Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (4)

3

Ню Йорк

Джонатан Уайът внимателно наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му. Беше седнал на маса до прозореца в панорамния ресторант на хотел „Гранд Хаят“, откъдето се разкриваше отлична гледка към Източна четирийсет и втора улица. Видя как движението беше отклонено, а тротоарите опразнени от минувачи, видя и появата на президентския кортеж пред главния вход на „Чиприани“. После чу трясък отгоре и видя стъклата, които се посипаха по плочника пред хотела. Последвалата стрелба беше доказателство, че устройството работи.

Докато внимателно подбираше мястото си, Уайът забеляза, че още двама души вършат същото. Те бяха агенти на Сикрет Сървис, които окупираха дъното на ресторанта, откъде също се разкриваше отлична гледка към улицата два етажа по-долу. Бяха оборудвани с радиостанции, а персоналът се погрижи масите около тях да останат празни.

Оперативната процедура му беше известна.

Периметърът се контролираше чрез разположени по околните покриви снайперисти, свободни агенти и физическа охрана, разположена плътно около държавния глава. Появата на президента в гъсто населени мегаполиси като Ню Йорк изправяше Сикрет Сървис пред огромни предизвикателства. Долепени една до друга сгради, море от прозорци, неизброими плоски покриви с най-различна конфигурация. Типичен пример в това отношение беше „Гранд Хаят“ — двайсет и няколко етажа и две кули с остъклени стени.

Агентите на улицата реагираха на стрелбата, като скочиха върху Дани Даниълс. Процедурата „прикриваш и евакуираш“ бе добре проверена във времето. Разбира се, автоматичното оръжие беше монтирано достатъчно високо, за да стреля над автомобилите. А полицаите и останалите агенти се бяха разбягали във всички посоки, за да се скрият от куршумите.

Улучен ли беше Даниълс? На този въпрос нямаше категоричен отговор.

Уайът насочи вниманието си към двамата агенти в дъното на салона, които не преставаха да играят ролята си на очи и уши, но явно бяха ядосани от факта, че са останали встрани от случващото се навън. Беше наясно, че хората на улицата също са оборудвани с радиостанции и имат отлична подготовка. За съжаление действителността рядко съвпада с предварително отработените сценарии и случващото се на улицата беше ярко доказателство за това. Автоматично оръжие с дистанционен контрол, насочвано от охранителни камери? Такъв сценарий положително не бяха предвидили.

Всички клиенти в ресторанта, около трийсет души, бяха насочили цялото си внимание към събитията на улицата.

Изтрещяха нови изстрели.

Президентът беше вкаран в лимузината. „Кадилак 1“, или „Звярът“ според терминологията на Сикрет Сървис, беше оборудван с 12-сантиметрова броня и специални гуми, които можеха да се движат дори спукани. Гениално произведение на „Дженеръл Мотърс“ на стойност триста хиляди долара. Уайът знаеше, че след събитията в Далас през 1963 г. този автомобил се пренасяше по въздуха до всяка дестинация, която изискваше наземен транспорт за президента. Само преди три часа той беше разтоварен на летище „Кенеди“. Разбира се, в компанията на още няколко специализирани коли. Този път процедурата беше частично нарушена, тъй като „Звярът“ беше долетял без обичайните помощни автомобили, които обикновено пътуваха заедно с него.

Уайът хвърли кос поглед към изнервените агенти в дъното. Спокойно, рече си той. Скоро и вие ще попаднете в тигана.

После най-сетне обърна внимание на вечерята си — великолепно изглеждаща салата „Коб“. Стомахът му нетърпеливо къркореше. Дълго време беше чакал този миг. Вдигни палатката си на брега на реката. Съветът, който беше получил преди много години, както винаги действаше безотказно. Ако чакаш край реката достатъчно дълго, лодките на враговете рано или късно ще се появят.

Лапна нов невероятно вкусен залък и го поля със сладкото червено вино. В устата му се появи приятен аромат на свежи плодове и дърво. Може би трябваше да прояви по-голям интерес към случващото се долу, но беше сигурен, че никой не му обръща внимание. И защо да го правят? В момента стреляха по президента на Съединените щати, но клиентите с места до прозореца бяха сравнително малко. Неколцина от тях скоро щяха да се появят по Си Ен Ен или „Фокс Нюз“, превръщайки се в звезди, макар и само за няколко мига. И би трябвало да му благодарят за този шанс.

Двамата агенти в дъното на салона повишиха тон.

Уайът погледна през прозореца в мига, в който „Кадилак 1“ се готвеше да потегли. Охранителите около входа на „Чиприани“ започнаха да се надигат. Лицата на всички бяха обърнати нагоре, към фасадата на „Гранд Хаят“. В ръцете им се появиха пистолети, проехтяха изстрели.

