Керелин Спаркс
Сърце на вампир (10)

Глава 10

Ема се замъкна на работа в понеделник вечерта. След срещата й с Ангъс, тя не можа да спи добре. Всеки път щом се унесеше, умът и тялото й я предаваха и повтаряха онази невероятна целувка. После тя се събуждаше и отказваше да мисли за нея.

Вместо това, обмисляше новата идея за добрите вампири срещу Бунтовниците. Бе чула Остин да казва, че Шана Уилън настоявала, че има два различни вида вампири, но Ема не бе обърнала внимание на това, вземайки го за промиване на мозъка. Всяка жена, омъжена за вампир би желала да мисли, че той е добър.

Ема знаеше, че Остин се бе сприятелил с една от жените вампири докато снимаха риалити предаването. Сигурно бе минал през същия процес, през който преминаваше тя сега. И нямаше никакъв начин да са промили ума на Остин. Той притежаваше най-силната психическа сила, която беше регистрирана в ЦРУ.

Ема не бе напълно сигурна какво се бе случило с Остин. Знаеше само, че двамата с Шон се бяха скарали, после Остин бе напуснал, а Шон го сложи в черния списък за всяка правителствена работа. От тогава Шон бе по-подозрителен и по-параноичен от всякога.

Когато Ема влезе в залата за конференции за обичайната оперативка в седем часа, двамата й колеги вече бяха там.

Алиса се намръщи срещу нея.

— Добре ли си?

Въздишайки, тя осъзна, че не е свършила добра работа с прикриването на тъмните кръгове под очите си. Седна на стола до Алиса.

— Не спах добре.

— Прекалено много купонясване, а? — Гарет сръбна кафето от чашата си, на която пишеше „Прекалено секси“.

Когато хубавецът Гарет се впусна в разказ на поредната глава от романтичните си завоювания, Ема спря да му обръща внимание. Не вярваше и на половината от историите, а освен това, последното нещо, за което желаеше да мисли, бе романтика.

Кой с всичкия си би целунал един вампир? Тя бе щастлива, че не завърши с перфориран език. А още по-откаченото бе, че й бе харесало! Мили боже, каква целувка. Лицето й се подпали, само като си мислеше за това.

— Ема — прошепна Алиса. — Сигурна ли си, че не си болна? Изглеждаш ужасно зачервена.

— Аз съм… супер. — Тя седна изправена щом шефът й влезе в стаята и тресна вратата зад себе си.

Шон Уилън, водачът им, изглеждаше по-ядосан от обичайното. Той измарширува до масата и постави лаптопа си на нея.

— Минаха десет месеца откакто дъщеря ми бе отвлечена от тези зли демони. Десет месеца! Сигурно са я пресушили досега и са я превърнали в една от тях.

Не и ако пият бутилирана синтетична кръв като Ангъс. Той бе казал на Ема предната нощ, че Шана е щастлива, но тя знаеше, че Шон никога нямаше да повярва на това. Приятелството й с Ангъс щеше да я постави в неудобна позиция на работа. Сигурно това се бе случило с Остин. Тя се бе опитала да му прати имейл, за да провери какво друго бе разбрал той.

— Гарет, искам да продължиш да наблюдаваш руснаците — нареди Шон. Обърна се към Алиса и попита: — Как върви проучването ти за „Роматех“?

— Доста добре — отговори Алиса. — Научих имената на работниците вампири, като проверих регистрационните им номера. Разбира се, не мога да вляза вътре, заради мерките им за безопасност, но миналата седмица успешно хакнах Мейнфреймът^[1] им.

— Отлично! — Шон се наведе напред. — Научи ли нещо за Шана? Трябва да разбера къде живее тя.

Алиса трепна.

— Във файловете няма нищо лично за Драганести или дъщеря ви. Но открих списък с градове, където изпращат вампирската фюжън кухня. Явно това са местата, където има вампири. Иска ми се да отида и да направя проучване.

