Стивън Кинг
Бурята на века (15)

Шесто действие

 

Преспите са все по-дълбоки и още няколко витрини са се продънили под тежестта на навалелия сняг. По улиците вече не може да мине дори високопроходим автомобил с двойно предаване, а стълбовете на уличните лампи са затрупани чак до средата.

 

Камерата отново ни показва дрогерията и ние виждаме, че интериорът й наподобява пейзаж от зимна тундра. Скреж блести по надписа ЛЕКАРСТВА С РЕЦЕПТИ. До витрината виси плакат, който призовава ДА РАЗКАЖЕМ ИГРАТА НА ЗИМАТА С НОВИТЕ ПЕЧКИ НА „ДЖЕНИ“, но този път зимата се смее последна — наредените печки са затрупани от снега.

 

И стенният часовник с махало е почти погребан под снега, обаче продължава да тиктака. Ето че удря веднъж… два пъти… три… четири пъти…

 

Виждаме трупа й — все още е покрит с бялата покривка за маса, както го е оставил Майк. В същия миг чуваме и ударите на друг часовник. Пет… шест… седем… осем…

 

Часовникът с кукувичка, който децата обожават, също се включва в общия хор: девет… десет… единайсет… дванайсет. След този последен удар кукувичката се скрива обратно в хралупата си. В детската градина е безупречно чисто, но и някак зловещо. Виждаме малки масички и столчета, детски рисунки по стените и черна дъска, където пише: НИЕ КАЗВАМЕ МОЛЯ и НИЕ КАЗВАМЕ БЛАГОДАРЯ. Твърде много сенки… и твърде много тишина.

 

Виждаме замръзналия, увит с одеяло труп на Питър Годсоу. Ботушите му все тъй си стърчат навън.

 

В помещението продължава да цари неописуем безпорядък от канцеларски принадлежности и други предмети и купчинката от метални пръти все още се издига пред килията, но точно в момента в кабинета няма жива душа. Камерата се завърта, минава през вратата и ни показва и магазина, който също пустее. Само преобърнатата маса и разпилените по пода карти свидетелстват, че тук се е случило нещо. Големият часовник над касата — който е захранван от батерии — показва една минута след полунощ.

 

И тук има два увити трупа — на Били Соумс и Кора Станхоуп.

 

Кухнята е излъскана до блясък — плотовете, подът и съдовете сияят от чистота. Скромната армия от градски дами (без съмнение командвана от госпожа Кингсбъри) се е справила перфектно и всичко е готово за приготвянето на закуската — палачинки за двеста души. Часовникът на стената показва два след полунощ. Също като в детската градина „Малкият народец“, и в тукашната обстановка се таи нещо зловещо. За тази атмосфера със сигурност допринасят и оскъдното осветление (осигурено от генератора), и неистово виещият вятър навън.

 

На два стола до вратата седят Джак Карвър и Кърк Фрийман. В скутовете и на двамата лежат ловни пушки. Главите им обаче клюмат — определено им се спи.

 

КЪРК: Как изобщо ще видим нещо в такава виелица?

 

От радиостанцията се носи тихо и безсмислено пращене. Нищо друго, освен смущения. До вратата дежурят Хач и Алекс Хейбър, които също са въоръжени с ловни пушки. Всъщност Хач дежури, а Алекс дреме. Хач го поглежда и ние виждаме как се пита дали да го събуди. В крайна сметка решава да го остави да спи.

 

Камерата ни показва бюрото на Урсула, където Тес Марчънт е заспала с отпусната върху ръцете си глава. Камерата се фокусира върху нея за момент, след което се спуска надолу по стълбите. В същия миг чуваме полузаглушен от смущенията глас.

 

ПРОПОВЕДНИК (глас зад кадър): Знаете, приятели, че не е лесно да се води праведен живот. Колко по-лесно е да се поддаваме на така наречените си „приятели“, които ни убеждават, че в греха нямало нищо лошо… Че няма Бог, който ни гледа отгоре и който вижда всичко… Че можем да правим всичко, което си поискаме, стига да ни се размине пред закона… Няма ли да кажете „алилуя“?

 

ПРИГЛУШЕН ОТГОВОР: Алилуя.

