Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (32)

31.

— Разпит на госпожа Алексия де Вер, неделя, двайсет и шести ноември, четиринайсет и четирийсет и четири. Разпитващ главен инспектор Гари Уилмот. Госпожо Де Вер, бихте ли описали отношенията си с Андрю Бийзли, годеника на дъщеря ви?

Алексия почна да върти златната брачна халка на пръста си.

— Не и докато не видя дъщеря си.

— Дъщеря ви е в болница. Скоро ще ви информират за състоянието й.

— Искам да знам как е.

— Питам ви за Андрю Бийзли, госпожо Де Вер.

— Мислите ли, че ме интересува проклетият Андрю Бийзли? — озъби се Алексия. — Единственото, което ме интересува, е Роксан.

— Повечето хора биха се интересували от млад мъж, когото са познавали добре и който е бил убит и заровен в градината им — каза главен инспектор Уилмот.

— Нима? Съмнявам се. Не и ако са познавали Андрю — отвърна горчиво Алексия. — Няма да кажа нищо. Трябва да говоря с адвоката си. — Но й беше толкова хубаво, че може да каже истината, най-после да даде воля на омразата си. Усети, че не може да се овладее. — Андрю Бийзли манипулираше дъщеря ми по най-циничния, злонамерен начин. Не го познавах добре, но го познавах достатъчно, за да осъзная това. Единственото, което искаше, бяха парите на Рокси.

— И заради това ли го убихте?

Алексия се изсмя ехидно, но веднага съжали, защото отново я прониза болката от раната й.

— Не говорете глупости — отвърна тя през стиснати зъби. — Никого не съм убивала.

— Дъщеря ви, изглежда, не мислеше, че това са глупости.

— Дъщеря ми е в шок. Къде е съпругът ми? Искам да разговарям със съпруга си.

 

 

— Знаете, че не помагате нито на себе си, нито на съпругата си, като отказвате да отговаряте на въпросите ни, господин Де Вер…

Инспектор Хенри Фробишър, един от най-талантливите офицери на полицията в Оксфорд, бе повикан от главен инспектор Уилмот с идеята, че Теди може би ще е по-сговорчив е „друго ченге“.

Нищо подобно. Със скръстени пред гърдите ръце и решително извърната настрани глава, Теди повтаряше мантрата, която бе подхванал още от Кингсмиър.

— Доведете адвоката ми.

— Кога за последно видяхте жив Андрю Бийзли?

— Доведете адвоката ми.

— Има ли някакви основания, дъщеря ви да вярва, че съпругата ви може да е отговорна за смъртта на господин Бийзли?

— Отказвам да отговарям на всякакви въпроси без адвоката си.

— Господин Де Вер, имахте ли представа, че господин Бийзли всъщност е бил мъртъв и не се е върнал в Австралия, както сте обяснили на дъщеря си?

— Доведете адвоката ми.

Инспектор Хенри Фробишър изключи касетофона и изрева на сержанта:

— Доведете му адвоката! Веднага. И направете нужното някой да стои при дъщеря му. Искаме показанията й още щом отвори очи.

 

 

Алексия де Вер се заинати.

— Настоявам да видя дъщеря си.

— Не съм сигурен, че сте в положение да изисквате каквото и да било точно сега, госпожо Де Вер.

— Изключете касетофона.

Главен инспектор Уилмот обмисли молбата за момент, после изключи касетофона. Често пробивите в някои случаи се получаваха, когато свидетелите или заподозрените се съгласяваха да говорят извън протокола.

— Има ли нещо, което бихте искали да ми кажете, госпожо Де Вер?

— Да, има.

Инспекторът се напрегна. „Това е. Ще направи признания“.

— Искам да ви напомня, че аз все още съм министър на вътрешните работи на тази страна. И като министър съм ваш началник и началникът на вашия началник докладва на мен. Мога да ви уволня. Просто така. — И тя щракна властно с пръсти.