Ема се намръщи. Тези вампири се хранеха от бутилки. Те бяха от отбора на добрите и въпреки това бяха тези, които се озоваваха в списъка на Шон Уилън с вампири за елиминиране.

Шон въздъхна.

— Добре. Но все още искам някой да наблюдава „Роматех“. Дъщеря ми е забелязвана там няколко пъти. Надявам се, че някой ще успее да я проследи до новия й дом. — Шон погледна към Ема. — Можеш ли да се заемеш с това, докато Алиса е извън града?

— Да. — Въпреки че Ема вече не бе сигурна дали иска да намери Шана. Какво щеше са стане, ако жената е наистина щастлива? Но как можеше да просъществува един брак между смъртен и вампир?

— Проклети кръвопийци — измърмори Шон, докато търсеше някакъв файл на лаптопа си.

Както много пъти досега, Ема се зачуди дали шефът й е бил хапан някога. Няколко пъти бе подозирала, че трябва да е бил жертва на вампирска атака. Омразата му бе толкова силна.

Бе обмисляла няколко пъти да му разкаже за лова, който извършваше. На теория беше сигурна, че той ще разбере. Но също така знаеше и колко обсебен бе от това да намери дъщеря си. Щеше да е бесен, че не е разпитала вампирите преди да ги убие. Но как би могла? Единственият начин да успее да ги убие бе като ги изненада.

Тя въздъхна, осъзнавайки, че това няма никакво значение. Изглежда, че щеше да й се наложи да се въздържа от убиване поне за малко. Ако онова, което казваше Ангъс, бе вярно и Бунтовниците щяха да ловуват на групи, налагаше й се да си вземе почивка.

— Ето го. — Шон обърна лаптопа си към тях. — Наблюдавах къщата на Драганести в петък вечер и забелязах нов мъж. Някой разпознава ли го?

Кръвта се оттече от лицето на Ема докато гледаше кадрите от видеонаблюдението. Там на тротоара, приближавайки се до къщата на Драганести, бе Ангъс Маккей. Това бе първата нощ, в която го срещна, когато си помисли, че той е прекрасен и мистериозен мъж. Само да беше такъв.

— Още един шотландец в килт — прошепна Алиса. — Не живеят ли няколко в къщата на Драганести?

— Не бих казал, че живеят, но да. — Шон посочи клеймора върху гърба на Ангъс. — Този е различен. Както виждате е въоръжен.

— Прилича на един от онези шотландци, които видяхме в Сентрал парк — каза Гарет. — Сещате се, в нощта, в която руснаците бяха там. Видях няколко мъже в килтове, но те ми изглеждаха еднакви.

Ема поклати глава. Как някой можеше да забрави, че се е срещал с Ангъс Маккей? Тя го наблюдава на компютърния екран как изкачва стъпалата на градската къща на Драганести. Спря се на най-горното стъпало, огледа се наоколо и изчезна.

— Уау — прошепна Гарет. — Определено е вампир.

Ема въздъхна. Да, такъв беше и ако тя бе умна, щеше да стои далеч от него. Той бе прекалено голямо изкушение.

— Е, Уолъс? Какво ще кажеш?

Ема подскочи щом осъзна, че Шон я наблюдава.

— Извинете?

— Ти гледаш „Нощните новини“ всяка вечер — каза Шон. — Виждала ли си този шотландец преди?

Тя се постара лицето й да остане безизразно.

— Никога не съм го виждала по новините. — Това поне бе истина.

Шон скръсти ръце.

— Не си го виждала изобщо?

— Не. — Ема се изчерви. Какво правеше? Лъжеше заради Ангъс? Не, успокои се тя. Просто пазеше себе си и тайните си убийства. Не можеше да говори за Ангъс, без да обясни какво е правила в парка.

Шон затвори лаптопа си.

— Изгубих търпение с тези наблюдения. Трябва да предприемем някакви действия. — Той се запъти към вратата. — Заемете се със задачите си засега. Ще ви уведомя, когато реша нещо.