 

Пред телевизора са останали едва десетина души. Те са се разположиш в малкото удобни кресла и дивани, чието място е на някоя дворна разпродажба. Всички са заспали — всички, с изключение на Майк. По телевизията, едва видим заради снежинките, се вижда деформираният образ на проповедник със зализана коса, който изглежда толкова достопочтен, колкото и Джими Суогарт^[1] в двора на третокласен мотел.

 

МАЙК (говори на телевизора): Алилуя, братко мой. Давай нататък.

 

Той седи в едно кресло с избушена тапицерия, разположено малко настрани от останалите. Има уморен вид и вероятно няма да остане буден още дълго. Главата му вече клюма. Виждаме кобура на бедрото му и револвера в него.

 

ПРОПОВЕДНИК (продължава): Братя мои, тази вечер искам да ви поговоря за тайния грях. Напомням ви, кажете „алилуя“, че грехът е сладък в устата, но горчив на езика и отровен в стомаха на праведника. Да ви благослови Господ, няма ли да кажете „амин“?

 

Не и Майк. Брадичката му е клюмнала на гърдите, а очите му са затворени.

 

ПРОПОВЕДНИК (продължава): Най-страшен обаче е тайният грях! Себичното сърце, което казва: „Няма да разкажа на никого, ще запазя всичко в тайна и никой никога няма да я узнае!“. Помислете си за това, братя и сестри! Лесно е да се каже: „Ще запазя тази малка скверна тайна, тя не засяга никой друг и по никакъв начин няма да ми навреди!“. Ала кажете ли си така, значи да не видите гангрената на покварата, която плъзва около тайния грях… И болестта, която започва да разяжда душата…

 

По време на тази реч камерата ни показва някои от спящите лица. Виждаме Сони Бротиган и Ъптон Бел, които хъркат на един диван, допрели главите си. На съседния диван спят прегърнатите Джонас и Джоана Станхоуп. После камерата се насочва към импровизираната завеса и гласът на проповедника, говорещ за тайния грях и себичността, затихва.

 

Камерата ни отвежда зад завесата. Тук, в зоната за сън, се чуват типичните за всяка обща спалня звуци: кашляне, хъркане, подсмърчане и сумтене.

 

Дейви Хоупуел спи по гръб с намръщено лице. Роби Бийлс е обърнат на една страна, протегнал ръце към Сандра. Пръстите им са сплетени. Урсула Годсоу лежи до дъщеря си Сали и зълвата си Тавия; трите са се сгушили една до друга, съкрушени от смъртта на Питър.

 

Мелинда Хачър и Пипа спят на долепени един до друг кревати, а Ралфи се е сгушил в обятията на майка си Моли.

 

Камерата продължава по-нататък — към детския кът, където спят повечето деца. Сред тях са Бъстър Карвър, Хари Робишо, Хайди Сейнт-Пиер и Дон Бийлс.

 

Жителите на остров Литъл Тол спят. Сънят им е неспокоен… но спят.

 

Той си мърмори неразбираемо насън. Очните му ябълки се движат бързо под клепачите. Роби сънува.

 

На улицата — или всъщност над нея, понеже е затрупана от близо метър и половина сняг — стои телевизионен репортер. Той е млад и симпатичен. Носи ярколилав скикостюм, ръкавици в същия цвят и е със ски на краката. Без ски едва ли би могъл да се задържи върху снега.

 

Улиците може и да са погребани под сто и петдесет сантиметрова снежна покривка, но това е само началото. Витрините на магазините и фасадите на сградите са сковани от огромни преспи. Прекъснатите кабели на електрозахранването се губят в снега като разпокъсани нишки от гигантска паяжина.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР: Така наречената Буря на века вече с история. От Ню Бедфорд до Ню Йорк хората ринат колосални количества сняг, които вписаха в книгите на рекордите не просто нови редове, а цели страници.

 

Репортерът започва да се пързаля със ските си надолу по главната улица, покрай дрогерията, железарския магазин, ресторантчето „Хенди Боб“, козметичния салон…

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР: Да, ринат навсякъде… освен тук — на остров Литъл Тол. Малко късче суша, недалеч от мейнското крайбрежие, където (според данните от последното преброяване) живеят около четиристотин души. Почти половината от това население потърси укритие на континента, когато стана ясно, че бурята ще се разрази с опустошителна сила. Сред тях са почти всички ученици, които ходят на училище на материка. Останалите обаче… близо двеста мъже, жени и деца… са безследно изчезнали. Малцината оцелели са в ужасно състояние и навяват страховити мисли.

