак не е същото, както когато сме били смъртни.

Ангъс преглътна.

— Тогава бебето на Роман…

— Може да е като нас — завърши Конър. — А ние вече не сме точно хора.

По гръбнака на Ангъс пропълзя тръпка. Не беше човек? Не бе чудно, че Роман е нервен. Каква ли щеше да е рожбата? Вече не беше човек. Мамка му.

— Добре ли си? — попита Конър тихо.

— Да. — Като се изключи, че Грегори барабанеше с пръсти по масата и Ангъс намираше звука за много дразнещ. Вече не беше човек. Как би могъл изобщо да убеди Ема, че е добър, когато дори не бе човек? Той сви юмруци и му се прииска да смаже някой. Грегори щеше да свърши работа. — Шана знае ли?

— Да — отвърна Конър. — Но тя настоява, че не я е грижа, казва, че обича Роман и ще обича рожбата без значение какво е.

— Тя е изключителна жена. — Ангъс се намръщи на Грегори, за да го накара да спре с шума.

Получи се. Грегори се наведе напред.

— Можеш ли да повярваш? Всички сме сбирщина мутанти! Също като Костенурките Нинджа^[1].

Ангъс примигна.

— Ние… ние сме като… костенурки?

Грегори избухна в смях. Иън поклати глава ухилен. Конър изсумтя.

— Не. Имаме вампирска ДНК. Не на костенурки.

— Адско! — Грегори се хвърли назад в стола си, като се смееше. — Притесних те, а?

Ангъс присви очи.

— Конър, ако ти не убиеш този новоизлюпен, ще го направя аз. Момчето си го проси.

Иън покри уста, за да скрие усмивката си. Конър просто скръсти ръце и погледна отегчено. Грегори избърса очите си.

— Не можеш да ме убиеш. Аз съм вицепрезидент на маркетинга в „Роматех“.

Ангъс вдигна вежди.

— Твърдиш, че служиш на някаква цел?

— Точно така. Продавам фюжън кухнята на Роман. Виждал ли си рекламите по Дигиталния вампирски канал? — Грегори се усмихна гордо. — Аз ги правя.

Ангъс извади малкия шотландски нож от канията в чорапа си и започна да изучава острото, смъртоносно острие.

— Не гледам много телевизия. Твърде зает съм да убивам.

Усмивката на Грегори изчезна.

— По дяволите, брато. Намери си хоби. Купи си нова пола. Намери някаква радост в живота си.

Ангъс се усмихна мрачно.

— Намирам радост в работата си и колкото е по-кървава, толкова по-добре. — Той погледна към Конър. — Ще имаш ли удоволствието или да действам аз?

Устата на Конър трепна. Грегори скочи на крака.

— Не можеш да ме нараниш. Роман има нужда от мен, за да продава нещата си.

— И ако спреш да правиш рекламите си, вампирите ще спрат да пият нещата на Роман и ще отидат при конкуренцията? — попита Ангъс.

Намръщен, Грегори разхлаби вратовръзката си.

— Няма конкуренция. Роман е единственият производител на синтетична кръв.

— Аха. — Ангъс плъзна пръст по острието на ножа си. — Виж, гледал съм достатъчно телевизия, за да знам какъв е правилният термин за такива като теб. Ти си това, което наричаме излишен член на екипажа.

Очите на Грегори се разшириха.

— Няма да ме нараниш. Роман ме харесва.

Ангъс наклони глава.

— Сигурен ли си в това, момченце?

Конър се засмя.

— Стига с шегите, Ангъс. Искам да чуя за Убиеца.

— Много добре. — Ангъс прибра ножа в канията. Усмихна се на Конър и Иън, които се бяха ухилили. — Винаги можем да убием младока по-късно.

— По дяволите! — Грегори изгледа шотландците. — Вие, момчета, имате извратено чувство за хумор. — Той премести клеймора на Ангъс настрана и седна на ъгъла на масата. — Бих искал да видя теб и древния ти меч срещу Убиеца, въоръжен с базука.

