Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Мелиса Сенейт

Заглавие: Рецепти за любов

Преводач: Таня Виронова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Редактор: Мариана Шипковенска

Коректор: Иван Доганов

ISBN: 978-954-399-067-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2118

История

  1. — Добавяне

19

На другата сутрин тъкмо опитваше три различни вида синьо сирене, в това число и краля на сирената стилтън[1], както и няколко различни крем сирена, за да открие кое ще подхожда най-добре, за да замени рикотата в лазанята, когато на вратата се позвъни.

— Ало, здравейте — извика отвън дрезгав женски глас, подсказващ дълги години пушене.

Холи отиде да отвори и видя красива възрастна дама, която наистина миришеше на скъпи цигари, с голяма чанта на черни и бели райета, на която пишеше „Приятели на библиотеката на Блу Краб Айлънд“. Беше на възрастта на баба й, към седемдесет и пет, може би дори осемдесет. Освен това в нея имаше нещо познато, но Холи не можеше да каже със сигурност, докато не се сети, че я бе видяла сред малцината дошли на погребението на баба й. Косата й бе блестящо бяла, прибрана на малко кокче на тила с две игли с диаманти. Носеше черни панталони, дълъг бял пуловер, а на врата — фин червен шал.

— Казвам се Ленора Уиндъмир — произнесе жената и Холи едва преглътна шумната си въздишка. — Познавах баба ви. Преди четиридесет години посещавах готварския курс. — В гласа й нямаше емоция, нямаше носталгия. Беше просто връщане към миналото.

Холи се усмихна и й подаде ръка. Ленора я пое с двете си ръце и я въведе вътре.

Тя отвори голямата си чанта, а пръстените на ръцете й, сред които и един с огромен диамант, проблеснаха.

— Намерих това в града — каза, като измъкна бележника с рецепти на „Кучинота ди Камила“ и й го подаде.

Този път Холи въздъхна.

— О, рецептите! Благодаря на Бога! Претърсих навсякъде! Къде го…

— Намерих го в града — повтори с натъртване Ленора, като не откъсваше очи от нея.

Намерила си го в бистрото на внучката си, най-вероятно в кухнята, докато Ейвъри е подготвяла „италианската част“ от своя готварски курс. Холи го знаеше със сигурността на Камила Константина.

Тя притисна бележника към гърдите си, изпълнена с облекчение.

Ейвъри или някоя нейна приятелка бяха откраднали бележника. А Ленора или бе открила това, или случайно го бе видяла, взела и дошла да го върне. Тя някак си вметна, че не е необходимо внучка й да прибягва до престъпление, за да се отърве от конкуренцията, че всъщност Холи не представлява конкуренция, че бележникът принадлежи на Камила Константина, а сега на внучката й и на тази къща. Така или иначе Ленора каза някое от тези неща, но Холи не помнеше кое точно.

— Благодаря ви много — беше краткият й отговор.

Ленора я загледа за миг, вероятно виждаше в нея чертите на Камила, тъмните очи и коса. После се огледа за миг, като спря пред дъската с менюто. Отвори уста да каже нещо и Холи за миг си помисли, че може би ще купи някоя паста, но тя само прегледа написаното и излезе.

 

 

Миг след като Ленора Уиндъмир си отиде, Холи отиде в копирния център в Портланд и направи две копия на бележника. Оригиналът щеше да си стои в кухнята, където му бе мястото, но копията щеше да скрие на тавана, в случай че някой ден, когато Маделин Уиндъмир пораснеше, й дойдеше наум мисълта да открадне рецептите. Беше й смешно да мисли за далечното бъдеще, но не биваше да пропуска нищо, свързано с това семейство. На връщане от Портланд тя мина покрай бистрото на Ейвъри и си помисли да влезе и да се изправи директно пред нея. Знаеше, че тя беше крадецът. А имаше само една причина Ейвъри да се чувства застрашена от този бележник. Защото знаеше отлично, че уменията на Холи бяха сериозна конкуренция за нея. Всъщност единствената справедливост, която задоволяваше Холи, бе, че Ленора знаеше точно кой е откраднал рецептите — внучката й, без значение дали щеше да ги използва в работата си или просто за да я лиши от тях, или и заради двете. Това й беше напълно достатъчно.

След като се прибра, Холи се зае с лазанята (беше купила готови кори за нея), когато звънецът на вратата звънна. Тъй като не искаше сосът бешамел пак да се сгъсти, тя просто извика:

— Влезте!

Две млади жени — едната с руса до бяло коса, а другата с кехлибарени къдрици, които стигаха до кръста й, влязоха и спряха под арката.

— Здравейте! Чухме, че предлагате основен курс по италианска кухня — каза блондинката.

Холи нанесе белия сос, после сложи върху него от сместа със смляно месо.

