Стивън Кинг
Бурята на века (17)

Първо действие

 

Интензивният снеговалеж продължава. Верандата е почти напълно погребана под една гигантска, подобна на пясъчна дюна пряспа, която стига чак до козирката й. Пред магазина се вижда големият снегомобил, с който Майк и спътниците му са дошли тук. От него до вратата е прокопана тясна траншея — или по-скоро тунел — за да се осигури достъп до провизиите. Четиримата мъже — Майк Андерсън, Сони Бротиган, Хенри Брайт и Кърк Фрийман — влизат в магазина.

 

Запъхтени, те влизат вътре и започват да изтръскват снега от себе си. Сони и Хенри носят лопати. Въпреки че е доста сумрачно, виждаме как дъхът им излиза на облачета пара.

 

СОНИ: Генераторът е сдал багажа. (Майк му кимва.) Кога според теб е станало?

 

МАЙК: Трудно е да се каже. Както гледам, не по-късно от днес сутринта. Вероятно натрупаният сняг е задръстил ауспуха.

 

Майк отива до касите, навежда се и започва да вади големи картонени кашони.

 

МАЙК: Сони, двамата с Хенри отидете за месо! Вземете от най-големите разфасовки говеждо, както и пуешко и пилешко. Най-добрите са в дъното на фризера.

 

ХЕНРИ: Ами ако са се развалили?

 

МАЙК: Шегуваш ли се? Бас държа, че даже не са започнали да се размразяват. Хайде, действайте. Сега рано се стъмва.

 

Сони и Хенри тръгват към хладилната витрина и намиращия се зад нея фризер. Кърк се приближава до касите и вдига един кашон.

 

МАЙК: Ние с теб ще вземем консерви ей от там. После ще се върнем за хляб, картофи и зеленчуци. А, и мляко! Децата ще имат нужда от мляко.

 

КЪРК: Ще им кажеш ли какво се получи от името на онзи? Когато разместихме кубчетата?

 

МАЙК: Какво ще спечелим от това?

 

КЪРК: Не знам. За бога, Майк, щом се сетя, тръпки ме побиват…

 

МАЙК: Мен също. Но засега ми се струва най-разумно да запазим тръпките за себе си. Трябва да изкараме поне още една нощ.

 

КЪРК: Но…

 

МАЙК: Хайде. Консервите ни чакат. Да ги натоварим.

 

Майк закрачва по алеята, където лежи преобърнатата маса. След миг колебание Кърк тръгва подире му.

 

В началото не виждаме източника на звука, но на равни интервали проехтява пронизителният глас на автомобилен клаксон.

 

После камерата ни показва страничния вход на сградата, недалеч от който е спрян служебният джип. Не е тръгнал за никъде — дори високопроходим офроудър с двойно предаване не може да се справи със сто и петдесет сантиметрова снежна покривка — но фаровете му светят. Един човек е седнал зад волана, а друг стои отвън до превозното средство. Хач е този, който е вътре, а до джипа стои Фърд Андрюс. Той е облечен с неизменната си парка с емблемата на доброволческата пожарна команда и се взира угрижено в снега. Стъклото на шофьорската врата е спуснато и в купето влиза сняг, но на никой от двамата не му пука за това.

 

Фърд слага дланите си като фуния пред устата си и вика с цяло гърло.

 

ФЪРД: Анджи Карвър! Били Тимънс!

 

ХАЧ: Нещо ново?

 

ФЪРД: Не. Щях да ти кажа, нали? Продължавай да натискаш клаксона.

 

Хач продължава да изпраща продължителни, регулярни сигнали. Фърд отново се взира в снега, след което се обръща и отваря вратата на джипа.

 

ФЪРД: Ела ти да гледаш, а аз ще надувам клаксона. Твоето зрение е по-остро.

 

Двамата си разменят местата.

 

ХАЧ (присвил очи срещу виелицата): Джордж Кърби! Джейни Кингсбъри! Къде сте, хора?

 

Междувременно Фърд натиска клаксона и тръбният му зов ехти на регулярни интервали.

 

Звук: продължаваме да чуваме клаксона, но вече леко приглушено.

 

Децата са приключили с подреждането и сега не знаят с какво да се захванат. Отсъствието на Ралфи Андерсън не е направило впечатление на никого. Сандра вече е успокоила Кат и сега тя самата започва да нервничи. Кат го забелязва и я дарява с измъчена усмивка и потупване по ръката.

