Керелин Спаркс
Сърце на вампир (2)

Глава 2

Беше още по-зашеметяващ отблизо. Ема се плесна на ум, когато осъзна, че го зяпа глупаво. Как можа да забрави, че преди броени минути той надничаше под килта си? Защо мъжете бяха толкова обсебени от своето оборудване? Доказателство за това бе ексхибиционист номер едно. Тя хвърли поглед през рамо. Той все още беше там. Все още гол. Но пристигането на сериозна мъжка конкуренцията го накара да изглежда малко… отпуснат.

— Имате ли нужда от помощ, госпожице? — Мекият гърлен звук от гласа на мъжа с килта погали сетивата й подобно на шотландски бриз, разклащащ склон, покрит с пирен. Това й върна спомени за по-щастливи времена, когато семейството й бе живо и здраво и живееше в Шотландия. Тя се намръщи. Не можеше да си позволи хубави спомени. Не и докато ужасните такива не бяха напълно отмъстени.

— Този мъж досажда ли ви? — продължи шотландецът. Очите му бяха яркозелени и блестяха с интелигентност и нещо друго, което не можеше да определи. Любопитство? Може би, но и някаква решителност. Сякаш търсеше нещо.

Ема повдигна брадичката си.

— Мога да се оправя и сама, благодаря ви.

Ексхибиционистът се изкикоти.

— Да, захарче, искаш ли да ме оправиш?

Тя трепна. Лош избор на думи. Дисплеят на мобилния й телефон угасна, затова тя натисна един бутон, за да светне, а след това набра девет.

Мъжът с килта пристъпи към ексхибициониста.

— Предлагам ви да оставите тази млада жена на мира.

— Тя говореше първо с мен — изръмжа ексхибиционистът. — Така че, разкарай се, приятел.

Ема изпъшка вътрешно. Точно от това имаше нужда. Пиян шотландец и ексхибиционист да се карат заради нея. Набра едно.

— О, колко грубо от моя страна, да ви прекъсвам. Специално теб, като един хубав, почтен образец за добри обноски и благоприличие. — Шотландецът повдигна вежди със скептичен поглед. — В края на краищата, ти си тук и подскачаш из парка с мъничката си увиснала пишка.

— Не е увиснала! Твърд е като скала. — Ексхибиционистът погледна надолу. — Е, беше, докато не се появи ти. — Той започна да се разтрива. — Не се притеснявай, захарче. Ще е напълно готов преди да се усетиш.

— Не бързай заради мен. — Тя затвори телефона и промени решението си да звъни в полицията. Нямаше да успее да улови нищо, ако трябваше да остане тук, за да дава показания. Пъхна телефона обратно в калъфа на колана си. — Трябва да тръгвам. Забравих да нахраня котката. — Вероятно, защото нямаше такава.

— Чакай! — извика ексхибиционистът. — Не ме снима.

— Уверявам те, че картината е запечатана в мозъка ми завинаги.

Шотландецът се засмя.

— Тръгвай, момче. Никой не иска да гледа мъничката ти пишка.

— Мъничка? Наричаш този… този камион мъничък? Обзалагам се, че е по-голям от твоя, приятелче.

Шотландецът скръсти ръце пред широките си гърди и се разкрачи.

— Това би бил облог, който ще загубиш.

— О, така ли? Докажи го!

— О, хайде, момчета. — Ема вдигна ръце, за да ги спре. — Аз наистина не искам да виждам… — Тя прехапа устни и отпусна ръце. И какво, ако невероятният шотландец повдигне килта си? Вече го беше правил веднъж тази вечер, та коя бе тя да го спира? Това бе свободна страна, в края на краищата. Погледът й се насочи към килта му.

— Какво казваше?

Тя отмести поглед към лицето му. Ъгълчето на устата му се повдигна. Зелените му очи блестяха развеселено. О, не! Той подозираше, че тя тайно се надява на пийпшоу. Бузите й почервеняха.

— Какво чакаш, шотландецо? — Ексхибиционистът се ухили. Бе постигнал впечатляващи размери и без съмнение, очакваше също толкова впечатляваща победа.

Ема реши, че той обикновено печели в главата си.

— Красивата дама може да ни бъде съдия — предложи ексхибиционистът.

Тя отстъпи назад и поклати глава.

