Мелиса Сенейт
Рецепти за любов (14)

14

На другата сутрин имаше чувството, че лети. Събуди се с усмивка, заради прекрасната среща на лодката под звездите, вероятно най-прекрасната й среща за всички времена. Въпреки че свърши прекалено бързо. Излезе вятър и стана почти осем и половина, а Лиъм очакваше Миа да се върне от хокейния мач в училище, така че двамата загребаха бързо обратно. Той я изпрати до нейната къща, докато кучетата бягаха пред тях. На входната врата я целуна отново страстно и сладко и Холи бе убедена, че тази вечер бе началото на нещо.

Тя слезе долу, ленива и щастлива, и забеляза нещо, пъхнато под вратата — още една картичка в ухаещите на ягоди пликове на Миа. Но тази беше надписана с почерка на Лиъм.

„Холи,

Благодаря ти за прекрасната вечер. Нямам търпение да го направим отново. И отново. И отново.

Лиъм“

Тя се усмихна и я притисна към гърдите си, сетне я пъхна в джоба на халата и почти изтича в кухнята, където даде на Антонио двойна порция дроб за закуска. Не успя да изтрие глупавата усмивка от лицето си през целия ден, дори когато осъзна, че е забравила да добави сухо бяло вино за соса Болонезе, но откри пропуска си едва след като го опита. След което си пожела още една такава среща с Лиъм. През целия ден правеше глупави, малки грешки, но не им обръщаше никакво внимание. И трябваше да признае, че фактът че е забравила виното, не я разстрои, дори напротив.

Макар че в началото на седмицата Холи бе предложила на Миа да я заведе да пият кафе с мляко и да я почерпи в сладкарницата след училище за рождения й ден, Миа отказа, защото не искаше да пропусне майка си, ако дойде да я вземе от къщи. Така че този ден в четири часа следобед, Холи опакова подаръка на Миа (баба й имаше едно чекмедже, пълно с различни опаковъчни хартии, панделки и картички за всякакви случаи) — красиви висящи обеци с малки перлени зърна, които подхождаха на балната й рокля, и се отправи към къщата на семейство Гелър.

По средата на пътя дочу как някой тича към нея, след което и възбудения глас на Миа:

— Мамо?

След това видя самата Миа, останала без дъх, с разочаровано лице, което казваше „О, това е само Холи!“

— О! — Възторженият щастлив поглед в очите й угасна. — Помислих си, че е мама.

— Значи ще дойде днес? Това е чудесно!

— Ами… всъщност не знам със сигурност. Не съм я чула. Но предполагам, че ще дойде. Вероятно изчаква края на учебния ден. Нали знаеш какви са родителите… Сигурна съм, че ще дойде от летището направо тук.

Холи се надяваше на същото. Наистина се надяваше. Присъствието на собствената й майка на рождените й дни за нея означаваше същото, което и за Миа. И тя знаеше защо беше така. Ако имаше един специален ден, в който майка й да покаже, че наистина я обича, това беше този ден.

— Не видя ли на булеварда някой да се оглежда? — попита момичето, протягайки врат, за да надзърне зад завоя на пътя, тъй като дърветата скриваха част от хоризонта. — Може би й е трудно да ни намери?

— Има отлични пътни знаци — успокои я Холи. — Пък и може да пита всеки в града. Ще намери пътя без проблеми. — Ако въобще се появи. — Защо не се върнем в къщата?

Миа отново огледа пътя, на който нямаше никой друг, освен една катерица и птици. Лицето й помръкна и тя се върна, седна на стълбите пред вратата и обви с ръце коленете си.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита Холи. — Става доста студено.

— Не, добре ми е. Просто съм така развълнувана че мама ще дойде, искам да кажа, сигурна съм, че ще дойде. Това е моят рожден ден! — Тя дръпна ципа на качулката до брадичката си. — Пощата пристигна, но нямаше никаква картичка за мен, а това означава, че е планирала да ме изненада. Да дойде направо тук. Няма начин хем да не изпрати картичка, хем да не дойде лично, нали?