 

КАТ: Вече съм по-добре. Качвай се горе. Намери мъжа си и момчето си.

 

САНДРА: Но… децата…

 

Кат става и отива при малчуганите. Сандра я гледа с известно безпокойство. Все пак това е същата жена, която съвсем неотдавна преби до смърт своя приятел.

 

КАТ: Кой иска да играем на „Великанска стъпка“?

 

ХАЙДИ: Аз!

 

САЛИ ГОДСОУ: И аз!

 

Хлапетата започват да се подреждат в редица, обърнати с лице към нея. Само Бъстър Карвър се колебае.

 

БЪСТЪР: Къде е мама?

 

САНДРА: Искаш ли да се кача горе и да видя дали не е там? Или да потърся татко ти?

 

БЪСТЪР: Да, госпожо Бийлс.

 

ПИПА: И кажете на Дон да слезе долу! Той все забравя да казва „може ли“!

 

Децата се смеят. Бъстър също се засмива.

 

ФРАНК (хваща Бъстър за ръката): Хайде, ще играем заедно. Ще бъдем партньори.

 

БЪСТЪР (тръгва след него, но изведнъж се спира): Къде е Ралфи?

 

Всички започват да се оглеждат и осъзнават, че Ралфи не е сред тях. Кат се обръща към Сандра, повдигнала въпросително вежди.

 

САНДРА: Сигурно е тръгнал след Дони, за да види дали ще му дадат поничка и на него. Ще ги изпратя и двамата долу.

 

И тя поема нагоре по стълбите. Децата са доволни от това обяснение… но не и Пипа, която се оглежда намръщено.

 

ПИПА: Не е тръгнал след Дони Бийлс… Или поне аз не вярвам, че е тръгнал след него.

 

Влиза Ъптон Бел, ухилен като симпатичен идиот — какъвто си е.

 

САЛИ ГОДСОУ: Кой надува този клаксон, господин Бел?

 

ЪПТОН: Може би някой, който иска да примами снежните птици.

 

ФРАНК: Какви са тези снежни птици?

 

ЪПТОН: Не сте чували за снежните птици?

 

ДЕЦАТА (в хор): Не… не… Какви са тези снежни птици? Разкажете ни!

 

ЪПТОН: О, те са едни такива бели и грамадни като… като хладилници! А колко са вкусни… Ммм! Проблемът е, че летят само в най-лютите виелици. Защото им трябва много силен вятър, за да ги издигне във въздуха. За тях автомобилният клаксон е като кучешката свирка — веднага ги привлича. Пак обаче си е дяволски трудно да ги уловиш… Може ли да играя с вас?

 

ДЕЦАТА: Да! Да, може!

 

Пипа в търсила навсякъде Ралфи, но сега се присъединява към връстниците си. Появата на възрастен, който да играе с тях, я кара бързо да забрави за тревогата си.

 

КАТ: Застани в редицата, Ъптон Бел. Само не се прави на умник и не забравяй да казваш: „Може ли?“. Хайде, да започваме. Франк Брайт, направи две стъпки като хеликоптер.

 

Франк прави две крачки напред, като размахва ръце и бръмчи суета, правейки се на вертолет.

 

ДЕЦАТА: Забрави да кажеш „може ли“!

 

Франк се усмихва засрамено и се връща назад. Камерата се отдалечава от децата и ни показва вратата с надпис ЧИСТАЧ.

 

Звук: приглушено „тръбене“ на автомобилен клаксон.

 

На преден план е Моли Андерсън — виждаме я да седи до Джак Карвър на една от дървените скамейки. Опитва се да успокои разстроения съпруг на Анджела. Зад тях, в дъното на залата, се намира бюфетът, към който непрекъснато прииждат хора, за да си вземат кафе и закуски. Някои хвърлят изпълнени със съчувствие погледи към Моли и Джак… но сред тях не са Роби Бийлс и синът му Дон. Двамата са изцяло погълнати от похапването на понички. Роби пие кафе, а Дон посръбва кока-кола.

 

ДЖАК: Трябва да я намеря, Моли!

 

Той се опитва да стане, но Моли го хваща за ръката, задържайки го на мястото му… поне за известно време.

