Стивън Кинг
Бурята на века (3)

Първо действие

 

Сняг. Снежинките летят пред обектива на камерата — толкова бързо, че почти нищо не се вижда. Вятърът вие. Камерата бавно се премества напред и виждаме едва доловима, примигваща оранжева светлинка. Това е висящият светофар на ъгъла на главната улица и Атлантик Стрийт — единственото кръстовище на Литъл Тол. Светофарът лудешки танцува под бесните пориви на вятъра. И двете улици са пусти, не се вижда жива душа… и в това няма нищо чудно. Виелицата е страховита. Ако се вгледаме по-внимателно, ще зърнем приглушени отблясъци в прозорците на къщите, но не и човешки същества. Снежните преспи пред магазините са толкова високи, че стигат чак до средата на витрините.

Вятърът утихва и чуваме гласа на Майк Андерсън, който говори с лек мейнски акцент.

 

МАЙК АНДЕРСЪН (глас зад кадър): Името ми е Майкъл Андерсън. Не съм от хората, които бихте нарекли „ерудити“, не си падам особено и по философията, но знам едно — всичко, което си сторил на този свят, си има своята цена. Солена, при това. Понякога трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Мислех, че съм научил този урок преди девет години, по време на онази виелица, която местните наричат Бурята на века.

 

Светофарът угасва. Угасват и храбрите малки светлинки, които зърнахме да блещукат сред стихията. Няма нищо друго освен вятър и сняг.

 

МАЙК: Оказа се, че греша. По време на онази буря всъщност тепърва съм започвал да уча урока си… който приключи едва миналата седмица.

 

Зима е. Всички дървета (освен елите) са голи и клоните им са изпружени като пръсти към бялото небе. По земята също има сняг, но само на отделни места, подобно на купчинки мръсно пране. Камерата се носи над дърветата и от време на време гората се прекъсва от лъкатушещата черна змия на двулентово шосе или някое схлупено градче от Нова Англия.

 

МАЙК (глас зад кадър): Израснах в Мейн… но може да се каже, че никога не съм живял в Мейн. Мисля, че там, откъдето съм родом, всеки би казал същото.

 

Хеликоптерът увисва над крайбрежието, камерата обхожда края на сушата и казаното от Майк изведнъж се изпълва със смисъл. Горите внезапно изчезват и пред нас проблясва сиво-синкава вода, която бушува и се мята срещу скалите и полуостровите. Пред нас има вода, вода и само вода, докато…

 

Виждаме трескавата активност, която цари край кейовете. Рибарите завързват лодките за улов на омари или ги прибират в лодкарниците. По-малките плавателни съдове вече са извадени на сушата, натоварени са на колесарите и собствениците ги изтеглят с автомобилите си. На пристана момчета и млади мъже носят мрежи за улов на омари към продълговата, излющена от стихиите постройка с надпис ГОДСОУ — РИБА И ОМАРИ. Чуват се смях и оживени, възбудени разговори; от ръка на ръка се предават бутилки с нещо топло. Задава се буря. Хората винаги се вълнуват, когато се надига буря.

 

До сградата на Годсоу се вижда спретнатата къщичка на местната доброволческа пожарна, както и две пожарни коли. Лойд Уишман и Фърд Андрюс тъкмо мият едната.

 

Атлантик Стрийт започва от кейовете и пълзи нагоре из градчето. Хълмовете са осеяни с кокетните малки къщички, характерни за тази част от Нова Англия. Южно от пристана се откроява горист, вдаден в океана нос, по който на зигзаг се вие разнебитена дървена стълба, спускаща се до самата вода. На север, покрай брега, се виждат домовете на по-заможните местни жители. В най-далечния му северен край се издига кулата на фара, висока около дванайсетина метра. Той периодично светва и гасне, и макар и бледа, светлината му се вижда и денем. На върха му стърчи дълга радиоантена.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): Хората от Литъл Тол плащат данъците си в Огъста — както и другите жители на Мейн. Също като тях, и ние имаме омар или гмурец^[3] на номерата на колите си… И викаме за отборите на Мейнския университет, особено за женския баскетболен тим — досущ като тях…

 

На палубата на рибарската гемия с надпис „Ескейп“^[4] Сони Бротиган тъкмо прибира мрежите и затваря люка. До него Алекс Хейбър завързва „Ескейп“ за пристана с дебело въже.

 

ДЖОНИ ХАРИМАН (глас зад кадър): Залости го добре, Сони! Синоптикът каза, че наближава.

 

Джони излиза от рубката, загледан в небето. Сони се обръща към него.

 

СОНИ БРОТИГАН: Виждал съм ги да наближават всяка зима, Джон. Фучат и беснеят, ама лятото винаги идва.

 

Сони изпробва люка и се обляга на леера, наблюдавайки как Алекс затяга последния възел. Зад тях до Джони се приближава Люсиен Фурние. Той се навежда над трюма и надзърта вътре.

 

АЛЕКС ХЕЙБЪР: Да, казват, че тази щяла да бъде много страшна.

 

Люсиен изважда един омар от трюма и го вдига над главата си.

 

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ: Забравил си един, Сони!

 

СОНИ БРОТИГАН: Да си стои там за късмет!

 

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ (обръща се към омара): Задава се Бурята на века, mon frere^[5] — току-що го казаха по радиото. (Почуква по черупката на омара.) Добре, че си имаш броня, нали?

 

Той хвърля омара обратно в трюма — пльос! Четиримата мъже напускат гемията и камерата тръгва подире им.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): Но ние не сме еднакви. На островите животът е различен. Помагаме си, когато се наложи.

 

Сони, Джони, Алекс и Люсиен вече са на рампата и си прибират такъмите.

 

СОНИ БРОТИГАН: И тази буря ще мине и замине.

 

ДЖОНИ ХАРИМАН: Да, както винаги.

 

ЛЮСИЕН ФУРНИЕ: Не се тревожа за вълните, а за лодката.

 

АЛЕКС ХЕЙБЪР: Какво пък разбира французин като теб от тези неща?