— Наистина не се чувствам квалифицирана. — Или особено привилегирована.

— Не се притеснявай, захарче. Дошъл съм подготвен. — Ексхибиционистът извади нещо кръгло, сребърно и лъскаво от джоба на палтото си. — Всичко, което трябва да направиш, е да измериш, на кой от нас е по-дълъг.

Шотландецът изви вежда.

— Носиш си ролетка?

— Разбира се. — Той изсумтя. — Имам дневник, който ежедневно попълвам и искам да бъде възможно най-точен. — Той подпря юмруци на хълбоците си. — Приемам това сериозно, нали разбираш.

— Великолепно — промърмори Ема. — Е, момчета, беше… истинско, но трябва да тръгвам. Чувствайте се свободни да се измерите сами. — Тя се обърна към дървото, където бе оставила голямата пазарска чанта.

— Не! — извика ексхибиционистът. Тренировките я бяха научили как да се подготвя за атака. Как да тълкува движението на въздуха зад гърба си. Веднага след като ексхибициониста посегна към нея, тя изскочи от обсега му и зае любимата си поза за атака. Времето й за реакция беше толкова кратко, както винаги, но не толкова, колкото това на шотландеца. Само за секунда, той се пресегна зад главата си, извади меча си и го насочи към врата на ексхибициониста.

Ема ахна и замръзна. Имаше меч? И не просто някакъв меч. Този меч беше огромен.

Ексхибиционистът спря, очите му се разшириха от страх. Той преглътна и изведнъж мъжествеността му увисна.

— Казах ти, че моят е по-голям — изръмжа шотландецът. — Направи още едно движение към момичето и ще те отърва от няколко сантиметра.

— Не ме наранявай. — Ексхибиционистът отстъпи, закопчавайки палтото си.

Шотландецът се приближи, мечът му бе само на сантиметри от треперещата адамова ябълка на ексхибициониста.

— Предлагам ти от сега нататък да не забравяш да си сложиш кюлоти.

— Разбира се. Както кажеш, човече.

— Остави ни.

Ексхибиционистът хукна и изчезна зад завоя. Шотландецът вдигна меча над главата си, за да го плъзне обратно в ножницата. Дългото острие издаде тих стържещ шум, докато се прибираше.

Ема се разсея за миг от изпъкналите му бицепси, но бързо дойде на себе си.

— Какво правиш с този меч?

— Нарича се клеймор. — Той се обърна към нея. — Не се притеснявай. В безопасност си.

— Трябва да се чувствам в безопасност с непознат, който има огромно оръжие?

Той се усмихна бавно.

— Казах ти, че моят е по-голям.

Каква типична мъжка арогантност.

— Имах предвид меча ти. Не мъничката ти пишка.

Той й хвърли обиден поглед.

— Ако ще обиждаш размера ми, ще трябва да се защитя, като ти представя доказателство.

— Дори не си го помисляй…

— Туй е въпрос на чест. — Устните му трепнаха. — А аз съм много честолюбив мъж.

— По-скоро много пиян. Мога да помириша уискито в дъха ти.

Очите му се разшириха изненадано.

— Пийнах една или две мънички глътки, но не съм пиян. — Той пристъпи по-близо и понижи глас. — Признай си, момиче. Искаш частно представление.

— Ха! От всички… Сега си тръгвам. Лека нощ. — Тя се отправи към дървото, за да вземе пазарската си чанта. Кипеше от гняв. Срамота. Бе преминала твърде много обучения, за да се разсейва от релефни бицепси и широк гръден кош. Или от невероятни зелени очи.

— Дължа ти извинение.

Тя метна чантата на рамото си, без да му обръща внимание.

— Обикновено не обсъждам интимните си части, поне не и преди първо да се представя.

Тя потисна усмивката си. Имаше нещо твърде привлекателно в този мъж. Може би акцента и килта я караха да чувства носталгия. Живееше в Америка само от девет месеца. Погледна към него и нежната му усмивка прободе сърцето й. По дяволите. Трябваше да си тръгне. Извади кола от колана зад гърба си и го пусна в чантата. Нервите й бяха опънати, всяка нишка бе наясно, че той я наблюдава внимателно. Инстинктът й казваше да си върви, но любопитството бе по-силно. Кой бе този мъж? И защо носеше меч?