 

МОЛИ: Знаеш какво е там навън, Джак.

 

ДЖАК: Може би сега се лута из виелицата и замръзва до смърт на петдесет метра оттук!

 

МОЛИ: Ако излезеш, и ти ще се загубиш. Ако наистина бе толкова наблизо, щеше да чуе клаксона и да тръгне по посока на звука. Както при гъста мъгла в морето, нали знаеш…

 

ДЖАК: Ще отида да сменя Фърд.

 

МОЛИ: Но Хач каза…

 

ДЖАК: Алтън Хачър не може да ми казва какво да правя. Жена ми е някъде там отвън.

 

Този път Моли е безсилна да го спре, ето защо се изправя заедно с него. През това време Сандра се качва по стълбите, оглежда се и вижда съпруга и сина си.

 

МОЛИ: Тогава отиди до джипа, но само до джипа, Джак! Не се отдалечавай и не тръгвай сам да я търсиш!

 

Обаче Джак не може да й обещае подобно нещо. Дори не се опитва. Моли гледа тъжно подире му и накрая решава да го последва. Междувременно Сандра отново се оглежда. Още не е видяла Моли.

 

САНДРА (обръща се към Дон): Знаеш ли къде е Ралфи?

 

ДОН (дъвчейки поничката си): Откъде да знам?

 

САНДРА: Той не се ли качи заедно с теб?

 

Моли се приближава точно навреме, за да ги чуе, и — естествено — веднага да се разтревожи.

 

ДОН: Не, той остана при другите, за да подреждат. Тате, може ли още една поничка?

 

МОЛИ (обръща се към Сандра): Ралфи не е долу? Какво искаш да кажеш, че не е при другите деца?

 

САНДРА (иска й се да потъне вдън земя): Не видях… Кат започна да плаче… Изтърва си чашата и я счупи…

 

МОЛИ: Трябваше да го наглеждаш!

 

Сандра потреперва. От десет години е женена за Роби и е свикнала да я обвиняват, когато нещо се обърка.

 

РОБИ (с типичната си арогантна надменност): На твое място не бих държал такъв тон на…

 

МОЛИ (изобщо не го забелязва): Трябваше да го наглеждаш! (И се втурва надолу по стълбите.) Ралфи! Ралфи!

 

Четиримата участници в продоволствената експедиция са се струпали около снегомобила и предават пълните кашони на Майк, който ги нарежда в товарния отсек. Когато и последният кашон вече е вътре, Майк надига глас, за да надмогне воя на вятъра.

 

МАЙК: Ще направим още един курс! Сони, двамата с Хенри вземете още хляб и кифлички! Съберете всичко от лавицата! Кърк, от тебе искам картофи — поне петдесет кила! Аз ще взема мляко! Хайде, тръгвайте! Искам да се върнем възможно най-скоро!

 

Те поемат в индийска нишка през тясната траншея в снега. Най-отпред вървят Сони и Хенри Брайт, отзад са Майк и Кърк. Сони и Хенри влизат в магазина. Майк тъкмо прекрачва прага, когато ненадейно се спира — толкова рязко, че Кърк се блъска в него.

 

КЪРК: Какво ти става, по дяволите?

 

Майк е спрял до манекена на верандата, върху който Хач редовно си е правил шеги за сметка на Роби Бийлс. Манекенът е почти затрупан от снега, но макар че лицето му е скрито под навалелия сняг и е облечен със същия дъждобран, става ясно, че това не е същата фигура.

 

Майк почиства замръзналия сняг от лицето му и ние виждаме, че това всъщност е Госпожа Кингсбъри. Замръзнала е като леден къс. Потресен, Кърк се взира в мъртвата, а Майк напипва в снега около шията на жертвата нов плакат… в който обаче няма нищо забавно. Той гласи: ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

 

Двамата мъже се споглеждат ужасено.

 

Приглушеното клаксониране продължава — продължителни сигнали на равни интервали.

 

МОЛИ (глас зад кадър): Ралфи! Ралфи!

 

Звук: приглушено „тръбене“ на автомобилен клаксон.

 

Моли не е на себе си. Неистово търси Ралфи навсякъде… обаче не може да го открие. Кат и Ъптон Бел са се притиснали уплашено един към друг. Роби, Дон, Тес Марчънт и Тавия Годсоу стоят на стълбите. Сали Годсоу вижда леля си и се втурва към нея. Уплахата се предава и на децата и те се скупчват заедно.

