Стивън Кинг
Бурята на века (14)

Пето действие

 

Вълните все тъй яростно щурмуват скалистия нос, заливайки кулата на фара с пръските си. Сега обаче е отлив и положението е по-добро от преди. За съжаление, само временно, понеже:

 

Светлинните в контролната зала на фара продължават да примигват, но някои от тях вече са покрити с лед, а в ъглите на помещението е навалял сняг. Вятърът свисти и анемометърът продължава да показва трийсет метра в секунда.

 

Звук: продължително „бийп“. Камерата тутакси ни показва екрана на компютъра, който е пламнал в червено. На монитора се появяват бели букви: „Национална метеорологична служба. Предупреждение за щормова вълна за всички външни острови, в това число Кранбъри, Джерод Блъф, Канкамонгъс, Биг Тол и Литъл Тол. Прилив в 7:09 сутринта. Опасност от наводнение на ниско разположените участъци от сушата. Препоръчва се незабавна евакуация на жителите от периферията на островите и преместването им на по-високо разположени участъци от сушата“.

 

Сякаш за да потвърди това съобщение, една особено голяма вълна връхлита през счупения прозорец и облива компютърния екран с морска пяна.

 

Складът „Годсоу — риба и омари“ е напълно отнесен — останали са само основите на сградата. Градския пристан също го няма. Вълните се блъскат в каменистия бряг, където се е намирал. Сред водата се мяркат отломки от кошове за омари… както и една от балите с марихуана на Питър Годсоу.

 

Урсула успокоява Сандра. Майк се отправя към градската заседателна зала. Край него се стрелва Джоана. Той я хваща за ръката.

 

МАЙК: Успокой се, госпожо Станхоуп. Сега най-важно е да запазим спокойствие.

 

Вратата между заседателната зала и приемната се отваря. На прага се появяват Моли и Мелинда Хачър. Щом вижда Майк, потресът на Моли се заменя от радост и тя се изстрелва в обятията му. Той я притиска силно към себе си. Междувременно на Джоана изобщо не й пука, че „най-важното е спокойствието“. Тя профучава покрай Мелинда и се носи по коридора, водещ към тоалетните. Урсула и Сандра се приближават към мястото, където се прегръщат Майк и Моли.

 

Анди и Джил седят на една от скамейките в залата. Анди е прегърнал жена си през раменете и се опитва да я успокои, когато Джоана минава тичешком покрай тях, устремена към дамската тоалетна.

 

АНДИ: Джоана, недей да влизаш там!

 

Тя обаче не му обръща внимание и се носи по пътеката в края на залата.

 

Вратата се отваря и Джоана замръзва на прага й. Очите й се разширяват, а долната й челюст увисва надолу. В следващия миг Майк изниква зад нея. Той хвърля светкавичен поглед към тоалетната и веднага отмества Джоана встрани. Пневматичният механизъм на вратата започва бавно да я затваря.

 

МАЙК: Мол, ела да ми помогнеш!

 

Майк внимателно предава вцепенената Джоана на жена си и тя я повежда по пътеката към Джил и Анди. Там Джоана се спъва и надава вик, изпълнен с отчаяние и мъка.

 

ДЖИЛ: Остави на мен.

 

Джил слага Джоана да седне и я прегръща през рамо. Джоана започва да плаче.

 

Моли тръгва обратно към тоалетната. Оттам излиза Майк. Ръцете му са мокри почти до лактите. Моли го поглежда въпросително. Майк клати глава в отговор и я прегръща. Двамата поемат по пътеката към залата.

 

МАЙК: Анди? Имаш ли една минутка?

 

Анди поглежда въпросително към Джил и тя му кимва. В момента е заета — успокоява Джоана.

 

Влизат Майк, Моли и Анди. Урсула и Сандра стоят наблизо и гледат с очакване към Майк.

 

МАЙК: Мъртва е. Сандра, ще ми донесеш ли още две-три одеяла, в които да я увием?

 

САНДРА (мобилизира цялата си воля): Добре. Дадено. Ей сегичка.

 

Личи си, че Майк полага всички усилия да запази спокойствие и да върши онова, което е редно, макар и да не е съвсем сигурен кое е редно в момента и кое — не. Никъде в устава не пише как да се справяш с подобни ситуации.

