Керелин Спаркс
Сърце на вампир (12)

Глава 12

Ангъс знаеше, че трябва да каже нещо успокояващо, да увери Ема, че е в пълна безопасност, но не го направи. Не можеше. Подразни се, че тя участва в атаката на Шон Уилън. И този едва сдържан гняв го накара да иска да я измъчва. Или неразумно да я целуне.

По-добре да стои на разстояние. Тръгна към кухнята.

— Искаш ли нещо за пиене? Имаме неща като безалкохолни напитки и сокове в хладилника.

— Така ли? Защо? — Тя продължаваше да го гледа с този притеснен поглед, сякаш щеше да налети върху врата й всеки момент.

Шията й бе красива с бледа, нежна кожа, но това не означаваше, че иска да направи дупки в нея. Да я целува, все пак, би било много…

Той поклати глава, опитвайки се да продължи с разговора. О, да, изненадата й от смъртните напитки.

— Смъртните, които пазят къщата през деня, ожадняват.

— Имате смъртна охрана през деня?

— Да. Много са добри. И заслужаващи доверие. Работят за мен. — Той спря с ръка върху въртящата се врата. — Нещо за пиене?

Тя се поколеба.

— Малко… вода, благодаря.

Безопасен избор. Би могла да познае, ако бе добавено нещо странно. Мамка му. Бе ли загубил доверието й толкова лесно?

— Чувствай се като у дома си — промърмори той, а след това не успя да се сдържи и добави: — Ако се опиташ да избягаш, ще се включи алармата.

Ангъс влезе в кухнята, за да избегне тревожното изражение на лицето й. Дявол да го вземе. Вече бе ядосан. Защо я предизвикваше и правеше нещата по-лоши?

Той грабна една бутилка с кръв тип нулева от хладилника и я пъхна в микровълновата. Може би нейното недоверие беше благословия. Можеше да го използва, за да се държи на разстояние. Той сипа чаша ледена вода за нея и извади бутилираната кръв от микровълновата печка. Фоайето беше празно, но той я забеляза в библиотеката. Тя обикаляше из лавиците, разглеждайки книгите. Едва снощи той стоеше в същата тази стая и се доверяваше на Роман, обявявайки намерението си да защитава Ема от разстояние.

И ето че тя беше тук — сама в къщата с него. Той се приближи тихо.

— Водата ти.

Тя се завъртя към него.

— Аз… аз не те чух да влизаш.

Той вдигна чашата към нея и тя неохотно я взе. Мамка му.

— Мислиш, че ще те отровя?

Тя примигна.

— Какво?

— Държиш се, сякаш вече не можеш да ми имаш доверие. Мислех, че вече сме преминали този момент.

— Така е. — Тя отпи малко вода.

— Тогава защо продължаваш да ме гледаш странно?

— Не е вярно. Просто не съм сигурна, че това… приятелството ни е добра идея. Създава ми неприятности в работата.

— Наистина ли? Изглеждаше ми достатъчно щастлива, за да ни нападнеш заедно с Уилън.

Тя въздъхна и влезе във фоайето.

— Опитах се да го разубедя, но мъжът не слуша гласа на разума. Няма да повярва на нищо, което съм разбрала от теб. И съм в ужасно положение. Той имаше твоя снимка тази вечер и трябваше да излъжа, че не те познавам.

— Излъга заради мен? — Сърцето на Ангъс се отпусна.

Тя го изгледа гневно.

— Не изглеждай толкова щастлив от това. Цялата тази работа ме поставя в толкова неудобно положение.

— Съжалявам. — Ангъс се усмихна. — Просто съм щастлив, че не съм изгубил доверието ти.

Тя завъртя чашата в ръцете си.

— Разстроена съм заради друго убийство в Сентрал парк. Знам, че не искаш да ловувам…

— Не, не искам.

Тя го изгледа раздразнено.

— Но ти каза, че Бунтовниците са и твои врагове. Защо не ми помогнеш да ги убия? Няма ли това да е приятелско нещо?

Ах, значи това бил проблемът. Той я дари с успокоителна усмивка.

— Ние сме приятели. — Ангъс посочи салона. — Хайде да поговорим мъничко.

— Добре. — Тя влезе в салона. — Хубава стая. — Направи кръг вдясно около трите канелени дивана. — Голям телевизор. Предполагам, че гледаш много ДВК.

Той изчака до вратата и отпи от бутилката си.

— Всъщност не много. Обикновено работя цяла нощ.

Тя остави ледената си вода на масичката за кафе.

— Не си ли взимаш ваканции? Нали знаеш, седмица почивка на всеки петдесет години или нещо такова?

— Много смешно. — Той се запъти към дивана вляво. — Давам на служителите си по няколко седмици всяка година.

— Ами ти? — Тя свали раницата си и я хвърли на дивана вдясно.