 

ПИПА: Казах ви, че не е отишъл с Дон…

 

Всички възрастни прииждат към детския кът — някои от креслата пред безполезния вече телевизор, други — от спалното помещение. Сред тях е и сломената от мъка Урсула Годсоу.

 

УРСУЛА: Ох, мили боже, сега пък какво?

 

Моли не й отговаря. Отива при Пипа, прикляква пред нея и нежно слага ръце на раменете й. Взира се в изплашените й очи.

 

МОЛИ: Пипа, къде беше Ралфи, когато го видя за последен път?

 

Пипа се замисля, след което посочва към участъка между стълбището и стената. Моли поглежда натам и забелязва вратата с надпис ЧИСТАЧ. Възцарява се пълна тишина, нарушавана единствено от ритмичния тръбен зов на клаксона. Моли се изправя и тръгва към тази врата, страхувайки се какво ли ще открие зад нея. Протяга се към дръжката, но не може да се застави да я докосне, а още по-малко пък — да я завърти.

 

МОЛИ: Ралфи? Ралфи, там ли си?

 

РАЛФИ (глас зад кадър): Мамо? Мамо, ти ли си?

 

О, господи, какво щастие! Моли има чувството, че от гърдите на всички в залата едновременно се е изтръгнала дълбока въздишка на облекчение. На предела на силите си — всичко това й е дошло в повече — Моли се разплаква, отваря вратата…

 

… и вижда Ралфи. Той е весел, засмян и невредим; и изобщо не подозира що за суматоха се е вдигнала покрай отсъствието му. Когато майка му го притиска в обятията си, на лицето му се изписва недоумение. На фона на всеобщото вълнение едва ли забелязваме — но някои от нас може и да забележат — малката кожена кесийка с върви в горната си част, която Ралфи държи.

 

РАЛФИ: Какво има, мамо?

 

МОЛИ: Какво правиш тук? Ужасно ме изплаши!

 

РАЛФИ: Там беше онзи човек. Той искаше да ме види.

 

МОЛИ: Кой човек?

 

РАЛФИ: Този, когото татко арестува. Само че той въобще не е лош човек, мамо, защото…

 

Моли оставя Ралфи на земята и го избутва зад себе си с такава сила, че момчето за малко да падне. Ъптон го подхваща и го предава на Джонас Станхоуп и Анди Робишо, които са си пробили път през скупчените в полукръг любопитни зяпачи. Моли пристъпва в килера на чистача и вижда…

 

Вътре е пълно с почистващи препарати, метли, мопове, гъби, резервни флуоресцентни лампи и прочее… но няма никого. Не се вижда и никакъв друг изход.

 

Тя се обръща към Ралфи… но изведнъж забелязва нещо. Връща се в килера.

 

В далечния ъгъл се вижда някакъв зелен лист хартия. Рекламно обявление от магазина на Андерсън за намалените цени през тази седмица. Моли го взема и го обръща. От другата страна с печатни букви пише:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

Анди Робишо също е влязъл в килера. Моли му подава зеления лист.

 

МОЛИ: Но какво иска, по дяволите?

 

Моли отива при Ралфи, който се е събрал с другите деца. Те бързо се отдръпват от него, понеже си мислят, че майка му ще му се кара. Ралфи вдига очи към нея, стиска кожената кесийка и се надява, че конското ще му се размине.

 

МОЛИ: Къде отиде той, Ралфи? Къде отиде онзи човек?

 

Ралфи наднича покрай нея, загледан към килера.

 

РАЛФИ: Не знам. Сигурно е изчезнал, когато му обърнах гръб.

 

ДОН (провиква се от стълбището): Тъпак! Там няма врата, през която да излезе!

 

МОЛИ: Млъкни, Дон Бийлс.

 

Дон не е свикнал на подобно отношение от страна на Моли и се притиска към баща си. Роби отваря уста да смъмри Моли, но после решава, че моментът не е подходящ.

 

Моли прикляква пред сина си, както бе застанала и пред Пипа, и за пръв път забелязва какво държи той — изящно изработена кесийка от естествен велур.

 

МОЛИ: Какво е това, Ралфи?