След десет минути мъжете бяха изчезнали. Алиса бе заета на компютъра си да прониква във файловете на „Роматех“. Ема се настани на бюрото си и включи телевизора, който бе настроен да хваща Дигиталния вампирски канал.

В осем часа започнаха „Нощните новини“, водени от Стоун Кауфън и монотонния му глас. Ема ги гледаше всяка вечер, докато преглеждаше полицейските доклади, търсейки потенциални престъпления, дело на вампири.

Тя се опита да се съсредоточи върху полицейските доклади, но думите се размазваха пред очите й. Какво ли правеше Ангъс тази вечер? Провери електронната си поща безброй пъти, но нямаше съобщение от него. Дали не бе размислил? Може би се бе вразумил и осъзнал като нея, че всяка връзка между тях е обречена. И от това болеше.

Тя увеличи звука на телевизора. Даваха реклама, продаваща някакво DVD с упражнения, с участието на известния парижки модел Симон. На Ема й звучеше доста глупава, но една част привлече вниманието й — предупреждението, че начинът на живот на нехапещите вампири може да доведе до слабост на венците и дори загуба на зъби, затова бе наложително да се правят упражнения.

Нехапещите вампири? Ето ги — още доказателства, че Ангъс казваше истината и че така наречените вампири вече не се хранят от хората. Защо ДВК ще лъже за това, когато вярваха, че аудиторията им се състои единствено от неживи? Доколкото Ема знаеше, тя бе единственият човек, който гледаше ДВК и вампирите не знаеха за това. Така че каквото и да видеше по ДВК, вероятно бе истина.

Две различни крила — Вампири и Бунтовниците. Защо Ангъс би се противопоставил на това тя да убива Бунтовниците, освен притеснението му за нейната безопасност? Той бе казал нещо от рода да остави вампирското правосъдие на него. Това дали означаваше, че той щеше да убива Бунтовниците? Ако бе така, защо не я остави да му помага? Двамата можеха да бъдат екип.

Какво си мислеше тя? Вече си имаше екип. Затвори очи. Всичко това бе много объркващо. Лоялността й тотално се бе прецакала.

Отново се съсредоточи върху полицейските доклади. Точно там, на втора страница, бе новината, от която се страхуваше най-много. В Сентрал парк бе открито тяло. Тяло на жена с прерязано гърло.

— Мамка му! — Ема скочи на крака.

— Какво има? — попита Алиса.

— Нищо. Разлях кафето си. — Ема се насочи към кухнята, където можеше да беснее в усамотение. По дяволите! Още едно вампирско убийство. Тя не можеше просто да не обръща внимание. Ангъс Маккей или щеше да й помогне, или щеше да иде сама. Нямаше да остави повече невинни хора да умрат.

Ема забърза към лаптопа си, за да му напише имейл, но нещо по телевизора привлече вниманието й. Корки Кърант бе започнала клюкарското си предаване, наречено „На живо с неживи“. Половината от екрана бе заета от снимка на Роман Драганести.

Ема увеличи звука.

— Запомнете, че сте го чули първо тук! — разнесе се пискливият глас на Корки. — Това е най-чудотворната новина! Роман Драганести ще бъде първият вампир в историята, който ще стане баща!

Ема ахна.

— Какво? — Алиса бързо дотича при нея.

— Да! — разсмя се Корки. — Трудно е да се повярва, нали? Но само вижте това ексклузивно видео, което получихме миналата вечер. Роман и смъртната му жена започнаха да ходят на литургията в неделя вечер и операторът ми ги засне, когато пристигаха.

Ема натисна копчето за запис на видеото. Ако имаше някакви новини за Шана, шефът й щеше да иска да ги види.

На екрана се показа видео, отначало бе неясно, след това се фокусира на една сграда в далечината. Ема разпозна „Роматех Индъстрис“. Очевидно операторът бе доста далеч, но успя да увеличи началото на стълбите щом една черна кола спря пред входа. Млад шотландец в килт излезе от колата и отвори задната врата. Роман Драганести излезе, а до него бе Шана Уилън. Огромната, доста бременна Шана Уилън.

