Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tides of Memory, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анета Макариева-Лесева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сидни Шелдън; Тили Багшоу
Заглавие: Приливът на тайните
Преводач: Анета Макариева-Лесева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“
Излязла от печат: 10.11.2014
ISBN: 9789546554888
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2082
История
- — Добавяне
20.
Беше типична лондонска нощ в края на лятото: дъждовна, сива и студена. И всички заведения бяха пълни.
В „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт Саймън Бътлър работеше зад бара, както обичайно. На вратата се появи един мъж явно не на себе си.
— Наблюдавай го този — заръча на Саймън собственичката, която също бе забелязала мъжа: веднага позна приведените рамена, нестабилната походка, празния поглед и неприкритото отчаяние на отколешен бездомник. — Изглежда, вече добре се е подредил.
Мъжът стигна на зигзаг до бара.
— Една халба, моля. — И бутна шепа дребни монети към Саймън.
— Веднага.
„Не чака никого. Дошъл е да пие, за да забрави“.
Докато му наливаше, Саймън забеляза, че човекът си говори сам. Отначало тихичко, после по-възбудено. Класически параноичен диалог на шизофреник. Мати, братът на Саймън, беше шизофреник и Саймън бе станал експерт по разпознаване на вътрешните демони.
— Алкохолът не е отговор, от мен да знаеш — мило каза той на мъжа, докато му поднасяше бирата. Отблизо изглеждаше още по-зле — смъртнобледен, с кървясали очи. Около него се носеше миризма на отчаяние и мръсотия.
— Тя щеше да се омъжи за мен.
Мъжът не говореше на Саймън, а по-скоро на себе си, на въздуха.
— Някога ме обичаше. Двамата се обичахме.
— Сигурен съм в това, приятел.
Горкият негодник. Не беше от опасните, а просто разчувстван.
Какъв жесток свят.
„Бруксис“ е един от най-специалните мъжки клубове в Лондон. Разположен е в западната част на Сейнт Джеймс Стрийт и е основан от четирима херцози и още няколко благородници през шейсетте години на осемнайсети век като политически салон на вигите, предшествениците на либералите.
В наши дни членството е по-свободно, но все още преобладават дипломати, политици и обществени служители. Единственото важно негласно условие е кандидатът да е мъж, британец и безспорно от висшите слоеве на обществото.
Теди де Вер не членуваше там просто защото принадлежеше към Карлтън Клуб на торите на отсрещната страна на улицата. Известно беше, че двете институции са в благородно съревнование и членство в двата клуба беше нещо нечувано. Теди обаче често гостуваше в „Бруксис“, затова днешният обяд не беше нищо необичайно.
— Де Вер.
Сър Едуард Манинг, началникът на кабинета на Алексия, поздрави сърдечно Теди. Докато сър Едуард се държеше на почтителна дистанция с госпожа министъра, то нейният съпруг беше друга работа. Двамата се познаваха бегло. За равнопоставени в обществото на лична среща проявата на фамилиарност беше съвършено подходяща.
— Манинг. Благодаря, че прие да се срещнем. Сигурен съм, че програмата ти е плътно натоварена.
— Не повече от твоята, старче.
Поръчаха си джин с тоник и пържоли алангле с прочутите хрупкави картофки на „Бруксис“. Теди премина направо на въпроса.
— Става дума за Алексия.
— Така и предполагах. Какво те тревожи?
— Малко е неловко. Спомена, че е имала проблеми с някакъв тип, когото познавала преди години.
Сър Едуард Манинг с нищо не издаде изненадата си, че Алексия е решила да се довери на съпруга си за Били Хамлин. Заповедта за депортация бе изпълнена така бързо и тайно, че дори личната охрана на министъра не беше информирана за случая. При това по молба на Алексия! Ако Хамлин държеше ключ към някоя мрачна част от миналото на министъра, сър Едуард си представяше, че последният човек, с когото би споделила, би бил съпругът й — приятният, но затворен Теди.
— Тя спомена, че този човек я е преследвал.
Сър Едуард отново не каза нищо. Теди де Вер не бе задал въпрос. Просто го бе съобщил. Сър Едуард Манинг не се бе издигнал до най-високите нива на йерархията в британската администрация заради отговаряне на изявления.
— Странното е, че Алексия не ми казва името на мъжа. Просто ми обясни, че ти си се справил с „проблема“. — Теди отряза сочно парче пържола и го лапна. — Та бих искал да знам дали е така?
