Стивън Кинг
Бурята на века (13)

Четвърто действие

 

Камерата ни показва главната улица в посока центъра на градчето. Проблясват фарове и се чува характерното жужене на приближаващ снегомобил. Това са Урсула и вкопчената в нея Джоана.

 

КАТ (глас зад кадър): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко… имам си и дръжчица, и чучурче гладко…“

 

На вратата стои Люсиен Фурние. Зад него са Ъптон Бел, Джони Хариман, възрастният Джордж Кърби и Сони Бротиган. Лицата на всички са разкривени от ужас.

 

Тя се поклаща напред-назад и смуче пръстите си като малко дете. Лицето й е опръскано с кръв, а погледът й е празен и отсъстващ.

 

КАТ: „Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври… Хвани ме ти тогава и от котлона ме махни.“

 

ЛЮСИЕН (говори с видимо усилие): Хайде. Помогнете ми да я внесем вътре.

 

КЪРК: Онзи див пристъп, в който изпадна… какво беше това?

 

Майк клати глава. Не знае. Обръща се към Роби.

 

МАЙК: Той имаше ли бастун, когато го видя?

 

РОБИ: О, да. С голяма сребърна вълча глава на дръжката. Цялата беше в кръв. Предполагам, че го е използвал, за да… за да…

 

Звук: Приближаващият снегомобил. Светлината от фаровете му проблясва през решетката на високия прозорец на килията. Урсула се е насочила към задния вход на магазина. Майк отново насочва вниманието си към Линож. Както и преди, той се обръща към арестанта със спокойния глас на служител на закона, но ясно си личи, че всеки следващ път му е все по-трудно да съблюдава устава.

 

МАЙК: Къде е бастунът ти, сър? Къде е сега? (Никакъв отговор.) Какво искаш от нас?

 

Линож не отговаря. Джак Карвър и Кърк Фрийман отиват до задната врата, за да видят кой е пристигнал. Хач демонстрира забележително самообладание, обаче виждаме, че с течение на времето става все по-обезпокоен. Той се обръща към Майк.

 

ХАЧ: Ние не го заловихме в дома на Марта, нали? Той се остави да го заловим. Може би е искал да бъде арестуван.

 

РОБИ: Можем да го убием.

 

Хач е шокиран. Майк не изглежда толкова изненадан.

 

РОБИ: Никой няма да узнае. Каквото се случи на острова, си остава на острова. Така е било и така ще бъде. Като онова, което Долорес Клейборн направи с мъжа си по време на слънчевото затъмнение. Или Питър Годсоу и неговата марихуана…

 

МАЙК: Но ние ще знаем.

 

РОБИ: Само казвам, че бихме могли… и може би трябва да постъпим така. Не ми казвай, че подобна идея не ти е минавала през главата, Майкъл Андерсън.

 

Снегомобилът на Люсиен спира до полузасипания снегомобил, с който са пристигнали Джак и Кърк. Урсула слиза и помага на Джоана. Над тях се отваря вратата на служебния вход на супермаркета и силуетът на Джак Карвър се очертава на фона на светещия правоъгълник.

 

ДЖАК: Кой е там?

 

УРСУЛА: Урсула Годсоу и Джоана Станхоуп. Трябва спешно да поговорим с Майк. В кметството се случи нещо…

 

Тя се изкачва по стълбите, докато говори, и изведнъж вижда увитото в одеяло човешко тяло, нарочно изнесено тук на студа. Джак и Кърк се споглеждат и в очите на всеки се чете: „Мамка му!“ Джак се протяга напред, опитвайки се да хване Урсула за ръката и да я издърпа в полицейския кабинет, преди да е разбрала кой е мъртвецът.

 

ДЖАК: Урсула, недей да гледаш натам…

 

Тя обаче се изтръгва от хватката му и коленичи до трупа на своя съпруг.

 

КЪРК (обръща се през рамо и крещи): Майк! Ела веднага тук!

 

Урсула нито го вижда, нито го чува. Зелените гумени ботуши на Питър стърчат изпод одеялото — ботушите, които тя прекрасно познава и които може би лично е закърпвала. Урсула докосва единия и се разтърсва от беззвучни ридания. Зад нея, сред бушуващата виелица, стои Джоана — смутена и объркана, без да знае как да реагира.

