Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (2)

1.

Кенебънкпорт, Мейн. 1973

Били Хамлин гледаше седемте момченца, които се втурнаха с радостни възгласи към водата, и изпитваше истинско щастие. Не само децата обичаха лятото в Кемп Уилямс.

Бе извадил голям късмет с тази работа. Повечето инструктори в лагера бяха получили образование в Бръшлянената лига. Все разни Тъкъровци, Мортимъровци и Стандфорд-Райлиевци III между Харвардския колеж и Харвардското бизнес училище. Имаше и дамски еквивалент — Бъфита и Вирджинии уплътняваха времето си между дипломирането и задомяването, като преподаваха плуване на синчетата на нюйоркския елит. Били Хамлин не пасваше в калъпа. Неговият баща беше дърводелец, който миналата есен бе построил новите бунгала в Кемп Уилямс и с това си бе спечелил услугата да назначат сина му на временна работа през лятото.

— Там ще се запознаеш с интересни хора — каза му баща му. — Богати хора. Хора, които може да са ти от полза. Създай си връзки.

Бащата на Били възлагаше големи надежди на личните познанства. Точно защо и как си представяше, че отъркването в разглезените банкерски синове едно лято би помогнало на чаровното му необразовано и абсолютно неамбициозно момче да напредне в живота, си оставаше загадка. Не че Били се оплакваше. Денем трябваше да се мотае по плажа и да се прави на глупак пред група сладки дечица. Нощем в Кемп Уилямс се предлагаха много повече наркотици, алкохол и жени, които баба му би определила като „лесни“, отколкото в нюорлеанските бардаци. На деветнайсет години Били Хамлин не бе научил кой знае какво. Но със сигурност знаеше как да се забавлява.

— Биуи! Биуи! Еуа да играеф ф наф!

Грейдън Хамънд, кльощаво седемгодишно момче, фъфлещо заради поне пет липсващи зъба, махаше на Били да отиде във водата. След време Грейдън щеше да наследи голям пакет акции в „Хамънд Блек“ — бутикова банка, която струваше повече от няколко малки африкански държави. Привличането на хора заради собствените му интереси щеше да е главното му занимание и в бъдеще. Но точно сега той бе просто едно забавно мило хлапе, на което трудно можеше да се устои.

— Грейдън, остави Били на мира. Днес е в почивка. Аз ще поиграя с теб.

Тони Джилети, безспорно най-сексапилната ръководителка от всички в Кемп Уилямс, отговаряше за групата на Грейдън. Като я гледаше как тича по брега в силно изрязания си бял бански, който едва побираше формите й на плейбой зайче, Били с ужас усети издайническата си ерекция в плувките „Фред Пери“. Нямаше друг избор, освен да се гмурне във водата и да използва океана за смокинов лист.

Подобно на другите момчета в лагера, на Били му изтичаха очите по Тони Джилети. Но за разлика от тях, той си падаше по нея. Веднъж, още първата вечер в лагера, бяха спали заедно и макар че Били не бе успял да я придума да повторят, знаеше, че й е харесало и че тя също си пада по него. И Тони беше нещо като аутсайдер. Не беше дъщеря на работници. Старецът й държеше верига от известни аутлети за електроника по Източното крайбрежие. Но пък тя не беше от нафуканите първокурснички от Уелзли или Васар. Тони Джилети беше лудетина, търсачка на силни усещания с вкус към кокаина и неподходящи любовници, заради които бе затънала в неприятности в родния Кънектикът. Носеше се мълва, че отървала затвор за измама с кредитна карта само защото баща й, Теодор Джилети, подкупил съдията и дарил седемцифрена сума за построяване на нов бар в местния кънтри клуб. Тони била откраднала златната Американ Експрес на някакъв съсед, за да поддържа стандарта на гаджето си — наркодилър. Семейство Джилети бяха пратили дъщеря си в Кемп Уилямс като последен пристан, надявайки се, подобно бащата на Били, че Тони може да създаде контакти, които да й помогнат да изгради по-добро бъдеще. В нейния случай това означаваше брак с почтено благовъзпитано бяло момче по възможност с диплома от Харвард.

