Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (18)

17

Бат, Северна Каролина

Хейл стигна до дома си, все още бесен от поведението на Стефани Нел — типично доказателство за неблагодарността на американците. Беше получил храчка в лицето въпреки всичко онова, което Общността беше направила за тях по време на Американската революция и след нея.

Той спря да събере мислите си пред широкото стълбище във фоайето. Отвън секретарят му вече го беше предупредил, че тримата капитани го очакват. Трябваше да се държи много внимателно с тях. Вдигна поглед към един от портретите, окачен на стената с дъбова ламперия. От него го гледаше прапрадядо му — същият, който беше живял в това имение и който беше нападнал един друг президент. Абнър Хейл.

В средата на XIX век оцеляването е било далеч по-лесно просто защото светът е бил по-голям. Всеки е имал възможност да изчезне в него. Той често се питаше какво ли е било да се кръстосват океаните с издути платна — като разгневен лъв, който търси плячка, според един от тогавашните хроникьори. Непредсказуем живот в открито море, без дом, без ограничения, подчиняващ се на няколко прости правила, приети от всички на борда.

Хейл направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, изпъна гънките по дрехите си и отвори вратата на библиотеката — просторно правоъгълно помещение със сводест таван и остъклена стена, която гледаше към овощната градина. Беше я преустроил преди десетина години, заличавайки следите от влиянието на баща си, и умишлено бе пресъздал атмосферата на провинциално английско имение.

Затвори след себе си и се обърна към тримата мъже, които се бяха настанили на столовете с дебела тапицерия от тъмночервено кадифе.

Чарлс Когбърн, Едуард Болтън и Джон Сюркуф.

Стройни и здрави мъже. Двама от тях с мустаци, всички с бръчици около очите, причинени от силното слънце. Морски вълци като самия него, положили подписи под действащия устав на Общността, глави на големи фамилии, свързани помежду си с нерушима клетва. Представи си как коремните им мускули се стягат от напрежение точно като тези на Абнър Хейл след глупостта, извършена през 1835 г.

Реши да започне с въпроса, на който вече знаеше отговора.

— Къде е боцманът?

— В Ню Йорк — отговори Когбърн. — Опитва се да ограничи щетите.

Добър отговор. Очевидно бяха решили да бъдат откровени с него. Преди два месеца именно той ги беше уведомил за планираната визита на Даниълс в Ню Йорк. На последвалия дебат относно евентуалните шансове за атентат бяха стигнали до заключението, че те са минимални, след което бяха гласували.

— Излишно е да ви напомням, че решихме да не го правим — отбеляза на глас той.

— Но после ние променихме мнението си — отвърна Болтън.

— Сигурен съм, че именно ти си бил инициаторът.

Фамилията Болтън винаги беше демонстрирала ирационална агресивност. Основателите й участвали в изграждането на Джеймстаун през 1607 г., след което натрупали огромно състояние от доставките за новата колония. Една от тях се оказал непознат дотогава сорт тютюн, който виреел много добре в песъчливата почва и бързо се превърнал в основния износ на Вирджиния, осигурявайки просперитета на колонията за столетия напред. Наследниците на фамилията се заселили в Бат, където се насочили към пиратска дейност, а по-късно станали капери.

— Бях убеден, че с този ход ще решим проблемите си — поясни Болтън. — Вицепрезидентът със сигурност щеше да ни остави на мира.

— Нямаш никаква представа какво щеше да се случи, ако бяхте успели — принуди се да отвърне Хейл.

— Виж какво, Куентин — въздъхна Джон Сюркуф. — Лично аз си давам сметка само за едно: че в момента съм изложен на сериозен риск да попадна в затвора, а фамилията ми да бъде лишена от всичко, което притежава. Не мога да си го позволя, като бездействам. Мисля, че изпратихме ясно послание въпреки провалената операция.

— До кого го изпратихте? — веднага го засече Хейл. — Нима възнамерявате да поемете отговорност за този акт? Някой в Белия дом знае ли, че вие тримата стоите зад опита за покушение? И ако е така, колко време остава, преди да бъдете арестувани?

Никой не отговори.

— Абсолютно глупав начин на мислене — продължи Хейл. — Това не ви е хиляда осемстотин шейсет и пета, не ви е дори хиляда деветстотин шейсет и трета. Живеем в нов свят, с нови правила.

Напомни си, че историята на фамилията Сюркуф бе различна от останалите. Те бяха започнали като корабостроители, емигрирали в Северна и Южна Каролина малко след като Джон Хейл бе основал Бат. Финансирали разрастването на града, като инвестирали в него голяма част от печалбите си. Неколцина представители на фамилията стигнали до губернаторския пост на колонията, други предпочели да си останат корсари. Началото на XVIII век било златната ера на пиратството и фамилията Сюркуф не пропуснала да се възползва от нея. По-късно те също се легализирали като капери. В навечерието на XIX век станал известен един доста любопитен факт, а именно че Сюркуф подпомагали финансово завоевателните походи на Наполеон. По това време един от тях живеел в Париж и бил близък приятел на императора. По силата на обстоятелствата той попитал Наполеон дали ще му позволи да облицова терасата в имението си с френски монети. Императорът отказал, защото не желаел хората да тъпчат върху лика му. Сюркуф обаче не се отказал. Облицовал терасата си с монети, но наредени отвесно. Това решило проблемите. За съжаление неговите наследници проявили същото лекомислие към парите и бързо пропилели състоянието си.