— Да, така е. Аз съм Холи Магуайър и наследих „Кучинота ди Камила“ от баба си, която преподаваше този курс две десетилетия. В момента върви есенният курс, а зимният ще започне през януари.

— Чухме, че баба ви била наричана „Богинята на любовта“ и предсказвала бъдещето. Вие също ли можете?

Холи нареди последните кори лазаня, поръси малко пармезан, защото знаеше, че прекалено много сирене ще я направи горчива.

— Не, не съм наследила дарбата на баба да предсказва бъдещето, но наследих дарбата й да готвя.

Браво. Каза всичко това със сериозно лице. Беше истина. Беше наследила таланта на баба си. В своя стил, по собствения си начин. Просто принадлежеше на тази кухня.

— О, жалко! — въздъхна русата. — Ние наскоро се разделихме с гаджетата си. Макар че тези негодници, с които излизахме, не могат да се нарекат точно гаджета. Надявахме се да се научим да готвим любимата ни храна и да открием какво ни очаква.

Холи се усмихна.

— Съжалявам. В курса няма ясновидство и предсказания, но ако прочетете брошурата, ще видите, че във всяка рецепта се слагат специални подправки, като пламенно желание или щастлив спомен. Изглежда желанието, надеждата, мечтите и спомените могат да помогнат повече, отколкото ако човек знае какво го очаква в бъдеще.

Двете момичета се спогледаха и се усмихнаха.

— Харесва ни. Може ли да се запишем? Ние сме съквартирантки и учим в университета последен курс, но ни е дошло до гуша от готова китайска храна. Бихме искали да се научим да готвим. Това лазаня ли е? Мирише удивително вкусно.

— Ще ви призная, че предвиждам да учим как се готви лазаня още първата седмица на курса, който ще започне през януари.

— Прекрасно. Запишете ни и двете.

След като платиха по 120 долара и записаха имената и телефоните си в стария бележник на Камила, Холи осъзна какво се бе случило. Тя бе залисала две напълно непознати момичета.

— Ако не възразявате, може ли да попитам откъде сте чули за моя курс?

— Да, разбира се. Обядвахме в кафе „Дудъл Боп“ в Портланд, аз си взех салата с паста, наденички и сушени на слънце домати. Това бе най-вкусната салата, която някога съм яла. Изразих възхищението си, а собственикът каза, че му я доставя една жена от Блу Краб Айлънд, която предлага курс по италианска кухня, и ни насочи към вас. Така дойдохме тук. Днес имате ли от тази салата? Бих искала да купя една кутия за вкъщи.

Холи пъхна лазанята във фурната, сетне придружи младите жени до антрето и им показа дъската с менюто. Всяка от тях си купи салата.

Така че тя спечели тези две студентки със собственото си готвене. И със собствената си рецепта.

Благодаря ти, Nonna, прошепна наум с очи, вперени в тавана.

 

 

Лиъм се обади и тази нощ. И на следващата. Всеки път двамата водеха един и същ разговор, нито повече, нито по-малко. Но гласът му вече не звучеше чуждо, а ставаше все по-познат и мил.

На третата нощ тя погледна старинния часовник на малката масичка до леглото, очаквайки да стане десет — часът, в който той обикновено звънеше. Но този път не звънна телефонът, а звънецът на вратата.

И на прага стоеше той, облечен с джинси и черното кожено яке с ръце в джобовете, а изражението му казваше: Искам да бъда с теб.

Хали отвори вратата и той влезе вътре, а тя хвана ръката му и го поведе към спалнята.

Когато застанаха в стаята, държейки се за ръце, тя го попита:

— Кога ще се превърнеш в тиква?

— Не по-рано от утре в три и половина, когато Миа се върне с училищния автобус. Тази нощ ще остане при майка си в хотела. Казах й, че няма да се съберем отново и тя много се разстрои. Разгневи се, плака, вика, а после майка й дойде и я взе, за да се опита да я убеди, че този път няма да си тръгне. Че може и да не се съберем да живеем заедно, но няма да избяга, а ще остане и ще живее в Портланд. Но Миа едва ли ще й повярва. На нея й трябва нещо по-сериозно, като сватба например, за доказателство.

— Мога да я разбера. Горката. Прекалено трудно и тежко е да преживееш всичко това на дванадесет години. Радвам се, че майка й се е ангажирала. Ти вярваш ли, че ще остане наистина?

— Купила е къща. Това все пак е нещо. Мисля, че е сериозна, иначе не би хвърлила купища пари, ако няма сериозното намерение да остане.

— Добре, радвам се да го чуя. Главно заради Миа.

Той я погали по лицето, после я целуна.

— Липсваше ми, Холи.

— Ти на мен също.

Лиъм я привлече към себе и тя затвори очи, докато щастието се разля като вълна от върха на пръстите до мозъка й. Дори ангелът пазител, който винаги зорко надничаше над рамото й, не се появи с предупреждение.