Ако не беше толкова разочарован, главният инспектор би се изсмял. Алексия де Вер може и да беше Желязната лейди, но не го плашеше, нито пък го плашеха нейните могъщи приятели.

— На какво основание? — попита той. — Един млад мъж е бил убит в имението ви, госпожо Де Вер. Може и да не ви е грижа за този факт. Но мен ме е грижа. — Замълча за по-голям ефект. — Мисля, че сте го убили вие.

Алексия стисна устни.

— Въз основа на какво? На параноята на Рокси? На някакъв стар часовник?

— Според мен дъщеря ви е много убедителен свидетел. Имам чувството, че съдебните заседатели ще са на същото мнение. Нека да погледнем истината. Обикновените избиратели не са много топло настроени към вас напоследък, нали? А заседателите са точно такива, госпожо Де Вер. Просто дванайсет обикновени гласоподаватели.

Алексия го изгледа замислено, после отсече:

— Включете касетофона.

Главен инспектор Уилмот натисна бутона и каза:

— Разпитът се подновява, петнайсет и петнайсет.

 

 

Рокси де Вер отвори очи.

Всичко беше бяло, светло и красиво. За момент тя се почувства истински щастлива. „Аз съм в рая. В рая заедно с Андрю. Той никога не ме е напускал. Той ме обича, обича ме въпреки всичко“.

А после видя униформения полицай до вратата и мечтата й се разби на пух и прах.

Това не беше раят. И Андрю не беше сияещ бял ангел.

Беше изгнил труп. Кучетата ръфаха разложената му плът.

Писъците й отекнаха по коридора на болницата.

 

 

Главен полицай Редмейн от полицейско управление „Темза Вали“ прочете доклада втори път, като внимателно претегли всяка дума, преди да го върне на главен инспектор Уилмот.

Главният полицай беше огромен дебел мъж, червендалест, с бял перчем, което му придаваше жизнерадостния вид на Дядо Коледа. Всъщност Сирил Редмейн имаше остър като бръснач ум и дива амбиция, типична за политиците и рок звездите. Никак не остана доволен, че госпожа Де Вер е закарана в Оксфордския полицейски участък като обикновена престъпничка. Една погрешна стъпка по този случай и брилянтната кариера на Сирил Редмейн щеше да приключи за миг.

От друга страна, имаше труп. И никой, дори хора като Алексия де Вер, не биваше да си мисли, че е над закона.

Главен инспектор Гари Уилмот попита:

— Какво мислите, сър?

— А ти какво мислиш. Гари?

— Мисля, че тя лъже. Лъже през съвършено белите си зъби.

Главният полицай обмисли казаното.

— Хмм. Обадиха ми се от Даунинг Стрийт. Премиерът иска да знае дали ще й предявим обвинение.

— Не мога. Засега. Но бих искал да я задържа за разпит.

— В никакъв случай.

— Поне за още един ден. И съпруга й също.

— Абсурд.

— Но, сър…

— Гари, тя е вътрешният министър.

— И какво? Забъркана е, сър, знам, че е.

— Тогава го докажете. Открийте онази психоложка. Вижте дали тя ще потвърди историята на госпожа Де Вер.

Главен инспектор Уилмот го погледна притеснено.

— Вече го направихме.

— И?

— Тя потвърди историята. Но това не означава нищо. Като нищо може да са го скалъпили заедно. Да са измислили спасителен план, в случай че тялото някога бъде открито. Трябва ми повече време с госпожа Де Вер.

— Е, нямаш го. Не и без други доказателства.

Главен инспектор Уилмот стана да си върви и Редмейн подвикна след него:

— Може и да казва истината, независимо че не я харесваш. И това е възможно.

— На куково лято.

След като Уилмот си тръгна, Сирил Редмейн прочете показанията на Алексия де Вер за трети път. Ако беше вярно, значи много хора имаха погрешна представа за вътрешния министър. И най-вече собствената й дъщеря.

