Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (10)

9.

Оксфордшър, Англия. Наши дни

— О, Майкъл! О, Майкъл, обичам те, толкова те обичам! Моля те, не спирай!

В неудобната поза на задната седалка на стария си кабриолет „Ем Джи“ Майкъл де Вер се чудеше: „Защо жените все казват: «Не спирай»? Че кой ли би спрял точно в този момент? Макар че вероятно някои мъже спират, иначе момичетата не биха си правили труда да го казват, нали така?“

Унесе се в размишления и забрави за ерекцията си. Но веднъж започнал, не можеше да спре. Какво ли си мислеше Ленка, последното му завоевание? Че той ще стане да грабне „Рейсинг Поуст“ и ще вземе да чете участниците в конните надбягвания в Уинкантън? Дори и така да беше, какво я караше да си мисли, че като вика: „Не спирай“, ще го накара да промени решението си?

— Ти спря… — Гласът на Ленка затрепери.

— Само за момент, скъпа. Само за момент.

Бе четири и петнайсет във великолепен майски следобед и Майкъл де Вер закъсняваше. Трябваше да е оставил Ленка на железопътната гара в Дидкот преди час. Но с това слънце и с тези ухаещи цветя наоколо, и с невъзможно късата поличка на Ленка от „Марк Джейкъбс“, която се набираше нагоре по гладките й загорели бедра, и така едното отведе към другото или почти.

Ленка се нацупи.

— Не ме ли харесваш?

— Разбира се, че те харесвам, скъпа.

— Но не ме обичаш?

Майкъл де Вер въздъхна. Ясно бе, че няма да може да се върне в играта. Вдигна джинсите си и запали мотора.

— Ленка, ти си истински ангел и го знаеш. Но ако закъснея за вечерята у майка ми, тя ще поднесе топките ми като пудинг. А тази идея ми се отразява зле.

Момичето го прониза с поглед.

— Лъжеш! Срам те е от мен, това е проблемът. Неудобно ти е да ме представиш на майка си.

— Глупости, скъпа — излъга Майкъл и погледна одобрително късата до гащите поличка на Ленка и огромните й силиконови гърди, които подскачаха закачливо под оскъдната ризка „Пи Та“. — Майка ми направо ще се влюби в теб. — „Колкото в антракса и Че Гевара“. — Просто не мисля, че тази вечер е моментът да те представя, това е.

 

 

След десет минути Майкъл де Вер помаха на Ленка от платформата, въздъхна с облекчение и без да се помайва, изтри номера й от телефона си.

„Секси е, но ми струва скъпо“.

Майкъл и без това си имаше много грижи — майка му бе назначена за министър на вътрешните работи същата седмица, когато той реши да напусне Оксфорд. Не само реши. Всъщност го направи. Тази сутрин бе отишъл при ръководителя си, бе подписал съответните документи и бе събрал багажа си от великолепната си стая в Чейпъл Коуд, защото нямаше намерение да се връща там. Бе намислил да съобщи щастливата новина на родителите си на тази вечеря.

Естествено и двамата щяха да получат удар, най-малкото защото заради новата работа на майка му тази история щеше да се раздуха. „СИНЪТ НА ВЪТРЕШНИЯ МИНИСТЪР ОФЕЙКВА ОТ БЕЙЛИОЛ И СТАВА ПРОФЕСИОНАЛЕН КУПОНДЖИЯ“. „Дейли Мейл“ винаги използваше думи като офейква. Абсолютни задници. Майкъл изпитваше угризения заради неизбежното негативно отразяване, но това не можеше да бъде избегнато. Предишната година заедно с най-добрия му приятел Томи Лайън бяха регистрирали агенция за тържества. И буквално печатаха пари. Бъдещето изглеждаше многообещаващо и Майкъл де Вер подушваше успеха още отсега. Не беше време да се мотае с анализи на Томас Стърнс Елиот.

Иронията бе в това, че гневът на майка му вероятно щеше да е бледа сянка в сравнение с този на баща му. Самият Теди де Вер бе възпитаник на Бейлиол, също като неговия баща, дядо и прадядо. Като се изключеше поругаване гроба на баба му или признанието, че е гей, или че (пази боже) е влязъл в лейбъристката партия, в очите на баща си Майкъл де Вер не можеше да извърши по-ужасно престъпление от това да зареже Оксфорд.

