Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (17)

16.

Тони Джилети си представяше, че ще е трудно да изчезне. Всъщност се оказа плашещо лесно.

Няколко дни след произнасянето на присъдата на Били Хамлин една ранна утрин тя се измъкна през прозореца на стаята си и побягна. Бяга и бяга, без да поглежда назад. Когато вече не можеше да бяга, зачака възмездието. Очакваше да дойде баща й. Или приятелите й. Или полицията. Или адвокатите на Били, работещи вече по молбата за помилване. Сигурна бе, че накрая справедливостта ще я застигне. Щяха да я хвърлят в затвора и да я оставят да изгние там.

Но нищо подобно не се случи. Нямаше съобщения по телевизията, нямаше частни детективи по петите й. Никой не търсеше Тони Джилети. Никой не се интересуваше от нея.

Е, не съвсем никой. Единственият човек, който наистина се интересуваше от Тони Джилети, бе пожертвал свободата си заради нея и се бе оставил да го заклеймят като убиец. Като отплата Тони бе обещала да се омъжи за него, да му посвети живота си, точно както той бе посветил своя на нея. Око за око.

Но Тони не можеше да го направи. Не можеше да пожертва целия си живот на олтара на една младежка грешка. Не и заради Били Хамлин. Нито за никого. В мига, в който осъзна това, пътят й се очерта ясно: Тони Джилети имаше само една възможност — да бяга.

Прекара първите две години в меката на изгубените души: Лас Вегас. Невада беше като друга планета — гореща, суха, бездушна, безсънна, съвършеното място да потънеш в неизвестност. Годината бе 1975, бизнесът процъфтяваше, нови хотели и казина никнеха като гъби. Усилено се наемаше работна ръка и никой не се интересуваше от миналото ти. Лас Вегас през седемдесетте бе идеалното място да смениш идентичността си. Точно това направи Тони Джилети. Превърна се в Алексия Паркър (най-добрата й приятелка в началното училище се бе казвала Алексия и тя винаги бе харесвала това име. Паркър звучеше банално и истинско) и стана барманка. Нямаше документи, нито номер на социална осигуровка, но работодателите във Вегас на драго сърце плащаха в брой. Алексия Паркър беше сексапилно момиче и клиентите я харесваха. Работеше много и беше отговорна, което собствениците на клубове оценяваха. Вегас бе царството на сексапилните момичета, но Алексия Паркър съчетаваше красота и въздържание — не пиеше, не взимаше наркотици. Това вече си беше истинска находка. Освен това сякаш бе дала обет за въздържание, защото никога не излизаше с клиенти, нито с някого от персонала.

Тони Джилети беше купонджийка. Но Тони Джилети беше мъртва. Алексия Паркър живееше, за да работи. За две години спечели достатъчно пари, за да се запише в колеж. Кандидатства в Калифорнийския университет на Лос Анджелис с намерение да специализира политически науки.

За съжаление в университета, за разлика от собствениците на барове във Вегас, изискваха лични документи. Алексия Паркър нямаше нито социалноосигурителен номер, нито паспорт, нито акт за раждане, нито лична история. Това беше проблем.

Алексия го реши, като се премести в Лос Анджелис и наруши обета си за въздържание — прелъсти Дуейн от Службата за социално осигуряване на булевард „Санта Моника“.

— Заради това може да ме уволнят. Може да отида в затвора — изстена Дуейн, докато вкарваше фалшивите данни на Алексия Паркър в системата, а тя умело действаше под бюрото му.

— Аз също — отвърна Алексия, след като извади от устата си потръпващия пенис на Дуейн като пиле — червей. — Което означава, че и двамата ще пазим тайната, нали?

— Какво правиш? Не спирай!

— Казвам, че и двамата ще пазим тайната. Нали, Дуейн?

— Точно така, да, разбира се. Печелиш. Няма да кажа на никого. Само моля те, моля те, не спирай.

