Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (44)

43.

Разкритията на британската преса за миналото на Алексия де Вер и дълго пазените й тайни предизвикаха най-грандиозния политически скандал след аферата Профумо от деветдесетте години на двайсети век. Политиката никога не бе изглеждала по-мръсна и по-пикантна. Стрелби по американски плажове, убийство, лъжесвидетелстване, фалшива идентичност и дълъг списък с трупове. Цялата история беше като мокър сън за всеки издател на Флийт Стрийт.

Разбира се, за участниците в тези събития реалността беше много по-трагична и по-прозаична. Самата Алексия де Вер се чувстваше късметлийка. Бе извадила късмет, че оцеля. Куршумът на Луси Майър само бе одраскал рамото й, а спасителният екип на полицията я бе извадил от водата и й беше оказал първа помощ, преди да настъпят трайни увреждания. Минути, дори секунди закъснение и всичко можеше да приключи. Алексия се опитваше да не се връща към това.

Беше извадила късмет и в други отношения. Двете с Рокси се бяха върнали една към друга още преди милият Теди да си отиде. (Теди де Вер получи масивен инфаркт в затворническата килия през седмицата, когато в Америка се гледаше делото за екстрадирането на Алексия.) Бе извадила късмет дори със затвора — попадна в британски вместо в американски. Може би вече, най-сетне, бе изплатила дълговете си към боговете. Когато след време напуснеше женския затвор „Холоуей“, щеше да е свободна жена в много отношения.

Онзи ужасяващ ден на плажа на Мартас Винярд бе променил всичко за Алексия. Кой я беше спасил — дали Бог, или съдбата, или щастливата случайност — нямаше никакво значение. Важното бе, че е спасена. Беше убедена, че това е станало по конкретна причина.

Трябваше да каже истината.

Вече не можеше да има тайни.

В болницата в Бостън Алексия разказа на полицията всичко. Призна за проявената небрежност, с която бе причинила смъртта на Николас Хандемайър и така бе допуснала осъждането на Били Хамлин. Според закона вече бе твърде късно да бъде съдена за извършване на непредумишлено убийство. В крайна сметка й дадоха шест години ефективна присъда за лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието.

Призна още, че Теди е извършил убийството на Били Хамлин. Дълго бе пазила тайната му, но беше време истината да излезе наяве. Теди така или иначе излежаваше доживотна присъда, а Алексия дължеше поне това на горкия Били.

Теди го понесе добре. Писа на Алексия от затворническата килия в типичния си мил и забавен стил.

Най-лошото от всичко е, че ще трябва да ходя в съда и отново да се изправя пред онези противни репортери. С радост бих прекарал още една година в изолатора само за да не виждам плебеите с бели чорапки от „Сън“.

Той така и не изпита угризения за онова, което бе извършил. Сякаш му се губеше някой от гените. Страдаше от липса на чувство за вина. Но не изпитваше към жертвите си озлоблението, водило Луси Майър, нямаше нейната стръв към насилие и жажда за отмъщение. Според него той просто бе изпълнил дълга си, бе предпазил семейството си. Фактът, че двама невинни мъже бяха загубили живота си, за него беше нещо незначително, допълнителна щета, неизбежен страничен ефект. Теди умря в съня си седмица преди да бъде изправен пред съда за убийството на Били Хамлин. Може би това беше повече, отколкото заслужаваше, след всичко извършено от него. Но Алексия изпитваше облекчение от факта, че си е отишъл така леко. Обичаше го до последно.

А колкото до нея — тя бе подала молба да излежи присъдата си в Англия. Заради пълните й самопризнания и факта, че има две деца „инвалиди“, както и лични и политически контакти в страната, американският съд даде съгласие. Алексия бе прехвърлена в „Холоуей“ преди три месеца и вече бе виждала Рокси три пъти.

— Идвал ли е някой друг да те види? — попита Рокси.

— Не, мила. Но това да не те безпокои. Не искам да виждам никого.

Рокси не можеше да повярва на ушите си. От детството си помнеше колко общителна беше майка й. Всъщност и двамата й родители. Политиката е социална професия. Тя бе наркотикът на Алексия през почти половината й живот.

— Наистина ли? Никой от миналото? Ами Хенри Уитман?

— Хенри? — Алексия се изсмя високо. — Сигурно се шегуваш. Знаеш ли, че през цялото време, докато бях вътрешен министър, той се страхуваше да не го изоблича, че има любовница? Можеш ли да повярваш? Назначи ме само за да ми запуши устата. Пази ме, боже, от приятелите, от враговете си ще се пазя сама.

— Защо ли си е мислел това?

Алексия сви рамене.

— Слухове. Уестминстърски клюки. Кой знае? Със сигурност никога не съм имала намерения да го натопя.

— Значи изобщо не се е обаждал, дори след като татко умря?

— Не съм и очаквала, мила. Говори се, че се гласи да става генерален секретар на Обединените нации. С приятели като мен няма да се нуждае от врагове.