По дяволите. Холи се надяваше, че наистина няма начин.

— Добре, слушай. — Тя подаде подаръка, като седна до нея. — Честит рожден ден, мила.

Миа засия.

— О, благодаря ти. — Тя развърза панделката, отвори хартията и кутийката. — Мили боже! Холи, те са невероятни, прекрасни. — Вдигна красивите обеци на светлината. — И идеално ще подхождат на роклята ми. Благодаря ти — добави и се наведе да прегърне Холи. — Искам веднага да си ги сложа, но май ще трябва да почакам до танците.

— Съгласна съм. Нямам търпение да видя снимките ти с роклята и… готиното ти гадже.

Боровинковите очи на Миа светнаха.

— И аз нямам търпение. Още само един ден.

— Ей, я ми разкажи повече за този Даниъл Дреслер — подкани я Холи и двете седяха около час, като си говориха и подскачаха при всеки шум, но майката на Миа не се появи до пет часа. В пет и половина, след час и половина навън, една кола приближи, Миа скочи и изтича към нея, но се оказа само тъмносиният джип на баща й.

Момичето избухна в сълзи. Стоеше на пътеката и плачеше, докато Лиъм излезе от колата.

— Все още я няма, татко! Ще дойде ли? Не ти ли е пратила съобщение?

Изражението на Лиъм бе повече от нещастно. По дяволите!

— Съжалявам, скъпа, но нямам никакво съобщение. Обадих се, пратих й имейли няколко пъти, тази сутрин отново опитах, но не мога да се свържа с нея.

— Значи сигурно е на път. Пътува насам. — Тя седна отново на стълбите, обнадеждена от перспективата, която сама си измисли.

О, Миа, помисли си Холи с въздишка. За миг Лиъм изглеждаше така, все едно иска да убие някого, по-точно бившата си жена, но тя не беше тук. Той погледна дъщеря си и изражението му се смекчи.

— През цялото време ли седиш тук? Откакто се върна от училище?

Тя кимна.

— Холи дойде към четири и ми донесе подарък. Виж какви красиви обеци! Подхождат на новата ми рокля за бала. — Вълнението в очите й не трая повече от няколко секунди.

— Благодаря ти — произнесе само с устни той към Холи.

— Миа, хайде да влезем вътре. Ще поръчам пица с любимите ти сосове и подправки. Имам и подарък за теб. Нещо, за което ме молиш от последния си рожден ден.

— Не, искам да чакам мама тук — каза тя, тупайки с крак по стълбата.

— Скъпа…

— Искам да чакам тук, татко.

Той погледна към небето, сякаш търсеше помощ от него.

— Аз оставам с нея — обърна се към Холи. — Благодаря ти, че си стояла с нея — добави шепнешком.

— За нищо. — Тя отиде при Миа и стисна ръката й. — Честит рожден ден, скъпа. И не забравяй, че искам да видя снимките от бала.

— Да, добре — отвърна Миа, стана и затътри краката си, а главата й с всяка крачка падаше все по-ниско.

Холи не искаше да си тръгне, но не бе съвсем сигурна, дали той я помоли да си тръгне или просто й даде възможност да избира. Трудно решение. Искаше да остане и да бъде полезна, да успокои ако можеше и двамата, но осъзнаваше, че това бе семеен проблем. Трябваше да си отиде и да остави Лиъм да се справи така, който той намери за добре.

— Добре, довиждане.

Той й се усмихна благодарно, седна до дъщеря си с подпрени на коленете лакти.

Тя се надяваше, че няма да стоят дълго. Но докато стигне до своята къща, не видя нито една кола да завива от булеварда към Коув Роуд. Стопли малко паста, изяде я на масата, вперила очи в прозореца. Но по Коув Роуд не мина нито една кола.

Надяваше се (най-вече заради Миа), че просто е пропуснала колата на майка й.