Да, тази вечеря щеше да е много напрегната и без истериите на Ленка. Единственият светъл лъч в цялата тази противна работа бе, че сестра му Рокси щеше да присъства и да го подкрепи.

 

 

— Последна карта.

Теди де Вер удари с театрален жест деветка спатия върху тъмнозеления плот на масата за карти. В семейството постоянно се шегуваха с вечно губещия Теди. Всъщност той губеше във всички игри: монополи, игра на думи, шаради. За каквото и да се сетите, Теди все губеше, при това много артистично. Като главен финансист на успешен хедж фонд в Сити, да не забравяме и репутацията му на историк, възпитаник на Оксфорд, Теди де Вер не беше глупав. Но се правеше на глупак у дома, забавляваше се с ролята на семейния шут, нещо като дресиран цирков мечок.

Както обикновено дъщеря му Рокси направи специално усилие да му даде преимущество в играта преди вечеря. Поне веднъж Теди сякаш искрено се стараеше да спечели.

— О, браво, татко — окуражи го с усмивка Рокси. — Сега ти трябва само двойка.

И тя внимателно положи двойката спатия върху деветката на Теди.

Теди се намръщи.

— Хмм. Е, нямам двойка.

— Тогава си тегли две, татко.

— По дяволите!

— Последна карта.

— Я чакай малко…

Рокси хвърли вале спатия и се облегна победоносно назад.

— Излизам.

Теди направи такава гневна физиономия, че тя не можа да сдържи смеха си.

— Милият ми татко! Не се ядосвай. Може би следващия път.

Баща и дъщеря седяха в библиотеката в Кингсмиър — наследствената къща на рода Де Вер в Северен Оксфордшър. След „инцидента“ с Рокси спалнята й бе преместена на първия етаж и свързана със стария кабинет на Теди, който бе превърнат на баня. Затова официалният хол вече се помещаваше на горния етаж с изглед към ловния парк. Но библиотеката — уютно помещение с червени стени с честърфийлдски канапета с тъмна кожа, картини с ловни сцени по стените и с кошницата на кучето, сгушена до вечно пламтящия огън в камината, си оставаше непокътната. Рокси обичаше помещението точно заради това, защото не се променяше, но най-вече и когато баща й бе в него.

— Какво ще кажеш за едно хубаво сухо шери преди вечеря? — Теди се отпусна в стола си и опъна крака. Всяка вечер, зиме и лете, в дъжд и слънце, винаги носеше вечните кадифени лилави панталони. Имаше стотици горе в дрешника си. За Рокси всичко у баща й подсказваше задушевност, ритуали, успокояваща неизменност в постоянно променящия се свят. — Майка ти ще се прибере всеки момент.

Рокси нямаше нищо против. Обърна се с инвалидната си количка и се добута до бара, за да налее питие на баща си. Самата тя рядко пиеше преди вечеря, но тази вечер направи изключение и наля две чаши светлокехлибарена манзанила. Днес трудно щеше да издържи майка си — ликуваща и самовлюбена след голямата победа. Вътрешен министър. Думите заседнаха в гърлото на Рокси. Как ли бе успяла? Защо другите не можеха да виждат през Алексия както Рокси? Майка й щеше да е триумфиращата звезда на собственото си шоу на вечеря, самодоволна и непоносима. Е, нямаше да й е за пръв път.

Някога, много, много отдавна Роксан де Вер бе обичала майка си. Да, Алексия бе амбициозна, самодостатъчна и дистанцирана, каквито не бяха майките на другите момиченца. Въпреки това Рокси помнеше щастливите моменти. Дългите лета, прекарани заедно по плажовете на Мартас Винярд, пикниците и игрите на феи и елфи. Коледите в Кингсмиър, където Алексия вдигаше Рокси на ръце, за да закачва грозните лъскави направени собственоръчно играчки на елхата. Спомняше си състезанията с дървени колички в градината и абсурдното — защото Алексия бе пословично лоша готвачка — варене на къпиново сладко.