А след минута дрехите им отново лежаха на купчина върху пода.

 

 

Холи се събуди в три часа през нощта от тежестта на една ръка, която лежеше върху стомаха й. За миг се стресна, че Лиъм лежи до нея в леглото й. Тя загледа сенките, които миглите хвърляха върху лицето му, а косата му падаше небрежно върху челото. Наведе се и целуна нежно леко брадясалата му буза, наслаждавайки се на красотата му.

Опита се да заспи пак, но без успех, така че след половин час въртене стана и слезе долу, за да си направи чай от лайка. Занесе чашата в дневната и извади дневника на баба си.

„Май 1965

Мило дневниче.

Имам си приятел. О, колко глупаво звучи тази дума. Казва се Фредуърд Милър. Не е италианец. Не е Армандо, дори никак не прилича на него, но ми е приятно да си сложа отново червило на устните, да се парфюмирам и да изляза на ресторант в събота вечер.

След вечеря той обича да се разхождаме по брега и край морето, като хвърля камъчета във водата. Говори как необятният океан го кара да мечтае и мечтите му са големи. Той е търговец на бонбони и сладкиши. Доставя шоколади, захаросани плодове и онези вафлички, които всички в Ню Ингланд толкова обичат. Къщата му е пълна с бонбони за Лучана. Тя все още не го е виждала, не съм сигурна, че искам да ги запозная. Засега ми е приятно само да излизам в събота вечер, а през делниците той продава бонбоните си.

Фредуърд смята, че съм екзотична красавица, но аз не мисля така. Знам, че ще си остана италианката със силен акцент. Тук се чувствам у дома, не намирам разлика между мен и останалите жители, освен когато усетя нечий поглед върху себе си и открия, че Ленора Уиндъмир ме гледа втренчено от другия тротоар или от горния етаж в магазина.

Знам как ще се развият нещата с Фредуърд. Знам също така, че ще имам още много приятели, но никой от тях няма да бъде като Армандо. Аз не търся любов, а просто компания, приятелство. Имам чувството, че Лучана ще търси нещо различно от голямата любов, въпреки че е само на седем години. Тя ще търси приятелство за цял живот и това е добре. Знам, че ще бъде добре. Което е най-важното.

Онова, което знам за любовта, е: когато я имаш, ще знаеш.“

Аз знам, бабо, помисли си Холи, но се страхувам. Какво ще стане, ако Лиъм отново промени решението си? Ако реши да се върне при Вероника? Или ако Миа научи, че баща й и любимата й учителка по готварство имат връзка? Може би никога няма да ми прости?

Какво ще стане, ако се случи това или онова?

Холи остави бележника на дивана и потупа мястото до себе си, за да повика Антонио. Той скочи и се настани право в скута й, като подпря първо лапата, а после и малката си сива муцунка на бедрото й. Тя нямаше представа, че баба й е имала приятели. Камила никога не бе говорила за това. А когато няколко пъти я бе питала какво мисли по въпроса да се омъжи отново, баба й казваше, че вече е преживяла своята голяма любов и че няма да намери друг като Армандо, а на нея не й трябвало по-малка любов. Въпреки че бе останала вдовица много млада, Камила Константина никога не се омъжи повторно. Но бе имала приятели, може би любовници, въпреки че сърцето й бе пълно само със спомените за Армандо.

Сега й беше страшно да си помисли, че би могла да се омъжи за Джон Риърдън и да живее съвсем друг живот в Калифорния, ако той й бе предложил, разбира се. Тогава никога нямаше да срещне Лиъм Гелър. Всъщност може би щеше да го срещне. След смъртта на баба си щеше да дойде на Блу Краб Айлънд, но нямаше да продаде къщата, нито да остави „Кучинота ди Камила“ да замре. Сърцето нямаше да й позволи да направи това, независимо дали щеше да е женена за Джон Риърдън или не. Не че имаше някаква представа как щяха да се развият нещата, което беше спорен въпрос.

Но чувството й към Лиъм бе напълно различно от онова, което бе изпитвала, дори в началото, когато бе толкова влюбена в Джон, че заряза всичко и замина на хиляди километри на запад, защото беше луда по него. Сега Лиъм бе превзел сърцето й по друг, различен начин, който дори не можеше да обясни.

— Лека нощ, Антонио — прошепна тя на котарака и го погали по главата.

Сетне се върна в спалнята, където Лиъм спеше с ръка над главата си. Тя се сгуши до него, взе ръката му, сложи я върху стомаха си и затвори очи.

Бележки

[1] Английско сирене, синьо и бяло, със запазен произход, прави се само в областите Дербишир, Лестършир и Нотингамшир. Първият известен документ за сирене стилтън е още от 1722 г. — Б.пр.