 

Сони Бротиган и Ъптон Бел се качват по стълбите, любопитни да разберат какво става.

 

МАЙК: Сигурни ли сте, че Били Соумс е мъртъв?

 

СОНИ: Аха. Какво пак е станало?

 

МАЙК: Старата госпожа Станхоуп също е починала. В дамската тоалетна.

 

ЪПТОН БЕЛ: Свети боже! Как е умряла? Инфаркт? Инсулт?

 

МОЛИ: Самоубийство.

 

МАЙК: Тялото на Били все още ли е в склада за провизии?

 

СОНИ: Да, там е. Стори ни се най-подходящото място. Покрихме го. Какво, да го вземат дяволите, става…

 

Сандра се изкачва по стълбите, понесла няколко одеяла.

 

МАЙК: Анди, ти и Сони покрийте госпожа Станхоуп. После я изнесете и я сложете до Били. Използвайте задния вход. Не искам хората да ви гледат как носите мъртвец, ако мога да им го спестя.

 

СОНИ: Ами Джонас? Синът й? Преди малко го видях долу, тъкмо се приготвяше да си лег…

 

МАЙК: Да се надяваме, че вече си е легнал. Жена му ще му каже утре сутринта. Ъптон Бел?

 

ЪПТОН: Да?

 

МАЙК: Слез долу и ми намери петима или шестима мъже, които още не са заспали. Трябват ми хора, които са в състояние да изминат около километър в дълбокия сняг, без да получат сърдечен удар. Не им обяснявай нищо, само им кажи, че искам да ги видя. Става ли?

 

ЪПТОН: Разбира се!

 

Въодушевен, Ъптон се обръща и тръгва към стълбите.

 

Хач, Джак Карвър и Кърк Фрийман седят на една маса в магазина и играят на карти. Хач поглежда към:

 

Огледалото е така разположено, че Хач да вижда какво става в полицейския кабинет. В момента Хенри седи зад бюрото на Майк — облегнат назад, със скръстени ръце и клюмнала брадичка. Задрямал е. Роби седи малко по-далеч и наблюдава Линож, който отново е заел неизменната си поза.

 

Доволен, Хач си взема карта, усмихва се и я обръща на масата.

 

ХАЧ: Джин!

 

КЪРК: Гадняр!

 

Роби надзърта в огледалото, за да види дали в момента го гледат. После се протяга към бюрото, взема лежащия там револвер и се изправя.

 

Хенри дреме. Групичката в магазина е погълната от играта на карти. Роби пристъпва към килията на Линож. Когато Линож заговаря, гласът му е на стара жена — майката на Роби.

 

ЛИНОЖ: Къде е Роби? Искам да видя моя Роби, преди да умра. Той каза, че ще дойде! Къде си, Роби? Роби, искам да подържиш ръката ми, преди да умра!

 

Хенри се размърдва в съня си, но не се събужда, а се унася още по-дълбоко. Реакцията на Роби е смесица от изумление, ужас и срам… После лицето му се вкаменява.

 

РОБИ: Мисля, че на всички в този град им писна от теб.

 

Той вдига револвера и го насочва между решетките.

 

Отваря се една странична врата и навън излизат неколцина мъже, готови да се притекат на помощ на групата в супермаркета. Както Майк беше обещал, всички са здравеняци: Ъптон, Сони, Джони Хариман, Алекс Хейбър и Стан Хоупуел, бащата на Дейви. Те се насочват към джипа, пробивайки си път през снега. На вратата изникват още две фигури: Майк и Моли. Моли се е загърнала с дебел шал.

 

МОЛИ: Заради онзи мъж ли е? Който вдигна Ралфи в магазина? Заради него е, нали?

 

Майк не отговаря.

 

МОЛИ (продължава): Ще се пазиш, нали? Не искам нищо лошо да ти се случи.

 

МАЙК: Аха.

 

МОЛИ: Този човек… ако изобщо е човек… никога няма да попадне в съда, Майкъл. Знам го… И ти също го знаеш. (Кратка пауза.) Може би трябва да се отървете от него. Нека да претърпи злополука…

 

МАЙК: Влизай вътре, преди да си замръзнала.

 

Тя отново го целува — този път по-продължително.

 

МОЛИ: Върни се скоро при нас.