 

Люсиен замахва шеговито към него. Всички се смеят. После продължават напред. Сони, Люсиен, Алекс и Джони влизат в постройката на Годсоу. Камерата се обръща и поема нагоре по Атлантик Стрийт, показвайки ни висящия светофар, който вече видяхме. Оттам се насочва надясно. Това е деловата част на градчето. Натоварен сутрешен трафик.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): И можем да пазим тайна, когато се налага. Тази, за която ще ви разкажа, ме връща в 1989 година. (Пауза.) Тукашните хора все още ревниво я пазят.

 

Влизаме в универсалния магазин на Андерсън. Непрекъснато влизат и излизат хора, които очевидно бързат. Появяват се три жени: Анджела Карвър, Госпожа Кингсбъри и Робърта Кош.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): Знам го.

 

РОБЪРТА КОИН: Е, запасих се с консерви… Да връхлита тая пущина и да се свършва.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Само се моля да ме спре токът. Не мога да готвя на дървена печка. Даже вода не мога да стопля на нея. Голямата буря само за едно нещо става…

 

АНДЖЕЛА КАРВЪР: Аха, и моят Джак добре го знае.

 

Другите две я поглеждат смаяно. После и трите се кикотят като малки момиченца, преди да се отправят към колите си.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): Все още поддържам връзка с някои от тях.

 

Нечия ръка полира с кърпа лъскавата червена повърхност на возилото и излиза от кадър. Доволен от работата си, Лойд Уишман се взира в отражението на собственото си лице.

 

ФЪРД АНДРЮС (глас зад кадър): По радиото казаха, че ще вали страшен сняг.

 

Лойд се обръща и камерата ни показва облегналия се на вратата Фърд. Понесъл е половин дузина ботуши, които започва да нарежда по чифтове под кукичките, където висят униформите и шлемовете.

 

ФЪРД АНДРЮС: Загазим ли, винаги загазваме здравата.

 

Лойд се усмихва на по-младия си колега и продължава да лъска ламарината.

 

ЛОЙД УИШМАН Спокойно, Фърд. Само ще побелее тук-там. Знаеш, че бедите не минават през пролива — нали затова живеем на острова?

 

Съдейки по лицето му, Фърд не е толкова убеден. Излиза навън и поглежда нагоре към…

 

Камерата се задържа върху тях за секунда, след което се спуска надолу към една типична за Нова Англия къщичка — бяла и спретната. Къщата се намира на Атлантик Стрийт — горе-долу на половината път към билото на хълма, между кейовете и центъра на градчето. Има си дървена оградка, отделяща улицата от поразената от зимата морава (но там няма сняг; още не сме видели сняг в градчето), и портичката зее открехната, приканвайки вътре всеки, който би си направил труда да поеме по стръмните стъпала, водещи до верандата. До портичката има пощенска кутия, забавно декорирана като розова крава. На нея пише: Кларъндън.

 

МАЙК (глас зад кадър): Марта Кларъндън беше първият човек от Литъл Тол, който зърна Андре Линож.

 

На преден план в кадъра изплува озъбен сребърен вълк. Това е глава на бастун.

 

Линож стои на тротоара, с гръб към нас, пред открехнатата портичка — висок мъж с дънки, боти, полушуба и черна зимна шапка, нахлупена върху ушите му. Кожените му ръкавици са крещящо жълти — сякаш излъчват жлъчно презрение. Едната му ръка стиска вълчата муцуна, увенчала черния орехов ствол на бастуна. Главата му е отпусната между широките му рамене. Поза на мислител… но не само. В нея се долавя и нещо зловещо.

 

Той вдига бастуна си и почуква по единия край на портичката. Изчаква малко и почуква и по другия. Действията му приличат на загадъчен ритуал.

 

МАЙК (отново глас зад кадър): Линож беше и последният човек, когото тя видя.

 

Линож бавно пристъпва по градинската пътечка, поклащайки лениво бастуна си. Тананика си детска песничка: „Аз съм малко чайниче“.

 

В дома на Марта цари такъв ред, какъвто само образцовите стопани, прекарали целия си живот в една къща, могат да поддържат. Мебелите са стари и красиви, без да са овехтели. Стените са украсени с фотографии, голяма част от които датират още от двайсетте години на двайсети век. Вижда се пиано с пожълтели нотни листове, положени на пюпитъра. На най-удобното (или единственото удобно кресло в помещението) седи Марта Кларъндън — дама на осемдесет години с красиво фризирани бели коси. Загърната е в удобен домашен халат. От едната й страна има масичка, върху която стоят чаша чай и чиния с курабийки, а от другата — инвалидна проходилка за възрастни с големи велосипедни ръкохватки.

 

Единственият съвременен предмет в дневната е големият цветен телевизор с приемника за кабелната отгоре му. Марта гледа с интерес прогнозата за времето и отпива от чая си на малки глътки. На екрана се вижда красива синоптичка. Зад гърба й има карта с две големи червени букви „L“^[6] в средата на двете обширни буреносни зони. Едната е покрила Пенсилвания, а другата е върху крайбрежната част на Ню Йорк. Синоптичката започва прогнозата си със западната зона.

 

СИНОПТИЧКА: Ето я бурята, която вече причини толкова нещастия… и отне живота на петнайсет души. Виждате как се насочва към Големите равнини и Средния запад. Над Големите езера тя отново насъбра предишната си сила и както виждате от траекторията й…

 

Траекторията грейва на екрана в яркожълто (същият цвят като ръкавиците на Линож), показвайки ни бъдещия път на стихията през щатите Ню Йорк, Върмонт, Ню Хампшир и Мейн…

 

СИНОПТИЧКА (продължава): … тя се приближава към нас с цялата си мощ. Сега погледнете насам, защото оттук се задава същинската беда.

 

Тя насочва вниманието си към крайбрежния циклон.