Тони спазваше половината от уговорката — преспа с всеки харвардски дипломант в лагера, който не бе напълно отблъскващ физически, докато не се установи на Чарлз Бреймар Мърфи, най-богатия, най-красивия и (според Били) най-противния от всички. Днес Чарлз бе на яхтата на родителите си. Семейство Бреймар Мърфи се бяха „отбили“ на път за Ист Хамптън и госпожа Креймър, ръководителката на Кемп Уилямс, го бе освободила за деня. Начинът, по който Креймър — Дъртата, както й казваха — фаворизираше богаташките деца, бе дразнещ. Но всяко зло за добро. Отсъствието на Чарлз даде на Били прекрасна възможност да пофлиртува необезпокояван с Тони Джилети и да се опита да я убеди, че още една страстна нощ с него ще е много по-добре от висенето с онзи тъпанар.

Вече знаеше, че има шанс. Тони имаше волна душа и либидо на разгонена котка. Само преди няколко дни необуздано се бе хвърлила на врата на Били пред Чарлз в отчаян опит да накара гаджето си да ревнува и бе успяла. Били бе чул как Чарлз Бреймар Мърфи негодува пред Касандра Дрейтън — друго момиче, с което Били бе преспал.

— Какво толкова му харесват жените на този Хамлин? — ядно нареждаше Чарлз.

Касандра му се усмихна мило:

— Как да ти го обясня — в сантиметри или в педи?

— Някакъв си тъп дърводелец, за бога! — пелтечеше Чарлз.

— Също като Исус, скъпи. Не бъди язвителен. Всъщност баща му е дърводелец. Били просто си чука. И, леле, само как го прави!

Колкото и да беше доволен от хвалбите, които Касандра Дрейтън сипеше по негов адрес, истината бе, че Били копнееше Тони Джилети да му пусне още веднъж. И колкото повече тя се разсейваше, толкова повече Били я желаеше.

Тони не приличаше на нито едно от предишните му момичета. Не само беше пантера в леглото, но беше забавна и умница, да не пропускаме, че беше блестяща имитаторка и природно артистична. С имитациите на госпожа Креймър караше всички да се заливат от смях. Тони беше голяма работа. Много по-голяма от него, въпреки всичките комплименти за атрибутите му от Касандра. За Чарлз Бреймар Мърфи Тони Джилети бе трофей, лятно забавление. За Били Хамлин тя бе всичко. Въпреки че не би го признал пред никого, Били бе лудо влюбен в нея. И беше решил не само да съблазни Тони още веднъж, но и да се ожени за нея.

 

 

Тони гледаше как Били се гмурна във водата. „Леле, какво тяло!“ Харесваха й релефните мускули по широкия като на плувец гръб на Били, както и начинът, по който силните му ръце с лекота пореха водата като два ятагана, разсичащи коприна. Чарлз Бреймар Мърфи също изглеждаше добре, но бе някак изписан, по момчешки. Нямаше нищо общо с първичната чувственост на Били, нито с животинския магнетизъм, с онази еротична настървеност на хищник, която Били излъчваше с всяка пора на кожата си.

Чарлз обаче имаше тръст с размерите на Канада. И с всеки ден за Тони Джилети ставаше все по-трудно да реши какво иска повече: бога на любовта Адонис или Крез от Кемп Уилямс?

Предишната вечер, докато Чарлз я любеше, тя отново си представяше, че е с Били. Просната върху кашмиреното одеяло, с Чарлз, който старателно извършваше ритмични движения отгоре й на фона на музиката на Тод Рундгрен — „Здравей, аз съм“ — ужасна песен, която бе настоял да пусне за „атмосфера“, Тони си спомни какво е да си закована под мощните мъжествени бедра на Били. Ако той продължаваше да я преследва така, накрая щеше да се наложи да му пусне. Вероятността Тони Джилети да остане вярна на анемичен любовник като Чарлз бе колкото лъвица да стане вегетарианка. Били беше невероятно парче. А на нея й трябваше свежа плът.

— Файде, Тони! Ти сте си пияният морков. Фани топката!