Ангъс кимна.

— Може би трябва да си намислиш последно желание, преди да ти видя сметката.

— И така, беше ли прав? — попита Конър. — Ема Уолъс ли е Убиеца?

— Да. Намерих я да се мотае с торба пълна с колове.

— Унищожи ли коловете? — попита Иън.

— Не. — Ангъс стана и прибра клеймора зад гърба си. — Уверих се, че напуска парка. Няма да убие никого тази вечер.

— А утре вечер? — Конър пристъпи към него. — Говори ли с нея? Убеди ли я да спре?

— Ще я видя утре. — Ангъс отвори вратата на кухнята. — Кажи на Роман да не се тревожи. Ще се погрижа за Ема Уолъс. — Той излезе, оставяйки вратата да се люлее зад него.

— Чакай. — Конър се плъзна покрай вратата и се присъедини към него във фоайето. — Що за човек е тя? Ще бъде ли лесно да я убедиш?

— Не, тя е твърдо решена да свърши работата си. Голям инат е. И е горделива.

— Звучи ми познато.

Ангъс повдигна вежди.

— Ако се каниш да ми кажеш, че си приличаме, аз вече разбрах, че е така.

Конър понижи глас.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не! — Ангъс не бе осъзнал колко рязко прозвуча отговорът му, докато Конър не го погледна с повдигнати вежди. Той прочисти гърлото си. — Ще се оправя с това сам.

— Мисля, че ще й бъде по-лесно да повярва на нашата гледна точка, ако я чуе от повече от един човек.

— Не. — Ангъс стисна централната колона в основата на голямото стълбище. Защо се появяваше това внезапно собственическо чувство, когато ставаше въпрос за Ема Уолъс? Или беше заради гордостта му, отказваше да гледа на нея като на предизвикателство, с което не би могъл да се справи? Или беше нещо повече? — Аз ще се погрижа за това. Сам.

Конър наклони глава.

— Както искаш.

Ангъс тръгна към средата на стълбището, откъдето можеше да види площадките на всеки етаж. Би било по-бързо да се телепортира на петия етаж, вместо да изкачи всички стъпала.

— Тя е хубаво момиче — прошепна Конър зад него.

Ангъс се извърна, за да изгледа сърдито приятеля си, но Конър просто му хвърли знаещ поглед. Мамка му. Ангъс отново погледна към площадката на петия етаж.

— Дали Роман ще има нещо против да използвам офиса му?

— Не. Планираш да проучиш госпожица Уолъс?

— Да. Ако разбера какво я кара да убива, тогава мога да го премахна и после…

— Тя ще спре да убива — довърши изречението Конър. — Добър план.

— Надявам се да я направя съюзник.

Конър пристъпи към него, със съмнение в погледа.

— Много голяма е крачката от убиец до съюзник.

— Остин Ериксън е на наша страна.

— Но той никога не е бил убиец. Госпожица Уолъс е убила четирима от нашия вид, за които знаем. Тя е много по-ожесточен враг, отколкото Остин някога е бил.

— Да, тя е предизвикателство, но не се заблуждавай. — Ангъс вдигна брадичката си. — Няма да бъда победен.

Конър отстъпи с кимване.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ. — Ангъс се телепортира на петия етаж, след това влезе в офиса на Роман.

Докато чакаше компютъра да зареди, той си взе бутилка синтетична кръв от минихладилника. Нулева, същата кръвна група като на Ема. Някои вампири смятаха, че е твърде скучна и често срещана за техните вкусове, но Ангъс винаги предпочиташе прости ястия. Той затопли една чаша в микровълновата, след това я извади, помирисвайки пресния и здравословен аромат. Също като Ема. Тя беше от силен, издръжлив род. Достатъчно, за да подкрепя един мъж цял живот. Той се върна при бюрото и отпи от чашата. До утре вечер, когато щеше да се срещне с нея, щеше да има цялата информация, която му бе необходима. Нямаше търпение битката да започне.

