Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (7)

7

Зад гърба му се чу тропот на копита и шум от счупени клони и стъпкани съчки. Той се извърна позачуден и преди изобщо да съобрази какво може да е това — стадо носорози или кралски хусарски ескадрон — храсталаците се разтвориха и на поляната изскочи огромен елен с рога като столетен дъб. От тях се люлееха тромаво, но не назад, а встрани и напред дълги пандели.

Луната грееше все така силно и всичко се виждаше все така добре.

Очите му започнаха да се разширяват от ужас, косата му май и тя се размърда. Долната му челюст увисна безпомощна и колкото и да се мъчеше да я вдигне, не успя. Вместо вик, от гърлото му излезе сподавено хъркане.

Обкрачила елена, отгоре седеше русокосата от езерото. И дивото животно се носеше натам, където гледаха очите й — към него, през него.

Ник се усети загубен и слаб, дотолкова слаб, че не можеше да спре скимтенето на ужаса в гърлото си.

Някаква невидима ръка превключи целия тоя кошмар на забавен кадър — и страхът, паниката, безумието се утроиха, защото разбра, че идва краят. Отгоре на това като насън видя и друго — по рогата на елена не висяха кордели. Оттам съскаха змии.

Той стоеше вцепенен сред поляната и сам не можеше да каже дали хленчи или вика за помощ, дали плаши или се моли за пощада.

Семенцето на непримиримостта тупна в пръстта.

Еленът премина един метър.

От семето изби бяло млечно стебълце.

Съсъкът на змиите изпълни ушите му.

Първи сантиметри нагоре… Стеблото укрепна и позеленя.

Русокосата извика и се приведе напред.

Проби пръстта и видя небето!

Ник извади змията току от лицето си и с невероятно усилие, със сетни сили отскочи, строполи се на тревата и се затъркаля надолу по поляната… Успя да се изправи, затича се, блъсна челото си в някакъв клон и отново започна кълбетата…

Спря някъде в ниското. Обърна се по корем и видя, че още стиска змията. Страхът лумна пак и обхвана цялото му съзнание. Изпищя. Хвърли влечугото и панически размаха ръце и крака.

Припълзя няколко метра, главата му опря в някакъв дънер. Изхлипа и затихна. В устата си усещаше гадния вкус на гнила шума. Целият бе в пот, по тялото му препускаха и се надпреварваха снежни фъртуни и реки от вулканична лава. Трепереше като трескав.

Лежа няколко минути или няколко века.

Бавно, много бавно започна да се взема в ръце. Изправи се от кръстта, обърна се и седна. Облегна се на дървото, обърса лицето си с ръкава. Имаше чувството, че змията е някъде наблизо и прибра краката си. Стори му се, че косата му още стърчи и предпазливо я поглади. Опита се да потисне страшното видение на тичащия побеснял елен с озверялата жена отгоре… В ушите му ечеше тропот, писъци, кикот, съсък… Прегърби се и се притисна към дънера, смали се, стана малък, дребен — нещастен измокрен врабец на сантиметри от свитата за скок охранена котка.

Огледа се уплашен и инстинктивно посегна към пистолета. Беше там, на колана. Зареди го. Студеното желязо му даде кураж.

Така… какво си се разтреперил?… Ти, който си преминал всичко, което може да се случи на една „червена барета“… Парашутът не се отвори — уплаши ли се?… А когато Стоян Команча и хората му ти надянаха въжето на шията?… После те клаха, поставяха ти взривно устройство в колата, палиха кантората ти… Не. Не… Това бяха озверели, обезумели хора. Хора… А тук… тук има нещо необикновено, нещо невъобразимо… „Вятър — изплака той с изкривено лице. — Вятър!“ Една изкуфяла сексуална маниачка… Една кучка, която кой знае как ще завие, ако я изчукаш… А еленът?… Боже мой! Самодива! Значи ги има… И змиите! Глупости! Глупости! Глупости!… Селски простотии. Обикновена курва. Като тия, дето ги чукаш почти през ден… Курва, луда курва.

Това го успокои и го окуражи — дори повече от револвера. Започна да мисли. Сега?… Към градчето, ще събуди Константинов, ще се обади на Колимечков… Да, районът трябва да се блокира и гората да се разрушка, докато се намери тая психопатка… Пътят? Ще го намери.

А лудата и оня дърт нерез?… Ник се опита да се постави на тяхно място и поклати глава. Нее… Не към града. Те чакат там, някъде по пътеката. Разтърсен, тъмно, в непозната местност… Ще загуби.

Ник изпъшка и се изправи. Единият му крачол и част от якето бяха мокри — сигурно се бе търкалял из ручея. Болеше го брадата, кръстта и лявото коляно. И му се пушеше, както на кучето му се яде кокал.

След един час лутане, падане, ослушване успя да излезе на поляните — Самодивски ли, Партизански ли… Взе разстоянието от края на гората до къщата на бегом, мина като фъртуна през всички стаи с пръст на спусъка и отдъхна като се увери, че вътре няма никого. Пи вода като камила, преминала на галоп през Сахара, изми лицето си и тръгна към вратата.

Когато застана в очертанията й, трепна.

Овчарят стоеше на петнайсетина метра от него, облян в лунна светлина. В ръцете си държеше двуцевката.

Ник замръзна.

Езерата блестяха като посребрени тави, Голи връх приличаше на една голяма уста, зяпнала в почуда и смайване.

„Дали е…“ — помисли Ник и усети как пулсът му заблъска диво в слепоочията.

Овчарят бавно вдигна пушката и се премери спокойно. В моментта, когато изщрака първият спусък, Ник пусна дясната си ръка към джоба на якето, измъкна револвера и стреля.

Гърмежът се сля със щракането на втория спусък.

Овчарят изтърва пушката, зяпна, от устата му изби черна струйка. Потрепера и се килна назад.

Ник отпусна ръка и тръгна към неподвижния труп. Не бе направил и пет крачки, когато на тревата пред него прибяга огромна сянка. Надигна глава с лошо предчувствие и я видя: величествена, страшна и бяла, тя се спускаше с хищно разтворени ръце. Разпраният въздух опъваше роклята й, мяташе косите й нагоре.

„Какъв тънък кръст“ — помисли той, преди да стреля и преди да се уплаши.

Кадърът запъпли едва-едва. На белия плат цъфна цвете, ръцете се присвиха. Тялото загуби координация, увисна с главата надолу.

И тежко тупна на земята.