— Да — отвърна сър Едуард с типичния си премерен тон. — Доколкото ми позволяват възможностите.
— Това пък какво означава?
— Извън протокола?
— Естествено.
— Мъжът, когото има предвид госпожа министърът, е американски гражданин.
— Каза ми. Също ми каза, че е бивш затворник и откачен.
Сър Едуард Манинг повдигна вежда.
— Не съм сигурен, че трябва да съм толкова краен. Работата е там, че заради неговата националност правомощията ни, макар и значителни, в случая са ограничени.
— Алексия каза, че си го депортирал.
— Точно така. Беше депортиран и паспортът му бе подпечатан, така че за него вече е невъзможно легално да влезе отново в Англия. По неофициална информация от американски приятели разбирам, че освен това е бил и прибран. Доколкото ми е известно, е бил настанен в специализирано лечебно заведение някъде по Източното крайбрежие.
Това не успокои Теди де Вер.
— Доколкото ти е известно? Някъде?
— Не е най-доброто — призна сър Едуард. — Но като се има предвид, че ни следят под лупа, така да се каже, това беше максималното, което можехме да направим, без да изложим на риск министерството. Трябва винаги да мислим какво бихме казали на пресата, ако изтече информация. Докъде можем да стигнем. Фактът, че един шизофреник, бивш затворник, който е преследвал вътрешния министър, е бил депортиран и настанен в психиатрично заведение, би бил добре приет от повечето избиратели според мен. Особено когато става дума за американец. Никой не обича американците.
— Така е — съгласи се Теди. — Има ли вероятност да се получи изтичане на информация?
— Изтичането никога не е невероятно. За съжаление се случва ежедневно.
Теди кимна разбиращо.
Сър Едуард продължи:
— Назначението на съпругата ти притесни доста хора, както знаеш. Имаше непристойни настроения срещу нея през цялата криза с националния флаг. Много хора душат за пробив в защитата й. Не бихме искали да им го предоставим.
За няколко минути се отдадоха на пържолите си. После Теди каза:
— Значи този откачен все пак може да влезе в страната нелегално?
— Всеки би могъл да предприема нелегални действия. — Сър Едуард отпи глътка бургундско и попи крайчетата на устата си със салфетка с монограм.
— А ако го направи? Какво би се случило тогава?
— Тогава ще го арестуваме като всеки друг нелегален имигрант и отново ще го депортираме. Виж, Де Вер, разбирам притесненията ти. И аз бих се чувствал така, ако ставаше дума за моята жена.
Теди неуспешно се опита да си представи абсурда сър Едуард Манинг и съпруга.
— Но наистина не мисля, че вие с госпожа министъра имате основание да се притеснявате. Този човек е болен. Няма средства за издръжка. Довери ми се. Видях го лично и твърдя, че няма криминално съзнание. Той просто няма начин да се добере обратно до Англия.
Довършиха вечерята. Теди си поръча пудинг с лакта и сос батърскоч. Сър Едуард внимаваше за обиколката на талията си и остана само с двойно еспресо. Сергей Милеску го искаше във форма. Едуард се надяваше, че скоро ще успее да даде на Сергей каквото му е нужно и ще го разкара завинаги, в буквалния и в преносния смисъл. Дотогава менюто с десерти оставаше затворено за него.
Сър Едуард подписа сметката, двамата станаха и взеха палтата си от гардероба.
— Кога се връщаш в Бостън? — попита сър Едуард. — Все още си във ваканция, нали?
— И да, и не. Всъщност се връщам тази вечер. Искам да съм с Алексия. Положението у дома все още е нестабилно заради дъщеря ни и не ми се иска да я оставям сама.
За втори път в продължение на час сър Едуард Манинг успя да прикрие изненадата си. Знаеше, че лошите отношения между госпожа Де Вер и дъщеря й Роксан са табу, но Теди току-що бе заговорил за тях открито.
— Е, непременно предай специални поздрави на госпожа министъра — учтиво каза той. — Очакваме я тук с нетърпение.
— Ще й предам — отвърна Теди. — И благодаря много за обяда. О, и още нещо — добави той небрежно.
— Да?
— Дали не би могъл да ми кажеш името на онзи човек?