Алексия Паркър излезе от офиса на Дуейн с нова социалноосигурителна карта и акт за раждане със задна дата. Резултатите от изпита САТ фалшифицира лично.

Не се възприемаше като нечестен човек. Просто правеше каквото беше нужно. Гледаше напред, никога назад, и решаваше проблемите още в зародиш, като прилагаше вродената си артистична дарба, за да изгради новата си идентичност.

„Първо правило в политиката: бъди прагматичен“.

Само за две години, след като си скъса задника от работа, завърши ЮКЛА с отличие и отлетя за Лондон. Нямаше никакъв шанс да направи политическа кариера във Вашингтон, без да възкреси миналото си. Тя бе родена за политиката. Започваше нова глава.

Алексия Паркър кацна на летище „Хийтроу“ без приятели, без лични връзки, само с двеста лири в джоба.

Беше на двайсет и три.

 

 

Били Хамлин стисна ръката й още по-силно.

— Моля те, Тони, трябва да говоря с теб.

Сърцето й биеше лудо. Алексия издърпа ръката си.

— Страхувам се, че сте се объркали. Не познавам никаква Тони. Извинете ме.

Служебният вход на парламента бе само на няколко крачки. Тя запристъпва нататък, уплашена за живота си. Но Били Хамлин се хвърли към нея и отново я сграбчи за ръката.

— Тони, за бога, това съм аз! Били.

Алексия го погледна в очите и видя в тях объркване и отчаяние. „Какво търсиш тук, Били? Не разбираш ли? Тони е мъртва. Умря преди много години. Сега съм Алексия, нов човек, феникс, надигнал се от пепелта на разрушения си живот. Не мога да ти позволя да ме повлечеш обратно!“

— Пуснете ме.

— Знам, че си заета. — Очите на Били Хамлин се наляха със сълзи. — Но е важно. Въпрос на живот и смърт. Дъщеря ми е в ужасна опасност.

— Отдръпнете се, господине. — Най-сетне един полицай успя да издърпа Били. Алексия едва не припадна от облекчение. Слава богу, че в този момент сър Едуард Манинг се появи отново, стисна ръката на Алексия, вмъкна я през портата и оттам в сградата.

— Добре ли сте, госпожо министър?

Алексия кимна. Продължаваше да трепери. Зад затворената врата чуваше крясъците на Били. Сър Едуард Манинг също ги чу.

— Тони, моля те! Става дума за дъщеря ми! Моята дъщеря! Защо постъпваш така? Знам коя си!!!

Изчакаха вълнението да се успокои. Настъпи тишина. Сър Едуард Манинг каза:

— Мисля, че трябва да поговорим, госпожо министър. Нали?

 

 

Отидоха в личния кабинет на Алексия. Сър Едуард Манинг затвори вратата и я заключи.

— Това беше той, нали? Уилям Хамлин.

Алексия кимна.

— Така мисля. Да.

— Той ви познава. Вие се познавате.

Алексия погледна покрай сър Едуард през прозореца. Две баржи величествено се носеха по Темза — плъзгаха се лениво и грациозно като двойка сънливи лебеди.

„Ето това е реалността. Лондон, парламентът, животът мис Теди. Настоящето.

Аз съм Алексия де Вер. Аз съм министър на вътрешните работи на Великобритания.

Миналото е приключило“.

Само дето не беше приключило. То беше там, отвън на площада пред парламента, беше я сграбчило за ръката посред бял ден и настояваше да бъде чуто. То заплашваше всичко, което представляваше тя, всичко, за което бе работила.

— Госпожо министър? — наруши мислите й сър Едуард Манинг. — Какво общо имате с Уилям Хамлин?

— Нямам нищо общо, Едуард.

— Не вярвам на това, госпожо — категорично заяви държавният служител. — Каквото и да ми кажете, ще си остане между тези четири стени. Но аз трябва да знам какво става. Иначе не мога да си върша работата.

Мозъкът на Алексия работеше на пълни обороти.

Дали да му се довери?

Имаше ли избор?