— Предполагам, че си дошъл в града за парада?

Той замълча.

— Пристигнах днес.

Уклончив отговор.

— За да празнуваш или по работа?

Ъгълчето на устата му се изви.

— Да не би да се интересуваш от мен, девойче?

Тя сви рамене.

— Професионално любопитство. Аз съм в областта на правоприлагането, така че е нормално да се чудя защо носиш смъртоносно оръжие.

Усмивката му се разшири.

— Може би трябва да ме обезоръжиш.

Тя повдигна брадичката си.

— Не се заблуждавай, мога, ако е необходимо.

— И как ще го направиш? — Той посочи чантата й. — Ще ми отнемеш клеймора с мъничките си пръчки?

Нямаше да му обяснява защо носи дървени колове. Вместо това скръсти ръце пред гърдите си и смени темата.

— Как качи меча на самолета? Как го прекара през митницата?

Той изимитира движението й, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Защо се скиташ сама в парка?

Тя сви рамене.

— Харесва ми да се разхождам. Сега е твой ред да ми отговориш.

— Никой ли не ти е казвал, че е опасно да се тича с остра пръчка?

— Това е моята защита. И все още е твой ред да отговаряш. Защо носиш меч?

— Туй е моята защита. Той прогони мъничкия мъж.

— Едно силно „буу“ също щеше да го прогони.

Той се ухили.

— Мисля, че си права.

Тя прехапа устни, за да не се усмихне. Проклетият мъж бе едновременно дразнещ и привлекателен. И все още не бе отговорил на въпроса й.

— Щеше да ми казваш защо се скиташ из Сентрал парк с меч?

— Нарича се клеймор. И обичам да ми е под ръка по всяко време.

През главата й премина картина на шотландеца гол в леглото с огромното си оръжие. И меча.

— Не разбирам защо ти е клеймор. Със сигурност изглеждаш достатъчно мускулест, за да се предпазиш.

— Колко мило от твоя страна да забележиш.

Да забележи? Тя правеше много повече от това. Мозъкът й бе зает да го съблича и ако блещукащите очи на мошеника бяха някакъв показател, той предполагаше, че тя се наслаждава на гледката. Погледът й отново се насочи на юг, надолу по карирания му килт в синьо и зелено, и този път тя забеляза дръжката на нож, надничаща от ръба на чорапа му. Сърцето й заби по-бързо. Мъжът носеше няколко оръжия. Може би трябваше да го претърси. А може би първо трябваше да се обади на линейка.

— Имаш ли си име?

— Да.

Тя повдигна вежди, чакайки отговор, но той само се усмихна. Дразнещ мъж.

— Нека да позная. Ти си Конан Варварина?

Той се засмя.

— Аз съм Ангъс.

Като първичен мъжкар? Трябваше да предположи.

— Имаш ли си фамилия?

— Да. — Той отвори кожената чанта, която висеше на колана му.

Тя отстъпи назад, питайки се дали мъжът няма други скрити оръжия.

— Какво имаш там? — Торбата му изглеждаше доста износена, сякаш я използва всеки ден.

— Не се тревожи, момиче. Търся визитка. — Той извади металната бутилка, която бе забелязала по-рано, за да може да рови из останалото съдържание на кафявата кожена торба.

Ема скръсти ръце, докато чакаше.

— Винаги, когато имаш нужда от нещо, то е на дъното. Имам същия проблем с чантата ми.

Той й хвърли раздразнен поглед.

— Това не е чанта. Туй е хубава, мъжествена традиция сред шотландците.

Аха. Беше намерила слабо място. Изгледа го с широко отворени очи, по-невинно и от Бамби^[1].

— На мен ми изглежда като чанта.

Той стисна зъби.

— Туй се нарича споран.

Тя прехапа устни, за да не се изсмее. Нищо чудно, че намираше този мъж за привлекателен. Накара я да се усмихне, а беше минало много дълго време, откакто се бе държала така игриво. Мисията й управляваше живота й и тя трябваше да я приема сериозно. Врагът бе смъртоносен.

— И така, какво носиш там? Освен уиски. Имаш ли сладкиш от маслено тесто или останал хагис^[2]?

— Много смешно — промърмори той, въпреки че устата му се изви в усмивка. — Ако искаш да знаеш, имам мобилен телефон, ролка тиксо…

— Ролка тиксо?

