Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Love Goddess Cooking School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Мелиса Сенейт

Заглавие: Рецепти за любов

Преводач: Таня Виронова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София

Редактор: Мариана Шипковенска

Коректор: Иван Доганов

ISBN: 978-954-399-067-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2118

История

  1. — Добавяне

16

През следващите няколко дни състави списък на местните деликатесни магазини, а после тайничко ги обиколи, като си водеше бележки какво предлагат и с какво може да допълни тяхното меню. Уреди си седем срещи, за да достави своята паста и сосове, а днес бе решила да изпробва няколко салати — нещо, което баба и не обичаше да прави. Но Холи можеше да преживее само със студена паста с маслини, зехтин и сушени домати и това й изглеждаше като безопасен начин да обнови менюто и да въведе в „Кучинота ди Камила“ малко и от своя начин на мислене.

Два пъти — веднъж когато излизаше и още веднъж, като се прибираше, забеляза тъмносиния джип на Лиъм да завива по Коув Роуд, а на предната седалка до него седеше тъмнокоса жена. Искаше и се да знае какво става. Липсваше й Миа. Липсваше й Лиъм. Липсваха й онези няколко часа, когато осъзна какво чувства към него и бе силно развълнувана от зараждането на една нова любов, нова връзка.

Нищо не я успокояваше и разсейваше, колкото приготвянето на прясна паста. А днес за салатите със студена паста бе решила да направи собствени ротини — спираловидни спагети. Премери точните количества грис и брашно от твърда пшеница върху дървения работен плот, счупи яйцата, разбърка и меси, докато се получи чудесно еластично тесто. В този момент на вратата се позвъни и Лиъм се появи на прага. Изглеждаше сериозен.

Тя погледна часовника. Беше почти десет.

— Да не си взел почивен ден? — Въпросът бе зададен така безгрижно и банално, че никой не би заподозрял как всичко в нея се обърна при вида му, а стомахът й се сви на топка.

Той я изгледа настойчиво, със смесица от нещо, което приличаше едновременно на объркване и сигурност.

— Всъщност съм си взел цяла седмица.

— Мога да те разбера. Трябва да си около Миа, докато майка й е в града. В случай че си вдигне багажа и си тръгне отново, въпреки приказките, че ще купува къща. — Говореше несвързано. — Всъщност какво става?

Той помълча, сетне въздъхна.

— Холи, аз… Вероника, майката на Миа, е много убедителна.

Тя почувства как всичко се свлече от стомаха в краката й.

— Убедителна? В какъв смисъл?

— Относно чувствата си. Относно онова, което иска. За грешките, които е направила.

— Спрямо теб?

Той наведе глава за миг.

— Да. Спрямо мен. И спрямо Миа. Какво е загубила и какво вероятно е научила.

— Вероятно? — повтори Холи, мразейки нотката на надежда в гласа си. Надеждата, че той е поставил думата в кавички.

— Иска да получи втори шанс.

Холи се обърна за миг, сълзите напълниха очите й. Тя премига да ги прогони.

— А ти какво искаш, Лиъм?

Той не отговори.

Ех, ако имаше дарбата на баба си, способността й да види в бъдещето. Ако беше поне 30 процента надарена със способността й и да бе видяла какво се задава, щеше да напълни устата му с грозде и сирене и да го изпроводи да си върви вкъщи, вместо да го пусне в леглото си!

Да не си посмяла да се разплачеш над пастата, заповяда си тя, стискайки зъби и устни.

Той затвори очи и поклати глава.

— Аз мисля, че я мразя. Заради онова, което ми причини. Заради Миа. Заради нашето семейство. То беше всичко за мен, а тя го разби, без да се замисли за мен или за собствената си дъщеря. Сега се връща и моли за още един шанс. Първо й отговорих, че никога, никога няма да я приема обратно. Сетне тя говори, говори и не спря да говори и аз изведнъж осъзнах, че я слушам… — Той млъкна и погледна през прозореца. — И тази част от мен си помисли, че може би наистина се е променила, може би е получила това, което иска от живота и изведнъж е осъзнала, че то не е онова, което иска.

— Той си пое дълбоко дъх и въздъхна. — Не знам. Не знам дали не съм най-големият идиот на света, нито какво правя, по дяволите! Не знам как да постъпя!