— Познавахме се бегло. Като деца. Това е всичко. Не съм го виждала почти четирийсет години.

— Но решихте да не споделяте тази информация с полицията. Защо?

— Защото съм родена в Америка и израснах там. Никой в тази страна не знае това — нито медиите, нито партията, нито дори личните ми приятели — и бих искала да си остане така.

Сър Едуард Манинг сериозно се замисли. Какво откровение! Да стигнеш в обществения живот, докъдето бе стигнала Алексия де Вер, и успешно да държиш в тайна такава важна част от миналото си, беше голямо постижение.

— Мога ли да попитам защо избрахте да скриете това, госпожо министър? В крайна сметка да си американец не е престъпление.

— Така е. Но аз не съм американка, Едуард. Отказах се от американското си гражданство преди години, още преди да се кандидатирам за парламента. Целият ми съзнателен живот е прекаран в тази страна и смятам себе си за истинска англичанка. Освен това не съм крила нищо. Никога не са ме питали за детството ми, освен най-общо. Просто не се е налагало.

— Но сега се налага.

Алексия въздъхна.

— Да. Онази вечер в Кингсмиър, човекът от записа на охранителната камера. Имаше нещо познато у него. Отначало не можех да определя точно какво. Но после се сетих.

— Познали сте Хамлин?

— Не точно. Не знаех, че е той. Не бях сигурна. Както казах, не съм го виждала от детството си. Но щом комисар Грант спомена името…

Тя не довърши.

— Знаете ли, че е бил в затвора?

Алексия се поколеба за момент. После отвърна:

— Да. Съобщиха по новините.

— За удавеното дете.

— Да. — Алексия потръпна. Дори само произнасянето на думата „удавено“ смразяваше кръвта й. — Но не знаех какво е станало с него впоследствие. Душевното му разстройство, виденията, всички тези работи.

— Защо мислите, че Хамлин иска да се свърже с вас сега? — попита сър Едуард Манинг.

— Нямам представа. Видя досието му. Има служебни и финансови проблеми, а и душевното му заболяване…

Сър Едуард Манинг поразрови паметта си. Спомни си, че бе чел нещо за фалит. Хамлин бе имал автосервиз, фалирал по време на рецесията.

— Мислите ли, че е заради пари?

Алексия сви рамене.

— Както казах, нямам представа.

— Бяхте ли любовници?

Въпросът бе толкова директен, че за момент Алексия онемя.

— Аз… ние… има ли значение? За бога, Едуард, това беше преди четирийсет години!

— Може да има значение, госпожо министър. Хамлин знае ли нещо, с което може да ви изнудва?

Алексия отмести поглед.

— Не. Поне не се сещам.

— Някакви сексуални пикантерии, нещо от този сорт?

— Не. — Алексия му хвърли смразяващ поглед.

— Наркотици?

— Не! Е, може би малко трева. Все пак беше през седемдесетте. — Тя прокара пръсти през косата си. — Виж, когато комисар Грант потвърди, че мъжът от Кингсмиър онази вечер е Били Хамлин, останах изключително изненадана. Тъкмо затова дискретно те помолих за досието му. Но онова, което прочетох там, ме притесни. Очевидно Били не е добре психически. Проявява маниакално обсебване от известни личности. А сега се появява в Англия и се държи агресивно към мен. Това не ми харесва.

— И на мен, госпожо министър — искрено заяви сър Едуард Манинг. — И на мен.

Останаха смълчани за известно време. До известна степен Алексия бе казала на Едуард истината. Не знаеше какво би могъл да иска от нея Били Хамлин. Бе положила огромни усилия, за да изгради кариерата и семейството си, за да позволи да бъдат застрашени от някакъв дух от миналото — минало, с което бе скъсала отдавна. И така щеше да бъде до края на дните й.

А пък и момичето, което Били Хамлин търсеше, вече бе умряло.

Алексия де Вер бе погребала Тони Джилети много, много отдавна.

— Едуард?