Показания пред полицията:

Андрю Бийзли беше австралиец, треньор по тенис, който дойде на работа в моето семейство преди осем години. Скоро след това той завърза връзка с дъщеря ни Роксан и тази връзка бързо се задълбочи. Прекалено бързо според мен, макар че съпругът ми бе този, който най-силно не одобряваше случващото се. Теди усещаше, че Андрю е използвач и че е наш дълг да предпазим Рокси и да й попречим да се омъжи за него.

Обсъдихме идеята да предложим пари на Андрю, за да си тръгне. Аз бях против, защото мислех, че той ще откаже и че може да каже на Рокси, което само щеше да влоши отношенията ни с дъщеря ни. Вместо това решихме синът ни Майкъл да поговори с Андрю и да го предупреди. Не след дълго Андрю изчезна. Един ден не се появи на работа и с това всичко приключи. Отначало не се поинтересувах. Бях доволна, че се е разкарал. Всички бяхме доволни. Но седмиците минаваха, а Рокси ставаше все по-отчаяна. Не можа да приеме факта, че Андрю я е изоставил просто така. Тогава Теди ми призна, че е платил на Андрю, за да се махне, макар че се бяхме договорили друго. Младежът направо го бе изнудил и после си бе заминал за Австралия с чека на Теди в джоба.

Проблемът беше Рокси. Беше тийнейджърка, преживя тежка депресия и душевното й здраве на моменти беше доста нестабилно. Двамата с Теди се срещнахме с доктор Лизи Хънт, психиатъра на Рокси, за да обсъдим как да й поднесем новината за заминаването на Андрю. Според Лизи след като Рокси била изоставена от един мъж, когото е обичала, нямало да се справи с второ предателство от страна на Теди — тоест с неговата намеса. Затова тримата се споразумяхме да оставим Роксан да вярва, че аз съм тази, която е подкупила Андрю да си тръгне. По този начин отношенията между Рокси и Теди щяха да останат нормални, с надеждата, че някой ден тя ще успее да си върне доверието в мъжете и да започне нова, по-подходяща връзка.

Но нещата не се получиха както се надявахме. Вместо да погледне трезво на нещата, дъщеря ни направи опит за самоубийство. Извади късмет, че оцеля. Не би се възстановила, ако не беше силната й връзка с баща й. Така че в това отношение не съжалявам, че я излъгах. Но през следващите осем години от живота си, допреди няколко седмици, Роксан не спря да ме мрази, защото вярваше, че съм го направила аз. Беше трудно.

Знам, че Теди казва истината, че е платил на Андрю. Първо, защото е много почтен. Но също и защото Андрю осребри чека, който му е дал Теди — парите бяха изтеглени от сметката ни. Двамата с Теди знаехме, че Андрю Бийзли живее някъде в Австралия. Нямам представа как и кога е умрял, нито пък имам обяснение как така е погребан в Кингсмиър. Категорично заявявам, че нямам нищо общо с неговата смърт, нито със заравянето на останките му.

Подпис: Алексия де Вер

Главен полицай Редмейн беше чел хиляди свидетелски показания. Гордееше се с инстинкта си, със способността си да чете между редовете на полуистините, които изричаха хората. Но този случай беше труден.

Като претегли фактите, Сирил Редмейн реши, че не може да се съгласи с главен инспектор Гари Уилмот. Беше склонен да вярва на версията на вътрешния министър. Но имаше някакво несъответствие. Ясно му беше, че една любяща майка и съпруга ще направи жертвите, които госпожа Де Вер твърдеше, че е правила, и че е поела вината за действията на съпруга си. Въпреки това в обществения й живот, и особено напоследък след инцидента с Майкъл, тя се бе прочула с това, че е студен и отчужден родител.

Човек обаче не можеше да бъде задържан поради такова обвинение. Психиатърката поддържаше версията на Алексия. Нямаше съмнение, че щом съпругът й проговори, ще каже съвсем същото. Единствените двама души, които биха могли да оборят тази версия за събитията, бяха Майкъл, синът на Де Вер, също участвал в обсъждането на Андрю Бийзли и сестра му, и… самият Бийзли.