Той не обърна внимание на въпроса, тъй като не можеше да си спомни последната си ваканция.

— Какво има в раницата ти?

— Обичайните парти играчки. Дървени колове, сребърни белезници, камшици и вериги. — Тя седна на дивана до раницата. — Ще се гордееш с мен. Дори съм си взела тиксо.

— Бързо се учиш. — Той седна срещу нея на дивана вляво. — Ще задържа раницата ти.

— Какво? Да не би да искаш да ме уволнят?

Ангъс се наведе напред да остави бутилката си на масичката за кафе.

— Можеш да кажеш на шефа си, че съм я взел от теб насила.

Тя се изправи на крака, гледайки го гневно. Той веднага стана.

— Имам нужда от оръжията си, за да отида на лов. А и си мислех, че след като си мой приятел, ще дойдеш с мен. В края на краищата, ти твърдеше, че се тревожиш за моята безопасност.

— Така е, но ти не знаеш цялата история. — Той й посочи дивана. — Ще ти кажа.

— Добре — отвърна тя и седна.

Той зае мястото си.

— Бунтовниците вярват, че убиецът е някой от сборището на Роман. Те приемат, че само вампир може да успее да убие друг вампир.

— Вампирска арогантност — промърмори Ема.

— Обещали са, че ще обявят война на сборището на Роман, ако някой друг от Бунтовниците бъде убит.

Тя се намръщи.

— Значи искаш да спра, за да спасиш живота на сборището на Роман?

— За да предотвратя войната.

Тя скочи на крака.

— Проклет да си. Искаш да спасиш вампири, но си готов да позволиш невинни хора да умрат?

Той се изправи.

— Не е така. Повярвай ми, когато избухне война, всички умират — и вампири, и хора. Настава невероятно клане. Не искаш да го виждаш.

Тя стисна юмруци.

— Значи да не правим нищо? Просто ще оставиш Бунтовниците да убиват хора, когато си поискат, защото се страхуваш от кървава война?

— Не, имам план.

Тя скръсти ръце, хвърляйки му гневни погледи. Той пристъпи към нея.

— Ема, довери ми се.

Тя седна с пухтене.

— Надявам се да е добър.

Той седна по средата на дивана.

— Бунтовниците ще обявят война само ако убием някой от тяхното сборище. Все още можем да охраняваме парка и да предпазим от убийство невинните хора.

— Значи, хващаме ги в действие и след това… удряме ги през ръцете и ги пускаме?

— Всъщност, мислех да ги изплашим до смърт.

Устата й трепна.

— Това не е толкова зле.

— Радвам се, че го одобряваш. — Той вдигна бутилката и отпи голяма глътка.

— И така, от колко време се бориш с Бунтовниците?

Той въздъхна.

— Откакто се помня. Техният лидер, Касимир, е този, който е превърнал Роман. Опитал се е да накара Роман да върши зли неща, но Роман избягал и започнал да превръща вампири, като мен. В крайна сметка създадохме армия и се изправихме срещу Бунтовниците.

Тя се изправи.

— Отишъл си на война срещу тях?

С тих стон той се изправи. Защо тя не можеше да седи за повече от две минути?

— Да. Това бе Великата вампирска война през 1710 година. Бях генерал на нашата войска.

Устата й остана отворена.

— Проклятие. Уби ли много от Бунтовниците?

— Да. — Той свали кожената си торба, тъй като пистолета в нея силно притискаше слабините му.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Защо стоиш прав?

Той потръпна вътрешно.

— Защото ти стоиш.

— Имитираш ме?

— Не. Това е… глупав навик. Преживях няколко века, през които един мъж трябваше да се изправи, когато една жена го направи.

Тя се изсмя.

— Искаш да кажеш, че си един старомоден джентълмен?

Той я изгледа намръщено.

— Искаш да кажеш, че досега не си забелязала?

— Вампир-джентълмен? — Тя се ухили. — Това звучи като оксиморон.

— Напълно способен съм да бъда груб — изръмжа той.

— Вярвам ти. — Тя се премести в средата на дивана и се отпусна.

С въздишка на облекчение, той седна.

— Така, предполагам, че си основал компанията си през 1927 година? Ти си Ангъс, трети и четвърти и Александър, нали?

— Да. — Той наведе глава. — Ангъс Александър Маккей на вашите услуги.

— Такъв джентълмен. — Устата й се изви. — Някога пускал ли си Ангъс Трети или Александър в почивка?

— Сега просто ми се подиграваш.

Тя се ухили.

— Кой от вас е посветен в рицарско звание?

— Забравил съм.

— О, да. Чувала съм, че паметта си отива с възрастта.

Той повдигна вежди.

— Паметта ми е наред.

— Тогава си спомняш за какво беше посветен в рицарско звание?