 

Хора от екипите на „Бърза помощ“ с мрачни физиономии носят четири носилки към полицейския катер, привързан към една отломка от пристана. Върху всяка носилка има черен чувал за трупове.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР (глас зад кадър): До този момент на остров Литъл Тол са открити всичко на всичко четири трупа. Два от тях може да се считат за жертви на самоубийство, но другите два със сигурност принадлежат на хора, загинали от насилствена смърт. По всяка вероятност са пребити до смърт с един и същ тъп предмет.

 

Оп-па! Той все още носи лилавия скикостюм и изглежда все тъй чистичък и спретнат, но лилавите му ръкавици са заменени от яркожълти такива. Ако не сме разпознали Линож преди — да се надяваме, че не сме! — вече не можем да го сбъркаме.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР (ЛИНОЖ): Самоличността на мъртъвците все още не е разгласена, защото първо трябва да бъдат разпознати от най-близките им родственици, но всички са отдавнашни жители на острова. Озадачените полицаи не спират да си задават един и същ въпрос: „Къде са останалите жители на остров Литъл Тол?“. Къде е кметът Роби Бийлс? Къде е Майкъл Андерсън — собственик на универсалния магазин и изпълняващ длъжността местен полицай? Къде е четиринайсетгодишният Дейви Хоупуел, който си е бил у дома, възстановявайки се от мононуклеоза? Къде са всички рибари, търговци, членове на градския съвет? Никой не знае. През цялата история на Америка е имало само един подобен случай.

 

Очите й трескаво шават под затворените клепачи.

 

ТЕЛЕВИЗИОННА РЕПОРТЕРКА (глас зад кадър): Така е изглеждало селището Роаноук, Вирджиния, през 1587 година, преди да изчезнат всичките му жители — мъже, жени и деца. И досега не е известно какво точно се е случило с тях. Единственият ключ към загадката е издълбаната в кората на едно дърво дума…

 

ТЕЛЕВИЗИОННА РЕПОРТЕРКА (глас зад кадър): … Тази дума: „Кроатон“. Нечие име? Название на град или местност? Безсмислица? Или може би дума от забравен преди векове език? Никой не знае отговора.

 

Тя изглежда очарователно в червения си скикостюм, който чудесно се съчетава с дългите й руси коси, румените й страни и… яркожълтите й ръкавици. Да, това отново е Линож, само че говори с женски глас и изглежда като привлекателна жена. Това не е преобличане на мъж в женски дрехи с цел комичен ефект; това е мъж, който действително изглежда като млада жена и говори с женски глас. Сцената трябва да изглежда съвсем сериозно!

 

Телевизионната репортерка продължава от там, където прекъсна сънят на Роби. Тя се пързаля по главната улица на ските си в посока към кметството.

 

ТЕЛЕВИЗИОННА РЕПОРТЕРКА (ЛИНОЖ): Полицията продължава да уверява журналистите, че загадката ще бъде разбунена, но дори тя не отрича очевидното — че за изчезналите жители на остров Литъл Тол почти няма надежда.

 

Репортерката се приближава към сградата на кметството, която също е погребана в преспи.

 

ТЕЛЕВИЗИОННА РЕПОРТЕРКА (ЛИНОЖ): Съдейки по намерените улики, повечето островни жители са прекарали първата — и най-страшна — нощ тук, в сутерена на кметството на остров Литъл Тол. Никой не знае какво се е случило след това. Интересно… дали са могли да направят нещо, за да избегнат мистериозната си съдба?

 

Тя се плъзга към купола, където виси камбаната. Камерата остава на мястото си, но продължава да я снима как се отдалечава.

 

Момчето спи неспокойно. Очните му ябълки се движат. Сънува, докато вятърът отвън надава неизменния си вой.