Единият от тях беше в кома.

Другият беше мъртъв.

Нещо в това перфектно подреждане на обстоятелствата никак не допадаше на главен полицай Сирил Редмейн. Но той овладя вътрешното си чувство. В крайна сметка значение имаха единствено фактите.

Фактите показваха, че Гари Уилмот няма нищо сериозно срещу Алексия де Вер. Колкото по-скоро я освободяха, толкова по-добре.

 

 

В шест вечерта въодушевени репортери се бяха събрали пред полицейското управление на Оксфорд и окупираха улиците като тенис фенове преди финалите на Уимбълдън. Дълга редица телевизионни екипи, английски и чужди, се беше опънала чак до Крайстчърч Медоус.

За тяхно разочарование и за облекчение на главен полицай Редмейн вътрешният министър излезе през странична врата. На задната седалка на рейндж роувъра със затъмнени стъкла сър Едуард Манинг чакаше невъзмутимо и съвършено професионално както винаги.

— Към Лондон, предполагам, госпожо министър? Обещах на Номер десет, че ще се обадим от колата. Разбираемо, премиерът няма търпение да разговаря лично с вас. Междувременно си позволих волността да подготвя предварително изявление.

— Благодаря, Едуард. Но се опасявам, че всичко това ще трябва да почака. Ще отида в болницата да видя Рокси. После трябва да разбера какво става с Теди. Още го разпитват. Можеш ли да повярваш?

— Е, госпожо министър, аз…

— Ясно чух гласа на Ангъс Грей в коридора, така че поне е бил достатъчно разумен да се обади на адвоката си. Но искам да го пуснат, възможно най-скоро. Онзи мизерник Уилмот явно се е втурнал в някаква класова война. Цели се в Теди от момента, в който се прибрахме.

— Дори така да е, госпожо министър…

— Когато всичко това приключи, ще поискам главата му на поднос.

Сър Едуард Манинг се отказа да я вразумява. Алексия трепереше — дали от гняв, или от шока от събитията през последните дванайсет часа, не можеше да каже. Скоро, молеше се той, щеше да работи за друг вътрешен министър и трудностите му да разчита настроенията на Алексия щяха да приключат. Сър Едуард Манинг не беше чувал Сергей Милеску от седмици. Осмеляваше се да си мисли, че кошмарът може и да е приключил — че сега, със забъркването на Алексия в такъв обществен скандал, мистериозните господари на Сергей вече няма да искат нищо допълнително, никаква информация от него. Но тлеещото съмнение продължаваше да хвърля сянка върху всяка минута, подобно на злокачествен тумор, който може да се възобнови всеки момент.

Колата със затъмнени стъкла пое по улицата покрай насъбралите се журналисти.

— Добре, госпожо министър. Значи към болницата. Но трябва пътьом да се отбием при Хенри Уитман. Правителството ще трябва да излезе с някакво официално изявление пред медиите преди утре сутрин.

Алексия се загледа през прозореца.

— Не се безпокой, Едуард. До утре сутрин това ще приключи.

— Госпожо министър?

— Семейството ми има нужда от мен. Ще подам оставка.

Сър Едуард Манинг направи неистово усилие да не се разридае от облекчение.

 

 

Лекарят беше мил и безупречно любезен. Но също и непреклонен.

— Няма абсолютно никакъв начин да ви разреша да я видите, госпожо Де Вер.

— Но аз съм й майка.

— Знам това.

— Тя мисли, че съм направила нещо ужасно. Точно това е причината за състоянието й. Но греши. Трябва да знае истината.

— Роксан никак не е добре, госпожо Де Вер. Преживяла е психически срив. Преди всичко се нуждае от почивка и спокойствие, и да избягва нови стресове.

— И това съм аз, така ли? Сведена съм до източник на стрес?

— Опасявам се, че да.

— А истината да върви по дяволите, така ли?

Беше разгневена, но не на лекаря. Точно нейните лъжи бяха докарали нея и семейството й до тук, неволно или нарочно.