 

На вратата се появява Майк, последван от Хач. Майк веднага преценява ситуацията и се обръща към Урсула. Гласът му звучи топло и състрадателно.

 

МАЙК: Урсула, съжалявам.

 

Тя дори не го забелязва. Продължава да стои на колене, държейки зеления гумен ботуш, и да плаче без глас. Майк се навежда, прегръща я през раменете и й помага да се изправи.

 

МАЙК: Да влезем вътре, Урс. Хайде… Да идем там, където е светло и топло.

 

Двамата минават покрай Джак и Кърк. Джоана ги следва. Тя хвърля бегъл поглед на стърчащите ботуши и тутакси извръща глава. Джак и Кърк влизат последни. Кърк затваря вратата, оставяйки навън бурята и тъмнината.

 

Сградата на кметството е обгърната от плътни облаци кълбящ се сняг.

 

Тя седи на едно столче, загърната с одеяло, и гледа с пустеещи очи. Мелинда Хачър влиза в кадър; в ръката си държи влажна кърпа, с която започва нежно и внимателно да изтрива кръвта от лицето на Кат.

 

СОНИ БРОТИГАН: Не знам дали трябва да правите това, госпожо Хачър. Това все пак е веществено доказателство или както там му викат…

 

Докато казва това, камерата се отдръпва назад и ние виждаме хората, струпали се край стените на кухнята и пред вратата. До Сони с неговия изпъкнал корем и вечно кисело настроение стои приятелят му Ъптон Бел. Виждаме още Люсиен Фурние и другите, които бяха с него в склада, както и Джонас Станхоуп и младата Ани Хъстън. Мелинда поглежда към Сони с безмълвно презрение, след което продължава да почиства плашещо неподвижното лице на Кат.

 

Госпожа Кингсбъри стои пред печката и налива бульон в чаша за кафе. После отива при Кат.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Катрина, изпий този бульон. Ще ти помогне да се стоплиш.

 

ЪПТОН БЕЛ: Би трябвало да сложите отрова за плъхове в него… Тъкмо да се загрее подобаващо за пъкъла.

 

Хората сумтят и кимат одобрително, а Сони гръмко се смее на изискания хумор на своя приятел. Мелинда им хвърля изпепеляващ поглед.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Ъптон Бел, затваряй си ужасната уста!

 

СОНИ (застъпва се за приятеля си): Отнасяте се с нея тъй, сякаш му е спасила живота, а тя го е издебнала в гръб и му е пръснала мозъка!

 

Отново одобрителни мърморения. През тълпата си пробива път Моли Андерсън. Тя поглежда Сони с такова презрение, че той бърза да извърне очи, след което се обръща към Ъптон и останалите.

 

МОЛИ: Хайде, всички вън! Това не е шоу!

 

Зяпачите се размърдват, но никой не си тръгва.

 

МОЛИ (с по-спокоен и уравновесен тон): Та вие я познавате от цяла вечност! Каквото и да е направила, все пак заслужава глътка въздух.

 

ДЖОНАС СТАНХОУП: Хайде, момчета. Да вървим. Те си знаят работата.

 

Джонас е професионалист — вероятно е юрист — и излъчва достатъчно авторитет, за да накара хората да се разотидат. Единствено Сони и Ъптон се съпротивляват още известно време.

 

ДЖОНАС СТАНХОУП: Хайде, Сони. Ъптон. Нямате работа тук.

 

СОНИ: Напротив. Може да я заведем в полицията и да я тикнем зад решетките за убийство!

 

ЪПТОН БЕЛ (във възторг от идеята): Аха!

 

ДЖОНАС СТАНХОУП: Мисля, че килията вече е заета… Освен това смятате ли, че може да избяга някъде — в тази буря и в това състояние?

 

И той кимва към момичето, което (извинете за каламбура) е изпаднало почти в кататония. Сони най-сетне проумява какво има предвид Джонас и се затътря към изхода. Ъптон крачи подире му.

 

МОЛИ: Благодаря ви, господин Станхоуп.

 

Междувременно Госпожа Кингсбъри отмества встрани чашата с бульона — изгубена кауза — и се взира в Кат с нарастващо безпокойство.

 

ДЖОНАС СТАНХОУП (обръща се към Моли): За нищо, Моли. Да сте виждали майка ми?