Но после Рокси навлезе в трудната възраст и всичко се промени. От самото начало майка и дъщеря започнаха да воюват. Воюваха за всичко — от политика до музика, от мода до религия, от книгите, които харесваха, до цвета на косата на Рокси. На повърхността това бяха типичните проблеми на възрастта. Но с времето Рокси започна да усеща една по-дълбока пропаст, много по-притеснителна.

Алексия, известна като голяма красавица в младостта си, сякаш започна да завижда на разцъфтяващата хубост на дъщеря си. Рокси трудно можеше да определи откъде идва проблемът. Не можеше да посочи конкретни случки, когато Майкъл я питаше. Въпреки това у нея се загнезди дълбокото усещане, че майка й я отблъсква. Чувстваше погледа на Алексия върху себе си, когато отиваше до басейна по бикини — изгарящ поглед, но не от възхищение, а пронизващ, язвителен пламък на завист. Когато Рокси взе да води момчета у дома, нещата тръгнаха от зле на по-зле. Алексия правеше всичко възможно да я унизи, да я засегне по време на семейни сбирки, или още по-зле, обсебваше разговора, за да остане само тя, великата Алексия де Вер, в центъра на вниманието. Постоянно подлагаше на разпит приятелите на Рокси — от произход до професионални амбиции. „Боже, каква снобка!“ Никой не бе достатъчно подходящ.

От друга страна, баща й имаше разкрепостено отношение към любовния живот на дъщеря си. Естествено, това влудяваше Алексия.

— Няма ли да кажеш нещо, Теди? — крещеше тя. — Знам, че не одобряваш. Защо все аз трябва да играя лошото ченге?

Но Теди упорито отказваше да бъде въвлечен и правеше всичко по силите си, за да запази мира.

Тогава Роксан де Вер срещна Андрю Бийзли и всичко се промени.

 

 

Андрю Бийзли бе нает като личен треньор по тенис на Рокси.

Той стана любовта на живота й.

Рокси обичаше Андрю дълбоко и страстно, но майка й реши да разруши щастието й. Обвини Андрю, че е недостоен, че се интересува само от парите, и го прогони. Теди, любящ, но слаб баща пред амбициите на жена си, не успя да подкрепи дъщеря си. Андрю се прибра в Австралия и разби сърцето на Рокси. В отчаянието си тя се хвърли от прозореца на спалнята си в Кингсмиър — осемнайсетметров полет, който трябваше да я убие. Вместо това, по горчива ирония на съдбата, Рокси оцеля, за да остане прикована в инвалидна количка до края на живота си, обречена на вечна зависимост от родителите си. Вече нямаше измъкване от майка й. Щеше да остане завинаги инвалид под покрива на Алексия.

Сега вече майка й нямаше за какво да завижда. Алексия де Вер отново бе най-красива на земята.

Инцидентът с Рокси никога не се обсъждаше открито в Кингсмиър, главно защото Теди не можеше да го понесе. Човек от различно, по-старо поколение, Теди де Вер зарови дълбоко скръбта си и предпочете отричането пред ярката светлина на истината.

Рокси можеше да живее с това. Тя обичаше баща си. Онова, с което не можеше да живее, бе фактът, че майка й така и не бе наказана заради случилото се. Никога не изпита страдание, каквото би трябвало. Алексия де Вер все още бе щастливо омъжена, все още имаше успешна кариера, все още бе известна с красотата и ума си, а след падането на Рокси — и със стоицизма си пред лицето на превратностите. Действията водят до последствия. Но вместо страдание те отрупаха Алексия де Вер с още лаврови венци. Изненадващото й назначение за министър на вътрешните работи бе само последната от поредица незаслужени победи. Рокси бе отвратена.

— Наздраве — каза тя малко сърдито и чукна чашата си в чашата на баща си.

— Наздраве за теб, миличка. Знам, че не очакваш с нетърпение тази вечеря. Но се опитай да се държиш възпитано, заради мен, ако не заради майка ти. Да те поканят за вътрешен министър е голяма работа, да знаеш.

— Разбира се, че е голяма, тате.

„Триумфите на мама са все такива“.

 

 

Гилбърт Дрейк падна на колене на първия ред в малката провинциална църквица и се прекръсти.