Като се върна в колата, първият й въпрос беше:

— Някакви новини от Теди?

— Не, госпожо министър. Още не.

— Тогава върнете ме в Лондон.

— Разбира се, госпожо министър.

— И спри да ме наричаш така! Вече ти казах, че ще подам оставка. Всъщност дай ми телефона. Ще го направя още сега.

Сър Едуард Манинг я погледна разтревожено.

— Сигурна ли сте, че това е разумно?

— Просто прави каквото ти казвам!

— Не искам да ви противореча, госпожо ми… Алексия. Но в момента сте превъзбудена. Няма ли да е по-добре да говорите с премиера, когато се успокоите?

— Не съм превъзбудена! — изкрещя Алексия. И съвсем неочаквано избухна в сълзи.

 

 

През следващите двайсет и четири часа сър Едуард Манинг взе нещата в свои ръце. Вместо да закара Алексия в Чейни Уок, където я очакваха множество репортери, той я настани в хотел „Блейкс“ в Южен Кенсингтън и я накара да си легне със силно сънотворно. Когато се събуди, малко замаяна, но напълно отпочинала, вече бе станало обяд.

— Премиерът прояви голямо разбиране — каза й сър Едуард по време на късната закуска от кроасани и силно черно кафе. — Очаква да се обадите днес следобед. Съставих официално писмо за оставката. Когато сте готова, моля да го погледнете.

— Благодаря. — Алексия взе листа с благодарност. — Съжалявам, ако съм била груба с теб вчера, Едуард.

— Не го мислете, госпожо министър. Напълно ви разбирам.

— А Теди? Върнал ли се е в Кингсмиър? Знае ли къде съм?

— О, да. За съжаление той все още е задържан от полицията.

Алексия се облещи.

— Държали са го цяла нощ?

— Изглежда, да.

— На какво основание?

— Допълнителни разпити, предполагам. Уговорил съм ви среща с Ангъс Грей в два и половина следобед. В неговия кабинет на Грейс Ин Роуд. Опитах да го поканя тук, но господин Грей има заседание в съда в четири, после отива направо в Оксфорд да се срещне с Теди, така че беше невъзможно.

— Това е чудесно, Едуард, благодаря ти много. — Алексия се зарадва на новината. Изпита невероятно облекчение, че ще види Ангъс. Ангъс щеше да знае какво трябва да се направи. — А в болницата? — попита тя. — Предполагам не си имал възможност да…

— Обадих се и в двете болници и се поинтересувах за Рокси и за Майкъл.

Алексия го погледна с надежда.

— Няма промяна, опасявам се.

Лицето й помръкна.

„Изглежда уязвима тази сутрин — помисли сър Едуард Манинг. — Крехка. Само ако избирателите и колегите й можеха да я видят от тази страна. Как се притеснява повече за децата и съпруга си, отколкото от факта, че слага край на политическата си кариера“.

Но вече беше прекалено късно. Алексия бе загубила политическата си кариера. А сър Едуард Манинг щеше да си върне живота.

 

 

Кабинетът на Ангъс Грей, кралски адвокат, лъхаше на власт и авторитет като състезателен кон — на пот. От дъбовата ламперия по стените до снимките от ветроходния клуб на Оксфордския университет и автографите от различни величия на консерваторите, отрупали бюрото му — всичко в тази стая подсказваше, че той принадлежи към елита.

Самият Ангъс Грей беше стегнат и привлекателен мъж малко над шейсетте, със сребриста коса и лек тен от последната си почивка на Италианската Ривиера. Очите му бяха яркосини и вторачени в Алексия.

— Милото ми момиче. Изглеждаш уморена. Как са ребрата ти?

— Добре — отвърна Алексия. Покрай всичко случващо се не й оставаше време да мисли за болката от раната.

— Браво. Е, трябва да си пазиш силите. Джоан, би ли донесла чай на госпожа Де Вер? И парче „Батенберг“.

Алексия потъна в коженото честърфийлдско канапе и затвори очи за миг.