 

РАЛФИ: Подарък. Той ми даде подарък. Затова си мисля, че не е лош човек като тези по телевизията. Те не дават подаръци на децата.

 

Моли гледа кожената кесийка, все едно е бомба, но си остава мила и спокойна. Няма друг избор. Ралфи не може да разбере какво толкова има, но вижда наобиколилите го лица и усеща атмосферата в помещението. Горкото хлапе е на път да се разплаче.

 

МОЛИ (взема кесийката): Какво е това? Може ли мама да погледне?

 

ДЖОАНА СТАНХОУП (на ръба на истерията): Не я отваряй! Не я отваряй, Моли, може да е бомба и да гръмне!

 

ДЖОНАС: Спокойно, Джо!

 

Твърде късно. Някои от децата — може би Хайди и Сали — започват да хлипат. Възрастните отстъпват крачка назад. Виждаме как хората инстинктивно се поддават на паниката и истерията. Но след всичко онова, което им се изсипа на главата, можем ли да ги упрекнем?

 

КАТ: Недей, Моли. Недей.

 

Моли разглежда кожената кесийка. Тя провисва надолу като голяма дъждовна капка под тежестта на онова, което се крие вътре в нея. Моли плахо докосва долната й част.

 

РАЛФИ: Всичко е наред, мамо. Не се страхувай.

 

МОЛИ: Знаеш ли какво има вътре, Ралфи? Погледнал ли си?

 

РАЛФИ: Разбира се! Дори си поиграхме с господин Линож. Той каза, че са необикновени. Каза ми още, че ще трябва да ги споделя, защото не били само за мен. Били за всички. За всички на острова!

 

Моли взема кесийката. Когато започва да развързва вървите, които я пристягат, напред излиза човек, под чието червено спортно яке се вижда черна риза със свещеническа якичка. Това е Боб Ригинс, местният свещеник.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: На ваше място не бих го отворил, госпожо Андерсън. Особено като се има предвид кошмарът, който всички сънувахме снощи, и предполагаемата същност на този… този човек.

 

МОЛИ: Естествено, че не бихте го отворили, преподобни. Но понеже този човек вече на два пъти докопва сина ми с гнусните си ръце…

 

Тя отваря кесийката и надзърта вътре. Останалите я наблюдават със затаен дъх. Моли вижда една детска шапчица до себе си и изсипва в нея съдържанието на „подаръка“.

 

ФРАНК БРАЙТ (приближава се, за да погледне): Уха!

 

Във възклицанието му няма нищо изненадващо — това действително е подарък, който би се харесал на всяко дете. Камерата ни го показва по-отблизо. В шапката лежат десетина необикновено гладки и заоблени камъчета. Всичките са бели, с изключение на едно. То е черно и е осеяно с червени жилки, което няма как да не ни напомни за очите на Линож.

 

Моли вдига очи и среща погледа на Мелинда. Никоя от двете не знае какво би могъл да означава подобен „подарък“, но Мелинда придърпва Пипа по-близо до себе си. Така се чувства малко по-спокойна.

 

Бавно, борейки се за всеки метър, снегомобилът си пробива път през виелицата. Четиримата мъже в него нямат търпение да се върнат в кметството.

 

Майк, Сони, Хенри и Кърк са се скупчили в кабината, а провизиите са сложени в товарния отсек отзад. Лицата на всички са мрачни — все още са потресени от видяното. Пътуват мълчаливо, докато машината подскача сред преспите. Накрая безмълвието се нарушава от…

 

СОНИ: От всички — само старата госпожа К. Никой от другите. Според вас къде може да са? Говоря за Джордж… Анджи… и Бил Тимънс? (Никой не отговаря.) Как изобщо я е завлякъл дотам? (Никой не отговаря.) И къде е манекенът? Някой видя ли манекена? (Никакъв отговор.) Как ли я е завлякъл дотам в тази буря?

 

ХЕНРИ: Престани, Сони.

 

Сони замлъква, но само за секунда-две. После се обръща към Майк.

 

СОНИ: Защо ни се случва всичко това? Ти си църковен четец в методистката църква, все ти се намира по някой добър цитат от Светото писание… Сигурно имаш някаква идея за какъв дявол е всичко това!

 

Майк се замисля, докато управлява снегомобила по неравната бяла пустиня, в която се е превърнала главната улица.