— Госпожо министър?

— Искам да се отървеш от него.

Сър Едуард Манинг настръхна. Това го накара да погледне с други очи на шефката си.

„Не подозирах, че е толкова безскрупулна и сурова. Явно е биткаджийка. Умее да оцелява.

Също като мен“.

Какво бе изкрещял Хамлин на Алексия, когато полицията го повлече?

„Знам коя си!“

Сър Едуард Манинг би искал да може да каже същото. Неговото собствено оцеляване може би зависеше от това. Сети се за Сергей Милеску и неизвестните, които му плащаха. Спомни си острата болка от кухненския нож, ужаса, който изпита, завързан на собственото си легло, безпомощен, острието, опряно до гениталиите му. Спомни си за камерата и ужасните, извратени неща, които Сергей му бе правил.

И Едуард Манинг си имаше тайни.

Няколко напрегнати секунди двамата с Алексия де Вер стояха втренчили погледи един в друг през бюрото като два пустинни гущера. Нетрепващи, хладнокръвни, замръзнали като статуи, обмислящи следващия ход на противника. Дали бяха два хищника, обединени от общата опасност Били Хамлин? Или единият бе хищник, а другият — плячка?

— Да, госпожо министър. Мога да се отърва от него. Ако това е вашето желание.

— Това е. Едуард. Това е.

— Тогава го смятайте за уредено. — Сър Едуард Манинг стана и тръгна да излиза от стаята. На вратата се обърна:

— Само още една малка подробност, госпожо министър. Чух Хамлин да ви нарича Тони. Защо?

— Това беше прякорът ми като дете — отвърна Алексия без никакво колебание. — И да ти призная, дори не помня защо. Толкова е странно да го чуя след толкова много години.

Сър Едуард Манинг каза:

— Представям си.

И излезе.

 

 

Всичко приключи невероятно бързо.

Никакви адвокати, никакви телефонни разговори, никакво явяване в съда, нито обжалване. След като Алексия де Вер отказа да приеме Били Хамлин, полицията го хвърли в един ван заедно с още шестима други протестиращи и ги откара в една килия в полицейския участък на Уестминстър. След няколко часа някакъв елегантно облечен мъж пристигна за него.

— Господин Хамлин? Станало е недоразумение. Моля, последвайте ме.

Мъжът изглеждаше добронамерен. Говореше възпитано, носеше костюм. Били се почувства в пълна безопасност, когато се качи в колата, карана от шофьор; предположи, че отиват в министерството на вътрешните работи. Всъщност още щом се качи го хванаха и му биха инжекция успокоително. В замъгленото си състояние той усети, че го местят от луксозната кола в неизвестен бял ван, който го откара на Хийтроу. После всичко се случи като в сън. Взеха му паспорта, после му го върнаха с множество страшни на вид черни печати по задната страница. Заведоха го без багаж до редовен пътнически самолет на „Вирджиния Атлантик“, стовариха го на седалката, закопчаха му колана и докато той неуспешно се бореше с мощното въздействие на сънотворната инжекция, самолетът се издигна в сивото дъждовно небе. Когато дойде на себе си, бе в Ню Йорк, без пукната пара, съвсем сам, отново на американска почва като непотърсена пощенска пратка, върната на изпращача.

Със замъглено съзнание се добра до една пейка на летището, седна и забърка по джобовете си за мобилния си телефон.

Нямаше го!

Не! Не можеше да е изчезнал! Какво щеше да стане, ако гласът го потърсеше? Кой щеше да отговори?

Били Хамлин се разтрепери.

Защо Алексия де Вер не бе пожелала да го изслуша? Защо не я бе накарал да го чуе?

Беше се провалил. Сега щеше да се лее кръв, още кръв, и това щеше да тегне на неговата съвест.

Заплака.

— Господин Хамлин?

Били вдигна глава. Беше съкрушен.

Не оказа никаква съпротива, остави се в силните ръце, които го вдигнаха и го повлякоха нанякъде.