 

 

Ема пусна чантата с коловете върху кухненския плот, а след това се отправи към хладилника, за да потърси закуска. Или вечеря. Или както го наричаха, след работа цяла нощ. Стомахът й изкъркори от глад, докато отваряше вратата на хладилника.

— Великолепно — промърмори тя, докато се взираше в една малка кофичка с нискомаслено кисело мляко и една торба с увехнали марули. Беше забравила да се отбие до магазина на път за вкъщи. Всичко това бе по вина на шотландеца. Ангъс. През цялото време се питаше дали е вампир или не?

С въздишка тя грабна киселото мляко с вкус на ягоди. Не драматизираше ли излишно? Ангъс можеше и да е просто един нормален мъж. Да, точно така. Тя разкъса опаковката и заби лъжица в кофичката с мляко. Нямаше нищо нормално в Ангъс. Беше умен, красив, мечтания мъж във всяко едно отношение, но дали бе жив?

Тя погледна към входната врата. И трите резета бяха заключени, а мигащата светлина показваше, че алармата е включена. Все пак, един вампир можеше да се телепортира навсякъде. В малкия си апартамент в Сохо, тя можеше да премине от кухнята в хола само с пет крачки. Остави киселото мляко на масичката за кафе и се насочи към прозореца, за да надникне през щорите. Скоро щеше да се зазори и тя щеше да бъде в безопасност през деня.

Улицата беше празна, с изключение на един ред от паркирани коли и няколко ранобудни, които разхождаха своите кучета. Кучетата си вършеха работата около дърветата, докато сънените им господари ги чакаха, с чаша кафе в едната ръка и найлонова торбичка за изпражнения в другата.

Ема пусна щорите и се насочи към яркочервеното си канапе. Може би трябваше да си вземе куче. Тогава нямаше винаги да е сама. Трудно бе да има някаква връзка, когато имаше работа, която не може да обсъжда и тайни, които не можеше да споделя. За съжаление, убийствените й дейности може би вече не бяха тайна. Ако Ангъс беше вампир, той знаеше точно за какво служат коловете й. Следващият въпрос бе — дали щеше да сподели тайната й с други вампири?

Извади визитната картичка от джоба си. Беше бяла, с герба на клан в горния ляв ъгъл. Карето беше синьо-зелено точно като килта, който носеше Ангъс. Името му бе вписано под „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“, а адресите бяха в Лондон и Единбург. „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“? Това звучеше познато. Тя отвори лаптопа си на масичката за кафе и влезе във файловете си от работа. Логото на „Коловете“ се появи на екрана и тя потърси компанията на Ангъс. Докато чакаше, сложи кисело мляко в устата си. Ако компанията на Ангъс бе със седалище в Лондон и Единбург, защо беше в Ню Йорк? Търсенето приключи. Компанията на Ангъс Маккей осигуряваше охраната на „Роматех Индъстрис“.

Ема преглътна. Това не бе абсолютно доказателство, че Ангъс е вампир, но със сигурност доказваше, че е в съюз с врага. „Роматех“ бе собственост на най-могъщия и богат вампир на Източния бряг, Роман Драганести. Шефът на Ема, Шон Уилън, имаше тон от информация за Роман. Той бе господар на вампирското сборище на Източното крайбрежие, изобретател и производител на синтетична кръв в „Роматех“ и зет на Шон. Шон използваше цялото време и ресурси на „Коловете“ в стремежа си да намери и спаси дъщеря си. Ема не бе съгласна с основната му мисия, но не спореше с шефа. Тя просто си вършеше работата в офиса, а след това излизаше на лов. Убиването на вампири трябваше да е основната мисия. Това беше причината да се присъедини към елитния екип „Колове“. Шон събираше информация.

Що се отнасяше до Ема, единствената информация, която й бе необходима, бе дали заподозреният е вампир. Ако беше, значи трябваше да умре.