Сърцето на Ема подскочи. Мили боже! Как можеше да се случи подобно нещо? Със сигурност един вампир не можеше да стане баща?

— О, боже мой — прошепна Алиса.

Видеото прекъсна и Корки се показа на екрана, широко усмихната.

— Знам какво си мислите! Мислите си, че Драганести не може да бъде бащата. Но той е научен гений, изобретателят на синтетичната кръв и вампирската фюжън кухня. Така че аз със сигурност съм напълно убедена. — Тя помаха на камерата да се приближи по-близо, след това прошепна: — Той е бащата.

Ема сложи ръка на гърдите си. Мили боже, какво си мислеше Шана? Как щеше да роди бебе, което е получовек-полувампир?

С треперещи пръсти, Ема спря записа.

— О, боже мой — повтори Алиса. — Шон ще откачи напълно.

— Трябва да му кажем — отговори Ема.

Алиса се изсмя.

— Не гледай мен. Той каза, че мога да напусна града и аз изчезвам. — Тя се забърза към бюрото си и събра листите си. — Ще обезумее.

Ема трябваше да се съгласи. Как, по дяволите, щеше да му съобщи новината?

* * *

Никога не се доверявай на никого и на нищо. Шон Уилън бе научил това по трудния начин. А щом прибавиш и вампирите с контрола им върху съзнанието, тогава всеки може да бъде изправен срещу теб. Всеки.

След предателството на дъщеря му, Шон се надяваше да си я възвърне, като дебнеше къщата на Роман Драганести в Горен Ийст Сайд. Той бе оставил ван за наблюдение, паркиран на отсрещната улица първите няколко седмици, но проклетите вампири го бяха надушили. Гумите му бяха нарязани, а оборудването му за наблюдение откраднато. Той бе опитвал с различни коли и джипове, но да намери място за паркиране бе толкова сложно, невинаги успяваше да намери място достатъчно близо.

Така че преди осем месеца, той нае малка стая на ъгъла на отсрещната улица. Беше дяволски скъпо, но Вътрешното министерство с радост плащаше сметката, щом им обясни, че наблюдава терористична група.

Той мина през малката стая и разчисти с ръка място на масата за лаптопа си. Празни кутии от храна се изсипаха по пода и той си припомни за милионен път да изхвърли боклука. По-късно.

В момента нямаше търпение да види какво бе записала камерата за наблюдение предишната нощ в негово отсъствие. Камерата бе сложена върху триножник до прозореца, обективът бе внимателно нагласен, за да наднича през две ленти на щората. Шон погледна през прозореца. Къщата на Драганести обикновено бе спокойна толкова рано вечерта и очевидно тази вечер не правеше изключение.

Той извади картата памет на камерата и бързо свали записа от неделя вечер. След това сложи нова карта в камерата и натисна бутона за запис. Върна се до масата, седна в един разнебитен стол и започна да гледа видеото от неделя вечер. Скучно. Той превъртя напред и си сипа чаша кафе от термоса си. Това бе толкова скучно и не водеше до никъде. Шана можеше да е мъртва досега.

Телефонът му иззвъня и той отговори.

— Уилън.

— Гарет е. Сър, тук в Бруклин има един… проблем.

Въздишайки Шон се изправи и погледна през прозореца. Все още нямаше движение пред къщата на Драганести.

— Какъв проблем?

— Бръмбарите ни в руското сборище са унищожени.

— По дяволите! — Шон закрачи из стаята. — Ванът добре ли е, а оборудването ни за наблюдение?

— Сега съм във вана. Всичко е наред, но от къщата долавям само тишина.

Шон измърмори още едно проклятие.

— Трябва отново да влезеш вътре. Да поставиш нови бръмбари.

— Затруднен съм, когато през деня къщата е пълна с мафиоти.

— Това мой проблем ли е? — озъби му се Шон. — Кога са открили бръмбарите? Имаш ли изобщо някакви записи от почивните дни?