— Да.

Тя изчака, а след това му хвърли раздразнен поглед. Плъзна се по дивана, за да бъде по-близо.

— Защо не ми разкажеш?

— Това е правителствена тайна.

— Мога да пазя тайна. Не съм казала на никого за теб.

— Опитваш се да запазиш работата си.

Тя направи гримаса.

— Хайде. Няма да кажа.

— Ще се закълнеш ли с официалната клетва на Ангъс?

— Какво е това?

— Не знам. — Той се усмихна. — Току-що си го измислих.

Тя се засмя.

— Кълна се, стига да не включва хапане.

— Без хапане. — Погледът му се плъзна по тялото й. Сега тя седеше много близо до него. — Никога няма да те нараня.

Усмивката й изчезна. Тя отмести поглед.

— Аз също не искам да те нараня.

Той преглътна. Не знаеше дали това приятелство е добро или лошо. Харесваше му да говори с нея, но ръцете го сърбяха да я прегърне. Просто да бъде в една стая с нея се превръщаше в мъчение.

Тя се изкашля.

— Така, защо те посветиха в рицарско звание?

— Няколко момчета от кралските въздушни сили бяха свалени над окупирана Франция. Германците твърдяха, че всички са мъртви, но ние подозирахме, че някои са оцелели и са скрити и измъчвани.

Тя докосна ръката му.

— Колко ужасно.

— Мисията ми бе да се телепортирам от самолет в територията на врага, да намеря момчета, и да ги телепортирам на безопасно място. Изтрих спомените им след това.

Ема скочи на крака.

— Това е брилянтно!

Той се изправи.

— О, съжалявам. — Тя се засмя и се върна на мястото си. — Колко хора в британското правителство знаят за теб?

Той седна до нея.

— Трима. Кралицата, ръководителя на МИ6 и министър-председателят. Щом напуснат офиса си, изтривам спомените им за мен.

— Колко интересно. — Ема леко се надигна.

Ангъс почти се бе изправил, когато осъзна, че това е фалшива тревога. Тя просто се преместваше, за да пъхне крак под себе си. Той седна отново. Устата й трепна.

— Какъв вид услуги правиш за кралицата?

— Едно от нейните кучета се изгуби в Хайд Парк и аз го намерих.

— Това ли е?

Той я изгледа раздразнено.

— Ти не осъзнаваш колко важни са за нея кучетата й.

Ема се усмихна и посегна към чашата с ледена вода на масичката за кафе. Тя отпи глътка, после трепна.

— О, съжалявам. — Ема посочи към мокрия пръстен на масата.

Изправи се и огледа стаята.

— Нямаш ли някакви подложки за чаши?

Той също се изправи.

— Не се тревожи за това.

Тя забеляза, че той е изправен и се изкикоти.

— Такъв джентълмен.

— Не е смешно. Никога не съм виждал толкова неспокойно девойче. Кълна се, че си наполовина заек.

Усмихвайки се, тя остави чашата. Кехлибарените й очи проблясваха развеселено.

— От теб също става добър заек. — Тя почти седна, а след това стана отново.

Ангъс се дръпна назад в изправено положение, докато тя се кикотеше. Дявол да го вземе, играеше си с него. Ема седна.

— Представи си, че това са аеробните ти упражнения за деня.

Ангъс също седна.

— Свърши ли?

— Не. — Тя скочи на крака.

— Достатъчно! — Той я сграбчи през кръста и я дръпна надолу. Тя се приземи със смях в скута му.

Той се засмя. Ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й. Смехът й се превърна в дълга въздишка.

— Съжалявам. Не трябваше да те дразня. — Тя го погледна с притеснено изражение и се опита да се премести от скута му.

Той я задържа на място.

— Правиш го отново.

Лицето й стана безизразно.

— Какво правя?

— Гледаш ме, сякаш съм някакво страшно чудовище.

— Не, не го правя. Това е… нищо. — Червенина заля бузите й в красиво изчервяване.

Мамка му. Нищо не го възбуждаше по-бързо от изчервяването на жена, особено когато то е причинено от него. Можеше да усети кръвта, изпълваща бузите й като влудяващ парфюм. Слабините му моментално реагираха.

— Страхуваш се, че ще те целуна отново? Че ще изгубя контрол?

Тя се изчерви още повече.

— Не. — В очите й отново проблесна страх.

Истината го удари силно. Ема се страхуваше, че тя може да изгуби контрол. Погледите им се срещнаха за една напрегната секунда, след това тя се обърна.

— Не трябва.

— Не, не трябва. — Той я придърпа по-близо. Беше грешно. Не би довело до нищо друго, освен мъка и отчаяние. Но все пак, той я искаше. Трябваше да я има. — Ема — прошепна той, точно преди да сведе устата си към нейната.