Той повдигна вежда.

— Не се подигравай с тиксото на един мъж. Оказва се доста удобно за връзване на китки и глезени.

— Защо ще връзваш някого? — Тя му хвърли съчувствен поглед. — О, милият. Толкова ли е трудно да излезеш на среща в наши дни?

Той се ухили.

— Също толкова добра работа върши и за залепване на нахална уста. — Погледът му се насочи към устните й. И остана там. Усмивката му изчезна.

Сърцето й пропусна удар. Погледът му се върна на очите й с интензивност, която изкара въздуха от дробовете й. И накара сетивата й да закрещят. Дори пръстите на краката й изтръпнаха.

Имаше нещо повече от желание в тъмните му зелени очи. Остър ум. Той изобщо не бе пиян, осъзна тя. И бе видял много повече от всеки мъж, когото бе срещала преди. Изведнъж се почувства толкова разголена, колкото ексхибициониста.

Той пристъпи по-близо.

— А името ти?

Име? О, небеса, начинът, по който я гледаше, караше пулсът й да препуска, но мозъкът й бе почти на животоподдържащи системи. По-голяма мощност на двигателите, шотландецо.

— Аз… аз съм Ема. — Тя реши да играе на сигурно и да му каже само първото си име. Той беше направил същото.

— Удоволствие е да се запознаем. — С лек поклон той й подаде смачкана визитка.

Облаците обвиха луната отново и тя не можа да различи дребния шрифт.

— Да ти се намира фенерче в торбата?

— Не. Виждам много добре в тъмното. — Той посочи визитката. — Притежавам малка охранителна компания.

— О! — Тя пъхна визитката в джоба на панталоните си, така че можеше да я погледне по-късно. — Ти си нещо като професионален бодигард?

— Имаш ли нужда от такъв? Девойка, която се скита сама из парка през нощта, трябва да има защита.

— Мога да се грижа сама за себе си. — Тя потупа чантата с колове.

Той се намръщи.

— Методът ти за самозащита е необичаен.

— Твоят също. Как ще защитиш клиента си, когато някой извади пистолет? Не се обиждай, но клейморът ти е малко остарял.

Той повдигна вежда.

— Имам и други умения.

Обзалагаше се, че е така. Гърлото й пресъхна. Той пристъпи към нея.

— Мога да задам същия въпрос. Как ще се защитиш с един мъничък кол, когато атакуващият може да има пистолет… или меч?

Тя преглътна трудно.

— Предизвикваш ли ме?

— Предпочитам да не го правя. Няма да е честна битка.

Отново мъжка арогантност.

— Подценяваш ме.

Той наклони глава, изучавайки я.

— Може и така да е. Може ли да видя една от малките ти пръчки?

Тя се поколеба.

— Предполагам. — Бръкна в пазарската си чанта и му подаде един кол. Ако му дойдеха някакви забавни идеи, можеше да го избие от ръката му за секунда.

Той обви юмрук около кола, като го разглеждаше внимателно.

— Това е жалко подобие на кол.

— Не е. Върши чудесна работа за… — Тя трепна. Негодникът я бе накарал да признае твърде много. — Намирам ги за много полезни.

— Как? — Той прокара пръст по върха.

— Достатъчно са остри, за да осигурят защита.

Той се намръщи, докато завърташе кола в ръката си.

— Тук има нещо написано.

— Няма нищо. — Тя посегна към кола, но той отстъпи назад.

Очите му се разшириха.

— Пише „мама“.

Ема трепна. Той виждаше добре в тъмното. И сега очите му бяха насочени към нея и я изучаваха. Тя грабна кола. Хватката му се затегна. Ема го дръпна, но той нямаше да го пусне.

— Защо си написала това на кол? — прошепна той.

— Не е твоя работа. — Тя дръпна кола от ръката му и го пусна обратно в чантата си.

— Ах, момиче. — Гласът му беше тих и пълен със съчувствие.

В нея пламна гняв. Как смееше да отваря тази рана? Не позволяваше на никой да руши защитата й.

— Нямаш право…

— Ти нямаш право да се излагаш на опасност — прекъсна я той намръщено. — Скиташ из този парк само с няколко пръчки за защита? Туй е безразсъдно. Със сигурност има хора, които много те обичат. Те не биха одобрили да рискуваш живота си.