 

СИНОПТИЧКА (продължава): Това е необичайно силна буря, приличаща повече на зимен ураган — като онзи, който парализира цялото Източно крайбрежие и затрупа Бостън през 1976 година. От тогава насетне не се бяхме сблъсквали с подобни бури… досега. Дали ще ни пощади и ще си остане в океана, както се случва понякога? За съжаление, нашият компютър казва „не“. Щатите на изток от Големите индиански води ще бъдат ударени от тази страна…

 

Тя посочва към първия ураган.

 

СИНОПТИЧКА (продължава): … а тези от Средното атлантическо крайбрежие — от тази.

 

Тя се връща към крайбрежната стихия.

 

СИНОПТИЧКА (продължава): Що се отнася до жителите на Северна Нова Англия — ако нищо не се промени, тази вечер ги очаква жребият на загубилия. Погледнете… тук.

 

На екрана грейва втора яркожълта траектория. На север тя се извива към буреносната зона, задаваща се от щата Ню Йорк. Линията заобикаля Кейп Код, след което се насочва нагоре по крайбрежието, където се пресича с траекторията на първия ураган. Някой компютърен гений от телевизията, който явно си е нямал друга работа, е оцветил пресечната точка в алено — като изображение на адска експлозия.

 

СИНОПТИЧКА (продължава): Ако нито един от циклоните не промени курса си, те ще се сблъскат и ще се слеят над територията на щата Мейн. Лоши новини за зрителите ни от Земята на янките, но не това е най-лошото. Най-неприятният сценарий би бил тези циклони временно да се неутрализират един друг.

 

МАРТА (отпивайки от чая си): Мили боже!

 

СИНОПТИЧКА: Резултатът? Възникващ веднъж на сто години суперциклон, който може да се задържи за едно-две денонощия над Централен и Крайбрежен Мейн. Стигне ли се дотам, ще бъде страшно. Ураганни ветрове и феноменални количества сняг, каквито има само в арктическата тундра. Добавете към това и цели региони без електричество…

 

МАРТА: Мили боже!

 

СИНОПТИЧКА: Никой не иска да плаши зрителите, а аз — най-малко от всички. Но апелирам към населението на Нова Англия — особено жителите на крайбрежните и островните райони на Мейн — да се отнесе към ситуацията с цялата й сериозност. Досега по вашите краища почти не валя, но през идните два-три дни ще се изсипе сняг, колкото за цяла зима.

 

Звук: звънецът на входната врата.

 

Марта се оглежда. После отново се обръща към телевизора. Иска й се да остане в креслото и да изгледа цялата прогноза, но въпреки това оставя чашата си, взема проходилката си и бавно се надига.

 

СИНОПТИЧКА: Понякога използваме твърде често израза „Бурята на века“, но ако тези два фронта се срещнат — както вероятно ще се случи, — това няма да е преувеличение. След малко Джъд Паркин ще ви даде ценни съвети за подготовката при буря — без паника, просто някои практични идеи, в които няма да е зле да се вслушате. Но първо да видим…

 

Започват рекламите — за поръчка по пощата на видеофилм със заглавие „Наказание свише“, а междувременно Марта се тътри с усилие през дневната към коридора. Възрастната жена куцука, вкопчена във велосипедните дръжки на своята проходилка, и си мърмори под носа.

 

МАРТА: Когато ти казват, че идва краят на света, всъщност искат да ти продадат овесена каша. Но кажат ли ти „без паника“, значи, положението е сериозно…

 

Звук: звънецът на входната врата.

 

МАРТА: Ида! По-бързо не мога!

 

Старицата се тътри бавно по коридора. На стената се виждат необичайни фотографии и рисунки, които показват как е изглеждал Литъл Тол в началото на двайсети век. В края на коридора е затворената входна врата с претенциозно овално прозорче в горната си част. Закрито е с ефирно перденце — може би за да не избелее килимът от слънцето. Зад перденцето се очертава тъмен силует — главата и раменете на Линож.

 

МАРТА (пъшка): Момент… Идвам… Миналото лято си счупих бедрото и сега съм тромава като костенурка.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Жителите на Мейн и крайбрежните острови вероятно си спомнят страшната буря от януари осемдесет и седма, но тогава се касаеше за замръзнал дъжд. Сега се забърква съвсем различен коктейл. Не си и помисляйте да ринете собственоръчно снега, преди да са излезли снегорините.

 

Марта вече е до вратата. Гледа с любопитство тъмния силует зад прозорчето и отключва. На прага стои Линож. Чертите на лицето му са изваяни като на древногръцка статуя; той целият прилича на статуя. Очите му са затворени, а ръцете му са скръстени върху вълчата глава, увенчаваща ореховия му бастун.

 

СИНОПТИЧКА (отново глас зад кадър): Вече ви го казах, но ще го повторя още веднъж — няма никакви причини за паника. Населението от северните региони на Нова Англия са посрещали и ще посрещат множество свирепи бури. Но даже ветераните синоптици са впечатлени от грандиозния мащаб на двата приближаващи се циклона.

 

Марта е озадачена от вида на непознатия, но не е сериозно разтревожена. В крайна сметка се намира на острова, а на острова не се случват лоши неща, нали така? С изключение на някоя и друга виелица от време на време. Странното е, че човекът не й е познат, а в Литъл Тол рядко можеш да срещнеш непознати след края на отлитащото за миг лято.

 

МАРТА: Мога ли да ви помогна с нещо?

 

ЛИНОЖ (със затворени очи): Родените в похот, станете на прах. Да дойдат при мене родените в грях.

 

МАРТА: Моля?

 

Линож отваря очи… но под клепачите му няма човешки очи. Няма зеници и ириси — целите му очи сякаш са изпълнени с чернота. Устните му се отдръпват и разкриват огромни закривени зъби — така децата рисуват зъбите на чудовищата.

 

СИНОПТИЧКА (отново глас зад кадър): И двете буреносни зони са с чудовищно ниско налягане. И приближават ли се една към друга? Да… Опасявам се, че е така.

 

Заинтригуваното любопитство на Марта се заменя от неподправен ужас. Тя отваря уста, за да изкрещи, и залита назад, изпускайки велосипедните ръкохватки на проходилката. Всеки момент ще рухне на земята.