— Да, тъкмо ги слушах. Бръмбарите изключиха в събота вечер, точно след като Катя имаше посетител. Някакъв мъж от Полша.

— Разбра ли името му?

— Да. Той се представи, каза, че е приятел на някакъв пич на име Касимир, който не бил доволен, че Катя убила Иван Петровски. Тогава той каза, че тя трябвало да открие убиеца или щяла да изгори.

Шон се върна до стола си.

— Убиец? Какъв убиец?

— Не знам. Изглежда някакъв пич е убил част от руските вампири.

— Това е хубаво.

— Да. — Гарет се разсмя. — Ще ми се те всички да се избият взаимно. Както и да е, изглежда този пич Янов ще убие Катя, ако не им намери убиеца.

Шон замръзна.

— Какво? Да не би да каза… — Гърлото му се сви. Не можеше да произнесе името. — Кой… кой каза, че е той?

— Йедрек Янов. Някакъв пич от Полша.

Телефонът се изплъзна от ръката на Шон и падна на пода. Той се свлече в стола. По челото му изби пот, прониза го остра болка. Копелето се бе върнало. Онова, което бе отмъстило на Шон, след като той бе убил един вампир в Русия. Копелето не бе нападнало Шон. Не, той бе прекалено жесток и побъркан за това.

Шон се преви от болката, която го разкъсваше отвътре. Той покри лице, за да пропъди спомените си. Бедната Дарлийн. Как можеше да си прости някога? Той бе контролирал съзнанието на жена си толкова много години. Разбира се, само за да й помогне. За да й помогне да се адаптира към живота зад океана, за да бъде щастлива. Това бе за нейно добро, но бе оставило ума й толкова лесен за манипулиране, за контролиране.

Йедрек Янов бе открил тази нейна слабост. Той я бе повикал при себе си и като някакъв робот тя се бе подчинила. После Йедрек я бе върнал, гола и толкова пресушена, че едва бе жива. Слава богу, тя се бе възстановила и нямаше никакви спомени от онази ужасна нощ.

Но Шон си спомняше. Той си спомняше всеки проклет ден.

Бавно осъзна, че Гарет вика по телефона. С трепереща ръка, той го вдигна.

— Да?

— Шон, добре ли си?

— Аз… не. — Той погледна към видеото, което се превърташе на лаптопа му. Черен седан с четири врати спря пред къщата на Драганести. — Задръж за малко. — Той забави видеото.

Двама шотландци облечени в килтове излязоха от предните врати на колата. Те се огледаха наоколо из квартала, след това отвориха задните врати. От страната на улицата излезе Роман Драганести.

— Копеле — изръмжа Шон.

— Кой, аз ли? — попита Гарет. — Ей, съжалявам за бръмбарите, но…

— Тихо. — Шон се наведе напред, за да види втория човек, слизащ от колата. Който и да бе, явно получаваше помощ от единия шотландец. Показа се руса глава.

Шана! Шон затаи дъх.

— Тя… тя е била тук! В неделя вечерта.

— Кой? Шана ли? — попита Гарет.

Шон остана с отворена уста щом дъщеря му отстъпи настрани от колата. Той премигна няколко пъти. Това не можеше да бъде истина. Тя се придвижи към стълбите на къщата. Той бързо превъртя записа. Това трябва да бе грешка. Може би просто бе качила няколко килограма. Той пусна отново частта, в която тя излизаше от колата, след това спря видеото на изображението на дъщеря си. Доста бременната му дъщеря.

— Това копеле. — Това беше. Драганести бе стигнал твърде далеч.

— Шон, какво става?

— Ела тук. — Шон скочи на крака. — Не, първо иди до офиса. И се въоръжи. Искам оръжия, сребърни куршуми, белезници и един таран.

— Сериозно ли говориш?

— Да, и доведи момичетата със себе си. Искам ви всички тук до тридесет минути. — Шон отиде до прозореца и погледна през щорите към къщата на Драганести. — Ще влезем вътре.