 

 

Малко след полунощ мобилният й телефон иззвъня. Вече беше в леглото, увита в топлата пухена завивка, а бележникът с рецепти на баба й лежеше в скута й. Имаше намерение да работи върху оставащите уроци за курса, но не бе в състояние да се концентрира върху нещо, друго освен върху семейство Гелър — висок мургав и секси мъж и прекрасна тийнейджърка. И двамата бяха завладели сърцето й. Тя грабна телефона, надявайки се, че е някой от тях.

Беше Лиъм.

— Вече е полунощ и Миа най-сетне се предаде — произнесе той. Гласът му беше сърдит, отчаян, наранен. — Току-що си легна, хлипаща. Просто не знам какво да направя, за да подобря нещата.

По дяволите.

— Съжалявам.

Тя стисна трите камъчета от По, надявайки се, че те ще й помогнат да открие точните думи, но главата й остана празна. Не знаеше какво да каже, а не искаше да казва нищо неправилно.

— Холи, аз… не знам. Не знам какво да кажа. Просто искам да се погрижа за дъщеря си. Само това искам да направя.

Той замълча, а тя изчака малко преди да заговори.

— Прави онова, което трябва.

— Да.

Така. Значи може би нямаше да има втора перфектна среща. Лиъм имаше пълното право да се съсредоточи само върху дъщеря си, а не върху крехкия си любовен живот. И тя го уважаваше заради това дори още повече.

— Просто ти си първият човек, на когото Миа вярва от доста време насам. За нея ти си един добър пример за подражание — пример за жена. Не искам да обърквам нещо. Ако проваля нещата… — Той преглътна трудно и тя го чу. — Разбираш ли какво казвам? Защото лично аз нямам представа какво казвам, нито какво искам да кажа.

Казваш, че ако започнем връзка и нещата между нас тръгнат зле, Миа ще загуби мен. Тя го разбираше, приемаше го, но все пак, нещо прободе сърцето й.

— Напълно те разбирам, Лиъм. Ти трябва да подкрепиш дъщеря си, чието сърце е разбито и в момента няма как да й помогнеш. И искаш да си сигурен, че няма да сбъркаш, няма да направиш грешен ход, който може да влоши още повече нещата.

— Точно така! Казах й, че Джоди вече не присъства в моя живот и това малко вдигна духа й и я зарадва, но не за дълго. Така че може би ще е разумно да действаме по-бавно?

Бодежът в сърцето спря. По-бавно не означаваше край.

Разбира се, че по-бавно бе добре. По-бавно е една сладка любовна среща на лодка, която завършва с удивителна целувка и нищо повече.

— Онова бе целувка за лека нощ, нали? А целувките преди нея бяха супер — той замълча за миг и добави: — Не съм сигурен дали искам срещата на Миа за училищния бал да завърши с целувка. Дванайсетгодишните целуват ли се?

Тя се усмихна.

— С невинни целувки. Но нали ти си придружител? Радвам се, че си ти. За нея това е голямо събитие, тя се вълнува силно и може би като мисли за това събитие, ще успее да преодолее разочарованието си от рождения ден. Радвам се, че ще бъдеш с нея. Тя може да не го казва, но се обзалагам, че означава много за нея.

— Освен ако не я злепоставя пред съучениците й, като имитирам лунната походка или нещо подобно.

Холи се разсмя. Искаше й се да изтича надолу по улицата и да го прегърне, после да се върне в тишината и спокойствието на тази къща. Но си остана в леглото. Антонио се сви на кълбо в краката й.

 

 

През целия ден в събота Холи умираше от желание да се обади в дома на семейство Гелър и да попита дали Миа се нуждае от нещо за танците, с което тя може да помогне. Самата Холи не се разбираше особено с майка си, когато бе в пубертета, но Лучана Константина Магуайър винаги бе насреща: с кутия тампони, когато й дойде цикълът за пръв път, с полезен съвет, когато й трябваше сутиен без презрамки размер 32 АА за първия бал, с рамо на което да плаче, когато бе предавана от приятели или обидена от врагове.

