Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Мелиса Сенейт

Заглавие: Рецепти за любов

Преводач: Таня Виронова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Редактор: Мариана Шипковенска

Коректор: Иван Доганов

ISBN: 978-954-399-067-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2118

История

  1. — Добавяне

В памет на баба и дядо — Ан и Ейб Стейнбърг

„Бях на тридесет и две, когато започнах да готвя; дотогава просто ядях.“

Джулия Чайлд

Няма рецепта, когато става дума за любов…

1

Според покойната баба на Холи Магуайър, дълбоко уважавана на Блу Краб Айлънд[1], както заради пророчествата й, така и заради готвенето, голямата любов в живота на Холи щеше да бъде мъж, един от неколцината на тази земя, който ще хареса sa cordula — италиански деликатес. Това ястие се приготвяше от агнешки чревца, задушен лук, домати и грах в пикантен маслен сос, който не успяваше особено добре да прикрие какво точно се съдържа в него.

— Значи ще знам, че за мен някой е „единственият“, ако харесва задушени агнешки дреболии? Така ли? Това ли е съдбата ми? — беше питала многократно през годините Холи, надявайки се баба й да отговори: Шегувам се! Разбира се че не, bella. Съдбата ти е да бъдеш много щастлива.

Щеше да бъде доволна да чуе поне това.

Не че Камила Константина би казала някога думите „шегувам се“. Или въобще би се пошегувала.

Всъщност отговорът й винаги бе категоричен:

— Да, това казват камъните — докато черните й очи не издаваха нищо повече.

Преди месец е трепереща ръка и надежда в сърцето Холи постави чиния със sa cordula пред Джон Риърдън, мъжа, когото обичаше. Тъй като живееше в Калифорния, на хиляди километри разстояние от баба си, в един тавански апартамент без фурна, тя плати на осемдесет и шест годишната пралеля на месаря да й сготви яденето. Холи и Джон ходеха почти от две години. Тя буквално бе втора майка за неговата четиригодишна дъщеричка Лизи. И повече от всичко на света искаше да стане част от тяхното семейство.

Защо баба й я бе натоварила с подобна съдба? Кой човек би могъл да хареса подобна манджа? Холи я бе опитвала три пъти и вкусът й беше толкова… толкова гаден, че дори дядо й, който според легендата бил ял много по-обругани „деликатеси“, мразел това ядене. Но никой не бе казал, че Голямата любов в живота на Камила е длъжен да харесва това ястие. Нейната Голяма любов трябвало да бъде с руса коса и сини очи, така че, когато през 1957 година двадесет и две годишната мома Камила се заплеснала по друг тъмнокос и черноок момък в малкото градче край Милано, всички се притеснили, че е полудяла като леля си Марчела — стара мома, която си дърдорела в задната стая. Слава на бога, че след няколко месеца в града се появил ослепителният Армандо Константина с коса с цвят на чисто краве масло и очи — сини като Адриатическо море — и така и замаял главата, че я отвел чак в Америка, а репутацията й на ясновидка била възстановена.

Бащата на Холи — Бъд Магуайър опитал само една хапка от sa cordula по време на вечерята в Деня на благодарността през 1982-а и до края на живота си отказал да яде ястия, сготвени от тъща му, освен ако не ги познава и не знае от какво са направени. Бъд обичал обикновените стари спагети, залети с готов рагу сос от буркан, и парче чесново хлебче, което било добре дошло за Лучана Магуайър — майката на Холи, която се преименувала на Луси и нямала никакъв интерес към способностите на майка си нито в областта на готвенето, нито към врачуването и предсказването на бъдещето. Особено след като предполагаемият източник на знание за Камила Константина били три малки гладки камъчета, които тя взела от бреговете на река По, когато била на три годинки.

— По скоро бих повярвала на някоя кристална топка от разпродажба в Уол март — често казваше майката на Холи с присъщото си презрение и скептицизъм.