 

Линож вдига бастуна си и озъбената вълча муцуна се стрелва напред. С другата си ръка сграбчва проходилката, която стои между него и старицата, и я хвърля през вратата зад себе си. Проходилката издрънчава върху стъпалата на верандата.

 

Марта пада тежко по гръб и крещи, вдигнала ръце пред лицето си, вторачена в…

 

Озъбено изчадие, което не може да се нарече човек, с вдигнат бастун. Зад него се виждат верандата и бялото небе — предвестник на наближаващата буря.

 

МАРТА: Моля ви, не ме наранявайте!

 

На екрана вече е Джъд Паркин, който стои пред голяма маса. Върху нея са наредени: фенерче, батерии, свещи, кибрит, провизии, топли дрехи, портативно радио, мобилен телефон и други предмети. Редом с него е синоптичката, която с любопитство наблюдава целия този инвентар.

 

ДЖЪД: Една буря невинаги се превръща в бедствие, а едно бедствие невинаги се превръща в трагедия. В светлината на тази мъдра мисъл, си мисля, че можем да дадем на зрителите от Нова Англия няколко съвета, които ще им помогнат да се подготвят за опасността от евентуалния — както се очертава — метеорологичен катаклизъм.

 

СИНОПТИЧКА: Какво си ни приготвил тук, Джъд?

 

ДЖЪД: Преди всичко — топли дрехи. Това е най-важното. Не е зле и да си зададете въпроса: „Как съм с батериите? Ще ми стигнат ли за радиото? А за преносимия телевизор?“. Ако имате генератор, проверете запасите си от бензин (или каквото там го захранва — дизел или пропан) още сега, а не после. Не отлагайте! Ако се забавите, докато стане твърде късно…

 

По време на всичко това камерата бавно се отдалечава от телевизора, сякаш е изгубила интерес към предаването. Връщаме се в коридора, започваме да губим нишката на разговора и на негово място се възцаряват доста неприятни звуци — ритмичните равномерни удари от бастуна на Линож. После този шум секва. Настъпва тишина, последвана от стъпки. Съпътства ги някакъв непонятен звук — сякаш от влачене на табуретка ши стол по дървен паркет.

 

ДЖЪД (глас зад кадър): … може да стане твърде късно.

 

Линож пристъпва по коридора. Не може да се каже, че очите му са обикновени — изглеждат някак далечни и неспокойно сини — но в тях вече я няма онази страшна черна пустота, която Марта видя. Скулите, веждите и носът му са покрити с множество миниатюрни капчици кръв. Той върви към нас и камерата го показва в екстремно близък план. Погледът му е концентриран върху нещо, което не виждаме. Чертите на лицето му се озаряват от някаква едва доловима заинтересуваност.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Благодаря ти, Джъд. Жителите на Нова Англия не за първи път слушат полезните ти съвети, но пред лицето на буря от такъв калибър няма нищо лошо в това, да ги повторим.

 

Вниманието му е приковано от телевизора.

 

СИНОПТИЧКА: Ще видите местната прогноза за времето веднага след рекламите.

 

Този път рекламата е на филма „Наказание свише 2“ — „изобилие от вулкани, пожари и земетресения на смешната цена от 19,95 долара“. Бавно, отново с гръб към нас, Линож прекосява дневната и пристъпва към креслото на Марта. Онзи звук от влачене се възобновява и когато се приближава до креслото, камерата се спуска надолу и ни показва долната част на бастуна, която оставя тънка кървава диря по килима. Още кръв струи изпод пръстите, стискащи вълчата глава в горната му част. С тази част на бастуна я е удрял — с озъбената муцуна на сребърния вълк — и ние не искаме да видим на какво прилича тя сега.

 

Линож стои, загледан в телевизора, където се вижда как цяла гора избухва в пламъци.

 

ЛИНОЖ (тананика си): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко… имам си и дръжчица, и чучурче гладко.“

 

Той сяда в креслото на Марта. Вдига чашата й с окървавената си ръка и помирисва дръжката. Отпива. После си взема курабийка и си отхапва. Дъвче.

 

Линож се отпуска в креслото, обляга се назад и гледа как Джъд и Маура обсъждат наближаващата буря.

 

Старомоден универсален магазин с просторна веранда отпред. Ако беше лято, там щеше да има люлеещи се столове с насядали в тях възрастни кореняци. В момента там са изложени снегопочистваща техника и лопати за ринене на сняг, над които се вижда ръчно изписан плакат: СУПЕР-ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА СУПЕРБУРЯТА! ДА ПОГОВОРИМ ЗА ЦЕНАТА!

 

От двете страни на стълбището са разположени кошове за омари, а под покрива на верандата висят още няколко. Виждат се и най-различни такъми за улов на миди. До вратата стои манекен с галоши, жълт дъждобран, очила и шапка с пропелер. Перките не се въртят. Някой шегаджия е пъхнал възглавница под дъждобрана, създавайки впечатление за голямо шкембе. В едната пластмасова ръка на манекена се забелязва синият вимпел на Мейнския университет, а в другата — кенче с бира. На врата му виси плакат: НАРОДЕ, ТУК СЕ ПРОДАВАТ ОРИГИНАЛНИТЕ ТАКЪМИ ЗА ЛОВ НА ОМАРИ НА СВЕТОВНОИЗВЕСТНАТА МАРКА „РОБИБИЙЛС“! НЯМА ЛЪЖА, НЯМА ИЗМАМА, ИЗГОДНА СДЕЛКА, ДАЛАВЕРА ГОЛЯМА!