— Сър Едуард Манинг ми каза, че си подала оставка. — Ангъс познаваше Алексия от много време и можеше да си позволи подобна прямота.

Тя кимна.

— Ще съобщят утре сутрин. Макар че ако се заслушаш внимателно, може да чуеш как министърът на търговията и индустрията потрива самодоволно ръце.

Ангъс се усмихна.

— Не мога да продължа. Свършена съм като политик. А дори и да не бях, прекалено много неща се случват у дома.

— Напълно те разбирам.

— Първо Майкъл, а сега и това. Андрю Бийзли, мъртъв. Точно когато си мислех, че не би могъл да причини повече неприятности на семейството ми! Роксан направо е разбита, обвинява мен. Какво става, Ангъс?! Светът се побърка. Поне моят.

— Най-добре да се захванем с нещата едно по едно — разумно предложи той. — Да поговорим за Теди.

— Да. Защо още не са го освободили? Никой нищо не ми казва.

— Не мисля, че има нещо съществено, за което да се тревожим. Бях с него до единайсет снощи и отново тази сутрин по време на двучасовия разпит. Той призна, че преди години е предложил пари на момчето, за да се върне в Австралия, така че показанията ви напълно съвпадат.

— Защото не са измислени — отвърна Алексия. — Той заподозрян ли е?

— Да — категорично отговори адвокатът. — Имаш ли новини от Роксан?

Алексия се изхлузи надолу в креслото, разгромена.

— Не. Не ми позволяват да я видя. Какво ще правя, Ангъс? Чувствам се напълно изгубена.

Ангъс Грей се наведе над бюрото.

— Постарай се да не изпадаш в паника. Гледай на всичко рационално. Роксан е на сигурно място, получава необходимата помощ. А колкото до Теди, неприятно е, но е нормално за това положение. Младежът е бил убит, нали така? И е заровен във вашата земя. Според вашите самопризнания двамата с Теди сте искали да се отървете от него. Съвсем нормално е полицията да заподозре първо семейството ви.

— Може да е нормално, но вече не чак толкова.

— Ами Майкъл?

Алексия замръзна.

— Какво Майкъл?

— Той също не е одобрявал Андрю, нали? Възможно е двамата да са се срещнали да поговорят и да се е стигнало до бой. Може да са пили и нещата да са излезли от контрол.

— Андрю е бил прострелян, Ангъс. Поне така каза полицията. Два куршума в тила. Това не е „бой, излязъл извън контрол“. Това е екзекуция.

— Възможно ли е Майкъл да…?

— Не! — Алексия яростно поклати глава. — Синът ми не е способен на това.

Ангъс Грей повдигна вежда, но Алексия беше непреклонна.

— Не.

— Пак помисли, Алексия. Майкъл е в кома и вероятно ще остане така. Ако го осъдят за това, дори няма и да разбере. Нищо не би се променило.

— Освен че ще бъде заклеймен като убиец! Несправедливо обвинен!

— Добре де. Ами ако лепнат това на Теди? Ще лежи до живот.

Алексия се изсмя отчаяно.

— Това е безумие! Никой от тях не е убил Андрю Бийзли.

— От къде знаеш?

— Защото ги познавам, Ангъс. Познавам ги! — Алексия опита да се успокои. — Виж. Не знам кой е убил Бийзли и не знам защо е заровен в Кингсмиър. Може би са се надявали да ме натопят за убийство. Пълно е с откачалки.

— Възможно е, разбира се.

— Смея да твърдя, че Роксан не беше първото момиче, което Андрю е мамил или наранявал. Кой знае колко врагове може да е имало това момче.

— Да, но да закопаят тялото във вашите земи? Трябва да има някаква връзка със семейството ви.

— Не е задължително. Може убиецът да е някой местен жител, който си е мислел, че никой няма да открие трупа в такава пуста част на имението. И е бил прав донякъде. Останките бяха открити заради павилиона. Ако не беше започнал строежът… или пък ако беше завършен и бетоновата основа беше излята, както беше предвидено… никой нямаше да го открие. Щеше да си има свой собствен мавзолей. Което щеше да е особена чест за него, между другото. Той беше изключително неприятен младеж.