През следващата седмица мъжът идваше в заведението всеки ден. Винаги сядаше на бара, винаги пиеше по две бири, нито капка повече, и никога не разговаряше с друг, освен със Саймън Бътлър.
Със Саймън Бътлър и с гласа в главата си.
Саймън вече знаеше някои неща за него. Беше в Лондон, за да посети приятел. Обичаше колите. Имаше дъщеря. Някаква жена щяла да се омъжи за него, но после променила намерението си. Според Саймън това беше истина. Но голяма част от другото, което говореше мъжът, си беше чиста параноя.
Британското правителство било по петите му.
Вътрешният министър се опитвал да му запуши устата.
Опитен убиец го искал мъртъв и се целел във всеки от близките му.
Всяка вечер мъжът разказваше на Саймън Бътлър за „гласа“. Гласът от телефона. В главата му. В сънищата му. Той му казвал какво да прави. Тероризирал го. Никой не му вярвал. Но гласът бил истински.
Не искаше да каже името си на Саймън. Това беше част от параноидните му илюзии. Не се доверяваше на никого. Но не спираше да споменава за дъщеря си Дженифър.
Една вечер след работа Саймън каза на собственичката:
— Иска ми се да опитам да я намеря. Очевидно тя е единственото му семейство, а човекът се нуждае от помощ. Сигурно се е побъркала от притеснение.
Собственичката на бара погледна младия барман с умиление. Колко добро момче беше този Саймън Бътлър. Мило. Не като сина й Артър. Беше й болно, но не можеше да не признае, че Артър и приятелите му са разбойници.
— Хубава идея, Сай. Обаче разполагаш само с едно лично име. Това няма да те отведе доникъде.
Саймън само сви рамене.
— Ако наистина се тревожиш, по-добре се свържи със социалните служби. Може би те ще успеят да му помогнат.
— Може би — отвърна Саймън. — Все пак ще ми трябва някакъв адрес.
Не беше болница, а затвор.
Да, имаше лекари — прословутите мъже с бели престилки. Но те не искаха да му помогнат. Те искаха да го контролират. Да го вкарат в капан. Били Хамлин помнеше само как го затвориха и завързаха и как го упояваха до козирката с бог знае какво. С неща, които го караха да забрави, да се отпусне, с които го държаха в постоянно състояние на безтегловност.
Гласът беше изчезнал. Докторите наричаха това напредък.
Но паниката на Били нарастваше.
Времето изтичаше.
Колкото и да го ужасяваше гласът, Били се нуждаеше от него. Трябваше да му казва какво да прави. Да му даде още един шанс. Животът на Джени зависеше от това.
По ирония на съдбата го спаси тъкмо Джени. Беше в безопасност — засега — и след като го откри, започна да го посещава всеки ден. Били не можеше да признае на дъщеря си цялата истина за гласа. Истината би я ужасила, а той не искаше това. Но й казваше за хапчетата, за пухкавите облаци в главата си, които притъпяваха всички усещания и емоции. За копнежа си по свободата. В крайна сметка Джени бе убедила докторите, че може да се грижи за него и че той ще е на сигурно място в дома й. Тя нямаше ни най-малка представа, че всъщност той, Били, се грижеше за нейната сигурност. Наблюдаваше я всяка нощ как спи, будуваше край нея в скромното й апартаментче в Куинс.
Не бе искал да си тръгва. Да се измъква като крадец през нощта, без обяснение, без сбогом. Но гласът се беше обадил и му бе дал инструкции. А на гласа трябваше да се подчинява.
Били сви юмруци и ги притисна към очите си, за да не допусне да се разплаче. Трябваше да остане концентриран. И позитивен. Концентриран и позитивен — това беше разковничето.
И накрая ето го тук, в Лондон. Беше успял. Това само по себе си беше голямо постижение. Но първото, което научи при пристигането си на английска земя, бе, че с Алексия няма да се получи. Парламентът беше излязъл в дълга лятна ваканция и министърът на вътрешните работи беше заминала за три седмици на почивка в Мартас Винярд — на по-малко от петдесет километра от болницата, където го бяха държали затворен. Да си беше останал там! Горчивата ирония направо го давеше. Студената ръка на съдбата го бе стиснала за гърлото.
Алексия де Вер я нямаше. Но щеше да се върне.
Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
Саймън Бътлър беше бесен. Социалните служби бяха толкова ефективни, колкото воден пистолет при горски пожар.