Камила Константина трябвало да изчака, докато Холи стане на шестнадесет, за да предскаже съдбата й. Като момиче Холи непрекъснато молела баба си да вземе камъните и да й каже онова, което отчаяно искала да научи — дали Майк Овърстил някога ще я покани да излязат. Или дали ще се представи добре на теста по американска история, който бе най-важният за формиране на 85 процента от крайната й оценка? Или дали майка й някога ще престане да бъде такава сухарка? В подобни случаи Камила просто вземала двете й ръце и казвала, че всичко ще бъде чудесно. Но накрая, на шестнадесетия й рожден ден, когато Майк Овърстил не се появил в шест и половина, за да я придружи на първия й бал (макар че двадесет минути по-късно се обадил по телефона, за да каже несигурно: „Съжалявам, амии… забравих, че поканих едно друго момиче“, баба й, която била дошла на гости, извадила бялата сатенена торбичка (без да види майката на Холи, разбира се) и казала „si“.

Моментът настъпил. Дошло му било времето. Камила взела трите гладки камъчета от торбичката и ги стиснала в ръката си. Холи спряла да диша в очакване, а баба й хванала ръката й със своята свободна ръка и затворила очи за около половин минута. И дълго чаканото предсказание било, че голямата любов на Холи ще обича агнешки дреболийки с грах, в маслен сос. Sa cordula.

И това от жената, предсказала съдбата на стотици постоянни жители и приходящи през лятото туристи на Блу Краб Айлънд от близките градчета, които пътували по моста, за да платят двадесет и пет долара, да седнат в къта за закуска в прочутата кухня на Камила Константина и да чуят съдбата си от нея.

Холи казала, че сигурно има и нещо друго. Може би баба й би трябвало да задържи очите си затворени малко по-дълго? Или просто да опита отново? Камила отвърнала, че понякога съдбата не може да бъде разчетена директно, че има скрити значения.

До деня, в който баба й умря, само допреди две седмици, съдбата не беше се променила. Нито посланието бе станало по-ясно. Холи го бе приела абсолютно буквално още първия път, когато се влюби. На деветнайсет. И после пак на двайсет и четири. И отново преди две години, на двайсет и осем, когато се влюби в Джон Риърдън.

Тъй като не би посмяла да сервира агнешки дреболийки на момчето, по което е луда, тя чакала докато не разбере, че го губи завинаги. Разбирала това по начина, по който любимият я гледал, дали задържал погледа си по-дълго, или ставал нетърпелив, разсеян, отсъстващ. И груб.

Тогава, за да се увери, че този мъж не е нейната Голяма любов, тя сервирала sa cordula за предястие — съвсем малка порция (че кой би харесал голяма порция агнешки дреболийки?) Всеки път резултатът от проверката бил успешен с горчиво-сладък вкус. Експериментът неизменно доказвал, че любовта, която си отивала, не била нейната Голяма любов. Това просто било още едно момче, което не харесало sa cordula. И не обичало Холи. Така тя по-лесно приемала раздялата.

Този път обаче тази любов бе различна. Въпреки че Джон се бе отдръпнал. Въпреки че проявяваше всички признаци на нетърпение и разсеяност. Въпреки че престана да й се обажда посред нощ, за да й каже колко я обича и да й пожелае сладки сънища. Тя обичаше Джон Риърдън. Искаше да се омъжи за него — мъжа, в когото се влюби по време на една самотна ваканция в Сан Франциско, където отиде, за да забрави друга, по-малка любов. Холи държеше на този мъж, заради него напусна Бостън, надявайки се да намери… какво? Да намери съдбата си, да намери онова, което смяташе да направи с живота си. Холи смяташе, че го е открила в това малко семейство от двама души. Тя искаше да прекара остатъка от живота си, като пече курабийки през уикенда с Лизи; искаше да мие златистите й къдрици, да я люлее на люлката и да я гледа как расте. Всички, особено майка й, казваха, че е луда да се обвързва с неотдавна разведен мъж с дете. Но Холи обожаваше Лизи, обичаше я като родна майка. Обичаше и Джон и бе готова да чака. Въпреки че през последните няколко месеца той престанала споменава думите „някой ден заедно“.