 

МАЙК: Спомняте ли си историята за Йов от Библията? (Сони и другите кимат.) Е, има една част от нея, която така и не е влязла в Светото писание. Когато облогът за душата на Йов приключил и Бог победил, Йов паднал на колене и се обърнал към Господа: „Боже, защо ми причини това? През целия си живот аз Те почитах и Ти се молех, а Ти изтреби добитъка ми, порази посевите ми, погуби жена ми и децата ми и ми изпрати стотици ужасни болести… И всичко това само защото си сключил облог с Дявола? Добре, Господи… ала единственото, което искам да узная — единственото, което Твоят недостоен слуга би искал да узнае — е защо избра мен?“. Йов зачакал смирено и тъкмо се убедил, че Бог няма да му даде отговор, когато в небето затрещели гръмотевици, засвяткали светкавици и един гръмовен глас прогърмял: „Значи, искаш да знаеш защо, така ли, Йов? Ами защото в теб има нещо, което ужасно много ме дразни“.

 

Сони, Хенри и Кърк са се вторачили в Майк, без да знаят какво да кажат. Сони гледа като ударен от гръм.

 

МАЙК: Какво ще кажете? Това помогна ли ви? (Никакъв отговор от другите.) На мен също.

 

Далечен звук: ритмично надуване на автомобилен клаксон.

 

КЪРК: Все още ги търсят.

 

СОНИ (замислен за госпожа Кингсбъри): Желая им късмет!

 

С търпение и труд далеч се стига. Още не са стигнали до кметството, но както изглежда, съвсем скоро ще се доберат дотам.

 

Сега Фърд седи на мястото до шофьора, а Хач изпраща продължителни, регулярни сигнали. Джак Карвър снове около джипа, трескаво обикаля в кръг, затъва в преспите, надига се и през цялото време се взира в бушуващата виелица.

 

ДЖАК: Анджи! Анджи, насам!

 

Вече е прегракнал, но продължава да крещи с цяло гърло. Накрая се приближава до отворения прозорец на шофьорската врата, превит надве, и диша тежко, жадно гълтайки ледения въздух. Лицето му е почервеняло и се е покрило с множество капчици пот, които вече се заскрежават в ъглите на устните му и по брадичката му.

 

ХАЧ: Джак, влез вътре да се стоплиш…

 

ДЖАК: Не! Тя е някъде там. Продължавай да натискаш клаксона.

 

Докато Хач говори с Джак, Фърд ненадейно изправя гръб, а очите му се разширяват. Не може да повярва, че това, което вижда, е истина.

 

ХАЧ: По-добре седни и си почини малко, преди да припаднеш.

 

ДЖАК (сопнато): Жена ми е някъде там и е жива — усещам го! Затова не спирай да надуваш клаксона!

 

ХАЧ: Джак, не мисля, че…

 

Фърд вдига треперещата си ръка. Все още не може да повярва на очите си.

 

ФЪРД: Хач! Джак! Вижте!

 

Сред ослепителната снежна слепота се вижда някакъв силует, който броди сред вилнеещата буря. Фигурата се клатушка и залита, но не спира да върви. Не е изключено да принадлежи на жена.

 

ХАЧ: Боже мой! Боже мой, това някой от тях ли е?

 

ФЪРД: Не знам.

 

ДЖАК (изпълнен с надежда): Анджи!!!

 

Той се втурва с всички сили към неясната фигура. Пада, търкаля се по снега и отново се изправя на крака. Зад него Хач отваря шофьорската врата и излиза от джипа. Фърд е малко по-бавен, но следва примера му.

 

ХАЧ: Джак! Почакай! Това може да не е…

 

Никакъв резултат. Джак едва се вижда зад снежната завеса и все повече се приближава до загадъчния силует. Но вече виждаме, че фигурата действително е женска. Когато Джак я достига, жената рухва по очи в снега.

 

ДЖАК: Анджи! Скъпа!

 

Жената бавно, с усилие започва да се изправя на крака. Движи се с механичната целеустременост на играчка на пружина. Когато най-накрая се надига, виждаме, че това наистина е Анджела Карвър… но колко се е променила! Красивата майка на Бъстър е безвъзвратно изгубена в миналото. Нещастното, изгърбено същество пред нас изглежда не на двайсет и осем години, а най-малко на седемдесет. Очите й се взират в снежната пелена, без изобщо да забелязват съпруга й. Развяващите й се коси са побелели… Покритото й със сняг лице е бледо и набраздено от дълбоки бръчки.

 

ДЖАК (прегръща я): Анджи! Скъпа! О, Анджи, колко те търсехме само! Бъстър така се разтревожи за теб…

 

Докато говори, той обсипва лицето й с целувки, докосва я и я гали с дълбока нежност — досущ като родител, който за малко да изгуби детето си. Невероятното облекчение, което Джак изпитва, измества всичко друго и в началото той не забелязва, че жена му не реагира нито на думите, нито на действията му. После обаче започва постепенно да го осъзнава.

 

ДЖАК: Анджи? Скъпа?

 

Той се отдръпва назад и за първи път я поглежда с незамъглен от емоциите поглед. Вижда изцъклената чернота в очите й… Вижда и побелелите й коси, които някога са били лъскавочерни… Реакцията му — изумление и ужас.

 

ДЖАК: Анджи, какво ти се е случило? Какво е станало?

 

Той поглежда към Хач, но Хач едва ли може да му помогне. Той също е зашеметен от промяната. Както и Фърд. Джак се обръща към съпругата си и слага ръце върху раменете й.

 

ДЖАК: Какво се случи, Анджи? Какво ти е сторил? Къде те е водил? Знаеш ли къде са другите?

 

Внезапно зад снежната завеса изниква огромно жълто око най-мощният фар на снегомобила. Анджи го забелязва и докато Майк спира возилото, сякаш излиза от транса си. Погледът й се заковава върху мъжа й и се изпълва с неистов страх.

 

АНДЖИ: Трябва да му дадем това, което иска.

 

ДЖАК: Какво, скъпа? Не те чух…

 

ХАЧ (той я е чул идеално): Линож?

 

Вратите на снегомобила се отварят. Майк и спътниците му изскачат оттам и се втурват през снега към Хач, Фърд и семейство Карвър. Анджи въобще не ги забелязва. Цялото й внимание е фокусирано върху Джак и с всяка следваща дума истерията й нараства.

 

АНДЖИ: Да, Линож. Трябва да му дадем това, което иска. Изпрати ме обратно при вас, за да ви го кажа… Само заради това не ме остави да падна — за да ви разкажа. Нямаме друг избор, освен да му дадем онова, за което е дошъл. Разбирате ли? Трябва да му дадем това, което иска!

 

Майк я хваща за рамото и я обръща към себе си.

 

МАЙК: Какво точно иска той, Анджела? Каза ли ти?

 

Отначало тя не отговаря. Всички са се струпали около нея, обзети от напрегнато очакване.

 

АНДЖИ: Каза, че довечера щял да ни го съобщи. Тази вечер щяло да се проведе необикновено градско събрание и тогава той щял да ни каже защо е дошъл. Каза, че ако някои не се съгласят… ако не поискат да направят най-доброто за града… ще трябва да си припомнят съня от миналата нощ. Ще трябва да им се напомни за случилото се в Роаноук. Ще трябва да им се напомни за Кроатон, каквото и да е това.

 

МАЙК (по-скоро на себе си, отколкото на другите): Сигурно има предвид името си. Истинското си име.

 

АНДЖИ (отново се обръща към Джак): Заведи ме вътре, Джак. Замръзвам. И искам да видя Бъстър!

 

ДЖАК: Разбира се.

 

Той я прегръща през раменете и я повежда към кметството. Майк се приближава до Хач.

 

МАЙК: Някаква следа от Бил Тимънс или Джордж Кърби?

 

ХАЧ: Не. Нито пък за Джейни Кингсбъри.

 

МАЙК: Госпожа Кингсбъри е мъртва. (Обръща се към Сони.) Ще паркираш ли снегомобила?

 

Сони се качва в кабината и форсира двигателя. Майк и Хач се запътват към кметството. Майк разказва на Хач за Госпожа Кингсбъри.

 

От тази височина едва виждаме върволицата от хора, които бавно — подобно на мравки, излезли на лов из пустинята — пълзят към кметството. Управляваният от Сони Бротиган снегомобил се движи покрай тях. Този кадър се задържа в продължение на секунда-две, след което…