Холи дори не можеше да си представи какво бе да имаш майка, която буквално те е изоставила заради един нов съпруг и лъскавия живот на хиляди километра в Калифорния и постоянни пътувания до Европа, така че Миа дори не знаеше къде да се обади, ако иска да намери майка си. Две години подобен живот сигурно бяха взели своето от Миа… и от Лиъм. Нищо чудно, че бе хранил такива големи надежди към розовата от глава до пети Джоди с красиво подчертани форми и задълбочени познания по важните науки кои цветове подхождат най-много на дадена конструкция и цвят на лицето. Тя притежаваше едно супер лекомислие, което не би повлияло върху съзнанието на крехкото семейство Гелър, но имаше и момичешко излъчване, което Лиъм бе решил, че би могло да замести отсъствието на майка. Холи дори не си задаваше въпроса дали Миа липсва на Джоди. Когато розовата Барби се появи в курса по готварство, тя видя липсата на истинска топлота. Но Джоди щеше да бъде много полезна тази вечер, докато Миа се приготвя, въпреки че самата Миа едва ли би искала да я види около себе си.

Холи щеше да се радва да види Миа, облечена в блестящата лилава рокля и с висящите обеци. Но успя да задържи ръцете си далеч от телефона. Беше съгласна с Лиъм, че нещата трябва да се развиват с по-бавна скорост, което включваше да не му досажда и да го остави да се справи сам с първия бал на дъщеря си. Като например да й каже, че изглежда зашеметяващо с глас, който ще я убеди, че казва истината.

Този ден трябваше да разсейва мислите си с навиване на паста и опитване на нови форми, като тортелини, което й изглеждаше много сложно, но така или иначе прекарваше почти цялото време в кухнята. Успя да продаде четири опаковки пене и шест буркана сос от вчера, а после откри, че стои в центъра на дневната, оглежда критично мебелировката и декорацията, сякаш изведнъж е осъзнала, че това вече е нейният дом и може да прави промени, ако иска. Като например да махне депресиращата стара картина с маслени бои на възрастен мъж със строго лице и бастун — дядото на Камила Константина. А също и лампата върху красивата масичка до прозореца с трите маймунки „Не виждам, не чувам, не говоря“, които изпълняваха ролята на стойка. Тя свали картината и взе лампата, после се качи по скърцащите стълби към тавана и ги остави там. Малкото таванско помещение беше много чисто и подредено, в него имаше още няколко лампи, картини и цяла лавица с книги, повечето на италиански. Холи прекара цял час, за да прегледа всичко, напълни една голяма кошница с неща, които й харесаха, като три малки скулптури на човешки фигури — мъж, жена и дете, четири малки картини — една на Антонио, една на къщата, в която баба й бе израснала в Италия, една на тази къща и една на самата Камила, седнала на каменната пейка близо до доматите.

Пренесе съкровищата долу, щастлива от осенилата я идея, че може да направи дома повече свой. Сега, след като бе получила работата за сватбата и имаше възможност за още срещи с Лиъм, не се чувстваше толкова чужда и не на място в собствения си дом. Можеше да започне да мисли за тази къща като за своя и да постави себе си в нея. Харесваше й романтичния стил с орнаменти на баба й, любовта на Камила към цветовете на Тоскана и силното европейско влияние. Но с красивата лампа и картината, изобразяваща маслиново дърво, на мястото, където преди висеше строгият дядо, сега дневната бе място, където щеше да поседне да чете книга или просто да си почине с удоволствие.

След като почувства удовлетворение от новия вид на стаята, тя извади прахосмукачката и прекара няколко часа в метене, бърсане на прах и лъскане, наслаждавайки се на всяка минута от работа, която смяташе за досадна. След като си взе дълъг горещ душ, навлече жълти панталони за йога и тениска с дълги ръкави и седна в спалнята, наблюдавайки обзавеждането, което искаше да промени. Дебелите бели завеси на прозорците трябваше да си отидат. На тяхно място щеше да сложи нещо тънко и ефирно и може би някакви по-плътни от тъмнозелено кадифе. Щеше да помоли Тамара да й помогне.