А през последните няколко седмици беше по-разсеян от всякога.

Те винаги прекарваха вечерите в сряда заедно. Така че и тази сряда Холи бе при него, беше изкъпала Лизи и я обличаше с любимата й пижамка, докато Джон определено я избягваше. Първо говори по телефона с брат си, после с шефа си, писа на клиент, изпрати файл по електронната поща, търси любимата чаша на Лизи, на която пишеше „Хелоу, Кити“. Беше навсякъде другаде, но не и близо до Холи.

Двете с Лизи седяха на кожения диван в дневната. Холи сресваше косата й — мокри къдрици с цвят на мед и пееше азбучната песничка. Лизи знаеше всички букви с изключение на Л, М, Н, 0, П, които произнасяше слято като „ел-оу-пи“. Обикновено когато Холи къпеше Лизи и сресваше прекрасната й коса, пеейки глупави детски песнички, което караше Лизи да се смее щом стигнеха до „ел–оу–пи“, Джон заставаше и ги гледаше с онова изражение, което винаги убеждаваше Холи, че я обича, че е дълбоко развълнуван от близостта между нея и дъщеричката му. И че съкровеното й желание да живее тук, да спи с него и да се събуждат заедно всяка сутрин ще се превърне в истина.

Това обаче не беше приказка и Холи дълбоко в сърцето си знаеше, че Джон няма да й предложи брак. Нито в близкото бъдеще, нито в далечното, никога. Знаеше го с 95 процента сигурност, въпреки че не виждаше в бъдещето като баба си.

Но как можеше да се откаже от Джон? Как да се откаже от онова, което желаеше толкова отчаяно? Да се омъжи за него, да бъде втора майка на детето му и да започне нов живот в малката синя къща на един от хълмовете в Сан Франциско — така Холи си представяше бъдещето? Да, в момента отношенията им бяха обтегнати, макар Холи да не знаеше каква бе причината. Това не означаваше, че няма да се оправят. В дългите връзки понякога настъпва затишие. Вероятно бе нещо такова.

Имаше само един начин да разбере — като му поднесе sa cordula.

Така че, когато Лизи се захвана с новата си книжка за оцветяване и новата кутийка цветни моливи, Холи влезе със свито сърце в кухнята, за да приготви вечерята, която й бе обещала — чийзбургер във формата на Мики Маус (единственото, което правеше наистина добре) и да претопли контролния тест за Голямата любов. След като сервира чийзбургери на всеки, за Лизи и лингуини със сос от грах (които приличаха на sa cordula), а за себе си и Джон — две малки порции истинска sa cordula, Холи седна на масата до двете същества, които обичаше най-много и зачака. Ако Джон харесаше яденето, щеше да се успокои, да приеме онова, което казва — че е просто „изморен, разсеян от работата“ и т.н. Той щеше да е нейната Голяма любов. Ами ако не го харесаше, тогава какво? О, боже, не биваше да го прави! Не трябваше да се подлага на това. Дъхът й спря, когато той сложи салфетката на коленете си и взе вилицата, оглеждайки ястието. В един миг всичко между тях щеше да се промени заради надеждата или липсата на такава, а Джон изглеждаше както винаги, седеше на масата пред прозореца красив, с гъста светлоруса коса, която отмяташе с ръка от лицето си, съвсем фини бръчици около лешниковите очи и изваяната брадичка, покрита със сянката на едва набола брада.

Холи си пое незабележимо въздух и преглътна скоростно една хапка, запазвайки невъзмутимо изражение, въпреки песъчливата, слузеста текстура на ястието. Агнешките чревца нямаха точно вкус на пилешко. Те нямаха вкус на нищо, освен на това, което си бяха. Пикантен сос с масло или нищо. Ако поне грахът можеше да помогне…

Джон боцна една хапка с вилицата и я загледа за миг.

— Това пък какво е?

— Старо италианско ястие, което nonna[2] прави понякога — отвърна Холи, опитвайки се да не гледа вилицата му.