Грейдън Хамънд я гледаше умолително! Бе прегърнал през рамо Николас Хандемайър, друго засмяно седемгодишно сладурче и наследник на огромно имение във Върмонт. Тъмнокосият Грейдън и русото ангелче Николас бяха любимците на Тони Джилети в Кемп Уилямс. Въпреки старателно култивираните си лоши качества Тони бе отлична ръководителка и майчински грижовна. Собствената й майка бе толкова увлечена в пазаруване, почивки и харчене парите на баща й, че сигурно трудно би разпознала Тони сред други деца. Но въпреки този лош пример Тони обичаше малките деца и дори много й харесваше да е с тях — бяха толкова забавни, енергични, любвеобилни. А най-хубавото бе, че децата не те укоряват. Тъкмо затова Тони ги обичаше повече от всичко.

Но точно този ден заради натежалата си глава, която крещеше за голямо количество кока-кола, тя можеше да мине и без тази шумотевица, без безкрайните въпроси и потните ръчички, които я дърпаха непрекъснато.

— Опитвам се, Грейдън, не виждаш ли? — отвърна тя по-троснато, отколкото й се искаше. — Хвърляй пак.

— Остави на мен.

Били Хамлин изникна до нея. Мократа му русокоса глава изплува от кристалната вода като видра. Той грабна под двете си мишници кискащите се Грейдън и Николас, пусна ги в плитчината, раздели другите момчета на отбори и даде начало на играта. След няколко минути Тони доплува до него и когато посегна да хване топката, голата й ръка се допря до неговата. Дори от този кратък физически допир захвърчаха искри.

— Благодаря — усмихна се тя. — Но върви да се забавляваш. Имаш само половин свободен ден на седмица и знам, че не би искал да го прекараш с моите деца.

— Позна. — Били безсрамно впи поглед в гърдите й. — Знаеш ли какво — предлагам ти сделка.

— Сделка?

— Ами да. Ако през следващите петнайсет минути намеря перла, утре вечер си с мен.

Тони се разсмя, поласкана от вниманието.

— Намери само три за месец. Едва ли ще намериш друга за петнайсет минути.

— Точно така. Безнадеждно е. Тогава защо не приемеш облога?

— Знаеш защо.

И погледна към яхтата на Бреймар Мърфи „Селест“, която блестеше на следобедното слънце.

— О, я стига! Отпусни се — подкачи я Били. — Той те отегчава. Освен това, както каза, едва ли ще намеря перла за четвърт час.

— А ако намериш?

Били я прегърна през кръста и я придърпа към себе си толкова близо, че устните им почти се докоснаха.

— Ако намеря, значи е съдба. Обречени сме да сме заедно. Става ли?

Тони се ухили.

— Добре, става. Но трябва да е поне колкото грахово зърно.

— Колкото грахово зърно? Е, стига де! Това е невъзможно!

— Грахово зърно. Сега се разкарай! Имам сериозна работа — ще съм пиян морков.

 

 

Били се хвърли във водата със стиснат в зъбите нож. Направи няколко гмуркания. Всеки път вадеше голяма стрида и изнасяше истинско представление, като я отваряше: ако беше празна, се хващаше за сърцето и се мяташе обратно в дълбините. И всичко това заради Тони.

След минути на плажа се събра тълпа зяпачи. Момчето беше невероятен плувец и шоумен.

Тони Джилети си мислеше: „Забавен е, но много се перчи“. Обърна се и поднови играта с момчетата, като демонстративно пренебрегна щуротиите му.

 

 

Чарлз Бреймар Мърфи се радваше на живота. На яхтата на родителите си се наслади на вкусен обяд с пресни рачешки рулца от Мейн, полети с няколко чаши старо „Шабли“. Старият се бе съгласил да увеличи издръжката му, а предишната нощ Тони се бе съгласила да обуе сатенените бикини без дъно, споменът за което го държеше в постоянна възбуда от разсъмване.

Изтегнат на шезлонг на горната палуба, Чарлз почувства, че възвръща увереността си. „Няма защо да се тревожа за оня Хамлин. Явно е хвърлил око на Тони, но пък кой не е. Била е с него, но го отблъсна“.