— Разбирам тревогите ти — меко промълви Хейл. — Моите също не са малки, но ние сме заедно във всичко това.

— Те вече разполагат с пълна информация — въздъхна Когбърн. — Всичките ми сметки в швейцарски банки са били проверени.

— Моите също — добави Болтън.

Общите им депозити в чужбина възлизаха на няколко милиарда долара, върху които не беше платен нито цент данък общ доход. Всеки от тях беше получил официално писмо от Главната прокуратура на САЩ, в което им се съобщаваше, че са обект на криминално разследване. От това се разбираше, че вместо едно прокуратурата е завела четири отделни дела. Очевидно с цел да ги разедини и настрои един срещу друг.

Но тези прокурори силно подценяваха устава.

Корените на Общността лежаха в затворения свят на пиратите — груб, жесток и безпардонен, но свят със свои собствени закони. Пиратските общности винаги са били стройни организации с ясната цел за обща печалба. Именно те бяха прилагали на практика онова, което беше открил Адам Смит: Ако крадците и убийците се обединят в съюз, те задължително трябва да се въздържат да се крадат и избиват помежду си.

Точно така постъпвали пиратите.

Онова, което първоначално носело наименованието „крайбрежни обичаи“, наложило създаването на правилник за всяко отделно плаване: начин на поведение, наказания, подялба на плячката между капитаните и екипажа. Всеки поотделно се заклевал в Библията, че ще спазва установените правила. Ритуалът завършвал с глътка ром, примесена с барут. Това означавало, че никой, дори и капитанът, не е по-голям от останалите. Одобрението на правилата ставало само с пълно единодушие. Несъгласните били свободни да напуснат кораба и да търсят други, по-справедливи за себе си условия. Когато няколко кораба се обединявали в армада, те създавали допълнителни правила за сътрудничество — както това бе станало в самата Общност. Четири фамилии, обединени в името на една обща цел.

Предателството спрямо екипажа и срещу когото и да било от неговите членове се наказва по усмотрение на боцмана или на целия екипаж. Същото се прилага и спрямо дезертьорите и онези, които проявяват страх в боя.

Никой няма право да се опълчи срещу другия.

Или, казано по-точно, никой няма да преживее какъвто и да било опит в тази посока.

— Моите счетоводители са задържани — каза Болтън.

— Трябваше да се разправиш с тях, вместо да правиш заговор за убийството на президента — поклати глава Хейл.

— За мен това не е толкова лесно — въздъхна Когбърн.

— Убийството никога не е лесно, Чарлс — хладно го изгледа Хейл. — Но понякога е наложително. Важното е да знаеш кога да прибегнеш до него и как да го извършиш.

Когбърн не отговори. Беше му ясно, че той и двамата му партньори не бяха избрали най-подходящото време.

— Аз съм сигурен, че боцманът си е свършил работата — обади се Сюркуф, опитвайки се да свали напрежението. — Няма как да стигнат до нас, но въпреки това сме изправени и пред друг проблем.

Хейл пристъпи към английската масичка, опряна до една от стените с чамова ламперия. Подобни неща не биваше да се случват. Може би това бе истинската им цел — да пуснат в ход заплахата от съдебно преследване, а после да чакат реакцията, предизвикана от страха. Може би дори с надеждата, че ще се стигне до самоунищожение, за да се избегнат процесите и затвора. Но със сигурност никой не бе очаквал покушение срещу президента на САЩ.

Самият той беше опитал и с дипломация, но беше претърпял провал. Все още помнеше унижението, на което беше подложен при последното си посещение в Белия дом. Което много приличаше на посещението на Абнър Хейл през 1834 г., което беше претърпяло подобен провал. Той обаче беше твърдо решен да не повтаря грешките на своя родственик, а да извлече поука от тях.

— Какво ще правим сега? — попита Когбърн. — Май стигнахме до ръба на дъската.

Хейл се усмихна на стереотипната алегория за пирата със завързаните очи, когото накарали да ходи по надвесената над морето дъска. На практика до този вид наказание бяха прибягвали само гнусливите капитани, които не понасяли кръвопролитията или просто бягали от отговорността за отнемането на човешки живот. Храбрите авантюристи, за които и до днес се носеха легенди, не бяха изпитвали страх да гледат врага право в очите, дори и пред лицето на смъртта.

— Ще вдигнем флага — отвърна той.