 

Витрините са обсипани с предложения за най-различни намаления — на цената на месото, на рибата, на видеокасетите („Три стари филма за един долар!“), забелязват се и обяви за църковни обреди, както и за акцията на доброволческата пожарна команда по кръводаряване. Но най-големият надпис е на вратата. Той гласи: ЗАРАДИ НАСТЪПВАЩАТА БУРЯ В БЛИЗКИТЕ ТРИ ДНИ МОЖЕ ДА ИМА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ТРЕВОГА! СИГНАЛЪТ „ВСИЧКИ В УКРИТИЕТО!“ ЕДВА КЪСИ И ЕДИН ДЪЛЪГ. Над витрините се виждат предпазните жалузи против буря, които в момента са вдигнати. Над вратата е фирмената табелка — златни букви на черен фон: МАГАЗИНЪТ НА АНДЕРСЪН * ПОЩЕНСКИ КЛОН * ПОЛИЦЕЙСКИ КАБИНЕТ.

 

В магазина влизат няколко жени, които се срещат на входа с други две — Октавия Годсоу и Джоана Станхоуп. Тавия (четирийсет и пет годишна) и Джоана (на около петдесет) тъкмо излизат, понесли пълни чанти с покупки, и водят оживен разговор. Тавия гледа манекена с жълтия дъждобран и сръчква Джоана с лакът. Двете се смеят и слизат по стъпалата.

 

Камерата ни показва универсалния магазин отвътре. Виждаме, че е чудесно зареден и по някакъв очарователен начин ни напомня за бакалница от петдесетте години. Подът е застлан с дървен паркет, който проскърцва уютно под стъпките. Осветлението не идва от бездушни флуоресцентни лампи, а от големи глобуси, висящи от металния окачен таван. Но не всичко е старомодно, забелязват се и характерни за модерния свят нововъведения, като двата нови касови апарата, скенерите за баркодовете на стоките, с които касиерите маркират продуктите, стената с видеокасетите под наем и охранителните камери, монтирани високо под тавана в ъглите.

 

На заден план покрай цялото протежение на стената се вижда транжорната за месо. Вляво от нея, под изпъкналото огледало има врата, на която се мъдри простичък надпис: ГРАДСКИ ПОЛИЦАЙ.

 

Магазинът е пълен с народ. Всички се запасяват в очакване на бурята.

 

От вратата на транжорната (намираща се точно срещу щанда за месо) излиза Майк Андерсън. Той е приятен на вид мъж, на видима възраст трийсет и пет години. В момента изглежда забързан за някъде… но усмивката му — онази характерна за него усмивка — се забелязва в очите и ъгълчетата на устните му. Този човек обича живота, много го обича и почти винаги успява да намери нещо забавно и в най-трудната ситуация.

 

Майк носи бяла месарска престилка и бута пред себе си количка, натоварена догоре с разфасовано месо. Към него веднага се стрелват три жени и един мъж. Мъжът, който е облечен с червено спортно яке и черна риза със свещеническа якичка, го застига пръв.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Майкъл, да не забравиш за църковната вечеря следващата сряда! Ще ми трябва всеки, способен да чете псалми!

 

МАЙК: Ще дойда… ако оцелеем през следващите три дни.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Сигурен съм, че ще оцелеем. Господ винаги се грижи за стадото си.

 

Свещеникът си тръгва. Мястото му веднага се заема от Джил Робишо — пухкаво миньонче, което май не се уповава тъй силно на Господ. Тя се нахвърля на пакетите и започва да чете етикетите, преди още Майк да е успял да нареди разфасовките на щанда за месо.

 

ДЖИЛ: Защо няма свински пържоли, Майк? Как може да няма?

 

Той й подава една разфасовка. Джил я поглежда и бързо я слага в напълнената си догоре количка. Другите две жени — Карла Брайт и Линда Сейнт-Пиер — вече се ровят из другите тарелки. Карла разглежда една и аха-аха, да я вземе, когато се отказва и я връща обратно.

 

КАРЛА: Каймата от говежда плешка е прекалено скъпа! Нямаш ли обикновени бъргъри, Майкъл Андерсън?

 

МАЙК: Запо…

 

Карла изтръгва разфасовката от ръката му, преди да е успял да довърши.

 

МАЙК (продължава): … вядай.

 

Прииждат още повече хора и всеки започва да граби месо от количката, докато Майк разпределя тарелките по хладилната витрина. Известно време той търпи поведението им, след което решава да им напомни и за другата си длъжност — тази на градския полицай. Или поне се опитва.

 

МАЙК: Хора, чуйте ме! Това е само една буря и нищо повече! Преживявали сме доста такива преди, ще преживеем доста такива и занапред! Успокойте се и не се дръжте като онези от континента!

 

Думите му имат въздействие. Народът се отдръпва и Майк продължава да нарежда месото по щанда.

 

ЛИНДА: Не се прави на умник, Майкъл Андерсън!

 

Проточва гласните, както е характерно за островитяните — „Мааайкъл“.

 

МАЙК (усмихва се): Изобщо не се правя на умник, госпожо Сейнт-Пиер.

 

Зад гърба му Алтън „Хач“ Хачър излиза от транжорната, бутайки втора количка с разфасовано месо. Хач е трийсетина годишен, симпатичен млад мъж с набита осанка. Той е първият помощник на Майк — и за магазина, и за полицейската работа. И той носи бяла месарска престилка, а за да е пълна картината — и бяла шапчица. Върху нея има щампован надпис: „А. Хачър“.

 

КАТ (гласът й звучи по високоговорителите на магазина): Майк! Ей, Майк! Търсят те по телефона!

 

Тя е на около деветнайсет, много привлекателна и работи като касиерка. Говори в микрофона и изобщо не обръща внимание на опашката от клиенти. В другата си ръка държи слушалката на телефона, монтиран на стената до късовълновата радиостанция.

 

КАТ: Жена ти се обажда. Имало малък проблем в детската градина.

 

Сред хората се наблюдава оживление и любопитство. Животът на острова е като сапунен сериал, където всички персонажи са ти до болка познати.

 

МАЙК: Много ли е възбудена?

 

КАТ: Откъде да знам дали е възбудена? Това си е твоята жена.

 

Усмивки и кикот от страна на клиентите. Хората са видимо развеселени от забавната двусмислица. Мъж в края на трийсетте се обръща към Майк.