— Имаме няколко брошури — услужливо обясни отегченият малоумник по така наречената гореща линия. — Или влезте в сайта ни за повече информация за най-близкия социален център.
Саймън се бе сблъсквал със същото безотговорно отношение, когато брат му Мати беше болен.
— Кой е адресът на уебсайта? — сопна се той. — Да не е „Хич-не-ми-пука-за-вас-точка ком“?
— Разбирам притеснението ви, господине…
Саймън Бътлър затвори. Трябваше да има по-добър начин.
Били Хамлин се чувстваше по-добре.
Слънцето бе изгряло и Лондон вече не изглеждаше рапсодия в сиво. Жените отново си бяха сложили късите поли, хората се усмихваха един на друг по улиците, посетителите на заведения се изнасяха по тротоарите, седяха по малките масички, пушеха, смееха се и се радваха на новата възможност да си поръчат тройно „алфреско“.
Парламентът се събираше отново след девет дни, но Алексия щеше да се върне след шест.
Вече му се виждаше краят.
Обикновено той отиваше до „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт. Там беше винаги пълно и можеше да си останеш анонимен, да бъдеш един от редовните посетители, а и Били харесваше тамошния барман. Държеше се приятелски, без да любопитства, и черпеше Били с чипс и фъстъци. Но в „Старият лъв“ бяха изнесли масите навън и този ден Били реши да направи изключение и отиде до „Роза и корона“ на Марилбоун.
До втората бира беше добре. Но с превалянето на деня и увеличаването на алкохола настроението му ставаше все по-мрачно.
— Тя щеше да се омъжи за мен, разбираш ли?
— Коя?
Неколцина млади мъже седяха на бара до него, облечени делово като за Ситито. От кога ли седяха тук? Не ги бе забелязал досега.
— Тони. Тони Джилети.
— А, ясно. — Младите мъже го загърбиха.
По някаква причина Били се почувства пренебрегнат и сграбчи единия за ръкава.
— Знам някои неща, разбираш ли. Знам неща за министъра на вътрешните работи. Мога да сваля правителството на Великобритания. Затова ме преследват.
— Какъв ти е проблемът, задник? — Борсовият посредник издърпа ръката си и без да иска, събори Били от стола на бара. Той загуби равновесие и се стовари върху близката маса, на която вечеряха хора, и се разхвърчаха чинии и прибори. Чу се писък.
Били успя да се изправи, но един от вечерящите го цапна. Завладян от паника, той диво взе да се отбранява, риташе и крещеше, докато персоналът на бара го извличаше на улицата.
— Само посмей да се върнеш и ще повикам полицията! — извика след него собственикът. — Шибана откачалка!
Чак когато тръгна да се прибира и взе да се върти из непознати улици, Били осъзна колко е пиян. Устната му беше сцепена, прилоша му, главата му се замая, усети, че едното му око започва да се затваря. По-лошото бе, че не знаеше къде се намира. Усмивките, които бе забелязал по-рано по улиците, вече бяха изчезнали. Хората го подминаваха и го зяпаха особено — с изражения, които варираха между неодобрение и открита враждебност.
„Страхуват се от мен“.
Тази мисъл го натъжи.
Докато се добере до пансиона — цяло каре еднотипни викториански къщи по Еджуеър Роуд, вече наближаваше полунощ. Отмалял, той тръгна нагоре по стъпалата. До вратата стоеше някакъв непознат.
— Били Хамлин?
Като плъх в капан Били се заозърта за изход, но изход нямаше.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Не се притеснявай, Били — усмихна се непознатият. — Не съм от полицията. Не си в беда. Тук съм, за да ти помогна.
Въпреки чистия английски акцент Били веднага разпозна искрения загрижен тон на социалния работник. Толкова често го бе чувал в Щатите, беше му до болка познат. Но кой ли бе съобщил адреса му? Кой изобщо знаеше, че е в Англия?
— Виж, добре съм. Нямам нужда от помощ.
— Всички имаме нужда от помощ, Били, по един или друг повод. Няма от какво да се срамуваш.
— Не знам кой те е пратил. Но аз съм добре. Моля те, остави ме на мира. — Били бръкна в джоба си за ключа.
— Чакай. — Непознатият се приближи зад него. — Дай да ти помогна.
Ножът беше толкова остър, че Били Хамлин почти не усети как острието проникна между лопатките му и прониза сърцето му.