Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (10)

3

Ник влезе в приемната, тръшна се на дивана, хвана пожълтялата си от тревоги глава и изпъшка жално:

— Изгоряха ми паричките! Тоя осем милиарда ги няма за нищо, па камо ли моите сто бона!…

— Какво си баеш? — надникна Мария от спалнята.

— Ох, какъв глупак съм!

Самопризнания от тоя род бяха толкова редки, че накараха секретарката да забрави заплахата за своята безопастност и да го приближи.

— Какво ти има, Ник?

— Страшно, страшно!…

Мария приближи още угрижена и малко поизплашена. Седна на облегалката на фотьойла и пликчетата й изскочиха изпод късата кожена поличка.

— Ник… Какво ти е?

Очите му паднаха на краката й и лицето му бързо започна да почервенява.

— Не е за приказване.

— Какво е станало?

Той коварно сложи глава в скута й, а ръцете му мигом се озоваха под полата. Когато Мария скочи с широко отворени очи, вече бе късно — полата й падна като есенен листец на пода, а бикините я спъваха за глезените като букаи.

— Ник… — жално изписка тя.

Той впи устни в нейните, после я грабна като перце и я понесе към спалнята.

В този момент звънецът иззвъня.

Ник замръзна, после пусна Мария във фотьойла и се хвърли към бюрото. Намести се на стола, грабна шарено списание и го разтвори пред себе си.

— Обличай се — изсъска той.

Тя бавно излизаше от шока на приземяването.

— О, боже мой, с какво заслужих това наказание — да работя при такъв негодник!

Ник светна гневно с очи и махна зверски с ръце да побърза.

Звънецът пак иззвъня.

— Вземи някое по-благоприлично списание — посъветва го злорадо Мария от вратата и скри голия си задник зад нея.

Ник обърна корицата — оттам виреше цици нещо от породата на секретарката. Хвърли списанието в чекмеджето и нервно извика:

— Влизайте, де!

Вратата мигом се отвори и вътре по-скоро се търколи, отколкото прекрачи розов пухкав дебеланко на около четиридесет години, облечен в сини кадифени панталони и бяла памучна тениска. На малкото му, потънало в лоя на бузите носле балансираха очила със златни рамки, а главата му грееше гола като Еверест.

— Добре дошъл — изправи се Ник почтително, защото тоя миришеше на спарени мангизи. — Шеф на детективска кантора „Алф“ Ник Шишманов.

— Приятно ми е — подаде ръка дебеланкото. — Доцент Пиратски.

— Доцент?

— И кандидат на математическите науки — допълни доволен от респекта на титлата си Пиратски.

— Учен, а?

— Учен.

— Вие, учените, все едни такива хъшлашки имена имате — отбеляза протоколно Ник.

— Не съм го избирал. Какво му е лошото?

— Нищо. Само дано не отразява истинската порода.

— Какво говорите? Имам толкова мирна професия.

— Доцент? — поклати глава със съмнение Ник. — Кротък? Но опряхте до мен, а?

— Ох, тя не е за разправяне! — — изпъшка дебеланкото и мигом доби покрусен вид.

— И все пак трябва да ми разкажете.

— Уви, да… И още как… Разбира се, господине.

И млъкна. Ник го загледа позачудено, изкашля се и предложи кротко:

— Ами да не се мотаме.

— Да започвам ли? — сепна се Пиратски.

— Да. Чакай… Мария!

— Идвам!

— И секретарка ли имате? — наостри уши дебеланкото.

— Нещо такова.

И то влезе — дългокрако, със символична поличка и блуза поне два пъти по-малка по площ от сутиена. В замяна на това сандалетите й бяха с върви, оплетени от глезените амен до сливиците.

— Оо! — изока доцентът.

Мария мина като военен крайцер през стаята и кръстоса крака на дивана. Ник нервно проследи погледа на клиентта си и за успокоение отбеляза, че тя поне седна добре — нищо от бельото й не остана отвън.

— Щяхте да излагате случая — подсети Ник омаяния доцент.

Адамовата му ябълка направи с пукане два оборота на празен ход преди да се чуе:

— О, да!… Извинете.

— Мария, записвайте.

— Тя Мария ли се казва?

— В повечето случаи — промърмори Ник, а на ум изруга: „Прасе с прасе!“

— Ох — отлепи с усилие очите си от секретарката Пиратски. — Снощи бях в „Кристал“. Ходите там, нали?…

— Е, не много често — промърмори Ник.

— Ай, какъв пропуск!… Защо? Вие ще предизвикате фурор там, госпожице. С вашите данни!…

Ник се нервира:

— Слушайте, ще ми изложите ли проблемите си?