Уайът доволно се усмихна. Котън Малоун беше реагирал точно според очакванията му. Но за негово съжаление нещата щяха да станат още по-сложни.

* * *

Куршумите зазвънтяха по рамките на прозорците вляво и вдясно от Малоун. Алуминиевата кутия до прозореца продължаваше да бълва огън, въпреки че той се опитваше да я неутрализира. В един момент успя да извърти дулото на една страна, но електрониката моментално го върна на място.

Беше крайно време да отстъпи назад. Даниълс вече беше в колата, която всеки момент щеше да потегли. Никакви викове нямаше да свършат работа. Едва ли някой щеше да го чуе от толкова голяма височина, особено сред стрелбата и суматохата долу.

Още един прозорец се пръсна на ситни късчета, този път в противоположния край на „Гранд Хаят“ — на трийсетина метра от мястото, на което стърчеше Малоун.

Показа се второ дуло, доста по-широко от онова, което се опитваше да укроти. Със сигурност не беше пушка, а по-скоро нещо като миномет или ракетна установка.

Агентите и униформените полицаи забелязаха новата заплаха и насочиха вниманието си към нея. Малоун бързо осъзна, че организаторите на сложната операция са разчитали именно на отдавна отработената тактика на президентската охрана — колкото проста, толкова и ефективна: да върнат президента в блиндираната лимузина и час по-скоро да го отдалечат от мястото на инцидента. Вече си беше задал въпроса колко точна може да бъде автоматичната стрелба от управлявана дистанционно машина. Но едва сега разбра, че точността няма никакво значение. Идеята е била мишената да бъде вкарана в нещо доста по-обемисто.

Например голям черен кадилак.

Той знаеше, че президентската лимузина е блиндирана. Но дали бронята щеше да издържи на ракетна атака, при това на разстояние от стотина метра? Освен това нямаше представа с каква бойна глава е оборудван реактивният снаряд.

Агентите и полицаите долу се разтичаха, търсейки по-удобен ъгъл за стрелба.

Лимузината на Даниълс приближаваше пресечката между Източна четирийсет и втора улица и Лексингтън авеню.

Ракетната установка се завъртя. Котън трябваше да направи нещо. Оръжието в стаята продължаваше да бълва огън на всеки пет секунди. Куршумите звънтяха по фасадата на отсрещната сграда и тротоара пред нея. Проснат върху алуминиевата кутия, той пропълзя още малко напред, уви ръка около дулото и рязко го завъртя наляво. Системата от механизми под капака напрегнато засвистя под натиска, после дулото бавно зае позиция, успоредна на хотелската фасада.

Сега вече повечето куршуми свистяха по посока на ракетната установка.

Малоун продължи да търси вярната траектория.

Поредният изстрелян куршум откърти парче от алуминиевата обшивка на установката. Стената на кутията под него също беше от алуминий, тънка и мека. Още два високоскоростни куршума улучиха целта. Третият проникна в нея.

Избухна кълбо от синкави искри. Блесна яркожълт пламък и ракетата излетя.

* * *

Уайът довърши салатата си в мига, в който „Кадилак 1“ се понесе към пресечката. До ушите му долетя трясъкът на счупени стъкла. По тротоара са разтичаха униформени и цивилни мъже, които стреляха безразборно нагоре.

Но служебните зиг-зауери на Сикрет Сървис не вършеха работа, а картечните пистолети, с които обикновено бяха въоръжени подкрепленията в останалите автомобили от кортежа, бяха останали във Вашингтон. Снайперистите — също.

Грешки, грешки.

До слуха му достигна силен трясък. Ракетата беше изстреляна. Той попи устните си със салфетката и надникна надолу. Колата на Даниълс се отдалечаваше от пресечката по посока на Обединените нации и Ийст Ривър. Най-вероятно щеше да поеме по Рузвелт Драйв — към някоя болница, или направо към летището. Спомни си, че преди години на спирката на метрото до хотел „Уолдорф Астория“ чакаше специална композиция на метрото, готова да изведе президента от Манхатън за броени секунди.

Вече нямаше нищо подобно. Смятаха го за безполезна отживелица.

Двамата цивилни агенти тичешком пресякоха ресторанта и изчезнаха по страничното стълбище, което щеше да ги изведе при главния вход на „Хаят“.

Уайът остави салфетката на масата и се изправи.

Край прозорците се бяха струпали сервитьори, чистачи и дори работници от кухнята. Едва ли някой щеше да му донесе сметката. Приблизително помнеше цената на салатата и виното, към която прибави и трийсет процента бакшиш. Винаги се беше гордял, че оставя щедри бакшиши. Остави на масата банкнота от петдесет долара.

Ракетата така и не достигна земята, а втората и третата изобщо не бяха изстреляни. Очевидно героят си беше свършил работата.

Сега оставаше да чака момента, в който късметът щеше да изостави Котън Малоун.