Андрея Илиев
Детектив в зоната на здрача (17)

10

Ник вървеше като бесен из стаята и единственото, което го възпираше, беше прозорецът — току надничаше през него. Майка му стара, няма ги!… Къде се мотат? Какво толкова се туткат? Два часа минаха вече от началото на представлението на Кондева. Да се е заиграла с въпросите?… Глупости. Тя цепи секундата на две…

— Ето ги! — извика Ник и се втурна към вратата.

Изтича по алеята в дворчето. Коцето се измъкна от скапаната си кола сияещ и побърза да го осведоми:

— Победа!

Ник подскочи възрадван и още малко да чукне глава в слънцето. С приземяването се сети за нещо и хвана Караразбойников за мръсните ревери на якето, някога, може би в дните на цар Ивайло и хан Ногай, оцветено в синьо.

— Ще делим ли? — изрева в лицето му.

Дребният го изгледа хладно, мълчаливо и гнусливо се освободи от ръцете му, изчетка се с пръсти и попита с достойнство:

— Какво?

— Какво ли?… Нобеловата награда!

— Абе ти да си превъртял от чакане?

— Благодарение на мен ти имаш обяснение и практически доказателства за явлението полтъргайст!

Караразбойников се усмихна криво:

— Аз имам улед… карам колата с вода. И пак не ми вярват. Па това ли…

— Абе стига с вашите… Слушай, стана точно така, както ти предположи. Душичката или както го нарича Караразбойников, енергетичният двойник на Кондева излиза от тялото и тя затова пожълтява. Отива до тавана, засилва се и се тръшва върху масата. Чукане. Ако трябва — пак… Всичко две секунди. Две секунди тя е мъртва.

Ник цъкна доволен.

— Заснехте ли го?

Коцето помръкна.

— Не излиза на лентата. Не стана.

— Тъй ли? Че нали лещи подменяхте, плаки различни…

— Не успяхме — съкрушено призна той.

— Язък! — въздъхна Ник.

— Ще го покажем на съда, на заинтересованите с тая апаратура.

Ник махна с ръка отчаян. Но още докато ръката му слизаше надолу, лицето му просветна. Той замърмори под носа си с изкривени към облаците очи, плесна се по челото и попита явно обнадежден:

— А коланът? Я ми разкажи за колана.

— Какъв колан?

— Самодивският. Нали дрънкаше, че държал в полето си душата.

— Е? — не загряваше Коцето.

— Стоте бона ще кацнат в джоба ми! Но забележи — ако онова добиче не се блъсне в масата!

— Кое добиче?

— Душата, бе!

Близо половин минута мозъкът му скърцаше в усилие да смели последните факти. И когато успя, изрева като магаре, не виждало магарица поне три години:

— Караразбойников!

Кандидат-нобелистът пусна безцеремонно една от кутиите на апаратурата и приближи невъзмутим като цървула на Херкулес.

Коцето започна зачервен да му обяснява какво предлага Ник. Той гледаше озадачен към него, изхъмка и рече завистливо:

— Боже мой, колко е сляп случая! Толкова гениални догадки в главата на едно ченге!

Ни му се ухили.