 

КЪРК ФРИЙМАН: Най-добре отиди и виж какво става, Майк.

 

МАЙК: Хач, ще ме заместиш ли тук?

 

ХАЧ: А ти ще ми заемеш ли камшика си на звероукротител?

 

Майк се засмива, потупва го по бялата шапчица и закрачва бързо към касите, за да разбере защо го търси съпругата му.

 

Майк се приближава до Кат и взема слушалката. Започва да говори с жена си, сякаш забравил за наблюдаващата го с интерес публика.

 

МАЙК: Здрасти, Мол, какво има?

 

МОЛИ (глас по телефона): Имам един проблем тук… Можеш ли да дойдеш?

 

Майк обхожда с поглед претъпкания с хора магазин.

 

МАЙК: И аз имам няколко проблема тук, скъпа. Какъв е твоят?

 

Пипа е момиченце на три годинки. В момента целият екран е напълнен от плачещото й ужасено лице, осеяно с червени петна. Отначало ги вземаме за кръв.

 

Камерата се отдръпва и виждаме какъв е проблемът. Пипа се е покатерила до средата на стълбището, пъхнала е главата си между две от вертикалните стойки на парапета и сега не може да я извади. Въпреки това обаче все още държи в ръчичката си начената филия с конфитюр и онова, което сме сметнали за кръв, всъщност е ягодово сладко.

 

В подножието на стълбите под нея стоят седем малки дечица на възраст от три до пет години. Едно от четиригодишните е Ралф Андерсън — синът на Майк и Моли. Макар и да не го забелязваме веднага (в момента се интересуваме най-вече от плачевното положение на Пипа), Ралфи има малка бенка на нослето. Тя не го загрозява, нито пък е нещо кой знае какво, но си е там — мъничко петънце с форма на седло в горната част на носа му.

 

РАЛФИ: Пипа, може ли да ти изям филията, ако ти няма да я ядеш?

 

ПИПА (крещи с пълно гърло): НЕ-ЕЕЕ-ЕЕ!

 

Тя се мята и се дърпа назад, мъчейки се да се освободи, но без да изпуска закуската си. Филията почти изчезва в малкото й пухкаво юмруче и измежду пръстите й струи ягодов конфитюр.

 

Вижда се телефонът — върху малката масичка между стълбището и входната врата. По телефона говори Моли Андерсън — съпругата на Майк. Хубава жена на около трийсет години, в която страхът се бори с внезапните пристъпи на смях.

 

МОЛИ: Пипа, миличка, недей така! Стой спокойно!

 

МАЙК (глас по телефона): Пипа? Какво за Пипа?

 

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Станало е нещо с Пипа!

 

Хач се обръща рязко.

 

МОЛИ: Тихо! Не искам Алтън Хачър да разбере!

 

Хач бърза по пътека номер три между рафтовете. От лъчезарното му усмихнато изражение няма и помен. Пред нас е един угрижен, разтревожен за детето си баща.

 

МАЙК: Твърде късно, скъпа. Какво се е случило?

 

Тя затваря очи и въздиша тежко.

 

МОЛИ: Пипа си заклещи главата в парапета на стълбите. Нищо сериозно… или поне така мисля, но няма да се справя с голяма буря и луднал баща в един и същи ден. Ако Хач тръгне насам, ела с него.

 

Тя затваря и се обръща към парапета.

 

МОЛИ: Пипа, слънчице… не се дърпай така! Ще си разраниш ушите.

 

Майк се взира в телефона и бавно поставя слушалката на мястото й. Междувременно Хач си пробива път през множеството и идва при него. Има притеснен вид.

 

ХАЧ: Пипа! Какво е станало с Пипа?

 

МАЙК: Доколкото разбрах, малката се е заклещила. Искаш ли да отидем при тях?

 

Пред магазина има паркинг. На най-удобното място се вижда зелен джип 4×4 с надпис „Островна служба“ на вратата и полицейски буркан на покрива.

 

Майк и Хач изскачат от магазина и се устремяват към офроудъра.

 

ХАЧ: Колко разстроена беше, Майк?

 

МАЙК: Моли ли? Около 5 по скалата от 1 до 10, не се безпокой.

 

Мощен порив на вятъра ги блъска в лицата, карайки ги да залитнат назад. Двамата поглеждат в посока към океана. Пие не го виждаме, но пък за сметка на това чудесно чуваме как вълните се блъскат в брега.

 

ХАЧ: Това все повече ми заприличва на майката на всички бури, а?

 

Майк не му отговаря. Не е и нужно. Влизат в джипа и потеглят.

 

Нов порив на вятъра. Висящите кошове за лов на омари се люлеят и се блъскат един в друг… а пропелерът върху шапката на манекена бавно започва да се върти.

 

Пипа все още е заклещена между стойките на парапета, но до нея на стълбите седи Моли и момиченцето се е поуспокоило. Децата продължават да се тълпят пред Пипа и да я гледат. Моли я глади по косичката с едната си ръка. В другата си ръка държи филията с ягодово сладко на детенцето.

 

МОЛИ: Всичко ще бъде наред, Пипа. Майк и баща ти идват насам и Майк ще те измъкне.

 

ПИПА: И как ще ме измъкне?

 

МОЛИ: Не знам. Може би с магия!

 

ПИПА: Гладна съм!

 

Моли пъха ръка между стойките и поднася филията към устата на Пипа. Момиченцето яде. Другите деца ги наблюдават със затаен дъх. Едно от хлапетата е петгодишният син на Джил Робишо.

 

ХАРИ РОБИШО: Може ли да я нахраня, госпожо Андерсън? Веднъж на панаира в Бангор храних една маймуна.

 

Другите деца се смеят, но на Пипа не й е смешно.

 

ПИПА: Аз не съм маймуна, Хари! Аз съм момиче, а не маймуна!

 

ДОН БИЙЛС: Вижте ме, аз съм маймуна!