Звучеше толкова объркан, че й се прииска да приближи до него и да го прегърне, да му каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше. Нямаше представа какво означава „наред“ в тази ситуация.

— А днес сутринта, когато видях Миа така изпълнена с надежда, щастлива, потънала в тази мечта, че родителите й отново ще се съберат и ще живеем заедно… — Млъкна и неловко отмести очи встрани. — Това е по-силно от мен, Холи. Много по-силно. Не мога да му се противопоставя.

За секунда бе залята от истински океан от чувства, в който се удави и не можеше да произнесе нито дума.

— Разбирам те — едва успя да смотолеви.

— Но знаеш ли кое е още по-силно? — Той задържа погледа й. — Онова удивително нещо, което се случи помежду ни. Имам силни чувства към теб, Холи. И въобще не знам как да постъпя.

Тя го погледна, търсейки в очите му нещо, за което да се хване. Трябваше ли да се опита да го привлече на своя страна? Да го спечели? Щеше да бъде неправилно.

— Аз също имам силни чувства към теб, Лиъм. Както и към Миа. Така че… ако за теб и майка й има някакъв шанс да се съберете, да станете отново семейство, ти си длъжен да опиташ. Заради Миа, нали? — Как успя да изрече тези думи, без да избухне в сълзи, сама не знаеше.

Той въздъхна и пъхна яростно ръце в джобовете на коженото си яке.

— Така ли мислиш?

Този път нямаше сили дори да кимне. Повече не можеше да сдържа сълзите си, които избиха и тя се разплака.

— Да, така мисля. А ти не мислиш ли?

Той мълча около минута, преди да отговори.

— Толкова съжалявам. — При което пристъпи напред и протегна ръка.

Холи поклати глава.

— Не, недей. Просто… върви и направи каквото трябва.

Той я загледа, но тя отмести поглед.

— Съжалявам. Не исках да те нараня. Мисля го от цялата си душа.

Холи го погледна, но толкова се страхуваше да не избухне в ридания, че само кимна и се усмихна тъжно и криво.

— Вярвам ти, Лиъм.

— Ти си много важен човек в живота на Миа. Надявам се, че тя ще продължи… да посещава твоя курс. Ако смяташ, че е правилно. Защото ти означаваш много за нея.

— Разбира се, че може да посещава курса. Ти просто върви и бъди със семейството си.

В мига, в който вратата се затвори, Холи се свлече на земята и горко се разрида.

 

 

На другата вечер тя седеше в кухнята, гледаше към дъбовете и хранилките за птици, вместо към надписа, който Лиъм бе направил за нея, и записваше рецептата на собственото си първо ястие: фусили ала Холи с кедрови ядки и черни маслини, сушени на слънце домати и сметанов сос. Беше прекарала миналата нощ и целия ден, опитвайки няколко варианта, докато постигна точните съотношения на съставките. Готвенето й помагаше да лекува разбитото си сърце и затова трябваше да работи непрекъснато.

Звънецът иззвъня и влезе Тамара, облечена в джинси, тениска с дълги ръкави и пухен елек, което не бе характерно за нея облекло. Изглежда всеки миг щеше да избухне в сълзи и наистина го направи.

— И аз чух думите „Вината не е в теб, а в мен“! — Раменете й се тресяха, докато се свлече на стола до Холи. — И знаеш ли кое е най-лошото? Че не успях да го предположа, не видях, че се задава. Винаги съм имала предчувствие! Жената винаги знае, когато мъжът до нея е само наполовина или дори три четвърти с нея. Усещаш, когато има нещо нередно, макар да е дребно. Но този път, след онази удивителна трета среща, след секса на третата ни среща, той ме изненада. След като преспал с мен, осъзнал, че все още обича бившата си приятелка и бил готов да свърже с нея бъдещето си. Представяш ли си? Вярваш ли в това?

Да, Холи вярваше. Така че разказа на Тамара всичко, което се бе случило между нея и Лиъм, включително и речта за лошо избрания момент, която бе чула от него преди ден.

— О, Холи. Толкова съжалявам. Мъжете са гадняри.

— Любовта е гадна — поправи я Холи.