Наблюдаваше как работи брилянтният ум на Ангъс Грей.

— Спомена вероятността някой да се е опитвал да те натопи. Имаш ли предвид конкретно някой? Някой, който би искал вендета или който би имал причина да стигне до подобни действия?

— Не. Хората на Пател може би. Но едва ли биха убили човек, за да ми отмъстят. — Алексия се замисли. — Всъщност имаше няколко инцидента в периода, когато поех поста. Кучето на Теди бе отровено.

— Къде? В Кингсмиър?

Алексия кимна.

— Беше ужасно. Горкият Теди беше потресен.

— Как не!

— Да, но… То все пак беше само едно куче. Не е същото като да убиеш хладнокръвно човек.

 

 

Сър Едуард Манинг си погледна часовника и забърза по Странд.

Два и четирийсет и пет. Нямаше да се бави. Трябваше да се е върнал, докато министърът излезе от срещата с адвоката. Но му се искаше да съобщи добрата новина на Сергей.

Алексия де Вер подава оставка.

Шефовете на Сергей, които и да бяха, щяха да получат каквото искат.

Дълбоко в себе си сър Едуард Манинг се страхуваше, че това няма да е последната му среща със Сергей Милеску. Проклетникът все още имаше онези снимки. Все още можеше да го изнудва, да го използва за собствени интереси в бъдеще, ако реши. Но засега поне непосредствената опасност беше отминала. Сър Едуард усещаше, че Сергей е изплашен не по-малко от него. Сигурно щеше да се зарадва на новината. Щеше да е благодарен на Едуард, че му го казва лично, при това веднага щом е разбрал.

Новият апартамент на Сергей се намираше в модерна сграда на Ембанкмънт. Макар да не беше луксозен, младежът едва ли можеше да си го позволи само със заплата като портиер в Камарата на лордовете. Докато подтичваше по стълбите към втория етаж, сър Едуард се зачуди кой ли плаща наема на Сергей. После забрави за това.

На вратата нямаше звънец, затова той почука. После натисна дръжката и за негова изненада вратата се отвори.

— Сергей?

Обикновено младежът не беше толкова небрежен към сигурността си. Но пък попийваше, особено когато имаше тревоги, както напоследък. „Сигурно е заспал на леглото с бутилка «Столична».“

Но не. Нямаше го в спалнята. Купчина старателно сгънати дрехи беше единственият знак, че Сергей изобщо се прибира тук. „Дали не е излязъл набързо и не е дръпнал достатъчно вратата?“ Може би. Но нямаше нищо разхвърляно, което да подсказва някаква спешност. Всичко си беше на място, подредено, спретнато, чисто.

Сър Едуард Манинг бутна вратата на банята. Ако Сергей бе напуснал града, би трябвало да си е взел и тоалетните принадлежности. Може и да беше долнопробен мръсник, но хигиената му беше безупречна.

Ваната беше на по-високо ниво, повдигната на нещо като мраморен постамент. Първото, което забеляза сър Едуард Манинг, бе, че тя прелива.

Второто нещо — че не беше вода.

А кръв.

Тялото на Сергей Милеску лежеше неестествено във водата, разпрано през средата като заклано прасе. Беше изкормен.

Сър Едуард Манинг се обърна и побягна.

 

 

Беше светъл следобед. Алексия излезе от кабинета на адвоката и тръгна по Грейс Ин Роуд, без да знае накъде и защо. Когато Теди беше до нея, се чувстваше силна, способна, устойчива. Без него и без политическата си кариера беше изгубена, без посока, ставаше уязвима и безпомощна като перце на вятъра.

„Страх ме е“.

Тази мисъл я потресе и тя спря. Част от нея искаше да се втурне обратно към кабинета на Ангъс Грей и да слуша уверенията му, че Теди ще бъде освободен вечерта, че всичко ще е наред. Полицията можеше да го задържи само за четирийсет и осем часа, освен ако не му повдигнеха обвинение. Но Ангъс сигурно вече бе тръгнал към съда.