 

МАЙК: Ще се върна. Обещавам.

 

Тя затваря вратата. Майк върви към джипа по стъпките на другите, приведен напред заради силния вятър.

 

Прекрасна стая, преливаща от светлина. Прозорецът е отворен и завесите бавно се издуват към леглото под милувките на летен бриз. Хенри Брайт излиза от банята — само по долнище на пижама и наметната през раменете му хавлиена кърпа. Тъкмо се приближава към прозореца, когато вратата се открехва и оттам наднича синът му Франк.

 

ФРАНК: Мама каза да слезеш долу за закуска, тате!

 

Над главата на Франк се подава усмихнатото лице на Карла.

 

КАРЛА: Не! Мама казва веднага да слезеш долу за закуска, сънливи тате!

 

Франк слага длан пред устата си и се смее. Хенри се усмихва.

 

ХЕНРИ: След минутка слизам.

 

Зад прозорците е красиво, както може да бъде само в Мейн в разгара на лятото — синьо небе над просторни зелени поля, които се спускат към лазурните, увенчани с бели гребенчета вълни. В океана се виждат рибарски корабчета. Чайките кръжат над тях и надават обичайните си крясъци.

 

Той си поема дълбоко въздух, задържа го и бавно издишва.

 

ХЕНРИ: Слава богу, всичко се оказа сън. Присъни ми се, че сега е зима… имаше страшна виелица… и онзи човек дойде в града…

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Онзи страшен човек…

 

Сепнат, Хенри рязко се обръща.

 

Въпреки че в съня на Хенри е лято, Линож е облечен по същия начин, както го видяхме за първи път пред дома на Марта — с полушуба, черна шапка и жълти кожени ръкавици. Лицето му внезапно се изкривява и той отваря уста, разкривайки множество дълги и остри зъби. Насочва сребърната глава на бастуна към Хенри и вълчата муцуна оживява, като започва да ръмжи и да трака със зъби.

 

Той отстъпва назад, за да се отдръпне от сребърния вълк. Удря се в долната част на прозореца, коленете му се подкосяват и той полита навън с уплашен вик.

 

Той обаче пада не от своя дом и не върху твърдата земя на остров Литъл Тол. Хенри лети към клокочеща червено-черна огнена бездна. Това е адът, а алените отблясъци в чернотата са същите като онези, които се появяват в очите на Линож.

 

Хенри пропада и крещи, отдалечавайки се от камерата.

 

Той потреперва на стола, пада от него и издава приглушен стон, когато се удря в пода. После отваря очи и се оглежда недоумяващо.

 

В момента, в който Хенри пада на земята, те надигат глави и виждат застаналия пред килията Роби.

 

КЪРК: Хач, Роби държи револвер! Мисля, че ще убие арестанта!

 

Хач скача на крака, преобръщайки масата, на която играят.

 

ХАЧ: Роби! Махни се от него! Хвърли оръжието!

 

ХЕНРИ: Роби? Какво…

 

Хенри се надига от земята. Личи си, че още е замаян.

 

Тя седи на нара, където е седял Линож (естествено, това не е истинската майка на Роби, а Линож). Много е стара — над осемдесет — и много слаба. Носи бял болничен халат, а на лицето й е изписан безмълвен упрек. Роби я гледа като хипнотизиран.

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Роби, защо не дойде при мен? След всичко, което направих за теб… След всичко, от което се отказах заради теб…

 

ХАЧ (глас зад кадър): Роби, недей!

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Защо ме остави да умра сред непознати? Защо ме остави да умра самичка?

 

Тя протяга своите тънки, треперещи ръце към него.

 

Хач, Джак и Кърк се втурват към отворената врата на полицейския кабинет.

 

Хенри, който още не може да дойде на себе си, пристъпва към килията. Линож седи на нара, протегнал ръце към Роби… Камерата ни го показва през очите на Хенри, затова виждаме него, а не майката на Роби.

 

Линож поглежда към вратата, водеща към магазина, и тя се затръшва пред лицето на Хач.

 

Хач налита на вратата и отскача назад. Сграбчва дръжката — не помръдва. Блъска вратата с рамо — никакъв резултат.

 

ХАЧ (обръща се към Джак и Кърк): Не стойте така, помогнете ми!