 

МОЛИ: Май се готвеше да си ляга…

 

ДЖОНАС СТАНХОУП: Добре. Добре…

 

И той се обляга на стената, а лицето и позата му сякаш възкликват: „Велики боже, що за ден!“.

 

Скамейките и подиумът пустеят, но на пътеката в края на залата се виждат няколко души. Единствената жена сред тях е възрастната Кора Станхоуп, самопровъзгласилата се кралица на Литъл Тол. В ръката си държи чантичка с тоалетни принадлежности.

 

Насреща й се задава възрастен джентълмен, на име Орвил Бучър. Той е по халат, чехли и бели чорапи. Носи четка за зъби в пластмасово калъфче.

 

ОРВИЛ: Привет, Кора! Тук сме като на лагер, нали? Остава само да сложат един чаршаф на стената и да ни прожектират анимационни филмчета!

 

Кора изсумтява презрително, вирва нос и продължава по пътя си, без да продума. Междувременно хвърля възмутен и осъдителен поглед на косматите пищяли на стареца, които се виждат между горната част на чорапите и края на халата му.

 

В малката тухлена пристройка (както загатва и приглушеното бръмчене, което се носи оттам) се помещава генераторът. Изведнъж равномерният звук секва; моторът се закашля.

 

Светлините примигват, угасват и пак светват. Двамата старци вдигат поглед към лампите (всички останали в помещението правят същото).

 

ОРВ: Спокойно, Кора! Просто старият ни генератор си прочиства гърлото.

 

Моторът спира да се дави и равномерното бръмчене се подновява.

 

ОРВ: Видя ли? По-светло е от всякога.

 

Той просто се държи дружелюбно, но Кора реагира така, сякаш Орв се опитва да я положи на някоя от твърдите скамейки, за да мърсува с нея. Ето защо го отминава, без да пророни и дума, вирвайки носа си още по-високо. В края на пътеката има две врати с изображения на мъж и жена. Орв гледа подире й — тя по-скоро го е развеселила, отколкото обидила.

 

ОРВ (на себе си): Кора… мила и дружелюбна както винаги.

 

И той се запътва към водещото към сутерена стълбище.

 

Хач влиза, понесъл на ръце голям поднос. Върху него са наредени девет картонени чаши с кафе. Той оставя подноса на бюрото на Майк и поглежда плахо към Урсула, която седи на стола с разкопчана парка. Все още изглежда съкрушена. Когато Майк й предлага чаша кафе, тя сякаш изобщо нея вижда.

 

МАЙК: Изпий го, Урс. Ще те стопли.

 

УРСУЛА: Не мисля, че някога ще се стопля отново.

 

В крайна сметка обаче взема две чаши и подава едната на Джоана, която стои зад нея. Майк също си взема чаша. Роби подава чаши на Джак и Кърк; Хач дава една на Хенри. Когато всички са получили кафе, на подноса остава още една чаша. Хач поглежда към Линож.

 

ХАЧ: Ох, добре де! Искаш ли кафе?

 

Никакъв отговор от страна на Линож. Той си седи в неизменната си поза и не откъсва очи от тях.

 

РОБИ (ядосано): На твоята планета не пият ли кафе, господинчо?

 

МАЙК (обръща се към Джоана): Разкажи ми отново.

 

ДЖОАНА: Вече ти го разказах поне пет пъти!

 

МАЙК: Това ще е за последен път. Обещавам.

 

ДЖОАНА: Тя ми каза: „Мисля, че бастунът с вълчата глава ме накара да го направя. На твое място не бих го пипала“.

 

МАЙК: Но ти не си видяла никакъв бастун, нали?

 

ДЖОАНА: Не. Майк, какво ще правим?

 

МАЙК: Ще чакаме да свърши бурята. Само това можем да сторим.

 

УРСУЛА: Моли иска да те види. Помоли ме да ти го предам. Каза да оставиш хора да пазят арестанта и да отидеш при нея. Можело да ангажираш колкото мъже ти трябват — и без това нямали какво да вършат в кметството…

 

МАЙК: Така си е. (Пауза.) Хач, би ли дошъл навън за минутка? Искам да ти кажа нещо.

 

Двамата тръгват към вратата, водеща към магазина. Майк нещо се колебае и поглежда към Урсула.