Въпреки справедливата си кауза беше изплашен. Как би могъл той, сам мъж, незначителен таксиметров шофьор, да въздаде справедливост на най-могъщата жена в Англия?

Помоли се за кураж и изведнъж един стих от Второзаконието изникна в съзнанието му като Божи дар:

„Бъдете твърди и храбри, не се бойте, (не се ужасявайте) нито се страхувайте от тях, защото Господ, Бог твой. Сам ще тръгне с тебе, (и) няма да отстъпи от тебе и няма да те остави“^[1].

Санджай Пател бе предаден и изоставен. От приятелите си, от съдебната система, но най-вече от онази дяволска жена Алексия де Вер.

Гилбърт Дрейк остана да се моли в църквата, докато падна мрак. После вдигна качулката и ципа на якето си и потъна в нощта.

 

 

Алексия де Вер мълчаливо изслуша молитвата, казана от съпруга й.

„Благодаря ти, Господи, за хляба, който си ни дал. Амин“.

В началото, след като се ожениха, упоритото придържане на Теди към този отживял ритуал неописуемо дразнеше Алексия. Никой от тях не бе особено религиозен и тя не разбираше защо е тази помпозна, явна демонстрация на набожност. Но с времето Алексия, както и Рокси, свикна с неизменните странности на Теди. И когато бурите в живота й се развилняха, съпругът на Алексия де Вер бе доказал, че е скалата зад гърба й, единственото истинско стабилно нещо, за което да се хване. Много малко политици имаха този късмет.

— Е — Алексия огледа масата и се усмихна величествено, — всичко изглежда прекрасно. Ана е надминала себе си, както винаги.

— Също като теб, скъпа. — Теди де Вер се наведе над ароматното златисто печено говеждо, свежата доматена салата с босилек и домашния хляб и гордо целуна съпругата си по бузата. — Вътрешен министър! Мили боже, това сигурно означава, че ще те виждаме още по-рядко.

— За най-голямо удоволствие — измърмори Рокси под нос.

— Знаеш ли, скъпа, кафявото не е твоят цвят. — Алексия стрелна безвкусната рокля от „Некст“, която бе облякла Рокси. — Това те прави още по-мрачна, отколкото си всъщност. Следващия път пробвай с нещо по-свежо. Може и да те ободри, да ти помогне. Един господ знае.

Рокси пламна от гняв и неудобство, но не каза нищо.

За да предотврати допълнителна конфронтация, Майкъл де Вер вдигна чаша:

— Честито на вътрешния министър!

Пресегна се и напълни чинията си с говеждо. Лошите новини не бива да се поднасят на празен стомах, а и след секса с Ленка бе изгладнял като вълк.

— Благодаря, скъпи. — Алексия засия. — Много си мил.

— Изненада ли те това назначение? Имам предвид, ненадейно ли беше?

— Глупости — лоялно се намеси Теди. — Майка ти бе най-логичният избор за поста. След цялата й безупречна работа по реформите на затворите…

— Много си мил, скъпи, но Майкъл е прав. Беше абсолютен шок. Искам да кажа, че с премиера се разбираме добре в личен план…

— Да, да. Казвала си го хиляди пъти — изсъска Рокси и привлече два умолителни погледа — на Теди и на Майкъл.

— Но никога не съм очаквала назначение от такъв мащаб — продължи Алексия. — Мисля, че и никой друг не го очакваше. Мога да кажа, че това разбуни доста духовете в партията. Но не е зле да поразчупим стереотипа и да не се придържаме толкова към правилата, нали? Човек трябва да се възползва от шансовете, които му поднася животът. Да хване бика за рогата, както се казва. А и, разбира се, да мога да служа на страната е чудесно.

Тук вече Рокси не издържа. Вярно, бе обещала на баща си, но все пак! „Да служи?“

— О, майко, моля те! Поне имай доблестта да си признаеш, че не става дума за служене. Амбицията ти спечели тази работа. Личната амбиция. Ние не сме журналисти, а твоето семейство. Няма нужда да заблуждаваш и нас само защото заблуждаваш всички останали.

Теди се намеси укорително:

— Рокси, миличка, успокой се.