 

И Дон започва да скача в подножието на стълбата, като се чеше под мишниците и се „прави на маймуна“ с такава отдаденост, на която е способен само четиригодишен малчуган. Другите деца тутакси започват да му подражават.

 

ПИПА: Аз не съм маймуна!

 

Пипа се разплаква. Моли я гали по косата, но този път не може да я утеши. Да се заклещиш между стойките на парапета, си е неприятно, но да те нарекат „маймуна“, е сто пъти по-лошо.

 

МОЛИ: Деца, престанете! Това, което правите, не е хубаво! Наранявате чувствата на Пипа!

 

Всички, с изключение на Дон Бийлс, спират. Той обаче продължава да подскача и да се чеше.

 

МОЛИ: Дон, стига вече! Държиш се лошо!

 

РАЛФИ: Дон, престани! Мама каза, че се държиш лошо!

 

Ралфи се опитва да го удържи. Дон го отблъсква и крещи.

 

ДОН: Аз съм маймуна!

 

Дон удвоява усилията си — напук на Ралфи… и на майка му, естествено. Тогава вратата се отваря и вътре влизат Майк и Хач. Хач веднага вижда какъв е проблемът и реагира със смесица от страх и облекчение.

 

ПИПА: Татеее!

 

И отново започва да се мята, мъчейки се да се освободи.

 

ХАЧ: Пипа! Стой спокойно! Ще си откъснеш ушите!

 

РАЛФИ (обръща се към Майк): Татко! Пипа си заклещи главата, а Дон не спира да се прави на маймуна.

 

Ралфи се хвърля в обятията на баща си. Майк го вдига, а Хач се качва по стълбите при дъщеря си и прикляква до нея. Моли гледа иззад раменете му към съпруга си, изпращайки му безмълвно съобщение с поглед: „Направи нещо, моля те!“.

 

Симпатично русокосо момиченце с две плитки дърпа белите „месарски“ панталони на Майк. Почти цялата й порция ягодово сладко е размазана отпред по блузката й.

 

САЛИ ГОДСОУ: Господин Андерсън? Аз престанах да се правя на маймуна. Веднага щом тя ми каза.

 

И Сали посочва към Моли. Майк внимателно я отдръпва от себе си. Четиригодишната Сали бързо пъха пръстче в устата си.

 

МАЙК: Браво, Сали! Трябва да те пусна, Ралфи!

 

Веднага щом го прави, Дон Бийлс блъска Ралф.

 

РАЛФИ: Ей! Защо ме блъсна?

 

ДОН БИЙЛС: Защото се правиш на умник!

 

Майк хваща Дон Бийлс и го вдига на нивото на очите си. Малкото грубиянче изобщо не изглежда уплашено.

 

ДОН БИЙЛС: Не ме е страх от теб! Баща ми е кмет на града! Той ти плаща заплатата!

 

Хлапакът изплезва език, издува бузи и издава неприличен звук с устните си право в лицето на Майк. Майк запазва самообладание и дори не трепва.

 

МАЙК: Ако се държиш лошо с другите, и с тебе ще се държат лошо! Запомни го добре, защото е самата истина. Държиш ли се зле с другите, и с теб ще се държат зле.

 

Дон не осъзнава смисъла на тези думи, но реагира на тона им. После пак ще започне да прави пакости, но поне за кратко са го сложили на мястото му. Майк го оставя на земята и се приближава до стълбата. Зад него се вижда открехната врата с надпис МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ. В стаята зад вратата се виждат малки масички и столове. От тавана висят пъстроцветни хартиени фигурки. Това е класната стая на детската градина на Моли.

 

Хач се опитва да измъкне главата на дъщеря си. Не постига нищо и момиченцето отново изпада в паника, мислейки си, че завинаги ще си остане заклещено тук.

 

ХАЧ: Миличка, защо направи това?

 

ПИПА: Хайди Сейнт-Пиер ме накара.

 

Майк поставя ръце върху раменете на Хач и го отмества встрани. Хач го гледа с надежда.

 

Хайди Сейнт-Пиер, петгодишната дъщеря на Линда Сейнт-Пиер, е с червена коса и дебели очила.

 

ХАЙДИ СЕЙНТ-ПИЕР: Не съм.

 

ПИПА: Накара ме!

 

ХАЙДИ СЕЙНТ-ПИЕР: Опашата лъжа!

 

МОЛИ: Тихо, момичета!

 

МАЙК: Какво стана, миличка?

 

ПИПА: Стори ми се лесно да я провра, но сега не мога да я измъкна! Май от тази страна главата ми е по-голяма!

 

МАЙК: Така е… но аз ей сега ще я смаля. Знаеш ли как?

 

ПИПА (заинтригувано): Не… Как?

 

МАЙК: Ще натисна копчето ти за смаляване. Когато го направя, главата ти ще се смали и ти ще я измъкнеш на мига. Ще стане толкова лесно, както си я пъхнала. Представяш ли си?

 

Той говори с тих, успокояващ глас, и сам почти е изпаднал в хипнотично състояние.

 

ХАЧ: Що за…

 

МОЛИ: Шшш!

 

МАЙК: Сега ще натисна копчето. Готова ли си?

 

ПИПА: Да.

 

Майк се пресяга и натиска лекичко връхчето на носа й с показалец.

 

МАЙК: Бийп! Затвори очи. Ето! Хоп, главата ти се смали! Бързо, Пипа, извади я, преди отново да е станала голяма!

 

И Пипа с лекота измъква главата си от капана. Децата пляскат с ръце и радостно крещят. Дон Бийлс отново се прави на маймуна. Един друг малчуган — Франк Брайт — също започва да подскача, но щом среща неодобрителния поглед на Ралфи, се спира.

 

Хач вдига дъщеря си и я притиска в обятията си. Пипа също го прегръща, като в същото време си отхапва от филията с ягодово сладко. Уплахата й е отминала в мига, в който Майк я заговори. Моли отправя благодарствена усмивка на съпруга си и провира ръка между стойките, където се бе заклещило детето. Майк поема нежно ръката й от другата страна и целува всеки един от пръстите й. Хлапетата се кикотят. Едно от тях — петгодишното момченце Бъстър Карвър (последният малчуган от групата на Моли) — закрива очите си с длани.