 

Чуваме глухи удари по вратата. Майката на Роби седи на нара по болничен халат и гледа своя блуден син.

 

МАЙКАТА НА РОБИ: Чаках те, Роби, и все още те чакам. Чакам те… Долу, в ада.

 

РОБИ: Млъкни! Млъкни или ще стрелям!

 

МАЙКАТА НА РОБИ: С това ли?

 

И тя поглежда насмешливо към револвера. Роби проследява погледа й.

 

Оръжието го няма. Той държи в ръката си извиваща се змия. Роби надава вик и я хвърля далеч от себе си.

 

Всичко останало виждаме през очите на Хенри Брайт — тоест така, както е в действителност. Роби е захвърлил не змия, а револвера, и на нара седи не майка му, а Линож. Сега Линож се изправя и се приближава до решетките.

 

ЛИНОЖ: Ще те чакам в ада, Роби, и когато дойдеш там, ще си приготвя една лъжица. С тази лъжица ще изгреба очите ти. Ще ги изгреба и ще ги изям, после пак и пак, и пак, защото адът е безкрайно повторение, Роби. Родените в похот ще станат на прах. Ще дойдат при мене родените в грях.

 

Хенри се навежда за револвера. Линож поглежда към оръжието и то се плъзга по пода. После Линож се взира в Роби и Роби внезапно полита назад. Удря се в стената и пада на коленете си.

 

ХЕНРИ (с ужасен шепот): Кой си ти?

 

ЛИНОЖ: Аз съм съдбата ви.

 

Той се обръща и повдига дюшека. Там е бастунът с вълчата глава. Линож го вдига високо и от него започва да струи ослепително синьо сияние.

 

Хенри отстъпва уплашено назад, закривайки очите си с длан. Роби, който междувременно е успял да се изправи, прави същото. Сиянието става все по-ярко и по-ярко. Светлината е оглушителна като писък.

 

През ключалката, покрай пантите и през цепнатината над пода струи светлина. Тримата мъже неволно се отдръпват назад.

 

ДЖАК: Какво е това? Какво става?

 

ХАЧ: Нямам представа.

 

Хенри и Роби са се снишили в единия ъгъл на помещението, облени от ослепителното синьо сияние. В тази светлина за първи път виждаме Линож такъв, какъвто е в действителност — древен маг, чийто бастун е нещо като зловеща версия на жезъла на Аарон^[1]. Синьото сияние извира на вълни от него.

 

Бележките на таблото за обяви се откъсват от там и започват да се реят във въздуха. Полицейският бележник на Майк се издига над бюрото и също полита. Бавно, но неотклонно чекмеджетата се отварят едно след друго и намиращите се в тях предмети започват да кръжат над бюрото — химикалки, хартии, белезници и дори забравен недояден сандвич. Във въздуха се носи и кошничката за входяща и изходяща кореспонденция — заедно с лаптопа на Хач.

 

В другия край на помещението револверът, който Роби е възнамерявал да използва срещу Линож (що за глупава идея, нали?), се издига във въздуха, обръща се с дулото си към стената и стреля шест пъти.

 

Хач, Кърк и Джак реагират на изстрелите. Хач се оглежда трескаво, погледът му попада върху витрината с инструментите и грабва пожарникарската брадва от там. Обръща се и започва да я стоварва върху вратата — в зоната около дръжката. Джак го хваща за ръкава.

 

ДЖАК: Хач! Може би няма смисъл да…

 

Хач го отблъсква назад и продължава. Може и да няма смисъл, но в момента може да направи само това.

 

Самоделно заварените решетки на килията започват да се разпадат една по една, досущ като есенни листа. Хенри и Роби гледат, парализирани от ужас. Решетките падат все по-бързо и по-бързо и в тях се образува отвор с човешка форма. Накрая Линож минава през нея. Той хвърля презрителен поглед на свитите в ъгъла човешки същества, обръща се и вдига бастуна си към вратата, водеща към магазина.

 

Хач тъкмо е вдигнал брадвата за поредния удар, когато вратата ненадейно се отваря сама. От нея струи ослепителна сребристосиня светлина.

 

ЛИНОЖ (глас зад кадър): Хач.

 

Хач пристъпва в потока от светлина. Джак го хваща за ръката.

 

ДЖАК: Хач, недей!