В гърдите на Алексия набъбна познатата топка гняв. Да се успокои? Само това ли щеше да каже Теди? Защо никога не защитаваше позицията й както трябва? Защо трябваше да се поддава на желанието на Рокси да се прави на жертва и постоянно да ходи на пръсти около нея, по дяволите? Това момиче използваше проклетата количка като оръжие и този път на Алексия й дойде до гуша.

— Като стана дума за шансове и хващане на бика за рогата и… разни такива работи — започна несигурно Майкъл — аз, ъ-ъ… имам новина.

— Само не ни казвай, че най-сетне си открил някое хубаво момиче и ще се жениш — подкачи го Теди. — Мислех, че се споразумяхме. Никакви сватби, докато не завършиш Оксфорд.

— Не се безпокой — отвърна Майкъл. — Няма да има сватба. Поне не и моята. Но аз ъ-ъ… ами точно това е новината. Поне част от нея де. Приключих с Оксфорд.

Настъпи гробна тишина. Въздухът — с нож да го режеш.

Алексия го разряза първа.

— Какво означава „приключих“, Майкъл? Та ти току-що започна.

Майкъл я погледна умолително.

— Това не е за мен, мамо. Наистина.

— Не е за теб? Но защо, за бога?

— Честно ли? Скучно ми е.

— Скучно ти е? — избухна Теди. — В Бейлиол? Не ставай смешен.

Майкъл продължи:

— Спомняте ли си „Тържества в Кингсмиър“, фирмата, която отворихме с Томи?

Томи Лайън беше най-старият приятел на Майкъл, още от предучилищна възраст.

— Не съвсем.

— Спомняш си я. Организирахме тържество по случай трийсетата годишнина на онзи руснак на яхта в Сен Тропе миналото лято.

— Имаше нещо. — Алексия погледна Теди, чиято обикновено приветлива физиономия сега вещаеше буря.

— Е, както и да е. Докарахме двайсет бона печалба от това, само ние двамата — гордо заяви Майкъл. — А оттогава сме получили камари запитвания за корпоративни събития, Бар Мицва…

— Бар Мицва!? — Теди де Вер просто не можа да издържи повече. — Ти си Де Вер, за бога, и си насред обучението си по право в Оксфорд. Не можеш да очакваш, че с майка ти ще се съгласим да захвърлиш всичко това, за да се занимаваш с клоуни и балони за тринайсетгодишни еврейчета от проклетия Голдърс Грийн!

— Родителите им са клиентите — подчерта Майкъл. — И не подценявай Голдърс Грийн. Някои от тези майки хвърлят по половин милион за големия ден на малките си еврейчета.

— Половин милион? Лири? — Тази цифра успя да смае дори Теди.

— Обмислям тази възможност, тате. — Сивите очи на Майкъл светнаха щастливо. — С Томи можем да си докараме до сто хиляди за една вечер.

— Да, а с дипломата ти от Бейлиол и с контактите на майка ти и моите ще можеш да правиш десетки милиони годишно в Сити само след няколко години. Съжалявам, Майкъл, просто няма да стане.

— Е, аз също съжалявам, татко, но не ти вземаш това решение. Официално напуснах колежа тази сутрин. Предадох ключовете и всичко останало.

— Каквоооооо?! — Крясъкът на Теди сигурно се чу през двора чак на улицата. Рокси се опита да се намеси и скоро тримата крещяха един през друг като на парламентарен контрол пред премиера.

Алексия де Вер затвори очи. Първо проклетата Рокси запя старата си горчива песен. А сега и Майкъл пусна бомбата си. Дотук с празнуването.

Почувства се истински облекчена, когато Бейли, икономът, влезе и съобщи:

— Извинете, че прекъсвам вечерята ви, госпожо. Търсят ви на входа.

Алексия погледна часовника си „Картие“, подарък от Теди за юбилея й предишната година. Минаваше девет.

— Много е късно за посещения. Кой е?

— В това е въпросът. Не иска да си каже името и се държи, нали разбирате, агресивно. Дженингс просто не знае какво да направи.

Алексия остави салфетката.

— Добре. Идвам.