Тя въведе интернет адреса от визитката на Ангъс. Началната страница на „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“ излезе на екрана. Под заглавието на компанията, с дребен шрифт, пишеше „Основана през 1927 година“. В долната част на страницата, се изброяваха адресите в Лондон и Единбург, а след това предупреждение „Консултация само с предварителна уговорка“. Имаше линк за електронна поща. Ема кликна върху него, а получателят бе посочен като домашен офис. Тя написа кратко съобщение.

„Това съобщение е за Ангъс Маккей. Просто се чудех дали си жив или мъртъв.“

Тя се колебаеше дали да го изпрати. Ами ако й отговореше? Пулсът й се ускори при мисълта. Тя кликна върху „Изпращане“. И трепна. Не трябваше да общува с врага, но не беше сигурна, дали той е врагът. Сайтът му не й помогна. Състоеше се само от една страница. Явно не й предлагаше никаква информация за себе си.

Тя отвори мобилния си телефон. С малко късмет, старият й ръководител-работохолик в МИ6 още щеше да е в офиса. Той винаги твърдеше, че терористите нямат почивен ден, така че защо той да си взима такъв?

Тя набра номера му.

Две позвънявания. Три.

Тя сложи друга лъжица с кисело мляко в устата си.

— Робъртсън на телефона.

Тя преглътна бързо.

— Браян, Ема е.

— Ема, скъпа. Как си? Добре ли се държат янките с теб?

— Да. Благодаря ти. Чудех се дали знаеш нещо за една компания със седалище в Лондон и Единбург. Казва се „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“.

— Сега ще погледна. Задръж.

Ема хапна още кисело мляко, докато чакаше. По какъв случай работеше Ангъс? Със сигурност, не се опитваше да работи под прикритие. Мъж с килт и клеймор бе склонен да се откроява. Беше чудо, че половината от жените в Манхатън не го следваха с капещи лиги. Или не се молеха за внезапен ободряващ вятър.

Мама винаги настояваше татко да слага черно бельо, когато носеше килта си. Татко щеше да я подразни, че е забравил и мама щеше да го завлече в спалнята, за да се увери, че е подходящо облечен. Проверката отнемаше повече от час. Ема се усмихна. Беше на тринадесет години, преди да разбере какво толкова ги забавя.

— Ема? — Гласът на Браян прекъсна мислите й.

— Тук съм.

— „Маккей Секюрити енд Инвестигейшън“ е основана през 1927 г. от Ангъс Маккей Трети. През 1960 г. президентът е записан като Александър Маккей. След това през 1995 г. я поема Ангъс Маккей Четвърти.

— Разбирам. — И така, Ангъс е син на Александър и внук на основателя, Ангъс Трети. Освен ако… той не беше и тримата? — Има ли някакви техни снимки?

— Не. Стоят в сянка — продължи Браян. — Не се рекламират. Не могат да бъдат открити дори в телефонния указател.

— Това е странно.

— Е, предполагам, че са от достатъчно дълго в бизнеса и имат достатъчно клиенти. Ето нещо интересно…

— Какво?

— Компанията е извършвала тайни мисии по време на Втората световна война. Ангъс Трети дори е бил посветен в рицарство.

Ема примигна.

— Наистина ли? Чудя се какво толкова е направил, което въоръжените сили не могат.

— Не знам. Изглежда Ангъс Четвърти е направил няколко услуги на кралицата.

— Майтапиш се. Какви например? — Последва пауза, в която Ема можеше да чуе как нейният бивш ръководител мърмори.

— По дяволите! Изтрито е.

Ема се изправи и започна да се разхожда из малката си всекидневна. Колкото повече разбираше за Ангъс, толкова по-объркана ставаше. Той не изглеждаше като враг.

— Значи тази компания е изпълнявала секретни мисии за правителството ни и за кралицата.

— Да, и… по дяволите. Ангъс Маккей има разрешително за получаване на секретна информация ниво девет. Това е високо, колкото моето.

И много по-високо от това на Ема.

— Това е напълно нечувано. Този човек е цивилен.

— Предполагам, че има нещо общо с тези секретни мисии. Във всеки случай, му е гласувано голямо доверие. Какво знаеш за него?

