Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (72)

71

Нокс бавно дойде на себе си.

Тялото му потръпна от студения вятър. Болеше го глава, зрението му беше замъглено. Ушите му доловиха монотонното боботене на мотор, сетивата му регистрираха плавно полюшкване. След известно време осъзна, че е на борда на моторница, която пори водите на Махоун Бей. Компания му правеха още трима души. Двама мъже и Карбонел.

Хвана се за страничните бордове и се изправи.

— Малката ми стреличка свърши добра работа, нали? — подвикна Карбонел.

Той си спомни оръжието в ръката й, тихото изпукване и острата болка в гърдите. Тя го беше упоила. Нямаше смисъл да пита накъде пътуват. Беше ясно, че се връщат обратно на острова.

— Това е същата лодка, която си откраднал преди няколко часа — информира го Карбонел.

Той разтърка главата си, която продължаваше да се пръска от болка. Много му се прииска глътка бърбън.

— Защо се връщаме? — попита.

— За да довършиш започнатото.

Нокс направи опит да се овладее. Всичко в него подскачаше и се преобръщаше, но за това не беше виновна лодката.

— Вероятно разбираш, че появата ти едва ли ще зарадва Уайът.

— Точно на това разчитам — отвърна Карбонел.

* * *

Касиопея наблюдаваше обсадата на резиденцията на Хейл. Неизвестните нападатели изобщо не си правеха труда да действат дискретно. Стрелбата престана, но движението на сенките в къщата и около нея беше все така интензивно. И двете страни търсеха по-удобни позиции. Тя примигна да прогони дъжда от очите си и се взря в тъмната сграда. Нито един прозорец не светеше. Наоколо също цареше непрогледен мрак.

Страничната врата се отвори и някой се измъкна навън. Мъж, който започна да се спуска по стълбите на верандата, приведен почти до земята. Разтворените му длани сигнализираха, че не е въоръжен. Може би това бе Хейл? Все така приведен под дъжда, мъжът хукна към близките дървета, а от там се насочи към пристана, откъдето беше дошла самата тя. В далечината отново затрещяха изстрели.

След миг колебание Касиопея пое в посоката, в която беше изчезнал мъжът. Стъпваше внимателно, заобикаляйки мокрите клони, коренища и обрулени листа. За щастие почвата беше песъчлива и бързо попиваше дъждовната вода. Нямаше никаква кал. Не след дълго стъпи на покритата с чакъл пътека, която водеше към пристана и минаваше успоредно на къщата. Мъжът подтичваше на двайсетина метра пред нея.

Тя ускори ход и бързо започна да го настига. Той я усети едва когато беше на няколко крачки зад него, спря и се обърна.

— Не мърдай! — извика тя и насочи пистолета в гърдите му.

Мъжът замръзна.

— Коя си ти?

Гласът му беше различен от онзи, който би трябвало да има мъж на годините на Хейл.

— А ти кой си? — отвърна с въпрос тя.

— Секретарят на мистър Хейл. Не съм пират, нито капер. Не обичам оръжията и не искам да бъда застрелян.

— В такъв случай отговаряй на въпросите ми, иначе бързо ще разбереш колко боли раната от куршум!

* * *

Малоун изплува от пещерата и не след дълго се озова в открито море. Водата в Махоун Бей беше студена. Избърса очи и се обърна към форт „Доминиън“. Шахтата, която беше използвал, тъмнееше в дълбока цепнатина между скалите. Уайът не се виждаше никъде. Ако беше успял да се измъкне, може би плуваше някъде наблизо. Би трябвало да му е много ядосан, но не беше. Защото, ако не се беше забъркал в тази история благодарение на него, със сигурност не би имал шанса да помогне на Стефани.

Обзе го странно чувство на удовлетворение.

Но сега трябваше час по-скоро да излезе от водата. Обърна се и заплува към малкото заливче, което се виждаше южно от крепостта. Не след дълго стъпи на пясъка. Нощният хлад прониза костите му. Беше оставил якето си в подземието, тъй като при всички случаи щеше да се превърне в котва, теглеща го към дъното. В замяна на това в раницата му имаше комплект сухи дрехи.

Тръгна по брега към мястото, където беше оставил лодката. Птичата воня отново го блъсна в ноздрите. Спомни си, че на борда имаше руло здраво найлоново въже, което можеше да използва за връщане в пещерата. Но за целта трябваше да изчака отлива. Андрю Джаксън положително е бил информиран за форт „Доминиън“ и събитията, които се бяха разиграли в него по време на войната. И вероятно беше избрал това затънтено място като допълнителна осигуровка, съобразявайки, че дори някой да разгадаеше шифъра на Джеферсън, достъпът до скривалището щеше да бъде по силите само на най-умните и решителни ловци.