— Недей! — Тя го посочи с пръст. — Да не си посмял да ме поучаваш. Не знаеш нищо за мен.

— Бих искал да разбера.

— Не! Никой няма да ме спре. — Тя се завъртя на пети и тръгна на юг по тухлената пътека. Проклет да е. Да, имаше хора, които я обичаха, но всички бяха мъртви.

— Ема — извика той след нея. — Ако утре си тук, ще те намеря.

— Не разчитай на това — извика тя, без да поглежда назад. Гневът растеше в нея с всяка измината крачка. Проклет да е! Тя имаше пълното право да отмъсти за родителите си.

Трябваше да му покаже точно колко корава беше. Трябваше да го обезвреди и да завърже китките му със собственото му скапано тиксо. Забави крачките си, изкушена да се върне и да му даде един урок. Хвърли поглед през рамо. Пътеката беше празна. Къде беше отишъл? Не изглеждаше от типа, който се прокрадва след поражение. Тя се завъртя бавно в кръг. Никой не се виждаше. Нямаше движение сред дърветата. Хладен бриз подхвана кичур от косата й и го развя пред лицето й. Тя го бутна назад и се заслуша. Не само с ушите, но и с ума си. Освободи психическата си сила, търсейки мислите на най-близкия мозък. Внезапен хлад я накара да потрепери. Дръпна ципа на късото си яке и вдигна яката до ушите си. Зловещо чувство се настани във вътрешностите й. Не бе чула други мисли, но определено усещаше присъствие. Някой я наблюдаваше.

Тя бръкна в чантата с коловете. Поне усещаше само едно присъствие. Дали беше Ангъс? Кой точно бе той? Веднага след като се прибереше у дома, щеше да го провери. Входът на парка не бе толкова далеч. Прекоси каменния мост и тръгна покрай езерото. Шотландецът бе напълно объркващ. Красив и секси, без съмнение. Беше й приятно да разговаря с него, докато не бе започнал да я мъмри сякаш е двегодишна. Какво беше станало? В мига, в който бе взел кола в ръцете си, бе станал груб и арогантен. Защо един мъж с огромен меч би станал толкова раздразнителен заради един дървен кол? Тя спря внезапно. Господи, не! Сърцето й забумтя. Не, не и той. Не можеше да е вампир. Или пък можеше? Тя се завъртя в кръг, претърсвайки околностите. Дори погледна към езерото, сякаш щеше да се издигне от него и да полети към нея.

Стегни се! Мъжът не беше вампир. Тя щеше да разбере. Щеше да го усети. И той щеше да я нападне. Вместо това й беше изнесъл лекция по безопасност. Дъхът му миришеше на уиски. Що за вампир би пил нещо друго, освен кръв? Пък и той пиеше от сребърна бутилка. Беше чела в докладите, че среброто изгаря кожата им. О, по дяволите. Преди месеци, когато за пръв път пристигна, бе прочела доклад от миналото лято, когато екипа на операция „Колове“ бе забелязал група вампири в Сентрал парк с дъщерята на шефа. Много от вампирите, придружаващи Шана Уилън носели килтове. Шотландски вампири. Всички въоръжени с мечове. И само защото бутилката на Ангъс беше със сребърен цвят, не означаваше, че всъщност е сребърна. Можеше да е от неръждаема стомана или калай. О, боже. Той всъщност може би беше вампир. По дяволите! Трябваше да го обезвреди, докато имаше възможност. Ема се отправи към ъгловия вход на парка, след това изтича нагоре по стълбите към Пето авеню. О, небеса, Ангъс беше видял коловете. Сигурно бе разбрал, че тя е Убиеца. Вероятно щеше я докладва на всички останали вампири.

Тя замръзна, ръката й се вдигна, за да спре такси. Колите се увеличиха. В далечината свиреше клаксон. Шумът от стъпки на конски копита се усили постепенно с приближаването на открит файтон. Всички звуци от града станаха неясни, когато цялата истина изпълни съзнанието й. Ангъс знаеше коя е. Нощите й на тайно убиване на вампири и анонимност бяха приключили. Вампирите щяха да искат отмъщение. Щяха да искат да я убият. Нейната мисия — да отмъсти за родителите си — току-що се издигна до ново ниво. Тя беше във война.