Освен факта, че иска да го съблече?

— Не много. — Тя трябваше да изпитва огромно облекчение, след като разбра, че заслужава доверие. О, небеса, дори и кралицата му вярваше. Но, по дяволите, той отговаряше за охраната на най-могъщия вампир на Източния бряг. Кой би могъл да защити Роман Драганести по-добре от друг вампир? Шансовете Ангъс да е вампир бяха големи.

Тя седна на канапето.

— Имаш ли списък с клиентите му?

— Нека да видим. Той осигурява охраната на няколко членове на Парламента, на няколко важни клечки в ББС и моден дизайнер в Париж.

Тези клиенти не звучаха като вампири. Възможно ли е той всъщност да е човек? По дяволите, все още не знаеше със сигурност.

— Благодаря ти, Браян. Много ми помогна. — Тя натисна бутона за изключване и пусна телефона на канапето.

Започна да се разхожда из малкия си хол. Как би могъл Ангъс да е вампир, щом кралицата му вярва? И какъв вид услуги извършва, които агент от МИ5 или МИ6 да не може? Тя трепна. Един вампир можеше да направи неща, които човешки агент, никога не би могъл. Лаптопът й издаде пиукащ звук, който й казваше, че е получила писмо в електронната поща. Тя се втурна към канапето и провери подателя: Ангъс Маккей.

Сърцето й подскочи. Тя отвори съобщението.

„Скъпа госпожице Уолъс, от офиса ми в Лондон ми препратиха вашето съобщение. Моля да се срещнем утре вечер в Сентрал парк в 20:00 ч., на същото място, на което се срещнахме тази вечер. Тогава ще отговоря на всичките ви въпроси.“

Това беше. Много делово. Тя беше… почти разочарована. Какво беше очаквала? Повече флирт и закачки? Беше се наслаждавала на разговора с него преди да започне да се държи властно. Седеше там и се мръщеше на съобщението му, преди да напише:

„Ще бъда там. И аз ще съм тази с панталоните. Не си забравяй чантата.“

Натисна „Изпращане“.

Скочи и започна да се разхожда из стаята. Какво правеше, шегуваше се с предполагаем вампир? Изобщо имаха ли вампирите чувство за хумор? Е, Ангъс се беше пошегувал с нея в парка.

Компютърът й изпиука. Беше отговорил? Тя изтича до канапето и отвори пощата.

„Ще оставя торбата си вкъщи, ако ти оставиш панталоните.“

Тя ахна. Този палав мъж! Засмя се, после рязко спря. Той може би не беше човек. Може би беше враг.

Ема се отпусна на възглавниците. Колко глупаво от нейна страна. Да флиртува с врага. Защо трябваше да е толкова дяволски привлекателен? Беше необходимо да изясни приоритетите си и да планира стратегията си за следващата нощ. Обикновено убиваше вампири по време на лов, когато бяха напълно неподготвени. Нямаше да има това предимство с Ангъс. Имаше нужда от… капан. И начин да го задържи.

Звъненето на мобилния й телефон я стресна. Да не би Ангъс да беше открил номера й?

— Ало?

— Ема, Браян е. Току-що получих странен доклад от данните за сигурност и си помислих, че трябва да знаеш.

Тя се наведе напред.

— Да?

— Някой е проникнал във файловете на служителите преди около десет минути. Имал е разрешително, но не се е легитимирал, затова е сигнализирано. Преди защитата да успее да прекъсне връзката, този човек е успял да свали един файл. — Браян се изкашля. — Мислех, че трябва да те предупредя.

Студени тръпки пронизаха кожата на Ема.

— Чий файл е това?

— Твоя.

— Разбирам. — Гласът й звучеше отдалеч. — Благодаря ти.

Тя остави слушалката и си пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си. Значи Ангъс я проверяваше. Щеше да разбере всичко за нея. Погледът й се върна към палавия имейл, който й беше изпратил. Ако беше вампир, утрешната вечер щеше да му е последна. И дори помилване от кралицата нямаше да спаси прекрасния му задник.