Лизи нави лингуините около своята, както я бе научила Холи.

— И аз искам да си имам nonna.

— Ти имаш, тиквичке — увери я Холи, лелеейки дълбоко в сърцето си мисълта как Камила Константина показва на Лизи как се точи паста с малка точилка. — Имаш дори две. Майката на твоята мама и майката на тати.

— Но ако ти и татко се ожените, ще си имам и бабата на Холи.

Е, това невинно изказване излезе от устата на едно момиченце.

Холи се усмихна. Джон замръзна. Лизи успешно нави лингуините.

След което, като на забавен кадър, Джон пъхна вилицата с агнешки чревца в устата си, заедно с едно грахово зърно на върха. Пребледня леко, лицето му се изкриви и той изплю хапката в салфетката си.

— Извинявай, Холи, но това е най-гнусното нещо, което някога съм ял. Без да обиждам баба ти.

Или мен, помисли си тя, а сърцето й замря. Може би баба й грешеше.

Но след четиридесет минути, след като помогна на Лизи да измие зъбките си, зави я с топлото одеяло и прочете половината от „Златокоска и трите мечки“ и накрая целуна по ухаещата на зелена ябълка коса заспиващото момиченце, Джон изплю камъчето. Каза, че съжалявал. Каза, че не тя била виновната, че той бил причината, че не искал да стане така, но се влюбил в своята секретарка, която също била разведена и имала малък син, така че двамата си допадали и се разбирали чудесно. И че според него идеята Холи да продължи да вижда Лизи не била добра, дори и само веднъж в месеца, за да отидат на детската площадка или да й купи сладолед.

— Тя е само на четири, Хол! Ще те забрави точно след две седмици. Хайде да не усложняваме нещата, а?

Холи обаче искаше да усложни нещата. Искаше да усложни цялото това скъсване. Така че произнесе своята защитна реч, напомняйки му за двете години, прекарани заедно, за привързаността на Лизи към нея, за плановете, които бяха правили за бъдещето. Които (трябваше да признае пред себе си), се ограничаваха до евентуалното посещение на зоологическата градина следващия уикенд. И тъй като Джон стоеше като каменна статуя от Великденските острови, без да каже нито дума, и само хвърляше бегли погледи към часовника, тя осъзна, че той всъщност с нетърпение очаква тя да си тръгне, за да може да се обади на новото си гадже и да й каже, че най-накрая е свършил тази досадна работа — да се отърве от нея.

Тя отиде в банята като на сън, страхувайки се да погледне към него или към каквото и да е наоколо, та камо ли да се разплаче. Затвори вратата и се свлече на пода, покривайки лицето си с ръце. После пое дълбоко въздух и се насили да се наплиска със студена вода. Погледна се в огледалото над мивката — тъмнокафявите си очи, тъмната си коса и хубава светла кожа, същата като на баба й, и си каза: „Той не е твоята Голяма любов. Проверката го доказа. Не било писано да е той“. Това обаче беше слабо утешение.

А какво щеше да стане, ако беше харесал sa cordula? Тогава? Как щеше да се пребори за голямата любов с някой, който каза, че не я обича така лесно, както каза, че ястието било гнусно?

След неговото кратко, учтиво, но въпреки това нетърпеливо: „Холи, не може да стоиш там цяла нощ!“ тя излезе от банята. Той й подаде една торба с личните й вещи, които очевидно бе събрал по-рано същия ден, защото беше планирал да я изгони — няколко дрешки и четка за зъби, повтори колко съжалява и как не искал да я нарани. Преди да си тръгне, тя застана на вратата, водеща към стаята на Лизи, наблюдавайки за няколко секунди как малкото телце се надига и спуска при всеки дъх.

— Сбогом, сладко момиченце — прошепна. — Обзалагам се, че ако бе опитала една хапка от sa cordula, щеше да поискаш още.

Бележки

[1] Остров „Синия рак“ (англ.) — Б.пр.

[2] Баба (итал.) — Б.пр.