— Дори когато е страхотна, накрая се проваля зрелищно. Повече няма да си търся гадже. Стига ми. Ще отида с радост на сватбата на сестра ми соло.

— Е, поне ще се нахраниш до насита с прекрасна италианска храна — опита да се пошегува Холи.

— Хайде да си направим нещо вкусно и успокояващо, нещо за душата, от което се надебелява — Тамара се изправи. — Знам какво ще бъде. Тирамису. Ако не го приготвя за себе си, никога повече няма да мога да хапна тирамису. Направих го за този подлец за третата ни и последна среща.

— Баба ми винаги казваше, че тирамисуто е италианската версия на пилешката супа — може да излекува всичко.

— Дали случайно имаш сто бишкоти в бюфета? Защото ще ни трябват поне десет порции!

Холи стисна ръката на Тамара.

— Да вървим да пазаруваме. Може да си вземем бутилка хубаво вино и някой сълзлив филм, който да ни накара да се почувстваме по-добре въпреки нещастния ни любовен живот.

Десет минути по-късно те бяха в супермаркета от другата страна на моста в Портланд, количката им бе пълна със сирене маскарпоне и бишкоти.

— Значи всичко с Лиъм свърши вчера? — попита Тамара, докато избираха вино. — Можеше да ми се обадиш. Не че имам някакъв добър съвет.

— Когато той си тръгна, плаках и плаках. Помислих си да ти звънна, но не исках да те товаря с моите мъки, когато си толкова щастлива. Просто се пъхнах в леглото, завих се презглава, а после почувствах желание да направя нещо. Написах първата си рецепта — просто салата с паста, но я написах и сложих в бележника с рецепти на баба.

— Страхотно! Това е страхотно, Холи! Каква е последната подправка? Желание?

— Да. Едно старо желание. А след като добавих вкусната наденичка към пастата, си пожелах да поумнея.

— Ти си достатъчно умна. Влюби се в страхотен мъж. Не че това те кара да се чувстваш по-добре. — Тя слагаше покупките върху лентата на касата. — Аз не предположих, че моето гадже ще се окаже такъв идиот, такъв тъпак. Всъщност един дявол знае какъв е. Може да е бил честен. Може би сексът с мен го е накарал да осъзнае колко празен и безсмислен е сексът с човек, когото почти не познаваш, и това да го е накарало да проумее, че иска да бъде с бившата си. Всъщност аз си помислих точно това. Много е трудно да осъзнаеш кое е реално и кое не, има ли извинение за думите „Виж какво, просто не си падам по теб“.

— Добре, иска ми се да мисля, че са били честни с нас, а ние сме се оказали случайно на мястото на взрива. Това ме кара да се чувствам по-добре, вместо да бъда цинична.

Тамара кимна.

— Ще трябва да си направим двойна доза тирамису, за да ни стигне да лекуваме сърцата си цяла нощ.

— Съгласна съм — отвърна Холи, благодарна на новата си приятелка.

Когато двете се върнаха в къщата, Тамара се огледа:

— Хей, тук има някаква промяна! Какво си направила?

— Свалих големия стар портрет, който висеше на стената в кухненския кът и закачих няколко по-малки маслени картини — на Антонио, тази сладка малка къща, и тези двете, над кухненската маса. Погледни колко живи и искрящи са цветовете. О, също и този надпис — добави Холи, гледайки подаръка на Лиъм.

— „Кухнята на Холи“ — прочете на глас Тамара и се усмихна. — Това вече е твоята кухня. Но не се ли страхуваш от промените? Ами ако магията на баба ти също си отиде?

— Мисля, че в началото наистина се страхувах да правя промени, но сега се чувствам много по-комфортно, след като превръщам това място в мое. И бизнесът също. Не мога да повярвам, че написах собствена рецепта. Може и да не изглежда толкова важно, но никога не ми е хрумвало, че бих могла. — Холи погледна рецептата за тирамису и направи еспресо, използвайки запаса на Камила от италианска „лаваца“.

Тамара отвори виното и наля в две чаши.

— Щастлива си, че имаш това място. Мислила съм да се захвана със собствен бизнес като декоратор, но не съм сигурна, че ще успея да разработя добра клиентела. Ако списъкът ми с клиенти беше толкова дълъг, колкото е списъкът ми с бивши гаджета и мъже, които ме зарязват на третата среща… Започвам да мисля, че никога никой мъж няма да се влюби в мен и накрая ще се примиря с господин „Окей“[1].