 

БЪСТЪР: Цуни-гуни! О, не!

 

Моли се смее и отдръпва ръката си.

 

МОЛИ: Благодаря ти! Страшно съм ти признателна.

 

ХАЧ: И аз ти благодаря, шефе.

 

МАЙК: За нищо.

 

ПИПА: Тате, а сега главата ми малка ли е? Усетих я как се смалява, когато господин Андерсън натисна копчето. Още ли е малка?

 

ХАЧ: Не, миличка. Съвсем нормална си е.

 

Майк слиза по стълбите. Моли го пресреща и застава пред него. Ралфи също е тук. Майк го вдига и целува червеното петънце на носа му. Моли пък целува съпруга си по бузата.

 

МОЛИ: Извинявай, че те извиках в неподходящо време… Щом видях, че не може да си измъкне главата, направо… откачих.

 

МАЙК: Всичко е наред. И бездруго имах нужда от малко почивка.

 

МОЛИ: Толкова ли е тежко положението в магазина?

 

ХАЧ: Не е никак розово. Нали знаеш какво става, когато кажат, че се задава буря… особено такава като тази. (Обръща се към Пипа.) Трябва да се връщам на работа, слънчице. Да слушкаш!

 

Дон отново издува бузи и издава неприличен звук.

 

МАЙК (тихичко): Синът на Роби много ме кефи!

 

Моли нищо не казва, само забелва очи в знак на съгласие.

 

МАЙК: Какво предлагаш, Хач?

 

ХАЧ: Викам да тръгваме, докато още можем. Ако синоптиците не грешат, идните три дни снегът ще ни разкаже играта. (Пауза.) Ще бъдем приклещени като Пипа.

 

Никой не се усмихва. В думите му има твърде много истина.

 

Зеленият служебен джип е паркиран пред къщата. Пред двора се вижда табелка с надпис ДЕТСКА ГРАДИНА „МАЛКИЯТ НАРОДЕЦ“. Тя виси на верижка и се поклаща под напорите на вятъра. Небето изглежда по-сиво и навъсено отвсякога. В далечината се вижда разбуненият океан, над който се стеле сивкава мъгла.

 

Вратата се отваря. Майк и Хач излизат и вдигат яките на шубите си, като придържат шапките си с ръце. По пътя към колата Майк се спира и поглежда нагоре. Да, задава се сериозна буря. Голяма буря. Угриженото лице на Майк показва, че той прекрасно го съзнава. Или си мисли, че го съзнава. Още никой не знае що за стихия ще връхлети остров Литъл Тол.

 

Майк сяда зад волана и маха на Моли, която стои на верандата, наметната с пуловера си. Хач също й маха. Тя също им помахва. Офроудърът прави обратен завой и се насочва към магазина.

 

ХАЧ: Бутон за смаляване, а?

 

МАЙК: Всеки си има такъв. Ще кажеш ли на Мелинда?

 

ХАЧ: Не… но Пипа, така или иначе, ще й каже. Забеляза ли, че през цялото време нито за миг не изпусна от поглед филията с хляб?

 

Двамата се споглеждат и се усмихват.

 

По улицата, равнодушно към наближаващата буря и силния вятър, върви момче на четиринайсет години — Дейви Хоупуел. Носи дебела шуба и ръкавици с изрязани пръсти — така по-лесно се борави с баскетболната топка. Той се накланя наляво и надясно, дриблира и същевременно води пряк репортаж.

 

ДЕЙВИ: Дейви Хоупуел се стрелва напред… Избягва пресата… Стоктън се опитва да му вземе топката, но няма никакъв шанс… Съдбата на срещата е в ръцете му… Времето изтича… Дейви Хоупуел е последната надежда на „Селтик“… Той криволичи и се измъква от защитниците… Последни секунди до края на полувремето…

 

Дейви Хоупуел изведнъж се спира. Хваща топката си и се взира в:

 

Входната врата е отворена — въпреки студа. Проходилката на възрастната жена лежи на стъпалата на верандата, където бе запратена от Линож.

 

Момчето пъха топката под мишница и бавно пристъпва към портата на Марта. Спира се на прага за момент и забелязва нещо черно върху бялата боя. Там, където Линож бе почукал с бастуна си, са останали обгорени следи. Дейви докосва едно от петната с голите си пръсти (ръкавиците му са изрязани, нали си спомняте?) и тутакси ги отдръпва назад.

 

ДЕЙВИ: Аууу!

 

Петната още парят. Дейви обаче бързо забравя за тях, неспособен да откъсне очи от отворената врата и прекатурената проходилка — не е нормално вратата да е отворена, не и в такова време… Момчето върви по пътечката, изкачва стъпалата на верандата и се навежда, за да вдигне проходилката.

 

СИНОПТИЧКА (глас зад кадър): Що за роля играят подобни бури в теорията за глобалното затопляне? Уви, все още не знаем…

 

ДЕЙВИ (вика): Госпожо Кларъндън? Добре ли сте?

 

По телевизията отново излъчват детайлна прогноза за времето. Графиките на двете бури са се приближили съвсем до точката на предстоящия им сблъсък. Линож седи в любимото кресло на Марта, а окървавеният му бастун лежи в скута му. Очите му са затворени. Изглежда така, сякаш медитира.

 

СИНОПТИЧКА: Едно знаем със сигурност — струйните течения са в типичното си за тази част от годината състояние, макар, че възходящият поток е по-силен от обичайното и това засилва още повече чудовищната сила на западната буря.

 

ДЕЙВИ (глас зад кадър): Госпожо Кларъндън? Това съм аз, Дейви! Дейви Хоупуел! Добре ли сте?

 

Линож отваря очи. Те отново са изцяло черни… но сред чернотата се открояват алени отблясъци, досущ като от пламък. Той се усмихва, показвайки страшните си зъби. Камерата се задържа върху тях, след което: