Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (22)

22

Следващия следобед, докато Холи работеше върху новата салата с паста, включваща три вида маслини за кафене „Фанданго“ — нейния клиент номер едно, на вратата се позвъни. Холи отиде да отвори, но спря сепнато в коридора. Една много слаба и много красива жена със слънчеви очила и копринен шал около главата, сякаш беше Одри Хепбърн в открит автомобил, беше вперила очи в хладилната витрина, в която бяха изложени спагетите и сосовете.

— Обичам добрия сос болонезе — каза тя. — Може ли да опитам? Доста съм придирчива към моя сос.

Холи застана зад хладилната витрина, за да се подпре на нея. О, боже. Да, тя позна тези тъмни кичури като на модел и подсилените с колаген пухкави устни. Беше ги виждала. Това беше майката на Миа — Вероника.

— Разбира се, че може да опитате. Само да взема купичка и лъжичка.

— По дяволите! Реших да се преструвам, че съм клиентка, която се интересува от сосовете, за да ви шпионирам, да видя коя сте, но май ще трябва да се представя. — Тя свали дизайнерските слънчеви очила и ги пусна в огромната си дизайнерска чанта. — Вероника Феро, майката на Миа.

Холи оцени честността и смелостта й и отговори със същото.

— Познах ви от снимката, която Миа ми показа. Тя носи албума в раничката си. Аз съм Холи Магуайър. Радвам се да се запознаем. — Протегна ръка.

Вероника я пое с кратко ръкостискане.

— Чувам от дъщеря ми, че сте най-великото творение след изобретяването на нарязаните филийки хляб и очевидно бившият ми съпруг мисли същото.

Холи се разсмя. Да, тази жена наистина беше майката на Миа.

— Исках да дойда лично и да ви кажа „здрасти“, за да избегнем каквито и да е неудобства и недоразумения, след като вече ще живея тук — е, не точно на острова, но в Портланд.

— Радвам се, Вероника. За Миа вие сте целият свят.

Жената изненадано обърна очи съм нея.

— Знам. Аз… направих много грешки. Най-голямата беше да изоставя Миа. Работя върху… някои идеи.

— Радвам се да го чуя.

— Мога само да си представя какво си мислите за мен — отвърна Вероника, погледна я, а Холи издържа погледа й, без да трепне.

— Просто се радвам, че се върнахте в живота на Миа, при това ще бъдете всеки ден с нея. Искате ли да обядваме? Мога да стопля спагети болонезе. Имам добър опит и с брускетите.

Изражението й — отчасти несигурно „Какво правя тук и аз не знам“ и отчасти „Аз управлявам целия свят“ се превърна в облекчение.

— Направо умирам от глад. И не съм чувала, че сосът болонезе произлиза от Тоскана. Била съм в Тоскана, разбира се. Е, значи сосът ще бъде тоскански.

— Не знам да има сос, който се нарича тоскански — отвърна Холи, като извади пастата и соса, сетне заведе Вероника в кухнята, където й подаде една от престилките на Камила. Сипа пастата и соса в две тенджери и ги стопли на бавен огън, сетне взе два патладжана, два домата и остатъка от хляб чабата. Помоли Вероника да нареже хляба и го сложи върху скарата във фурната. Нареди и да накълца доматите, докато тя се зае да реже патладжаните.

— Той бе достатъчно умен да не се хваща на всичко, което казах — помърмори Вероника, докато се занимаваше с доматите. — След като ми каза, че вече не ме обича както преди, осъзнах, че всъщност не искам нито него, нито нашия брак. Исках само сигурност разбирате ли? Идеята за семейство. Мислех си, че мога да се върна в Мейн, когато нещата между мен и съпруга ми са се вкиснали и да продължа да живея с Лиъм и Миа, после да се преместя в мой собствен дом, когато съм готова, и да намеря сродната си душа. Боже, звучи ужасно, нали?

Да, така звучеше.

— Онова, което съм научила, е, че грешките, могат да ни заведат там, където ни е мястото — отвърна Холи, докато бъркаше соса болонезе.

Вероника избърса ръцете си в престилката.

— Знам, че съм точно на мястото, където трябва да бъда. Просто трябва да разбера каква искам да бъда. Но ние се заклехме пред Миа да останем в живота й. Тя заслужава да бъда нейна майка. И не казвам това, все едно съм в предаването на доктор Фил^[1] или нещо подобно. Не ми изглежда правилно. Но го чувствам правилно. Например, чувствам, че трябва да поставя Миа на първо място.

— Добре — отвърна Холи и сипа малко сос болонезе върху димящите спагети. Тя използва кухненските ръкавици, за да извади грила с припечената чабата и обясни на Вероника, как да намаже филийките със зехтин и да сложи върху тях домати, патладжан, малко нарязан босилек и щипка пармезан, сетне ги пъхна обратно във фурната за още няколко минути.

— Благодаря, че сте толкова мила с мен — рече Вероника, а красивите й сини очи бяха искрени.

— Благодаря, че сте толкова мила с мен — отвърна Холи.

Двете се заеха с храната. Вероника изказа възхищението си от вкуса и заразказва за Франция, където Холи никога не бе ходила. След известно време не се чувстваше толкова странно, че обядва с бившата жена на Лиъм.

Вероника си тръгна, след като я покани да посети, когато иска, новия й дом в квартала на университета. Холи седна на дивана. Беше изтощена. Тази жена й хареса по принцип, но зад цялата си защитна стена и блясък тя бе така крехка, че трябваше да внимава какво говори. Изпита облекчение, когато чу, че Вероника е намерила добър терапевт и два пъти в седмицата ходи при него.

И освен това успя да разбере защо Лиъм бе толкова лесно привлечен обратно към нея. Вероника бе абсолютно обезоръжаваща. Но зад цялото й аз, аз, аз имаше и сърце. Тя бе от онези хора, които могат да накарат другите да правят каквото тя иска, но сега бе започнала да разчита на себе си. Ако искаше да си върне обратно доверието на Миа, както твърдеше, трябваше да го направи. Вероника бе настояла да измие съдовете и Холи отстъпи. Сега, след като остана сама, беше доволна, че цялата тази бъркотия не чакаше нея. Може би трябваше да излезе, да се разходи малко с колата и да прочисти мислите си.

Мислеше да отиде до красивия фар на Кейп Елизабет или просто около старото пристанище на Портланд, да разгледа магазинчетата за екзотични подправки и зеленчуци, които да опита в кухнята.

Но когато влезе в колата и тръгна, установи, че се е запътила към Парка с дъбовете в Портланд — красив оазис в центъра на града, където имаше езеро с патици и мостче. И изведнъж осъзна, че гробището, в което бе погребана баба й, бе само на минути път от него. Беше се отправила натам, без да осъзнае дори.

Спря в една цветарница, купи букет бели рози — любимите цветя на баба си, и отиде в гробището. Ноемврийският вятър развяваше дългата й коса. Все още беше топло за сезона, но Холи зъзнеше в палтото си. Гробищата винаги я караха да зъзне. Тя вървеше по пътеката, докато не видя табелата за парцела, в който бяха погребани Камила и Армандо. Гробовете им бяха под сянката на стар дъб. Холи харесваше идеята за огромното дърво, чиито листа падаха през трите сезона. Есента беше най-любимият сезон на Камила.

Двата заоблени надгробни камъка бяха близо един до друг, както бе поискала баба й. Искаше й се да бе познавала дядо си, този красив италианец с очи, сини като Адриатическо море. Тя приседна до камъка на баба си и сложи букета от рози.

Камила Константина

Обичана съпруга, майка, баба, приятел

Почивай в мир

Почивай в мир, бабо — продума Холи и затвори очи. Наистина почувства как през душата й преминава покой.

 

 

Цял час разказваше на баба си за преживяванията си и как е направила перфектно ризото, как е получила поръчката за кетъринга на сватбата, как има курс с ученици, какво се бе случило с Лиъм и Миа и дори за романтичката среща в градината на покрива. Как би искала да прекара сега малко време с баба си. Сетне се върна у дома и се потопи във ваната, използвайки лавандуловите соли на Камила. Взе си чаша чай и бишкоти и зачете последните страници от дневника. Отвори на последния запис, написан от Камила един ден преди да умре.

„Мило дневниче.

Отдавна не съм писала. От десетилетия. Но моето скъпо момиче е тук. Моята Холи. И трябва да споделя колко съм щастлива, колко съм благословена.

Умирам. Чувствам как дъхът напуска тялото ми. Още едно допълнително дихание, за да поема аромата на домати, на чесън и на чист зехтин в тигана. Време е. Време е да отида при Армандо. Сърцето ми е спокойно.

Да знаете колко съм щастлива, че моята Холи е тук, защото това е нейното място и тук трябва да живее. Разбира се, не мога да й го кажа. Тя все още няма да го разбере. Но един ден ще стане.

Снощи тя ме помоли да й предскажа бъдещето, а то е същото, което й предсказах, когато бе само на шестнайсет години. Опитах се да й обясня. Опитах се да й кажа, че бъдещето не идва от мен, а само чрез мен. Аз просто държа камъчетата и затварям очите си, а думите, че нейният любим, нейната голяма любов ще хареса ястието sa cordula излязоха сами от устата ми. Аз не написах думите, те просто излязоха. Не знам защо. Не знам кой мъж може да хареса sa cordula, след като дори Армандо не го харесваше, а той обичаше всичко, дори и момици.

Холи винаги се е страхувала, че според предсказанието няма да намери голямата любов в живота си, а аз се опитвах да й обясня, че предсказанието не означава това. Тя вече се е влюбвала и всяка нейна любов беше голяма, още от първото й влюбване в началното училище. Разбитото сърце не означава, че няма да срещнеш любовта. И не я прави по-малка.

Казах й: «Ще разбереш, когато му дойде времето, Холи. Това е единственото, което знам със сигурност.»

— Добре, бабо — отвърна ми тя, вдигна ръката ми и я допря до лицето си. А аз сложих нашите две ръце до сърцето си и ги държах, докато не започнах да клюмам глава. Холи ме заведе до стаята и ми каза лека нощ. Отиде до вратата, обърна се, върна се при мен, наведе се и ме целуна по челото. Усмихнах се и казах «Ti amo, nipote»^[2].

Знам, че утре сутринта няма да се събудя. Но също така знам, че ще бъда с Холи през остатъка от нейния живот и че тя ще намери себе си и още нещо в това бунгало с цвят на праскова в края на Блу Краб Айлънд. Тя вече е у дома си.“

По лицето й течаха сълзи. Холи отгърна страницата, но нямаше нищо повече.

Освен една рецепта.

Sa cordula с последна подправка — едно пламенно желание.

Бъдещето трябваше да означава нещо. Холи не бе сигурна какво, но то означаваше нещо. Ако направеше sa cordula за Лиъм, ако той вземеше една хапка и после най-учтиво кажеше „О, Холи, може да изядеш всичко това, ако искаш“, значи той нямаше да бъде нейната голяма любов. Не тя не можеше да го направи. Той със сигурност бе нейната голяма любов. Задушените агнешки дреболии нямаше да решат това. Те двамата щяха да го решат. Животът щеше да го реши.

За последния час от курса Холи бе предвидила всеки да донесе по нещо, което е приготвил сам. И всеки можеше да покани човека, когото иска. Миа покани Даниъл, тъй като знаеше, че може да разчита на Холи, която да покани баща й. Тамара покани сестра си. Саймън покани дъщеря си и въпреки че не бе уикенд, когато беше негов ред да я вземе, майка й даде разрешението си.

Тя нямаше да направи sa cordula за Лиъм. Защото, когато намериш голямата любов, ти знаеш, че е тя, и няма нужда от други доказателства.

А наистина ли го знаеше? Може ли човек въобще да знае това? Преди месеци беше мислила, че Джон Риърдън е голямата й любов. А всъщност трябваше да забележи предупредителните знаци и да не заравя сърцето си в пясъка.

Е, да, вероятно би било най-добре да знаеш. Да бъдеш предварително уведомен и предупреден, както се казва.

Холи излезе от ваната, сложи си джинси и пуловер, облече палтото и отиде до Портланд, в една от най-старите месарници в света.

 

 

— Имате ли агнешки дреболии? — попита, все едно питаше дали имат джоланчета. Месарят беше дребен, около петдесетгодишен мъж с изненадващо големи бицепси.

Той я изгледа изненадано.

— Да, имаме.

О, слава богу.

— Искам да взема за едно старо италианско ястие, за двама.

Мъжът сви рамене и кимна.

— Вие сте вторият човек този месец, който идва да купи агнешки чревца. Повярвайте ми, те не се търсят често.

— Този месец? — изненада се Холи.

— Ами да, само преди няколко седмици. Една възрастна жена дойде да купи…

— Може би имате предвид преди няколко месеца? — попита тя. — Моята баба беше ваш редовен клиент.

— Коя е вашата баба?

— Камила Константина.

— О, да! Познавам я. Познавам я много добре. Чух, че е починала. Каква красива жена беше!

Холи се усмихна. Да, такава беше баба й, красива.

— Но жената, която дойде, не бе Камила — продължи месаря. — Тази имаше голяма брадавица на лицето. Като вещица. И дълга, черна като катран коса, въпреки че би трябвало да е над седемдесет години.

Я, виж ти. Значи някаква вещица бе идвала да пазарува, зала направи sa cordula? Може би Холи не биваше да готви това ястие.

Той уви пакета.

— Ще ви кажа онова, което казах и на нея. Измийте ги добре. Дори не съм сигурен, дали трябва да ви ги продавам.

Холи кимна и взе агнешките чревца, макар да не беше сигурна, че трябва да готви sa cordula.