Еспресото бе готово, така че Холи го наля в купа и го остави да изстине до стайна температура.

— Не мисля, че примирението е отговорът.

— Тогава какъв е? Не е в глупавия списък с качества, които искам да притежава един съпруг. Просто искам реална, истинска връзка. Мъж, с когото мога да говоря с часове… Да, и освен това искам да бъда лудо влюбена, привлечена от него. Това не значи, че трябва да е най-красивият или толкова секси, че веднага да му скоча. — Тя стана, прегледа рецептата и прибави неподсладено какао и коняк към кафето. — Просто бих искала да знам, когато мъжът е истинският.

Холи въздъхна, взе още една купа и с миксера разби яйцата и захарта, прибавяйки маскарпоне и още една лъжица коняк.

— Аз също. — Беше започнала да мисли, че трябва да се научи да прави sa cordula и да я носи в малки кутийки със себе си, и когато срещне някой мъж, да му каже „Имаш ли нещо против да опиташ от това, за да разбера дали ти харесва?“ Ха-ха. Най-вероятно щеше да мине доста време, преди да помисли отново за мъж. Засега искаше да мисли за храна. Десерт. В друга купа разби белтъците на яйцата, докато станаха на сняг и ръката и почти се схвана, после внимателно ги пресипа в другата купа.

Двете се хванаха да натопят бишкотите в купата с кафе, като внимаваха да не поемат прекалено много и да станат меки, подредиха ги в красива форма за сервиране, намазаха ги отгоре със слой маскарпоне, отново натопиха бишкоти, сложиха още един слой от тях, после пак от сместа и накрая поръсиха с какао. Тирамисуто трябваше да престои в хладилника около четири часа, така че Холи направи кафе, добави коняк и двете седнаха за един час.

Седяха в кухненския кът, където баба й бе изрекла стотици предсказания. Където Камила бе повтаряла на Холи няколко пъти нейното бъдеще. Пиха от кафето и гледаха навън в тъмнината, луната хвърляше оскъдна светлина в градината.

Тамара въздъхна.

— Наистина исках да отида със сериозен приятел на сватбата на сестра ми. Звучи много патетично, нали?

— Въобще не звучи така. Хей, защо просто не помолиш Саймън да те придружи? Той ще дойде, ще прекарате чудесно и със сигурност ще говори с всичките ти роднини. Може да се престори дори на твой сериозен приятел, за да не се опита някой да флиртува с теб.

Очите на Тамара заблестяха от напиращите сълзи.

— Там е работата! Не искам да моля приятел да играе подобна роля, още повече, че много харесвам Саймън. Не искам случаен човек. Не искам никой да се преструва, че ме обича, за да впечатли останалите и да ме кара да се чувствам добре в този тъп свят, разделен на двойки. Аз искам моя собствена любов. Защо да е толкова трудно? Защо за всички останали е лесно? Ех, защо не можеш да предсказваш бъдещето като баба ти?! Готова съм да го чуя. Искам да го зная.

— Едва ли искаш точно това. Представи си, че знаеш. Просто никога няма да станеш от леглото. Само ще лежиш, ще поръчваш храна, ще гледаш телевизия и ще чакаш деня.

Тамара се разсмя.

— Сигурно си права. — Тя погледна часовника си. — Добре, минал е само половин час, но вече искам да ядем тирамису.

Те извадиха куката и загребаха с лъжици, говорейки за мъже, любов, семейство и разбити сърца дълго след като не можеха да хапнат ни лъжичка повече.

 

 

На селския пазар в сряда следобед Холи видя Саймън да върви с едно красиво момиченце със същата пясъчноруса коса като неговата. Тя носеше училищна раница с монограм с нейните инициали. Саймън изгледаше объркан, опитвайки се да разкъса целофана на оформения като рак захарен сладкиш, който току-що бе купил от сергията с лакомства, една от любимите на Холи. Сърцето й се изпълни с топлота към него. Колко ли трудно му бе да вижда дъщеря си само в сряда след училище и през уикенд, опитвайки се да спечели крехкото доверие на момиченцето, след като дори не бе човекът, който бе разбил семейството и брака си.