Телефонът иззвъня и Холи почти се хвърли към него. Беше малко след седем и четиридесет и пет. Балът започваше в седем, така че не можеше да бъде Лиъм или Миа, които я канят да намине край тях и да вади колко красива е Миа. Всъщност трябваше да признае пред себе си — през цялото време на лудото чистене се бе надявала да й се обадят. Беше Тамара, но Холи пак се зарадва, защото можеше да използва съветите на приятелката си веднага.

Тамара се впусна в забавно и смешно описание на срещата от предишната вечер — втората й среща със спортен репортер на име Камерън. Той се бе погрижил за вечерта — круиз с вечеря около Каско Бей, откъдето, както се изрази Тамара „измъкване няма“, а това според нея означавало, че наистина му е харесала на първата среща.

— Цялата вечер говори само за спорт! — добави Тамара. — И е толкова забавен! Също така е начетен и много секси! Холи, трябва да го видиш. Има невероятни зелени очи и страхотна посивяла коса, тъмноруса и леко къдрава. А всеки път, когато му разказвах някоя от моите смешни и забавни истории за обзавеждането на офиса или къщата на някой, той ме слушаше и задаваше въпроси. Върна ме до вкъщи с колата и ме целуна на прага, без да направи опит да влезе. Бях на косъм да го поканя, но нещо ми подсказа да не го правя, да се въздържа, да не пришпорвам нещата, а той ме помоли за трета среща. Боже, Холи, мисля, че съм влюбена. Може ли човек да се влюби след втората среща?

— Определено може. И звучи чудесно. Толкова се радвам за теб, Тамара.

— Ще изглежда удивително, облечен в смокинг — продължи да мечтае Тамара и Холи знаеше, че приятелката й вече си представя себе си в булчинската рокля на сестра си и зеленоокият Камерън със смокинг до нея. — Не мога да повярвам, че го харесвам толкова много само след две срещи. Дори си мисля, че ще правя секс с него на третата среща.

Холи се разсмя. Секс на третата среща. Може би и тя щеше да има трета среща с Лиъм. Ако броеше вечерята у тях за първа. Но секс на трета среща не влизаше в определението „бавно“. Беше точно обратното на „бавно“.

— Точно когато си мислех, че съдбата ми е да прекарвам сама всяка сватба, празник, специален случай и съботна вечер — да не споменавам останалата част от живота, срещнах този мъж. Харесва ли ти името Камерън? И знаеш ли какво, Холи? В сряда мисля да му сготвя вечеря. Какво ще кажеш за твоите талятели със сос болонезе, брускети с домати и патладжан и бутилка червено вино. А за десерт тирамису, може би в чаша с високо столче.

Холи бе трогната от определението „твоите талятели“. Не „на баба ти“. Нито на „Кухнята на Камила“, а твоите.

— Звучи перфектно, Тамара. Романтично, секси, леко и все пак изпълнено с мистерия.

Тя се засмя.

— Отлично, точно това е целта ми.

Холи си помисли да разкаже на Тамара за собствената си среща, но искаше да я запази известно време само за себе си, да запази всичко за себе си.

На вратата се позвъни малко след като Тамара си отиде. Тя погледна часовника на стената в основата на стълбите. Минаваше осем. Може би беше Джулиет? Или Франческа, която минаваше, за да й каже, че оттегля поръчката и сватбата ще бъде обслужена от Ейвъри Уиндъмир? Не беше нито едното, нито другото.

Беше Лиъм. Изглеждаше блед, нервен и бесен. Малко след осем означаваше, че от бала, на който трябваше да придружава дъщеря си, беше минал само час.

— Лиъм? Какво…?

— Майка й се появи. Оркестърът започна да свири първото парче, на следваща минута превключиха на „Честит рожден ден, скъпа Миа!“ и изведнъж на сцената се появи Вероника с червени рози. Изглеждаше като рок звезда.

Е, това наистина беше неочаквано. Или може би не.

— О, боже. Миа сигурно е била много развълнувана.

Но Лиъм очевидно не беше.

— Разбира се. Беше толкова шокирана, че замръзна за миг, сетне се втурна напред за прегръдката на годината.