 

МАЙК: Ще се оправиш ли?

 

УРСУЛА: Да.

 

Майк и Хач излизат. Урсула забелязва, че Линож се взира в нея.

 

УРСУЛА: Какво си ме зяпнал?

 

Линож продължава да я гледа. На устните му заиграва едва доловима усмивка.

 

ЛИНОЖ (тананика си): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

 

Анджела Карвър стои пред умивалника в дамската тоалетна. Облечена е с пухкав домашен халат и в момента мие зъбите си. От заключената тоалетна кабинка зад нея се чува шумолене на дрехи и изплющяване на ластици — явно Кора се преоблича за сън.

 

КОРА (пее си от тоалетната кабинка): „… имам си и дръжчица, и чучурче сладко!“

 

Анджела поглежда натам — първо с недоумение, а после с усмивка. После изплаква уста за последен път, вдига чантичката с тоалетните си принадлежности и излиза. В следващия момент Кора се подава от кабинката — с розов халат, дълъг чак до земята, и с нощна шапчица на главата. Да, точно така! Тя се приближава с царствена походка до умивалника, поставя внимателно нощната шапчица отгоре му, отваря чантичката си и изважда оттам тубичка с нощен крем.

 

КОРА: „Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни!“

 

Четиримата мъже и двете жени гледат Линож с удивление и безпокойство. Той сякаш маже лицето си с невидим крем.

 

ЛИНОЖ (пее си тихичко): „Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко!“

 

ХЕНРИ БРАЙТ: Тоя е луд за връзване. Няма друго обяснение.

 

Тук е сумрачно и малко зловещо, защото единствената светлина идва от флуоресцентните лампи над хладилната витрина.

 

МАЙК: Оставям те да командваш тук за известно време.

 

ХАЧ: О, Майк, изобщо не ми се иска да…

 

МАЙК: Само за малко. Искам да върна тези жени обратно в кметството, докато улиците са все още проходими за джипа. После ще видя дали Моли е добре, ще й покажа, че аз съм добре, и целуна Ралфи за лека нощ… Накрая мисля да взема с мен всички мъже, които стават за нещо, и да ги докарам тук с джипа. Ще дежурим по трима-четирима, докато бурята не утихне. Или даже по петима, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

 

ХАЧ: Няма да се почувствам по-добре, докато не го видя в областния затвор в Дери!

 

МАЙК: Да, съгласен съм.

 

ХАЧ: Кат Уидърс… Не мога да повярвам, Майк. Кат никога не би наранила Били.

 

МАЙК: Да, и с това съм съгласен.

 

ХАЧ: Кой, по дяволите, е задържаният тук? Той… или ние? Можеш ли да ми кажеш?

 

Майк дълго-дълго разсъждава над въпроса. Накрая клати глава.

 

ХАЧ: Голяма бъркотия, а?

 

МАЙК: Аха. Ще се оправиш ли с Роби?

 

ХАЧ: Нямам друг избор. Поздрави Мелинда от мен, ако е все още будна. Кажи й, че съм добре. И целуни Пипа от мен.

 

МАЙК: Непременно.

 

ХАЧ: Имаш ли представа колко време ще отсъстваш?

 

МАЙК: Четирийсет и пет минути, най-много час. И ще се върна с цяла кола здравеняци. Междувременно ти ще разполагаш с Джак, Хенри, Роби и Кърк…

 

ХАЧ: Смяташ ли, че това би ни помогнало, ако онзи пак се развихри?

 

МАЙК: А ти смяташ ли, че в кметството е по-безопасно? Или някъде другаде на острова?

 

ХАЧ: Като се замисля за Кат и Били… не.

 

Майк се връща в полицейския кабинет. Хач го последва.

 

Той продължава да втрива в бузите си невидимия крем и да си тананика „Аз съм малко чайниче“.

 

Тя си маже лицето с нощния крем и също си тананика „Аз съм малко чайниче“. За първи път, откакто синът и снаха й са я докарали тук, тя изглежда щастлива и доволна. В огледалото се отразява дамската тоалетна, в която (поне за момента) няма други хора.

 

Внезапно светлините изгасват — генераторът отново се е задавил.

 

КОРА (глас в тъмното): Ах, да му се не види!