 

Човекът с лилавия скикостюм протяга ръка към купола и въпреки че го виждаме само в гръб, веднага става ясно, че в съня на Дейви репортерът е мъж, а не жена. Той се обръща. Виждаме, че е плешив, носи очила и има мустаци… но това отново е Линож.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР (ЛИНОЖ): Дали пък, в плен на островния си егоизъм и типичната за янките глупава гордост, местните жители не са отказали да дадат… нещо, което би променило съдбата им? За вашия кореспондент това изглежда не само възможно, но и доста вероятно. И съжаляват ли сега за решението си? (Пауза.) Изобщо живи ли са, за да съжаляват? Какво всъщност се е случило в Роаноук през 1587 година? И какво се е случило тук, на остров Литъл Тол, през 1989-а? Навярно никога не ще узнаем. Обаче знам едно, Дейви — ти си дяволски нисък, за да играеш баскетбол, и дори океана не можеш да уцелиш!

 

Репортерът от съня на Дейви се обръща и пъха ръка в заснежения купол. Там е мемориалната камбана, само че в съня на момчето това изобщо не е камбана. Когато репортерът издърпва ръката си, в нея се вижда окървавена баскетболна топка. Той я хвърля право към камерата. В същото време устните му се разтеглят и разкриват огромни остри зъби.

 

ТЕЛЕВИЗИОНЕН РЕПОРТЕР: Дръж!

 

Момчето простенва насън и се завърта по гръб, а ръцете му се стрелват нагоре, сякаш за да улови баскетболна топка.

 

ДЕЙВИ: Не… не…

 

Главата му е клюмнала на гърдите, но и неговите очи шават под затворените клепачи. Подобно на останалите, и той също сънува.

 

ПРОПОВЕДНИК (глас зад кадър): Бъдете сигурни, че грехът ви ще ви намери и тайните ви ще излязат наяве. Всички тайни ще излязат наяве…

 

Да, вече го виждаме съвсем ясно — телевизионният проповедник също е Линож.

 

ПРОПОВЕДНИК (продължава): … няма ли да кажете „алилуя“? О, братя мои, няма ли да кажете „амин“? Защото ви моля да зърнете жилото на греха и да узнаете цената на порока; моля ви да съзрете несправедливостта на онези, що затръшват вратата пред скитащия странник, който всъщност не иска никак много…

 

Камерата се приближава към телевизионния екран и проповедникът се разтваря в тъмнина… но изпъстрена със снежинки тъмнина, защото вятърът е изтръгнал антената от покрива и сигналът е много лош. Постепенно обаче на мътния екран започва да се появява някакъв образ. И „снежинките“ вече са истински снежинки, защото телевизорът показва истински сняг и истинска буря — Бурята на века. Сред тази буря се движат хора — в дълга върволица, проточила се като змия по Атлантик Стрийт.

 

ПРОПОВЕДНИК (глас зад кадър)-. Защото въздаянието за похотта е прах, а възмездието за греха е смърт.

 

Пред камерата преминава кошмарна процесия от хипнотизирани, изпаднали в транс островни жители. Само по нощници и пижами, те сякаш не обръщат внимание на виещия вятър и засипващия ги сняг. Виждаме Анджела с малкия Бъстър на ръце, следвана от Моли, която носи Ралфи; Джордж Кърби… Фърд Андрюс… Робърта Коин… Изясни ви се, нали? Всички са тук. И всеки има на челото си странна и зловеща татуировка: КРОАТОН.

 

ПРОПОВЕДНИК (глас зад кадър): И ако искащият бъде отритият, а молещият остане без отговор на молбата си, няма ли коравосърдечните да бъдат наказани?

 

МАЙК (насън): Алилуя. Амин.

 

Участниците в процесията вече вървят към камерата — и към своята гибел в ледените води на океана, досущ като хвърлящи се от скала леминги. Не можем да повярваме на очите си… но в същото време им вярваме, нали? След Джоунстаун и „Вратата на рая“^[2] им вярваме.

 

РОБИ (върви начело на процесията): Съжалявам, че не ви дадохме това, което искахте.

 

После пада от назъбения край на пристана в океана.

 

ОРВ БУЧЪР (който пристъпва подпре му): Съжалявам, че не отвърнахме на исканията ви, господин Линож.

 

Той прави крачка след Роби в океана. Зад него крачат Анджи и Бъстър.

 

АНДЖИ КАРВЪР: Съжалявам. И двамата съжаляваме, нали, Бъстър?

 

Прегърнала детето си, Анджела пристъпва напред и пада във водата. След нея е Моли — с Ралфи на ръце.

 

Той се мята насън… Кой ли не би се мятал, ако сънува подобен кошмар?