Всичко изглеждаше малко цинично.

— За Миа трябва да е означавало много.

— Вероника е правила този номер вече два пъти. Не я вижда и не я чува с месеци, после изведнъж се появява най-неочаквано като торнадо, засмуква я, вдига я в небесата, после я пуска и изхвърля извън града.

— Влез, Лиъм — покани го тя, слагайки ръка на рамото му. — Ще ти направя кафе. Или може би искаш нещо по-силно за пиене?

Той влезе, но не свали палтото си и не й отговори.

— Тя не дойде на рождения й ден, накара я да плаче цял ден и цяла нощ, а сега се появява на първия й бал, проваля първата й среща с момче и прави всичко това заради себе си, преструвайки се пред света как не би понесла още една минута без своето скъпо детенце! Миа просто каза „сбогом“ на гаджето. И на мен.

— Мога да си представя колко развълнувана е била. Това беше мечтата й.

Той я загледа.

— Нейната мечта? Мечтата й да види майка си? На всеки шест или осем месеца? Когато Вероника не се чувства добре или се е скарала с новия си съпруг и се нуждае от място, където да се скрие за малко, тогава се сеща за дъщеря си. Тогава неочаквано си спомня, че има такава и за няколко дни я обземат любов и загриженост, които разбира се са фалшиви, докато се почувства добре, за да се върне при тъпия си съпруг.

— Лиъм, не знам за какво говориш. Не познавам тази жена. Не мога да говоря за мотивите й. Просто знам, че е майката на Миа.

— Само биологичната майка. А когато се измори от нея или когато Миа наистина поиска нещо, например любов, Вероника ще я напусне и ще разбие сърцето й на милиони парченца, които аз ще събирам след нея. И така до следващия път, когато се случи пак същото. Просто ми омръзна, Холи. Писна ми!

Тя не знаеше какво да направи, нито какво да каже, така че разтвори ръце, а той се поколеба за миг, сетне пристъпи и й позволи да го прегърне.

— Но така или иначе не мога да направя нищо друго — прошепна, а ръцете му я прегръщаха. — В това съм напълно безпомощен. Просто трябва да оставя това, което се случва, да се случва. Но ме боли.

— Може би нещата ще се наредят. — Гласът на Холи бе по-скоро шепот, тъй като ухото му бе съвсем близо до устните й. Тя затвори очи за миг, усещането да е до него бе толкова хубаво. Надяваше се, че ще намери точните думи, думите, от които той се нуждаеше, да каже нещо, което ще му помогне.

— Може би майка й ще остане за уикенда, ще се отнася към Миа като с принцеса, сетне ще си отиде с обещанието да се върне скоро. Това може би ще я зареди до следващия път. А може би фактът, че майка й е прекъснала танца с Даниъл, я е направил щастлива. Цялото училище е видяло как Вероника вдига голяма врява за рождения й ден.

— Да, един ден след него.

Холи го прегърна още по-силно.

— Но сега Миа е щастлива, нали?

— Да.

— Тогава мисли само за това. Тя е щастлива. Желанието й се е сбъднало, макар и с един ден закъснение. Тя е с майка си. Примири се и се опитай да не мислиш за онова, което може да се случи. Защото утре вечер жена ти може да си тръгне и да остави Миа щастлива, че е обичана.

Той въздъхна мълчаливо. Просто продължи да я прегръща.

— Косата ти отново мирише на цветя.

— Току-що си взех душ.

Лиъм замълча за миг и отново я целуна. Целувката изгледа съдържаше всички чувства, които го изпълваха, от гняв до отчаяние. Но в нея имаше нещо, което не казваше „да забавим темпото“. Така че Холи го хвана за ръката и го заведи в кухнята, където двамата седнаха един срещу друг, а тя сложи на масата сирене, грозде и пресен италиански хляб, докато той се успокои.

Дотолкова, че се наведе и я целуна.

— Аз съм опустошен.