 

Лампите отново светват. Кора въздъхва облекчено и подновява мазането на лицето си. Изведнъж обаче застива. Подпрян на стената под сешоара за ръце, се вижда бастунът на Линож. Преди не е бил там, но ето го — отразен в огледалото. По него не се забелязва и капчица кръв. Лъскавата сребърна глава сияе изкусително.

 

Известно време Кора го гледа, след което се обръща и пристъпва към бастуна.

 

ЛИНОЖ: Досущ като бастуна на татко!

 

Мъжете са се скупчили около бюрото на Майк. На стола му седи Урсула, а до нея стои Джоана. Никой от тях не забелязва завръщането на Майк и Хач. Всички са като хипнотизирани от пантомимата на Линож.

 

ДЖОАНА: Какво прави той?

 

Урсула клати глава. Мъжете са не по-малко озадачени.

 

КОРА (навежда се и вдига бастуна): Досущ като бастуна на татко!

 

Майк и останалите наблюдават Линож. Той не им обръща внимание — изцяло е погълнат от онова, което върши с Кора. Той взема два невидими предмета — по един във всяка ръка — и сякаш ги завърта. После натиска нещо надолу с палеца си. Накрая имитира ровене из дамска чантичка и избор на неголям предмет, който стиска в лявата си ръка.

 

Тя слага „бастуна на татко“ между два съседни умивалника и отново се обръща към мивката, където е стояла, преди да зърне находката си. Отваря кранчетата едновременно с двете си ръце и от чешмата шурва вода. После притиска с палеца на дясната си ръка запушалката за канала и умивалникът започва да се пълни с вода. Междувременно Кора рови из чантичката си и изважда едно червило.

 

Линож се обляга на стената с вид на човек, приключил с изпълнението на изнурителна и тежка задача. Поглежда към осмината си зрители, струпали се около бюрото, и им се усмихва загадъчно.

 

ЛИНОЖ: Хайде, тръгвай, Майк… Бъди спокоен — ще се справим и без теб. Не забравяй да целунеш малкото си момченце от мен. Кажи му, че приятелят му от магазина го поздравява.

 

Лицето на Майк се свива. Иска му се да удари Линож с всичка сила.

 

ХАЧ: Откъде знаеш толкова много? Какво, по дяволите, искаш?

 

Линож мълчи и отново отпуска ръце върху коленете си.

 

МАЙК: Хач, защо не направите така — двама души да го пазят в кабинета, а останалите да бъдат в магазина. Ще настроите огледалата така, че да се виждате взаимно.

 

ХАЧ: Не искаш да ни докопа всичките едновременно, нали?

 

МАЙК: Ами… нещо такова.

 

Той се обръща към жените, преди Хач да е успял да му отговори.

 

МАЙК: Дами? Предлагам ви да се върнем в кметството. Урсула му подава един ключ.

 

УРСУЛА: За снегомобила на Люсиен Фурние. Може да ви потрябва.

 

Майк подава ключа на Хач и отново се обръща към нея. УРСУЛА: Питър… там ли ще го…?

 

МАЙК: Да. А когато всичко това приключи, ще му организираме… Ще организираме всичко, както си му е редът. Хайде, да вървим.

 

Урсула се изправя и закопчава парката си.

 

По една от страничните пътеки на залата върви Джил Робишо — също по халат, понесла чантичка с тоалетни принадлежности. Навън вятърът не спира да вие.

 

Вратата се отваря и Джил влиза вътре. За момент лицето й си остава спокойно — лицето на жена, извършваща ежедневния си ритуал по подготовка за сън. В следващия миг обаче това спокойно лице изведнъж се изпълва с ужас. Тя изпуска чантичката си на пода и запушва устата си с длани, за да сподави надигащия се вик. Известно време стои така, вцепенена от видяното, след което се обръща и побягва.

 

Осветлението в „зоната за сън“ е приглушено. В „детския кът“ поверениците на Моли спят дълбоко; дори противният Дон Бийлс се е предал пред съня. Около половината от леглата за възрастните вече са заети, предимно от по-възрастните островни жители.

 

Моли Андерсън повдига самоделната завеска и пропуска вътре Анди Робишо. Анди носи Кат на ръце. Насочва се към свободните легла. Подире му вървят Моли и Госпожа Кингсбъри.