Прекоси последните храсталаци по пътя си и видя лодката. Малки облачета ситен пясък се въртяха във въздуха под натиска на източния вятър. Съблече мократа риза и измъкна джиесема си. Едуин Дейвис го беше търсил четири пъти. Натисна бутона за обратно повикване.

— Как са нещата при теб? — попита Дейвис.

Малоун накратко докладва за премеждията си.

— Тук имаме проблем — въздъхна Дейвис.

Малоун изслуша разказа му за действията на Касиопея и рязко попита:

— Защо й позволи да отиде, по дяволите?

— Защото беше единственият полезен ход. Бурята предлага отлично прикритие, но явно не само ние мислим така.

— Идвам при вас!

— Няма ли да прибереш онези страници?

— Не мога да седя тук, да бездействам и да чакам отлива, докато Стефани, а вече и Касиопея се намират в беда!

— Това не е сигурно. Касиопея знае какво прави.

— Рисковете са твърде много — поклати глава Малоун. — Ще ти се обадя от въздуха. А ти ме дръж в течение.

Той прекъсна връзката, съблече и останалите мокри дрехи и ги смени със сухите, които беше оставил в лодката. Преди да я избута в морето, се свърза с пилотите на Сикрет Сървис и ги предупреди, че излитат в мига, в който стигнеше до тях.

* * *

Уайът се добра до лодката си на северния бряг. Беше измръзнал и мокър до кости. Беше се подготвил да прекара нощта на острова. В раницата си имаше резервна риза и панталон, плюс кутийка кибрит. С негова помощ си запали огън на плажа.

Какво ли се беше случило с Малоун?

Нямаше никаква представа. Не го видя в развълнуваните води на залива. Мускулите го боляха от плуването. Отдавна вече беше отвикнал от подобни упражнения. Хвърли още наръч сухи клонки в огъня и протегна ръце над пламъците. Надяваше се, че Нокс се е добрал до брега и е предал посланието му на капитаните. На практика обаче нямаше никакви намерения да им продаде прословутите страници.

Сега съзнанието му беше заето само с едно: да убие Андреа Карбонел.

Преоблече се със сухите дрехи. Още едно яке като онова, което остави в пещерата, щеше да му свърши добра работа. Обратното пътуване през залива нямаше да трае дълго. Усети глад и измъкна от раницата две блокчета шоколад и бутилка вода. Щеше да остави крадената лодка някъде по-надолу по брега, където вероятно нямаше да я открият веднага.

Погледна часовника си.

11:50 ч. вечерта.

Вниманието му беше привлечено от някаква светлина в залива. Към брега се носеше бърз скутер, появил се откъм Честър. В този късен час? Може би бяха силите на реда, алармирани от стрелбата на острова.

Уайът бързо стъпка огъня и се скри в храстите. Скутерът промени курса си и се насочи към него.

* * *

Седнал на кърмата, Нокс се опитваше да разсъждава логично.

— Какво се надяваш да постигнеш, като се върнем обратно? — извика той към Карбонел, която седеше в противоположния край на лодката.

Тя стана и се приближи.

— Преди всичко да разчистим бъркотията, която си оставил след себе си. Телата на двамата ти помощници още са там, нали? Едва ли си имал време да се погрижиш за тях. Вероятно си ги зарязал, обладан от желанието да ме убиеш.

Тази жена наистина четеше мислите му.

— Точно така, Клифърд. Чух какво ти каза Уайът. Имам човек на острова, който вижда всичко. Решаваш да се възползваш от предложението на Уайът и си тръгваш с идеята да ме ликвидираш. Сториш ли го, всичко ще бъде наред. Защото никой друг не знае за нашето… хммм… споразумение. Права ли съм?

— Защо нападаш Общността? — попита той.

— Да речем, че смъртта на Стефани Нел вече не е изгодна за никой от нас. А ако междувременно успея да се добера до двете липсващи страници, акциите ми рязко ще се покачат. Самият ти имаш всички шансове да продължиш да се радваш на живота, стига да си добро момче. Дори мога да ти възложа онази задача, за която споменах по-рано. А капитаните… — Тя замълча за момент, после добави: — Те при всички случаи отиват в затвора.

— Но страниците все още не са у теб — напомни й той.

— Така е. Но те са или у Уайът, или у Малоун. Аз ги познавам много добре. Сега задачата ни е да разберем у кого от тях са страниците, а после да ги ликвидираме и двамата.

Единият от мъжете в лодката вдигна ръка да привлече вниманието й, после посочи ниския бряг. Нокс също погледна натам и успя да зърне светлината, която бързо изчезна. Някой току-що беше стъпкал огъня си.

— Ето, виждаш ли? — подхвърли Карбонел. — Единият от тях вече е там.