— Здравей, Саймън — извика тя, махайки с ръка, точно когато той успя да се пребори с опаковката и подаде захаросания рак на дъщеря си, която отхапа от опашката му.

Той я забеляза сред тълпата и също й махна в отговор, като тръгна с дъщеря си към нея.

— Виж, Кас, това е един от талантливите хора, които ми помогнаха да обзаведа твоята стая. Моята учителка по италианско готвене Холи Магуайър.

Сладкото момиченце се усмихна.

— Значи вие сте научили татко да прави спагети с кюфтенца? — попита, докато захаросаният рак почти покриваше цялото й лице.

— Да. Надявам се, че бяха вкусни.

— Много вкусни. Снощи за вечеря си направихме руло Стефани, използвайки рецептата на моята баба, и то също беше много вкусно. Дори имахме спагети за гарнитура. Някога яли ли сте спагети с руло Стефани? Направо е страхотно.

Холи се разсмя.

— Не съм яла, но звучи вкусно.

Кае кимна.

— Тази вечер ще си направим замък не по рецепта и ще използваме спагетите, за да го оградим като с ров.

Холи загледа Саймън.

— Ти би могъл да напишеш книга с рецепти за деца. Замък от кайма с ров от спагети. Просто фантастично.

— Аз дори не знаех, че татко може да прави подобни неща, но ние взехме детска готварска книга от библиотеката — намеси се Кас. — Ще си направим също и космически кораб от хартия и ще го закачим да виси от тавана. Не е ли супер?

— Боже, наистина е супер — съгласи се Холи.

— Татко, там е приятелката ми Ейми. Ела да й кажем здравей! — Тя задърпа баща си. Нямаше и следа от нещастното момиченце, което той бе описал преди четири седмици.

— Ще се видим на курса — извика Саймън, докато дъщеря му гордо го влачеше за ръка към приятелката си.

Щастливият Саймън, помисли си Холи, докато ги гледаше, после извади списъка си с продукти и разгледа доматите и аспержите с око на познавач.

— Здравей, Холи — поздрави я Робърт, който продаваше своите ръчно направени хлябове.

Тя беше трогната — вече познаваше много търговци и голяма част от тях я поздравяваха, предлагайки й да избере от кошниците лук, чесън или домати. Беше редовна посетителка на пазара. И това й харесваше.

Прибра се вкъщи с покупките, щастлива от вида на кръглите хлябове, лъскавите патладжани и великолепните домати. Те просто я вдъхновяваха. Може би щеше да предложи готварски курс и за деца като дъщерята на Саймън. Кюфтенца със спагети. Макарони със сирене. Пица.

Или може би не. Децата обичаха да говорят, да ти разкажат всяка мисъл, която е минала през ума им и най-вероятно тя отново щеше да се привърже силно и сетне сърцето й пак щеше да бъде смазано и разбито по някакъв начин.

Вкъщи Холи разопакова продуктите и си направи чаша кафе, сервира си от останалото тирамису и седна в дневната. Прекрасната картина на маслиновото дърво бе много по-приятна за гледане от строгото лице на нейния прапрадядо. И след като самата Холи произхождаше от корените на това маслиново дърво в Италия, както и от кръвната линия на същия този прапрадядо, тя сметна смяната за съвсем нормална. Сега харесваше и обичаше тази стая, обичаше да седи на дивана, откъдето се виждаше кухнята. Стаята бе отлична за медитация. А и Лиъм никога не бе влизал в нея и мисълта за него не я разсейваше.

Дневникът на баба й лежеше на масата, тя го взе, после го остави. Понякога да чете за живота на Камила бе прекалено болезнено, особено, когато ставаше дума за майка й. Но същевременно думите на баба й, опитът и уроците бяха като благ мехлем и Холи може би щеше да намери известно успокоение.

„Октомври 1964

Мило дневниче,

Известно време не съм писала нищо. От онзи ужасен ден, когато Лучана слезе от училищния автобус разплакана, със стичащи се по лицето й сълзи. Клекнах пред нея и я попитах какво се е случило. А тя изкрещя:

— Аманда Уиндъмир каза, че си вещица и повече не и е позволено да си играе с мен!