Тони трябваше вече да е на плажа и да строи пясъчни замъци с нейната група момченца.

„Ще я изненадам — реши Чарлз. — Ще й занеса ягоди с шоколадова глазура. Момичетата обичат такива безсмислени романтични жестове. И довечера ще изрази благодарността си“.

Щракна важно с пръсти към един от стюардите и нареди:

— Приготви ми една от моторниците. Отивам на брега.

 

 

Момчетата се отегчиха от играта и тръгнаха да търсят рачешки щипки в плитчините. Тони се обърна към водата.

„Боже! Какъв идиот!“

Били бе излязъл извън шамандурите, разделящи зоната за плуване от пристанището. Малко по-навътре три големи яхти стояха на котва, а между тях и брега се виждаха множество по-малки лодки. Сред такъв натоварен морски трафик един плувец е направо незабележим. Гмуркане за перли на такова място бе невероятно опасно.

Тони замаха бясно и закрещя срещу вятъра:

— Върни се! Ще те блъснат!

Били допря ръка до ухото си в стил „не те чувам“. Тони остави момчетата на брега, преплува няколко метра напред и продължи да крещи:

— Връщай се! Ще те ударят.

Били хвърли поглед през рамо. Най-близките лодки бяха на двайсет — двайсет и пет метра зад него.

— Спокойно де! Няма.

— Връщай се!

— Още две гмуркания.

— Били, не!

Но беше прекалено късно. С ловко подритване Били отново изчезна под вълните, с което си спечели още възгласи и ръкопляскане от зрителите на плажа.

Тони прехапа устна и притеснена зачака да се появи. Изминаха десет секунди, двайсет, трийсет…

„О, Боже. Какво става? Дали не си е ударил главата? Не трябваше да приемам тъпия облог и да го окуражавам, като знам колко е безразсъден. Също като мен“.

И тогава той се появи. Изскочи като делфин. Размахваше огромна стрида. Тълпата на брега го посрещна с радостни възгласи. Били я разтвори с ножа си и извади перла, което предизвика още по-бурни аплодисменти. Но той тъжно поклати глава към Тони.

— Прекалено е малка. Моята принцеса иска грахово зърно.

— Престани — гневно го сряза Тони. Това вече не беше шега. Нима тези идиоти на плажа не разбираха колко е опасно? — Връщай се, Били. Говоря сериозно.

Били поклати глава.

— Имам още две минути! — Пое дълбоко въздух и отново се гмурна.

 

 

— Защо не оставите управлението на мен, сър? Вие си почивайте.

Даниъл Грей бе опитен моряк. През последните двайсет години работеше по яхтите на разни богаташи. Семейство Бреймар Мърфи не бяха нито по-добри, нито по-лоши от повечето му работодатели. Но синът им Чарлз беше истинско гаднярче. Явно беше пил и не трябваше да бъде оставян сам на руля на такова скъпо нещо като моторницата на „Селест“.

— Много добре съм си отпочинал, благодаря — изръмжа Чарлз Бреймар Мърфи. — Просто ми донеси ягодите и шампанското, които поръчах, и уведоми майка ми, че ще се върна след няколко часа.

— Да, сър.

„Копеленце гадно. Дано заседнеш в някоя плитчина и през следващите десет години да изплащаш щетите на стареца си“.

 

 

Този път Били Хамлин остана под вода цели четирийсет и пет секунди. Май продължаваше да приема всичко това като шега — изплува и веднага се гмурна пак.

Побесняла, Тони се обърна — в никакъв случай вече не би прекарала нощта с него, независимо колко голяма е скапаната перла или онази му работа. Докато плуваше обратно към момчетата, мярна нещо с края на окото си. Лодка с гребла. Малка старомодна дървена лодка. „Какво, по дяволите, прави насред фарватера?“

И в същия миг забеляза две моторници. Едната се движеше спокойно, но другата, малко по-назад, летеше опасно — вдигаше вълни и с рев се носеше към брега. Първата моторница заобиколи дървената лодка без особено затруднение. Втората изобщо не забеляза опасността.