 

Спират чак в дъното на помещението, пред едно легло, намиращо се по-далеч от спящите. Моли отмята одеялото и горния чаршаф. Анди полага Кат на кревата и Моли я завива. Говорят тихо, за да не събудят децата и възрастните.

 

АНДИ РОБИШО: Виж я само! Спи като пън!

 

Моли поглежда въпросително към Госпожа Кингсбъри.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Дадох й от най-леките приспивателни… От тези, дето се продават и без рецепта, както ми каза Док Грисъм… Мисля, че е от шока. Каквото и да е сторила или да са й сторили, сега е далеч от нея. И може би така е най-добре.

 

Госпожа Кингсбъри се навежда и — за своя изненада! — целува спящото момиче по бузата.

 

ГОСПОЖА КИНГСБЪРИ: Лека нощ, скъпа.

 

АНДИ: Дали да не оставим някой при нея? Да я пази…

 

Моли и Госпожа Кингсбъри се споглеждат смаяно. Да охраняват безобидно създание като малката Кат Уидърс? Пълна лудост.

 

МОЛИ: Не й трябва пазач, Анди.

 

АНДИ: Но…

 

МОЛИ: Хайде, да вървим.

 

Тя се обръща и закрачва към изхода. Госпожа Кингсбъри я следва. Анди се колебае за момент, чудейки се как да постъпи. Накрая и той тръгва подире им.

 

Моли, Анди и Госпожа Кингсбъри отмятат завеската и влизат в импровизираната зона за отдих, или „дневната“ на сутерена. Вляво от тях се виждат четирийсет-петдесет души, повечето по пижами и халати, които гледат мътния екран на телевизора. Вдясно е стълбището, по което в момента слизат Сандра Бийлс, Мелинда Хачър и Джил Робишо. Сандра е ужасена, Мелинда е изплашена и посърнала, а Джил изглежда на ръба на истерията… поне докато не забелязва своя съпруг. Тогава се хвърля разплакана в обятията му.

 

АНДИ: Джил? Скъпа? Какво има?

 

Неколцина от телевизионните зрители се обръщат. Моли се взира в пребледнялото лице на Мелинда и разбира, че се е случило още нещо… но сега не му е времето да смущават онези, които вече са заспали.

 

МОЛИ: Да се качим горе. Каквото и да се е случило, ще го обсъдим там.

 

Качват се по стълбите. Анди е прегърнал жена си през кръста.

 

Служебният джип се бори храбро със снега. От време на време обаче му се налага да преодолява преспи, стигащи почти до предния му капак. Едва ли още дълго ще се движи в тази буря.

 

ДЖОАНА: Толкова ме е страх!

 

МАЙК: Мен също.

 

Мелинда Хачър и Моли стоят пред вратата на тоалетната. Прегърнатите Анди и Джил Робишо са малко по-далеч. Сандра Бийлс е по средата между двете двойки.

 

САНДРА: Съжалявам. Не мога… Не мога да вляза там!

 

Тя се стрелва между Джил и Анди и побягва към стълбището.

 

Разплакана, Сандра прекосява бързо приемната на път за стълбището. Преди да стигне там обаче, външната врата на кметството се отваря и вътре влиза Майк. Целият е покрит със сняг. Докато потропва от крак на крак, за да изтръска снега от ботушите си, на прага се появяват Урсула и Джоана. Сандра се спира и хвърля на новодошлите плах, объркан поглед.

 

МАЙК: Сандра, какво има? Случило ли се е нещо?

 

Вратата бавно… и неохотно… се отваря. Моли и Мелинда влизат едновременно, притиснали се една до друга, за да си вдъхнат кураж. Зад тях се виждат Анди и Джил Робишо. На лицата на Моли и Мелинда се четат изумление и ужас.

 

МЕЛИНДА: Майчице мила!

 

Точно пред двете жени, с гръб към тях и с лице към мивките, е коленичила Кора Станхоуп. Умивалникът пред нея е пълен догоре с вода, по чиято повърхност плават белите й коси. Тя се е удавила в мивката. Над нея, с червило върху огледалото е изписан вече познатият ни надпис: ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА. От двете му страни Кора е нарисувала кървавочервени бастунчета с червилото си. От истинския бастун обаче — онзи със сребърната вълча глава — няма и следа.