Беше една седмица след погребението на бебето, братчето на Аманда, и първия ден, в който тя се бе върнала в училище.

Погледнах децата в автобуса. Те се бяха скупчили по прозорците и ме гледаха, сочеха с пръст, някои си кривяха лицата, други изглеждаха искрено изплашени.

О, боже, горкото ми детенце.

— На всеки, който иска да бъде приятел на Аманда, не му е позволено да бъде приятел с мен! — продължаваше да плаче и да вика Лучана през сълзи. Искаше да каже още нещо, но не можеше от ридания и сълзи.

Вдигнах я и въпреки че няколко минути се бори с мен, накрая тя се отпусна в ръцете ми, прегърна ме през врата и продължи да плаче на рамото ми. След това отново се стегна, телцето й сякаш се втвърди и изкрещя:

— Пусни ме долу! Остави ме! — и изтича вкъщи. Чух как вратата се хлопна.

Дълбоко някъде вътре в мен, там откъдето идва интуицията, знаех, че загубих дъщеря си. Знаех, че тя никога няма да успее да преодолее ужаса да бъде дъщерята на местната вещица, която живее в дървената къща с цвят на праскова сред боровите дървета. Помислих си да се преместим, да продадем къщата и да оставим всичко зад гърба си, да заведа Лучана някъде другаде и да започнем отначало. Някъде, където никой не ни познава. Но човек е този, който е, и си тежи на мястото там, където е. Знаех, че не трябва да напускам. Чувството бе по-силно от всичко останало. Бях предопределена да остана тук. Бягството щеше да засили и да утвърди у Лучана чувството, че наистина има нещо грозно и лошо в майка й, че майка й трябва да бяга и да се крие. И че тя, Лучана, трябва да се срамува от нещо. Което не е вярно. Това не отговаря на истината. Така че останах, надявайки се по този начин да науча детето си на нещо важно.

Жените от Блу Краб Айлънд продължаваха да идват и да искат да им врачувам, да им предсказвай бъдещето. Сега вече всички знаеха, че имам дарба. Ленора бе принудена от съпруга си да спре да ме обвинява. Той беше разумен мъж и й нареди да не го прави. Накара я да твърди, че ми е благодарна за това, че е живяла една година със сина си и че не е искала детето да умре още при раждането.

Така моята репутация бе възстановена. Лучана отново бе канена да играе с децата или да ходи на рождени дни. Аманда Уиндъмир продължи да я избягва, да се отнася презрително с нея, което за нещастие накара Лучана да се бори да спечеш приятелството й. Това се превърна в мисията на живота й, макар че аз се опитвах да я науча да познава хората, да бъде себе си и да си прави самооценка.

Приятелките на Ленора никога повече не посетиха моите курсове, но идваха тайно и се консултираха с мен насаме по различни вълнуващи ги въпроси. А аз продължих да им казвам истината, онова, което знаех и когато знаех, че трябва да го кажа.

— Защо просто не престанеш да гадаеш бъдещето на хората? — развика се един ден Лучана. — Затова всички мислят, че си вещица!

— Аз не съм вещица, а ясновидка. Не знам всичко, но знам някои неща. Знам също, че е важно и правилно да ги споделя.

— Щом е така, я ми кажи какво знаеш за мен? — продължи да вика тя, докато тъмнокафявите й очи бяха пълни с надежда. — Ще ме покани ли Аманда Уиндъмир на рождения си ден?

— Това със сигурност не знам — отговорих и обикновено това бе най-правилният отговор в повечето случаи.

— Е, значи има надежда — отвърна иронично тя.

Всъщност всички хора искаха точно това — надежда. Независимо дали е истина или не. Трябва да има надежда.“

Холи затвори дневника. Имаше само още няколко записа, но тя реши да ги прочете, когато почувстваше нужда да чуе гласа на баба си и да прекара известно време с нея.

Беше много щастлива, че миналата седмица се обади на майка си. Преди да си легне тази вечер, щеше пак да й позвъни. Просто да й каже „Здравей“, да й разкаже какво се опитва да прави и дай покаже, че я обича.

Всичко, което баба й бе написала за надеждата, беше вярно.

Бележки

[1] Този, с когото излизаш, защото не си намерил подходящия за теб човек — Б.пр.