 

 

Алфред Дженингс работеше като портиер в Кингсмиър вече почти четирийсет години. Седемдесетгодишен, полуглух и със слабо сърце, той не беше надеждна охрана. Майкъл веднъж бе казал за Дженингс, че е „свиреп като новородено коте“ — израз, който според Алексия съвършено описваше стария Алфред. За съжаление, заради назначението й за вътрешен министър охраната й вече не можеше да се приема само на шега. Противоречивата й работа като министър на затворите й бе спечелила немалко врагове, някои от които потенциално опасни, други — откровено луди. Санджай Пател, индиецът, който се бе самоубил в затвора „Уормууд“ след удължаване на присъдата му, имаше особено активни и неприятни поддръжници. Алексия де Вер не се плашеше лесно, но и не можеше да си позволи да търпи неочаквани „гости“.

Помещенията на охраната в Кингсмиър включваха офис и приемна на първия етаж, единична спалня и баня — на горния. Дженингс внасяше уют с постоянно горящата електрическа камина.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, госпожо — измънка той, когато Алексия влезе. — Особено насред вечеря. Човекът си тръгна.

— Няма проблем, Алфред. Предпазливостта не е излишна. Камерите включени ли са?

— О, да, госпожо. — Старецът въздъхна, доволен, че поне едно нещо е направил правилно. — Напоследък винаги са включени. Господин де Вер особено настоява за това. „Не забравяй да включваш камерите, господин Дженингс“, така казва. Включени са си.

— Великолепно. Може ли да погледна записа?

 

 

Вечерята приключи. Теди излезе с гръм и трясък и Майкъл и Рокси останаха сами в кухнята и почнаха да си правят чай.

— Е — подхвана Майкъл, — мисля, че мина добре. Татко беше спокоен и разумен, както винаги.

— Ти какво очакваше? — укорително попита Рокси. Много обичаше брат си. Всички обичаха Майкъл заради чара му на закачливо момче, заради сърдечността му и чувството му за хумор. Просто човек не можеше да не го обича. Но я болеше да вижда баща им толкова разстроен. — Знаеш какво означава Бейлиол за татко.

— Да, но не татко, а аз трябва да стоя там, нали? Аз.

— Остават ти само още две години.

— Знам, Рокси, но съм отегчен до смърт. Просто не съм от този тип. — Майкъл се тръшна на стола, опря лакти на масата и стисна главата си с ръце.

— Нима? Не думай. — Рокси повдигна саркастично едната си вежда.

— Сериозно. Този бизнес с Томи… наистина мисля, че мога да постигна нещо повече. Татко е предприемач.

— Не бих казала.

— Добре де, поне е бизнесмен. Със сигурност една част от него би могла да прояви разбиране.

— Не че не разбира. Не иска да допускаш грешки, това е.

— Няма да допусна. Мама ме разбира. Дори да знае, че пресата ще я разпъне, ме оставя да намеря собствения си път.

— Според Алексия и задникът ти свети като слънце. Винаги е било така — отвърна Рокси с леден тон. — Би те подкрепила дори ако кажеш, че ще постъпиш в тренировъчен лагер на мюсюлманско братство в Кашмир.

Майкъл смръщи вежди. Мразеше сестра му да нарича майка им по име. Пропастта между майка и дъщеря беше съвсем очевидна, но точно това някак си го подчертаваше.

— Мама обича и двама ни, Рокс.

Рокси завъртя очи.

— Да бе!

 

 

Алексия беше в кабинета си. Седеше на бюрото, с празна чаша за вода пред себе си, гледаше в нищото и въртеше венчалната си халка.

— Добре ли си? — попита Теди.

— Моля? О, да. Добре съм.

Насили се да се усмихне. Зад съвършената политкоректна фасада Теди прозря умората й. Бяха се срещнали, когато Алексия бе на двайсет и пет, а преди да навърши трийсет се бяха оженили в малък католически храм недалеч от Кадоган Стрийт. В онези дни тя бе поразяваща красавица според представите на седемдесетте. Много слаба, с дълги стройни крака и грива от разчорлена руса коса, която се стелеше зад нея като опашка на комета, когато се движеше. Още тогава си беше амбициозна и много бързо се промени — отряза си косата и възприе по-сериозно, делово поведение, за да се кандидатира за първото си място в парламента. Госпожа Тачър бе избрана за лидер няколко години преди Алексия де Вер да стане член на парламента, но Британската консервативна партия си остана враждебно настроена към жена, особено произхождаща от долните слоеве на средната класа. Бракът й с британски аристократ със сигурност увеличи шансовете на Алексия. Теди се бе отказал от титлата си, за да даде възможност на младата си съпруга да стигне до Камарата на общините, но Алексия си бе останала Де Вер, а семейство Де Вер бяха принадлежали към торите от незапомнени времена.