— Ей, намали! — Тони неистово заразмахва ръце. Вече бе в плиткото и можеше да подскача, като същевременно крещеше и ръкомахаше. — Намали!

 

 

Чарлз Бреймар Мърфи видя русата коса и познатите бели бикини.

Тони му махаше.

— Здравей, сладурче! — Той също й помаха и даде още газ, за да я впечатли, но усети, че трябва да хване здраво кормилото за опора. Шаблито май наистина му бе замаяло главата. — Нося ти подарък!

След секунда осъзна, че хората на брега също му махат. Да не би да не бяха виждали моторница? Или се възхищаваха колко е мощна?

Забеляза лодката и осъзна опасността броени секунди преди удара. В нея се бяха сгушили двама ужасени тийнейджъри. Чарлз долови неистовата паника, изписана по лицата им, докато ги връхлиташе, и му прималя. Вече бе толкова близо, че виждаше бялото на очите им и отчаяните им, умолителни погледи.

„Божичко!“

Той рязко извъртя кормилото.

 

 

Двамата спасители се спогледаха.

— Мамка му!

— Ще ги удари!

Грабнаха спасителните пояси и се втурнаха към водата.

 

 

Тони наблюдаваше ужасена как втората моторница хвърчи към лодката. Паниката й нарастваше. „Ама това е… Чарлз? Какво прави, по дяволите?“

Понечи да изкрещи, но не можа да издаде нито звук. И изведнъж осъзна с вледеняваща категоричност:

„Тези деца ще загинат“.

 

 

Дълбоко под вълните Били Хамлин отскубна петата стрида от пясъка. Тук долу бе хладно и спокойно, и много красиво: слънчеви лъчи проникваха през водата и хвърляха по дъното танцуващи сенки.

Шансовете му да намери перла колкото грахово зърно бяха почти нищожни. Но Били се забавляваше с шоуто, което изнасяше на Тони и зяпачите на плажа. Във водата се чувстваше като у дома си — уверен и силен. В реалния свят може и да беше по-нисша категория от Чарлз Бреймар Мърфи, но не и тук, сред необятната шир на океана. Тук той беше цар.

Заплува нагоре към светлината.

 

 

Чарлз Бреймар Мърфи завъртя кормилото надясно с всички сили и затвори очи. Моторницата зави така рязко, че едва не се обърна. Вкопчил се на живот и смърт, Чарлз чу писъци. Момчетата ли пищяха, или самият той? Не беше сигурен. Пръски солена вода прорязаха лицето му като бръсначи. Моторницата продължаваше да лети с бясна скорост.

Как се случи толкова бързо, как за миг щастието се превърна в нещастие? Само допреди секунди бе напълно, невероятно щастлив. А сега…

С лудо биещо сърце, със стиснати зъби Чарлз Бреймар Мърфи се приготви за фаталния удар.

 

 

Множеството на брега наблюдаваше със зяпнали уста как моторницата внезапно се понесе надясно, навътре към фарватера.

Вълната, която се вдигна, бе толкова огромна и пръските излетяха толкова високо, че бе невъзможно да се разбере какво се е случило с дървената лодка. Най-сетне се появи. Подскачаше бясно по вълните, но бе цяла. Двете момчета неистово махаха за помощ.

Облекчението бе всеобщо. Хората крещяха от радост и плачеха, подскачаха и се прегръщаха.

„Успяха! Размина им се!“

И тогава един глас изкрещя:

— Плувец!

 

 

За Тони Джилети всичко се разигра като на забавен каданс.

Тя видя как Чарлз изви кормилото. Видя го как избегна удара с лодката само на сантиметри. За част от секундата изпита такова облекчение, че едва не припадна. И тогава Били Хамлин излетя от водата като торнадо, точно на пътя на моторницата. Дори да го бе видял, Чарлз изобщо не би могъл да спре.

Последното, което видя Тони, бе шокът на красивото лице на Били. После моторницата закри гледката.

Някой на плажа се разпищя.

Чарлз изключи мотора, лодката запърпори и спря.

Били Хамлин беше изчезнал.