— Ах, да! — плесна се по челото Пиратски. — Това нали е детективска кантора „Алф“?

— Да!

— Ще се заемете ли с моя случай?

— Няма проблеми — изръмжа грозно Ник. — Но първо трябва да ми ги изложите!

— О, разбира се! Снощи бях в „Кристал“… Вие ходите там, нали?

— Да! — изрева Ник.

— О, идеално… Облегчавате ме много. Аз ходя там рядко, недовиждам и щях да имам трудности с описанието на заведението… Предпочитам „Астория“ и „Казашка изба“. Вие ходите ли…

— Ходя! — стисна юмруци Ник с побеляло лице. — Случая!

— Ей сега… А вие, госпожице?

— Какво? — учуди се Мария.

— Ходите ли в „Астория“ и „Казашка изба“?

— Не — троснато отговори тя.

— Жалко — с вашите данни…

— Дайте случая — жално проплака Ник и рухна омаломощен на облегалката на стола.

— Ах, да!… Та жалко, че отидох в „Кристал“, защото там вече пируваше тая, Василка Кондева… Познавате ли я?

— Пиши — обнадежден извика Ник на секретарката. — Давайте, господин Пиратски, не губете темпото!

— Да, да… Та тя бе заела голяма маса с пет свои обожатели и живееше доста шумно…

— Пет обожатели? — вдигна вежди Ник.

— Да. Не вярвате ли, по дяволите?

— Само се чудя защо са й пет.

— За да я чукат един след друг.

— Че не може ли да избере по-евтиния вариант — да си намери някой, който ще я чука пет пъти?

— Няма такъв мъж — поклати глава категорично Пиратски.

— Как… — започна Ник, но Мария го прекъсна.

— Не! — извика тя. — Само не му предлагай да се убеди на практика!

— Какво? — врътна се объркан към нея доцентът.

— А инак бива ли я? — поглади перчема си Ник.

— Ооо! — проточи многозначително Пиратски.

Мария тресна ядосана тефтера на бюрото си и извика ултимативно:

— Ще се занимавате ли с работа?

— Да, да… Разбира се — сконфузи се Ник. — Слушам ви, господине.

— Та така… Аз обичам хубавите жени, господине, слаб ми е ангелът. И като пийнах шестата водка…

— Шестата ли?

— Шестата. Та като я пийнах, поканих госпожа Кондева на танц.

— Да не я ощипа? — заинтересова се Ник. После го огледа критично: — Или си я настъпил при танцуването? Сигурно си й смазал крачето.

— Не, господине — въздъхна Пиратски. — Тя ми отказа.

— О! — изненада се приятно Ник. — Значи е жена с вкус. И после?

— После ли?… Ами ударих още две водки и й казах, че е шарлатанка.

— Внушително!

— И че полтъргайстът й може да плямпа пред другите, но на мен номерът няма да мине.

— Полтъргайст? — почеса се по главата Ник. — Това пък какво беше? Бебе ли е?

— Компютър — недоволно му подсказа Мария.

— О, да! — плесна по бюрото Ник.

— Компютър ли? — зяпна Пиратски. После прехапа устни: — Нищо чудно, майка му стара! Сигурно в това мошеничество е замесен компютър!

— После?

— После ударих още две водки.

— Още две? Чакай… Десет водки? — не повярва Ник.

— Толкова — скромно наведе очи Пиратски.

— И си жив?

— За жалост… Когато сутринта се събудих, в джоба ми имаше договор, съгласно който до една седмица трябва да се явя при Кондева и да задам три въпроса на полтъргайстта. Ако той отговори, аз трябва да се извиня на Кондева публично и да й платя за моралните щети един милион марки.

— един милион?! — зяпна устата на Ник като зареден капан за мишки.

Мария бе спряла да диша.

— Свидетели на договора са седеч журналисти. Ако загубя, това значи финансов крах. Плюс това ще бъда смачкан като учен.

— Абе учен… — преглътна Ник. — Ти спаси париците пък…

Това ще го направите вие.

— Хм… А туй?

И Ник красноречиво потри пръстите си.

— Сто хиляди при успех и десет хиляди при неуспех.

— Ооо! — изви Ник.

Мария се олюля, но издържа — не припадна.

— Мисля, че всичко е мошеничество. Стаята е оборудвана и Кондева по някакъв начин задейства механизъм или компютър. Как — вие ще кажете. Нещо друго?

— Няма — бързо рече Мария.

— Значи поемате случая?

— Няма проблеми! — изрева въодушевено Ник.