— А аз мога да помогна — прошепна тя. Стана и застана зад стола му, внимавайки да не приближи повече, отколкото бе необходимо, и започна да масажира врата и силните му рамене. Можеше да усети възлите от напрежение.

Сетне той изведнъж се изправи и я целуна. Не както преди, когато не я гледаше дори. Сега целувката беше пълноценна и страстна, с широко отворени очи, и тя отвърна без колебание. Беше обзета от чувства и желанието да усеща ръцете му върху себе си, навсякъде, бе толкова силно, че почти не можеше да мисли. Някъде встрани, въображаемите ангелче и дяволче над рамото й си говореха за възможностите — ангелчето предлагаше само една топла прегръдка, като тази, имайки предвид драмата и усложненията. Но малкото дяволче, с тумбесто коремче и щръкнали уши, завъртя очи към ангелчето и прошепна: „Я млъкни! Да става каквото ще!“, при което на Холи й стана толкова смешно, че едва не се разсмя.

Така че, когато той я вдигна на ръце като Ричард Гиър и я понесе по стълбите, за един съвсем кратък миг тя си помисли да каже нещо от рода на „Не, може би идеята не е добра. Не е твърде бавно“. Но когато отвори устата си да го каже, от нея не излезе нищо, а той се възползва от възможността да я целуне, докато я носеше. Тя прокара езика си от шията до ухото му, после той я отнесе в спалнята, която не бе точно нейната, а на Камила, и я положи върху желязното легло, където лежаха камъчетата от По, а тя реши, че това е съдба и че камъчетата й предлагат своята благословия.

Холи продължи да мълчи, докато Лиъм измъкна и вдигна тениската й над стомаха, после над гърдите, където се забави известно време, преди да издърпа блузата през главата и да я хвърли на леглото. Тя направи същото с неговата риза, целувайки кожата му след всяко откопчано копче. Видът на горните им дрехи, хвърлени на купчина на пода, й хареса, но после вниманието й бе напълно привлечено от ръцете и устните му, които преминаха през всички възможни точки на тялото й, докато не се оказа напълно гола, а към ризата и тениската й се присъединиха нейните и неговите панталони, бялото й бельо и сивите му боксерки.

Сетне дълго време нямаше нищо друго, освен усещания и приятен морски бриз, проникващ през леко отворения прозорец и разхлаждащ телата им.

 

 

Лиъм се превърна в тиква и изчезна също както в приказката за Пепеляшка около десет, когато беше времето за лягане на Миа и той предполагаше, че майка й ще я върне.

Леглото й, така топло преди миг, сега без него бе прекалено голямо и студено. Той се обличаше и с всяко закопчано копче чертите му ставаха все по-сурови.

— Дори не знам какво ще направи Вероника! Дали ще я върне или ще я задържи през целия уикенд… — обясни нервно, закопчавайки ризата върху гърдите, които тя бе целувала преди малко. — Бих искал да остана. Бих искал да прекарам цялата нощ с теб.

— Аз също. Но разбирам.

Тя облече копринения халат и се загърна плътно, готова да го изпрати по стълбите. На вратата на спалнята той неочаквано се обърна, развърза халата й и я притисна към себе си в яростна прегръдка, която почти спря дишането й, сетне вдигна ръка, за да я погали по лицето и брадичката. Завърза халата, усмихна се и я прегърна през рамо, докато слизаха надолу.

Ако беше направила равиоли или ризото с гъби, щеше да го накара да остане. Сега обстоятелствата бяха други. И да, да. Тамара, да! Уверявам те, че човек може да се влюби още на втората среща. Може да се влюбиш дори от пръв поглед, дори от едно почукване на вратата в осем часа сутринта.

В кухнята Холи видя якето му на пода, където го бе захвърлил, когато я целуна. Сетне го изпрати до вратата.

— Обади ми се, ако искаш да говорим.

Той кимна, наведе се и докосна устните й едновременно мило и страстно, после отвори вратата. Тя гледаше след него, докато пресече улицата, раменете му сякаш отново се бяха смъкнали. Той се спря, обърна се, вдигна ръка, както последния път, и Холи му отвърна.