 

Хач не му обръща внимание. Пристъпва към сиянието, а пожарникарската брадва се изплъзва от пръстите му.

 

Служебният джип се приближава към супермаркета и се насочва към паркинга. Жалузите против буря са спуснати пред витрините, но под вратата се процежда ослепително синьо сияние.

 

Майк е зад волана на претъпкания със здравеняци офроудър.

 

ДЖОНИ (смаян): Какво, по дяволите, е това?

 

Майк не си дава труд да отговаря, но изскача от джипа едва ли не в момента, в който дърпа ръчната спирачка. Другите също се устремяват към магазина, но Майк стига първи до вратата.

 

Хач пристъпва из сияйното помещение като сомнамбул, без да забелязва реещите се и кръжащи във въздуха предмети. Собственият му лаптоп го удря по главата. Хач го оттласква и преносимият компютър полита встрани, сякаш е в състояние на безтегловност. Хач се приближава до Линож, който е обгърнат от ореол от непоносимо ярка светлина.

 

Сега виждаме, че Линож всъщност е старец с падащи до раменете оредели бели коси. Страните и челото му са набраздени от дълбоки бръчки, устните му са потънали навътре, но чертите му излъчват сила и мощ. Що се отнася до очите му… в очите му се кълбят алени и черни вихрушки. Предишните му обикновени дрехи вече ги няма; той е облечен с тъмна роба, обсипана с променящи се сребърни декорации. Продължава да държи жезъла си високо вдигнат — в горния му край се зъби сребърната вълча глава, а стволът му е покрит с магически руни и символи. С другата си ръка се протяга и хваща Хач за рамото… само дето ръката му прилича на чудовищна ноктеста лапа.

 

Линож се навежда и лицето му почти докосва това на Хач. Устните му се разтварят и разкриват острите му зъби. През цялото това време Хач го наблюдава с разширени, пустеещи очи.

 

ЛИНОЖ: Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира. Кажи им. Дайте ми това, което искам, и ще ви оставя на мира.

 

После Линож се обръща, краищата на робата му се развяват подире му и се насочва към задния вход и товарната рампа.

 

Вратата рязко се отваря и Майк нахлува вътре, следван от дружината си. Той се втурва по централната алея, прескача преобърнатата маса — доскорошна арена за игра на карти — и хваща Кърк Фрийман за раменете.

 

МАЙК: Какво стана? Къде е Хач?

 

Кърк безмълвно му посочва към полицейския кабинет. Онемял е от видяното. Майк се хвърля към вратата… и внезапно се спира.

 

Кабинетът изглежда така, сякаш в него е вилнял циклон. Навсякъде са разпилени най-различни предмети, а листовете плющят под напора на вятъра, нахлуващ през задната врата. Счупеният лаптоп на Хач лежи на земята. Килията е празна. Пред вратата й (която продължава да е заключена) се издига купчинка от метални пръти — част от самоделната решетка. В самата врата зее отвор с човешки очертания.

 

Роби и Хенри са се притиснали в стената и са се прегърнали като изплашени деца. Хач стои в средата на помещението с гръб към Майк. Главата му е наведена надолу.

 

Майк внимателно се приближава към него. Междувременно спътниците му са се скупчили на прага и съзерцават сцената с разширени очи и застинали лица.

 

МАЙК: Хач! Какво е станало тук?

 

Хач не отговаря, докато Майк не го докосва по рамото.

 

МАЙК: Какво се е случило?

 

Хач се обръща. Сега, след близката му среща с Линож, лицето му изглежда коренно различно. Белязано е от клеймото на ужаса, който може би никога няма да го напусне — дори и да преживее Бурята на века.

 

Майк е потресен.

 

МАЙК: Хач… Мили боже… Какво…?

 

ХАЧ: Трябва да му дадем това, което иска. Направим ли го, ще ни остави на мира. Само тогава ще си тръгне оттук. В противен случай…

 

Хач поглежда към зеещата врата, откъдето нахлува сняг. Роби пристъпва бавно към тях, подобно на немощен старец.

 

РОБИ: Къде отиде?

 

ХАЧ: Там. В бурята.

 

Снегът се трупа, преспите се увеличават, а океанът все тъй яростно се хвърля върху брега сред фонтани от пръски и пяна. Някъде там, като част от тази буря, е и Линож.