 

МАЙК: Не… недей, Моли…

 

ПРОПОВЕДНИК (глас зад кадър): А толкова малко се искаше от вас, кажете „алилуя“… Ала вие избрахте да затворите сърцата си и да затулите ушите си, затова сега ще си платите. Ще бъдете заклеймени като неблагодарни хора и ще си получите заслуженото.

 

И тя изглежда хипнотизирана като другите, но Ралфи е в пълно съзнание. И се страхува.

 

МОЛИ: Ние затворихме сърцата си. Ние затулихме ушите си. И сега си плащаме. Съжалявам, господин Линож…

 

РАЛФИ: Татко! Татко, помощ!

 

МОЛИ: … трябваше да ви дадем това, което искахте.

 

Тя прави крачка отвъд назъбения ръб на пристана и полита в черната вода заедно с пищящия Ралфи в обятията й.

 

Той внезапно се пробужда, поемайки си жадно дъх като удавник. Поглежда към телевизора.

 

На екрана не се вижда никакъв образ; само танцуващи снежинки. Или предавателят също е пострадал в бурята, или предаването е свършило.

 

Той се надига в креслото, мъчейки се да нормализира дишането си.

 

СОНИ БРОТИГАН: Майк?

 

Сони се навежда над Майк с подпухнали от сън очи и залепнала за главата коса.

 

СОНИ: Човече, да знаеш какъв кошмар сънувах… Някакъв репортер…

 

Към тях се присъединява Ъптон Бел и продължава изречението му.

 

ЪПТОН: … На главната улица… говореше, че всички били изчезнали!

 

Той внезапно замлъква. Двамата със Сони смаяно се споглеждат.

 

СОНИ: Също като в някакво градче във Вирджиния преди няколко века.

 

МЕЛИНДА (глас зад кадър): И никой не знаел къде са отишли… В този сън също никой от нас не знаеше накъде вървим.

 

Мъжете се обръщат към импровизираната завеса. Там стои Мелинда, по нощница.

 

МЕЛИНДА: Всички сънуват едно и също нещо! Разбирате ли? Всички сънуват един и същи сън!

 

Тя поглежда обратно към:

 

Спящите се въртят неспокойно в леглата си. От време на време простенват и въздишат, но не се събуждат.

 

МЕЛИНДА: Но как биха могли да изчезнат двеста души? Къде биха се дянали?

 

Сони и Ъптон клатят глави. В същото време Тес слиза надолу по стълбите. Косата й е разрошена. Личи си, че още не се е разсънила съвсем.

 

ТЕС МАРЧЪНТ: Особено на малък остров като нашия, отрязан от света заради бурята…

 

Майк се изправя и изключва телевизора.

 

МАЙК: В океана.

 

МЕЛИНДА (шокирана): Какво?

 

МАЙК: В океана. Масово самоубийство. Това ни чака, ако не му дадем онова, което иска.

 

СОНИ: Как би могъл да…

 

МАЙК: Не знам… но мисля, че би могъл.

 

Моли отмята завесата и се присъединява към тях с Ралфи на ръце. Той още спи, но сърце не й дава да го остави самичък.

 

МОЛИ: Но какво иска той? Какво всъщност иска, Майк?

 

МАЙК: Сигурен съм, че ще разберем. Когато е готов да ни каже.

 

Мощният лъч описва неизменните си кръгове, като при всяка обиколка изтръгва от мрака гъсти облаци от летящи снежинки. В един от счупените прозорци на върха се забелязва тъмен силует.

 

Камерата се приближава към Линож, който наблюдава града, сключил ръце зад гърба си. Досущ като владетел, съзерцаващ своето кралство. Накрая той се обръща.

 

В осветената единствено от червените светлинни на приборите контролна зала Линож изглежда като зловеща сянка. Той прекосява помещението и отваря вратата към стълбите. Камерата се приближава към компютърния екран, който видяхме предишния път. От горе до долу, заличавайки предупреждението за щормова вълна, се появява — отново и отново — следният надпис:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

 

Камерата гледа надолу към витата спираловидна стълба и Линож, който слиза бързо по нея.

 

Линож излиза, носейки бастуна с вълчата глава, и тръгва през снега. Един господ знае накъде се е насочил и един господ знае що за злодеяние е замислил. Камерата се задържа още малко върху кулата, след което…