Можеше да се върне в Оксфорд и да изчака новините, но къде да отседне? Мисълта за още една нощ в хотел я потискаше. „Не мога да продължавам да бягам“. Но не можеше и да се прибере в дома си, не и след оставката, която щеше да бъде обявена на следващия ден. Кингсмиър все още беше място на престъпление и щеше да е окупирано от полиция и репортери още доста време. Чейни Уок беше най-подходящото място, но то също бе оградено от журналисти, които чакаха новината за оставката й като вълци, налитащи на прясно месо. „Още не мога да се изправя насреща им. Не и сама. Не и без Теди“.

— Извинете.

Една невидима ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи.

— Какво? Какво искате?

Ръката беше на жена. Тя гледаше Алексия с любопитство.

— Телефонът ви звъни.

В някакъв унес Алексия извади телефона от чантата си.

— Ало?

Гласът на Луси Майър сякаш идваше от друга планета.

— Алексия? Слава богу, че вдигна. Какво става там при вас? Чухме нещо по новините, за някакво убийство в Кингсмиър, но Съмър не казва нищо. Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди Алексия. — Откриха труп. На Андрю, любимия на Рокси.

— Не може да бъде!

— Знам. Безумно е, Лус. Полицията още разпитва Теди.

— Но те едва ли мислят, че Теди…

— Не знам какво мислят. Аз подадох оставка.

— О, Алексия, не! Не можеш да го направиш.

— Трябваше. Рокси се срина. Аз наистина… не мога дори да ти опиша колко ужасно е положението… — Гласът й се прекърши. Като осъзна, че минувачите я зяпат, Алексия сви по една алея. — Не знам какво да правя. Не знам къде да отида.

— Аз знам — моментално отвърна Луси. — Ела тук.

Алексия си представи Луси в кухнята й в Мартас Винярд, с престилка на кръста и ръце, побелели от брашно. Как копнееше за тази пълнота, за тази нормалност, за тази сигурност, за предсказуемия живот в какавида, какъвто бе животът на Луси Майър. Живот без амбиция, без риск, без трагедия.

— Толкова си мила…

— Не съм мила — увери я Луси. — Говоря сериозно. Ела тук. Трябва да се възстановиш. Само преди седмица беше простреляна, за бога! Не си свръх жена.

— Знам — тъжно каза Алексия.

— Тогава го направи. Скачай на самолета. Скрий се от бурята тук — на сигурно и далечно място. Съмър каза, че си имала такива намерения.

— Имах. Но това беше преди.

„Защо й отказвам? Какво ми става? Нали тъкмо това исках. Тъкмо това ми трябваше — да се откъсна надалеч. Трябва да отида на сигурно място“.

— Не мога. Благодаря за предложението, но Теди още е в Оксфорд, разпитват го, а Роксан е в ужасно състояние. — Едно настоятелно бип, бип по линията й подсказа, че някой друг се опитва да се свърже с нея. — Може да е от болницата — обясни Алексия. — Или Теди. Трябва да затварям.

С безкрайно съжаление прекъсна разговора с Луси Майър и каза:

— Ало?

— Още ли си наблизо? — Ангъс Грей явно бе силно притеснен.

— Да. Мислех, че си в съда.

— Трябваше да бъда. Ще отида след пет минути. Но току-що ми се обадиха от полицията.

— О, слава Богу! Пуснали са го. Към Кингсмиър ли е тръгнал?

— Страхувам се, че не, Алексия.

— Тогава какво?

— Теди е обвинен в убийство.

За момент Алексия залитна като поразена от гръм и се облегна на близката стена. Но бързо се овладя.

— Това е невъзможно. Абсурдно. Нали ти самия твърдеше, че нямат улики.

— За съжаление не им трябват улики — каза Агнъс Грей. — Вече не. Теди е направил пълни самопризнания.