Рокси бе повече огорчена от Алексия.

— Все някой от Уестминстър трябва да се обаждал. След толкова години…

— Получих мило писмо от сър Едуард Манинг — подхвърли Алексия.

— Какво пише?

— О, това-онова. Най-вече политически клюки. Поиска да ме посети, но реших, че няма да е редно. Обаче ми изпрати затворническите дневници на Джефри Арчър. Чела ли си ги? Страхотни са.

— Не съм.

На масата настъпи неловко мълчание. Двете копнееха да се сближат. Но след всички тези години отчуждение разговорите не вървяха лесно. Толкова бяха различни. Рокси беше артистична и творческа личност, Алексия — прагматична и амбициозна. Единственото, което ги свързваше, беше семейството. Но след всичко случило се семейството беше единствената тема, която и двете си налагаха да отбягват.

— Как е Съмър? — попита Алексия накрая. — Виждате ли се често?

Лицето на Рокси грейна.

— Виждаме се. Опитваме се. Тя все още ходи при Майкъл всеки ден.

Двете се възхищаваха на лоялността на Съмър. Връзката й с Майкъл вече беше публична тайна. Прощалното писмо на Луси бе представено като доказателство в съда. Луси Майър бе осъдена посмъртно за убийствата на Майлоу Бейтс и Дженифър Хамлин, както и за опита за убийство на Майкъл де Вер. Беше погребана в семейната гробница на Мартас Винярд и Арни ходеше там всеки ден. Продължаваше да я обича, да скърби, да не може да осмисли разкритията около смъртта й. Горкият човек.

В писмото си Луси пишеше, че винаги е възнамерявала да се самоубие, щом „разобличи“ Алексия. Също като Алексия, Луси бе търсила справедливост, възмездие и истината. Само че нейното чувство за справедливост, за правилно и грешно, бе изопачено и отровено от десетилетия омраза. В думите й нямаше и намек за извинение към дъщеря й заради онова, което бе причинила на Майкъл.

Съмър и Арни бяха станали свидетели на злощастната й смърт. Съмър бе само на метри от Луси, когато майка й си пръсна мозъка. Човек никога не преодолява подобно нещо. Арни намери спасение в отричането, но Съмър беше прекалено рационална за такава стратегия. Вместо това се върна в Англия при Майкъл и зарови чувствата си много старателно. Цяло чудо бе, че не беше загубила разсъдъка си.

— Поздрави я, когато я видиш — каза Алексия.

— Ще я поздравя.

— И брат ти, естествено.

— Естествено — виновно отвърна Рокси. Истината беше, че Рокси вече не ходеше при Майкъл. Нямаше смисъл. Тялото му може и да беше в леглото, но него го нямаше там. Премълча това, за да не разстройва майка си. По-добре да се съсредоточи върху бъдещето, върху щастливи мисли.

— Между другото, не че е нещо важно, но излизам с един човек. — Рокси се изчерви.

Лицето на Алексия светна.

— Това е чудесно, скъпа! Кой е той?

— Казва се Уилям. Уилям Каръдърс.

Алексия смътно си спомняше това име.

— Той е агент по недвижими имоти — продължи Рокси. — Всъщност той продаде Кингсмиър след смъртта на татко.

Алексия се намръщи. Канеше се да каже: „Значи знае колко пари имаш и добре си е направил сметката“. Обаче положи усилие и си прехапа езика. Нямаше право да управлява живота на Рокси — и личен, и всякакъв. В определен момент трябваше да се довери на преценката й. В крайна сметка едва ли можеше да е по-лоша от нейната.

— Още е рано да се каже — продължи Рокси. — Въпреки това съм много щастлива.

— Значи и аз съм щастлива. — Алексия стисна ръката й. — Бих искала някога да се запозная с него.

— Някога. — Рокси отново се изчерви. — Да видим как ще тръгнат нещата.

Поговориха още малко. После се чу неизбежното позвъняване, което известяваше края на свиждането. В залата се запрегръщаха затворници със семействата и приятелите си. Някои се държаха стоически, други се поддаваха на емоциите, особено майките с малки деца. Алексия им съчувстваше. Тези безценни детски години, отминали веднъж, не можеха да бъдат компенсирани с нищо. „Рокси и Майкъл имаха щастливо детство. С Теди успяхме да им дадем поне това“.

Изпрати дъщеря си с поглед. Опита се да е оптимистка за бъдещето. Дали този Уилям Каръдърс наистина обичаше Рокси? Или щеше да й разбие сърцето като предишните мъже в живота й? Самата мисъл за това разстрои Алексия, докато се прибираше в килията си.

„Не можеш да я предпазиш — твърдо си каза тя. — И не бива да се опитваш. Любовта е риск. А живот без любов не е живот“.

Бъдещето принадлежеше на Рокси.

И бе единствено в нейните ръце.