Теди не беше глупак. Добре осъзнаваше, че името му, богатството му, контактите на семейството му са голяма притегателна сила за брилянтната му красива и напориста млада съпруга. Но той се възхищаваше на Алексия, обичаше я и беше готов да поднесе всичко, което притежаваше, на олтара на кариерата й. Преди да се срещнат животът на Теди де Вер бе помпозен, привилегирован и скучен до смърт.

И сега, седнала на бюрото си, Алексия изглеждаше могъща, компетентна, неистово успешна жена до последния милиметър, каквато действително беше. От прическата на Даниел Галвин и безупречно елегантния костюм до диамантите, проблясващи дискретно по пръстите, ушите и врата й, съпругата на Теди де Вер лъхаше на могъщество. Докато я наблюдаваше, Теди се пръскаше от гордост.

Министър на вътрешните работи. Това беше голяма работа.

„Справихме се, скъпа. Доказахме на всички, че грешат“.

Естествено, семейство Де Вер бяха преминали през своите изпитания и трагедии. Теди бе достатъчно интелигентен, за да разбира, че отношенията между Алексия и Рокси вероятно никога няма да се възстановят. Всичко бе започнало толкова отдавна, още откакто Рокси бе навлязла в тийнейджърска възраст. Но след ужасната история с онова момче Бийзли стана хиляди пъти по-зле. Алексия не бе от сантименталните майки, които прегръщат дъщерите си и им казват: „Недей, мила“. Теди осъзнаваше също, че Алексия бе разглезила Майкъл до безобразие като компенсация заради загубеното с Рокси. Понякога това го докарваше до лудост, но той проявяваше разбиране. Теди де Вер се гордееше със себе си заради факта, че винаги бе разбирал съпругата си. Двамата с Алексия бяха двете страни на една и съща монета. Толкова я обичаше.

— Липсваше ни на вечерята.

— Нима? Не бих казала, след тези крясъци.

Теди отиде зад нея и разтри раменете й:

— Съжалявам, че атмосферата така се нажежи. Ти къде изчезна?

— Някой ме търсил на портала. Дженингс не харесал вида му, но докато отида, човекът си бе тръгнал.

Теди се намръщи.

— А на мен не ми харесва, че тези откачалки продължават да те преследват.

— Не знаем дали е откачалка. Може да е бил всякакъв… член на партията, репортер.

— Видя ли го на записа?

— Не. Системата пак се е развалила.

— Пак ли?

— Боя се, че да.

— За бога! Какво й става на тази скапана система? Не можеш ли да повикаш МИ-5 да поеме охраната, особено след като ще управляваш загубената ни държава?

Алексия се изправи и го целуна.

— Успокой се, скъпи. Нищо не се е случило. Сигурна съм, че ще ми осигурят нужната охрана. Но нали не искаме да живеем като затворници?

— Не, разбира се.

— Хубаво. А сега за Майкъл и напускането му на Бейлиол.

Теди вдигна ръце в знак за мълчание. Малко хора можеха да накарат Алексия де Вер да млъкне насред дума и съпругът й бе един от тях.

— В никакъв случай — отсече той. — Тази вечер няма да говорим повече за децата. Това трябваше да е твоята вечер. Хайде да си легнем и да ми разкажеш всичко за първия си ден с всичките пикантни малки детайли. Вътрешен министър! — Той закачливо стисна задника й.

Алексия се разсмя.

— Добре де. Давай към леглото.

Не за първи път тя благодари на съдбата за подкрепата на прекрасния си съпруг.

„Само да не се налагаше да го лъжа“.

Записът от камерите беше с лошо качество. Но запис имаше.

Утре щеше да го покаже на Едуард Манинг.

Едуард щеше да знае какво да прави.